Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bluebeard, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 21 гласа)

11

Заспах направо на пода в онази стая. Естествено, не смеех нито да разхвърлям леглото, нито да се докосна до каквото и да било. Сънувах, че отново съм във влака, той си трака ритмично по релсите, от време на време се разнася подрънкване на звънец и остро свири локомотивът. Разбира се, подрънкването не идва от него, а от спуснатите край линията бариери. То предупреждава, че всеки, който не ни стори път, ще бъде разкъсан на парчета. Точно така! Вие сте нищо, ние сме всичко!

Голяма част от хората, които са нищо и които или трябва да ни сторят път, или ще бъдат разкъсани, са фермери, натоварили семействата си и цялата покъщнина на раздрънкани камиони. Фермите им са унищожени от природни бедствия или алчни банки с онази безвъзвратност, с която на времето кавалерията на Съединените щати е отнела земята на индианците. Но къде са днес тези отнесени от вихъра ферми? Сигурно на дъното на Мексиканския залив и върху тях растат водорасли и всякаква друга рибешка храна.

Познавах добре тези армии от победени бели индианци, които се трупаха край прелезите. Цели тълпи от тях нахлуха в Сан Игнасио и с надежда разпитваха такива като мен и татко, а дори и самите невъзмутими индианци от племето лума, дали случайно не се нуждаем от работна ръка.

Сънят ми бе прекъснат в полунощ от Фред Джоунс.

Влезе в стаята и каза, че господин Грегъри след малко ще ме приеме. Изобщо не му направи впечатление, че съм заспал на пода. Когато отворих очи видях носовете на обувките му на сантиметър от лицето си.

Обувките заемат особено важно място в житейската летопис на благородната фамилия Карабекян.

* * *

Фред ме заведе в подножието на стълбата, по която се беше търкаляла Мерили и която щеше да ме отведе в светая-светих — ателието на великия Грегъри. Горният й край тънеше в мрак и никак не ми беше трудно да си представя, че там някъде ме очаква примката на бесилка. Налагаше се да се качвам сам и аз тръгнах.

Когато стигнах горния край, краката ми неволно се заковаха на място, а очите ми се опулиха пред невероятната гледка. Там имаше шест съвсем независими една от друга камини. Всяка си имаше отделен комин и във всяка гореше огън.

Нека се опитам да ви обясня нещата от архитектурна гледна точка. Грегъри, видите ли, беше купил три типични за Ню Йорк сгради, облицовани с плочи от кафяв пясъчник. Всяка от тях беше на четири етажа, с по три помещения на етаж и две камини. А в първия момент аз си бях помислил, че негова е само къщата с яка дъбова врата и зеленясала горгонска глава за мандало. Затова бях напълно неподготвен за това, което видях на най-горния етаж и което сякаш противоречеше на всички закони на времето и пространството. По-долните етажи, включително и мазетата, бяха съединени помежду си чрез врати и сводове. Но горе стените бяха съборени и сред огромното пространство на етажа стърчаха единствено шестте камини.

В онази първа нощ единственото осветление на просторното помещение идваше от жаравата в камините и Уличната лампа, чиято светлина се отразяваше в тавана, Нарязана на стотици еднакви ленти от капаците на деветте широки прозореца, които гледаха към Четирийсет и осма улица-изток.

Но къде беше Дан Грегъри? Не успях да го видя веднага, тъй като стоеше съвсем неподвижен в широкия си черен кафтан. Бе седнал на камилско седло пред една от средните камини на десетина метра от вратата, с гръб към мен. Първо видях предметите, наредени над камината, които бяха най-светлите в тази мрачна пещера, а едва след това долових очертанията на тялото му. Бяха осем човешки черепа, наредени по големина — започваха с детски и завършваха с големия череп на патриарха на фамилията. Истинска канибалска маримба.

В помещението звучеше и тиха музика — нещо като монотонна фуга за чинии и тигани, идваща откъм някакво сияние вдясно от Грегъри. Сиянието представляваше лунна светлина, процеждаща се изпод покривало от топящ се сняг.

* * *

— Тинг-танг. Тишина.

— Плинг-планг. Тишина.

— Пляс.

Така горе-долу звучеше лунната песен, докато очите ми поглъщаха този единствено неоспорим шедьовър на Дан Грегъри, това наистина неповторимо по своята оригиналност ателие.

Дори най-елементарно изброяване на предметите в това помещение може да потвърди подобно определение. Защото вътре имаше старинни оръжия и сечива, икони и шапки, шлемове и модели на кораби и самолети, препарирани животни, включително цял крокодил и изправена на задните си крака бяла мечка. А можете ли да си представите, че сред това многообразие имаше точно петдесет и две огледала с различни форми и от различни епохи, окачени на най-невероятни места. Очевидното им предназначение беше да подсилят още повече смайването на посетителя, да го накарат да се почувства объркан от тази безкрайност. Изправен в горния край на стълбата, усещаш невидимото присъствие на Дан Грегъри, аз се чувствах напълно погълнат от тази безкрайност!

Зная, че огледалата бяха петдесет и две, защото на другия ден ги преброих. Някои от тях трябваше да лъскам всяка седмица, а други — да не докосвам в никакъв случай, ако искам да съм жив, според думите на господаря. Никой не може да рисува по-добре от Дан Грегъри по модел от прашно огледало!

Тогава той леко помръдна рамене, просто да ми покаже къде се намира, после каза:

— И мен никъде не ме приемаха топло…

Прибягна до английския си акцент — винаги прибягваше до него, с изключение на случаите, при които беше решил да се шегува.

— Страшно добре ми се отрази — продължи той. — Виж какво постигнах благодарение на хладния прием от страна на моят някогашен учител!

* * *

Разказа ми, че баща му — треньорът по езда — едва не го убил, защото не можел да го слуша как плаче като бебе.

— Започнех ли да плача, правеше всичко възможно да спра веднага. Сам почти дете, той едва ли си е представял какво значи да бъдеш баща. Ти на колко години си?

— Седемнайсет — отвърнах и това бяха първите ми думи в този дом.

* * *

— Баща ми е бил само с една година по-голям от теб, когато съм се родил — каза Дан Грегъри. — Ако ти сега започнеш полов живот, точно когато станеш на осемнайсет ще разполагаш с едно досадно и ревящо бебе. Далеч от дома, в огромен и непознат град. А сега си мечтаеш, че ще го изправиш тоя град на нокти със своя талант, нали? Е, и баща ми мечтал да изправи на нокти цяла Москва с вълшебните си умения на треньор по езда. Но скоро разбрал, че конският бизнес е изцяло в ръцете на поляците и, независимо от уменията си, може да стане най-много дребно конярче. Прелъгал мама да избяга от къщи едва шестнайсетгодишна като й обещал, че скоро ще бъде богат и прочут.

След тези думи се изправи и се обърна с лице към мен. Стоях като вкопан на последното стъпало и не помръдвах. Гумените подметки на старите ми обувки колебливо се поклащаха на ръба, нямах никакво желание да пристъпя в това огромно, мрачно и изпълнено със странни предмети помещение.

Виждах само ръцете и лицето на Грегъри, всичко останало бе покрито от черния кафтан. Лицето се раздвижи и рече:

— Родил съм се в обора като Исус Христос и съм ревял точно като него, ей така…

От гърлото му се откъсна сърцераздирателен писък, който наистина удивително приличаше на плача на нежелано дете, което не може да прави нищо друго, освен да реве до скъсване.

Усетих как косата ми настръхва.