Даниел Стийл
Горчива орис (7)

7

Момичетата се разбираха прекрасно. Никога не се караха за сметки, всяка си плащаше своята част от наема, държаха се чудесно помежду си. Купуваха си малки подаръци, най-вече дребни лакомства. Това бяха наистина перфектни отношения. Никога в живота си Грейс не се бе чувствала по-щастлива. Всеки ден си задаваше въпроса дали това е истина, или тя сънува.

Момичетата дори се опитваха да я запознаят със свои приятели, но тя охлади ентусиазма им. Лакомствата си бяха лакомства, но подаряването на мъже не я интересуваше. Нямаше желание да излиза с никого, за да не усложнява живота си. Макар и на двайсет години тя бе съвсем доволна да си седи вечер вкъщи, да чете книга или да гледа телевизия. Всяка малка свобода беше за нея дар и тя не искаше нищо повече от живота. Най-вече любовна връзка. Само мисълта за това я ужасяваше. Нямаше желание да излиза с когото и да било, може би никога вече.

Отначало съквартирантките й я подиграваха, а накрая решиха, че тя има тайна връзка. Две от тях бяха сигурни, че Грейс се вижда с женен мъж, особено, след като тя започна да излиза редовно три пъти в седмицата, в понеделник и четвъртък вечер и цялата неделя. В делничните дни тръгваше направо от работа и се преобличаше там, като твърде често се прибираше у дома след полунощ.

Мислеше си да им каже истината, но в крайна сметка фантазиите, че се среща с някого работеха в нейна полза. Това накара момичетата да я оставят на мира и да престанат да я запознават с приятелите си. Всъщност според нейните изисквания за живота това бе идеалното разрешение.

А истината бе, че срещите три пъти в седмицата бяха сърцето и душата на нейното съществуване. Щом се настани в къщата с момичетата, тя започна да търси място, където да работи три пъти седмично. Не срещу заплащане, а за да се отплати за малкото добро, което бе получила от живота. Чувстваше се твърде преуспяла, за да не направи нещо да помогне на другите. Така си бе обещавала винаги, когато лежеше на леглото си вечер и бъбреше със Сали или докато работеше с Люана.

Мина цял месец, преди да си намери работа като доброволка. Нямаше кого да попита, но бе прочела много статии, а по телевизията гледа специално предаване за „Сейнт Мери“. Това бе център за жени и деца в кризисно състояние, настанен в една стара сграда, и когато тя за пръв път го посети, беше шокирана от лошите условия. Мазилката се ронеше от стените, от фасунгите висяха голи крушки. Навсякъде викаха и тичаха деца, имаше десетки жени. Повечето от тях изглеждаха бедни, някои бяха бременни, всички бяха отчаяни. Онова, което ги свързваше, бе, че бяха изтърпели някакво насилие, някои от тях бяха стигнали до прага на смъртта. Повечето бяха изплашени, някои бяха загубили ума си или бяха минали през психиатрични заведения.

Мястото се ръководеше от доктор Пол Уайнбърг, млад психолог, който й напомняше за Дейвид Глас, и след първото си посещение там Грейс усети силна тъга по Моли. Толкова й се искаше да може да поговори с нея и да й разкаже за всичко в „Сейнт Мери“. Пребиваването й в центъра бе твърде вълнуващо. Там работеха главно доброволци, имаше само малък персонал от платени служители, повечето от които караха специализация по психология за придобиване на научни степени, други бяха правоспособни медицински сестри. Жените и децата, които живееха в центъра, се нуждаеха от медицински грижи, помощ на психолози, имаха нужда от място, където да живеят, трябваха им дрехи, нежна, изпълнена с обич грижа, имаха потребността от ръка, която да ги измъкне от пропастта, в която се бяха озовали. За Грейс посещенията в „Сейнт Мери“ през седмицата бяха като светлинка в мрака. Това бе място, където душите се възстановяваха и хората идваха на себе си и ставаха такива, каквито винаги е трябвало да бъдат.

Фактът, че им помага, помагаше на самата нея. Посещенията даваха смисъл на живота й. Тя доброволно поемаше три смени от по седем часа седмично, а това бе огромен ангажимент. Ала в „Сейнт Мери“ Грейс намираше вътрешен покой и носеше утеха за изтерзаните души. Пациентките бяха изпитали много от преживяното от нея, същото важеше и за децата. Имаше четиринайсетгодишни бременни момичета, които бяха изнасилени от бащите или братята или чичовците си, седемгодишни деца с безжизнен поглед и жени, които не вярваха, че отново ще бъдат свободни. Те бяха жертви на насилието, обикновено малтретирани от съпрузите си. Повечето бяха насилвани още като деца и същата съдба имаха собствените им потомци, но нямаха представа как да променят нещата. Ето на това се опитваше да ги научи грижовният персонал на „Сейнт Мери“.

В работата си на доброволка Грейс бе неуморима. Понякога се грижеше за жените, а по-голямата част от времето се отделяше на децата. Събираше ги край себе си, държеше ги в скута си и им разказваше измислени от самата нея приказки или им четеше. Водеше ги вечер в клиниката, за да се посъветва с лекар за травмите им или просто, за да им вземат проби за изследване или да им направят снимки. Това придаваше голям смисъл на живота й. Понякога я болеше. Болеше я ужасно, защото й беше твърде познато.

— Сърцето ти се къса, нали? — попита я една от сестрите седмица преди Коледа. Грейс оставяше на леглото двегодишно момиченце. То бе получило мозъчна травма от баща си, който вече бе в затвора. Беше й странно като си помислеше, че този човек бе в затвора, а собственият й баща, който бе извършил почти толкова голямо зло, бе умрял като герой.

— Да, така е. Всички ми късат сърцето. Но те имат късмет — Грейс се усмихна на сестрата. Тази история й бе позната. Прекалено добре. — Добрали са се до „Сейнт Мери“ и все още има възможност да бъдат спасени от мъченията. Най-малкото, поне за момента, тормозът е свършен факт. — Най-разстройващото бе, че някои от пациентите се връщаха. Имаше жени, които не успяваха да се откъснат от малтретиращите ги съпрузи, и затова се връщаха, вече водеха със себе си и децата. Някои бяха наранявани, други ставаха жертви на убийства, трети никога не се възстановяваха дотам, че травмите да се изличат. Но някои успяваха, те се научаваха как да се спасяват, започваха нов живот и вече знаеха как да се пазят. Грейс им говореше с часове за възможностите, които имат, за свободата, която им принадлежи, за това какво могат да спечелят. Всички те бяха толкова уплашени, толкова заслепени от собствената си болка, толкова дезориентирани от преживяното. Това й навяваше спомена за ситуацията, в която бе изпаднала самата тя преди три години, когато беше в затвора и Моли се опитваше да й помогне. В известен смисъл Грейс го правеше заради нея, за да върне поне малко от любовта, с която Моли я бе дарила.

— Как върви? — попита я една вечер Пол Уайнбърг, главният психолог и ръководител на програмата. Той работеше рамо до рамо с доброволци и служители, приемаше новите попълнения. Повечето от тях идваха нощем — травмирани, уплашени, наранени физически и душевно, нуждаеха се от всичко, което екипът може да им даде.

— Не е зле — Грейс му се усмихна. Не го познаваше добре, но на пръв поглед го харесваше. Допадаше й упоритата му работа. Същата вечер бяха изпратили две жени в болницата и той сам ги бе откарал, а тя се погрижи за децата им. И двете имаха по четири деца, бе успяла да ги сложи да си легнат всичките. — Тази вечер беше натоварено.

— Така е винаги преди Коледа. През празниците всички губят ума си. Не знам защо мъжете решават, че тъкмо сега е моментът да малтретират жените и децата си.

— Какво, да не би да има обяви? „Бийте жена си сега, до Коледа остават само шест дни.“ — Тя бе уморена, но остроумието й не се бе изгубило. Харесваше й онова, което правеше.

— Нещо подобно. — Той й се усмихна и й сипа чаша кафе. — Някога мислила ли си да се занимаваш само с това? Имам предвид като платена работа?

— Не — отвърна тя искрено, но бе поласкана от въпроса, отпи с удоволствие от горещото кафе. Пол имаше същата гъста къдрава коса като Дейвид Глас и същия мил поглед, но беше по-висок и по-хубав. — Мислила съм си да уча психология. Не съм сигурна обаче, че съм добра в тази област. Но това, с което се занимавам тук, ми харесва. Харесвам хората и мисълта, че имаме значение за тях. Мисля, че засега е достатъчно да работя като доброволка. Нямам нужда да ми се плаща. Просто ми харесва. — Тя отново се усмихна, докато той я проучваше внимателно. Грейс го интригуваше.

— Ти се справяш много добре, Грейс. Затова те попитах. Трябва по-сериозно да помислиш за обучението по психология, когато имаш време. — Бе му направила силно впечатление и той я харесваше.

Този ден тя работи до два след полунощ. Дойдоха още пет-шест жени, имаше твърде много работа, за да си тръгне по-рано. Когато всички бяха настанени, Пол Уайнбърг й предложи да я откара вкъщи и тя му бе благодарна за предложението, защото бе много уморена.

— Беше страхотна тази вечер — похвали я той искрено и тя му благодари. Той бе изненадан, когато видя къде живее. Повече обитатели на Лейк Шор Драйв не биха си направили труда да работят доброволно три пъти в седмицата в „Сейнт Мери“. — Какъв е случаят? — попита я той, когато спряха пред къщата. — Та това е фантастично място, Грейс, да не би да си богата наследница? — Тя се засмя на въпроса му, разбираше, че се шегува с нея, но той наистина бе любопитен да разбере. Тя се оказваше много интересна млада жена.

— Делим си къщата с още четири момичета. — Би го поканила, но беше много късно. Минаваше два и половина. — Трябва да наминеш някой път, ако можеш да се откъснеш от „Сейнт Мери“. — Тя се държеше приятелски, но той почувства, че не флиртува с него. Отнасяше се като към брат, а неговият интерес към нея съвсем не бе платоничен.

— Понякога успявам да се откъсна — усмихна се той. — А ти? С какво се занимаваш, когато не помагаш на малтретирани жени и деца? — Искаше да знае повече за нея, макар да бе късно и двамата да бяха уморени.

— Работя в агенция за модели — отвърна му тя. Харесваше работата си и се гордееше с нея, той вдигна от учудване едната си вежда.

— Ти си модел? — Не се изненада, но си помисли, че е необичайно за жена, която посвещава толкова много време на себе си, да дава толкова много на другите. А тя даваше много — и на жените, и на децата. Неведнъж я бе наблюдавал.

— Аз съм секретарка — усмихна му се тя, — но съквартирантките ми са модели — и четирите. Винаги си добре дошъл, ще те запозная с тях. — Опитваше се да му покаже, че не проявява никакъв интерес към него. Във всеки случай не като към мъж. Той се зачуди има ли си тя приятел, но не искаше да я пита.

— С удоволствие ще намина да те видя — многозначително рече той. Всъщност нямаше нужда да го прави. Тя ходеше в „Сейнт Мери“ три пъти седмично и той бе винаги там при нейните посещения.

 

 

Грейс пое извънредно дежурство на Бъдни вечер и направо не й се вярваше колко много жени придойдоха тази нощ. Работеше неуморно и се прибра вкъщи едва към четири сутринта. Успя на следващия ден да отиде на годишната коледна забава на „Суонсънс“ за моделите и фотографите. Беше приятно и за своя изненада Грейс наистина се забавлява. Единственото, което я притесняваше, бе, че Боб танцува няколко пъти с нея и на нея й мина през ума, че той я притиска твърде силно, а по едно време й се стори, че леко докосна бюста й с пръсти, когато си навеждаше да си вземе ордьовъра. Тя бе сигурна, че това е било случайност и той дори не е обърнал внимание. Но по-късно вечерта една от съквартирантките й изкоментира отношението на Боб към нея и това я притесни. Беше направило впечатление на Марджъри, тяхната майка закрилница. Тя винаги се грижеше за момичетата и познаваше номерата на Боб, защото ги бе изпитала на гърба си.

— Чичо Боб май се отпусна повече тази вечер? — попита тя Грейс, която изглеждаше стресната.

— Какво искаш да кажеш? Той просто се държеше приятелски. Коледа е все пак.

— О, Боже, ти си самата невинност — изпъшка Марджъри, — не ми казвай, че вярваш на думите си.

— Не бъди гадна — защити го Грейс. Не искаше да повярва, че Боб изневерява на Черил. Но той непрекъснато бе заобиколен от изкушения.

— Я не бъди наивна. Да не би да смяташ, че той й е верен? — включи се в разговора им Дивайна. — Миналата година един час се гонихме в кабинета му. Едва не си счупих коляното в проклетата му масичка за кафе, само и само, за да избягам. О, да, чичо Боб е енергичен човек и изглежда ти си следващата му цел.

— По дяволите. — Грейс ги погледна смаяна. — Мислех си, че има нещо, но после реших, че съм си въобразила. Може би е така.

— Сигурно тогава и аз съм си въобразила — изсмя се Марджъри. — Имах чувството, че ще разкъса дрехите ти.

— Знае ли Черил, че той постъпва така? — попита унило Грейс.

Последното нещо, което искаше, бе да бъде хваната натясно и нямаше намерение да отговаря на авансите му, нито да има връзка с Боб Суонсън. Не искаше да има връзка с когото и да било. Поне не сега, а може би никога. Това бе последното, което желаеше.

Пол Уайнбърг й се обажда няколко пъти да я кани на вечеря, но тя все отклоняваше предложенията му. Ала в новогодишната нощ, когато тя пак работеше в „Сейнт Мери“, той настоя да поседят заедно поне за десет минути и да си разделят един сандвич с пуйка.

— Защо ме избягваш? — попита я той, въпросът му я свари с пълна уста. Мина минута, преди тя да успее да му отговори.

— Не те избягвам — отвърна му искрено. Просто не отвръщаше на телефонните му обаждания. Чувстваше се много щастлива да яде сандвич с него в „Сейнт Мери“.

— Разбира се, че ме избягваш — възпротиви се той. — Ангажирана ли си?

— Да — отвърна тя радостно, а неговото лице се натъжи, — със „Сейнт Мери“, с работата ми и със съквартирантките ми. Това е, но е достатъчно. Предостатъчно е. Почти нямам време да прочета вестник или книга, или да ида на кино. Но въпреки това ми харесва.

— Може би трябва да си вземеш отпуск и да не идваш известно време тук. — Той й се усмихна, изпитваше облекчение, че в нейните ангажименти не се включваше приятел. Тя беше чудесно момиче и той искаше да я опознае по-добре. Беше трийсет и две годишен и никога не бе срещал друга като нея. Тя бе умна, приветлива, грижовна, но в същото време срамежлива и резервирана. В известен смисъл изглеждаше старомодна и това му допадаше. — Трябва да ходиш поне на кино. — Но и той не бе гледал филм от месеци. Известно време се бе срещал с една от сестрите, но не се получи нищо. Хареса Грейс още първия път, когато я видя в „Сейнт Мери“.

— Не искам да взимам отпуск. Така ми харесва. — Тя пак му се усмихна, тъкмо приключваше да се храни.

— Какво правиш тук навръх Нова година? — попита я той, а тя пак му се усмихна.

— Мога да ти задам същия въпрос, нали?

— Аз работя тук — гордо отбеляза той.

— И аз. Ти просто не ми плащаш.

— Все още продължавам да смятам, че трябва да помислиш да станеш професионалистка. — Ала преди тя да отговори каквото и да било, и двамата бяха повикани на различни места. Това бе поредната нощ, през която тя остана до късно и после видя Пол едва в четвъртък. Същата нощ той отново й предложи да я откара до дома й, но тя предпочете да вземе такси. Не искаше да го насърчава. Най-сетне той отново я притисна в неделя в „Сейнт Мери“.

— Ще обядваш ли с мен?

— Сега? — тя бе озадачена. Трябваше да приемат четири нови семейства.

— Не сега. Следващата седмица, когато поискаш. Държа да се срещнем. — У него имаше нещо момчешко, очевидно изпитваше притеснение, когато я покани.

— Защо? — Думата се изплъзна от устата й и той се засмя на въпроса й.

— Шегуваш ли се? Поглеждала ли си се в огледалото тази седмица? Освен другото си интелигентна, забавна и бих искал да те опозная.

— Няма какво толкова да опознаваш. Всъщност аз съм доста глупава — отговори тя и той отново се изсмя.

— Отказваш ли ми?

— Може би — отвърна тя искрено. — Истината е, че не излизам на срещи.

— Само работиш, така ли? — той я погледна учуден и в отговор тя кимна. — Чудесно. Значи ще се разбираме много добре. И аз също работя през цялото време, но ми се струва, че един от нас трябва да разчупи шаблона.

— Защо? Нали ни е добре? — Изведнъж тя му стори много далечна и малко уплашена, което още повече възбуди любопитството му.

— Ще обядваш ли с мен поне веднъж, за Бога? Просто опитай. Трябва да се храниш. Ако искаш през седмицата ще излезем извън центъра на града. Каквото поискаш. — Но тя не искаше. Харесваше го, но не желаеше да се среща с никой мъж и не знаеше как да му го каже.

Накрая отстъпи и се съгласи да обядва с него в събота. Денят бе мразовит и те отидоха в „Ла Скала“ да хапнат спагети.

— Добре, а сега ми кажи истината. Какво те доведе в „Сейнт Мери“?

— Автобусът — засмя се тя и му се стори още по-млада и закачлива.

— Много умно — после Пол внезапно се замисли. — Колко си годишна, между другото? — Мислеше, че двайсет и пет-шест годишна, защото с голяма вещина се оправяше с изтормозените жени и деца.

— На двайсет — отвърна тя гордо, сякаш бе голямо постижение и той една не изпъшка гласно, когато го чу. Това обясняваше много неща, или поне той си въобразяваше така. — През лятото навършвам двайсет и една.

— Страхотно. Караш ме да се чувствам като педофил. През август ще навърша трийсет и три.

— Напомняш ми много на един човек, когото познавах, един мой приятел. Той е адвокат в Калифорния.

— И ти си влюбена в него? — попита унило Пол Уайнбърг. Усещаше, че някъде в живота й се крие обяснението за нейната резервираност. Може би се дължеше отчасти на младостта й, но той разбираше, че има нещо много повече.

Ала тя отново се разсмя и му обясни кой е Дейвид Глас.

— Не, той е женен и има бебе.

— Кой е щастливецът?

— Кой щастливец? — погледна го тя озадачена. — Казах ти, че няма никой.

— Харесваш ли момчетата? — Въпросът бе странен, той си даваше сметка, но в наши дни си струваше да бъде зададен.

— Не знам — отвърна тя честно, погледна го и за миг сърцето му спря, а в следващия миг той разбра нещо друго. — Никога не съм ходила на срещи.

— Никога? — Той не й вярваше.

— Не. Никога.

— Това е постижение за двайсетгодишно момиче. — В същото време бе и предизвикателство. — Има ли някаква специална причина? — Бяха им сервирали спагетите и вече похапваха с апетит, а той не спираше да й задава въпроси.

— Няма кой знае какви причини. Струва ми се, че просто не искам.

— Грейс, та това е лудост.

— Нима? — отвърна тя предпазливо. — Може би не е. Може би имам потребност точно така да живея. Никой друг не може да преценява кое е добро за мен.

После като се вгледа в нея, той разбра и осъзна какъв глупак е бил. Ето защо е дошла в „Сейнт Мери“. Да помага на другите така както тя е имала нужда да й помогнат.

— Нещо лошо ли си преживяла? — попита я той предпазливо и тя му се довери, но само донякъде. Не възнамеряваше да споделя с него тайните си.

— Би могло да се каже. Доста неприятно. Но не по-лошо от това, което виждаш всеки ден в „Сейнт Мери“. Все едно си плащам данъка.

— Не е необходимо. Можеш да го преодолееш. Виждаш ли се с някого? Имам предвид с професионалист.

— Виждах се. Бяхме добри приятелки, но тя загина в катастрофа миналото лято. — Стана му жал за нея, когато му каза това, изглеждаше толкова самотна.

— А семейството ти? Помогнаха ли ти?

Тя се усмихна, разбираше, че Пол иска да й помогне, но душевното й възстановяване беше въпрос единствено на време. Знаеше, че само тя може да си помогне.

— Нямам семейство. Но не е толкова лошо, колкото ти изглежда. Имам приятели и страхотна работа. И всички прекрасни хора в „Сейнт Мери“.

— Готов съм да ти помогна, ако кажеш. — Ала терапията, която си представяше той, я плашеше още повече. Макар да знаеше, че ако поиска може да се среща с него като с лекар. Но истината бе, че той искаше да му стане интимна приятелка. А Грейс си даваше сметка, че не е готова и може би никога няма да бъде.

— Ще ти се обадя, ако имам нужда от помощ. — Тя му се усмихна и двамата си поръчаха кафе. Прекараха един чудесен следобед, разходиха се край езерото и разговаряха за много неща. Ала той вече разбираше, че повече няма смисъл да я ухажва. Бе твърде опасно за нея. Само фактът, че усещаше чувствата му, я накара веднага да се отдръпне и да го държи на разстояние.

— Грейс — заговори той, когато стигнаха пред квартирата й. — Никога не съм искал да те обидя. Искам само да съм до теб, ако се нуждаеш от приятел. — После се усмихна като малко момче и стана почти хубав. — Нямам предвид нищо повече от това, но дори за него няма да те насилвам. — Тя бе толкова млада. Поведението й отчасти се дължеше на липсата на житейски опит. Той не би си позволил да я притиска, ако тя не е готова.

— Благодаря. Прекарах чудесно. — Наистина бе така, двамата обядваха заедно още няколко пъти. Той нямаше намерение съвсем да се предаде, на нея й беше приятно в неговата компания, но това никога нямаше да бъде нещо повече от топло приятелство. В известен смисъл той бе заел мястото на Дейвид в живота й, а може би и това на Моли.

До пролетта животът й течеше спокойно между ангажиментите й в работата, със съквартирантките й и в „Сейнт Мери“. После Луис Маркес отново започна да й създава неприятности. Тя не го знаеше, но той току-що се беше разделил с приятелката си и пак взе да я тормози. Започна да навестява Грейс в квартирата й. Другите се шегуваха с нея заради него. Той никога не обясняваше кой е, Грейс също мълчеше, всъщност каза им, че е приятел на баща й. Ала когато я посещаваше, той задаваше твърде много въпроси на всички момичета. Взимат ли наркотици? Харесва ли им да са модели? Срещат ли се с много момчета? Дори веднъж покани Бригите на среща, а Грейс му вдигна скандал, когато отиде на задължителното посещение в канцеларията му.

— Нямаш право да ми причиняваш това. Нямаш право да идваш и да тормозиш приятелките ми.

— Мога да тормозя, когото си поискам. Освен това тя ми въртя белтъци половин час. Знам какво искат момичета като нея. Не се заблуждавай, скъпа. Тя не е девственица.

— Не е, но не е и сляпа — подметна му Грейс, беше по-ядосана от всякога. Придобиваше все по-голяма смелост по отношение на него заради безобразното му поведение.

— Бъди ми благодарна, че не им казах кой съм и че си била в затвора.

— Само да си посмял, веднага ще се оплача от теб. Ще те съдя, че си ме поставил в неудобно положение и си нарушил репутацията ми в собствения ми дом и пред колегите.

— Глупости. Няма да съдиш никого.

Тя знаеше, че е така, но искаше да му се противопостави. Разбираше, че подобно на повечето мерзавци той ще се отдръпне, ако тя наистина му окаже натиск. След това той престана да ходи толкова често, а тя продължаваше да прави задължителните седмични посещения.

Когато през май Бригите замина за три месеца на работа в Токио, те взеха друго момиче на нейно място. Този път беше Мирей, французойка. Беше от Южна Франция, от Ница, деветнайсетгодишна. Всички много я харесваха. Тя бе пламенна поклонничка на всичко американско, особено на пуканките и сандвичите с кренвирши. Харесваше и американските момчета, макар и не толкова, колкото те нея. Откакто се настани в къщата, излизаше всяка вечер. Така Дивайна, Марджъри, Алисън и Грейс си правеха компания една на друга, когато не бяха заети.

Семейство Суонсън даде прием за четвърти юли във вилата си в Бърлингтън Хилс и всички модели се отправиха натам за целия ден и за вечерта. Грейс покани Пол и той прекара страхотно, флиртувайки с фотомоделите. Нейните съквартирантки го намериха за чудесен и поискаха да знаят дали това е човекът, с когото тя си прекарва времето.

— В известен смисъл — отвърна тя сдържано.

И на тях това им допадна.

А после момичетата отпразнуваха рождения й ден. Изненадата бе голяма, бяха поканили всички от агенцията и, разбира се, и Пол. Това бе двайсет и първият рожден ден на Грейс. По-късно вечерта двамата с Пол бяха седнали във вътрешния двор и тя се замисли колко много се бе променил животът й през последната година. Той не го знаеше, разбира се, но предишните два рождени дни Грейс бе прекарала в затвора. А сега седеше тук, с него, живееше с няколко красиви момичета и работеше в агенция за фотомодели. Понякога се замайваше, като си помислеше за това. Тогава си спомняше за Люана и Сали, за Моли и Дейвид. А когато си даде сметка, че прави точно това, което Люана бе предрекла, се натъжи. Тя постепенно ги забравяше, те избледняваха като спомени, от които понякога сърцето й се свиваше, но само за миг. После се връщаше към обичайните си занимания и се сещаше за тях само за кратко. Всички те вече бяха безвъзвратно изгубено минало. Завинаги. Не беше получавала известие от Дейвид откакто през март се роди синът му, а в един момент престана да пише на Люана и Сали. Те не отговориха на нито едно нейно писмо.

Погледна към небето и видя падаща звезда и без да се колебае затвори очи и помисли за всички скъпи на сърцето й същества, а после си пожела един ден всичко лошо наистина да бъде зад гърба й. За момента Лу Маркес все още беше тук и заплашваше да разкрие тайните й на приятелките й. Все още имаше някой, който да я държи в окови. Ала тя се надяваше някой ден най-сетне да е свободна, за пръв път в живота си, без да има от кого да се страхува.

— Какво си пожела? — попита я Пол, който се бе загледал в нея. Той никога не бе я насилвал да започне връзката, която не желаеше. Но се надяваше, че един ден тя ще бъде готова за него. Знаеше, че когато види падаща звезда трябва да си пожелае нещо. И той си пожела тя да го поиска.

— Мислех си за стари приятели — усмихна му се тя тъжно — и се надявам един ден всичко лошо да бъде далечен спомен. — Сърцето му цялото й принадлежеше, когато чу думите й.

— А сега не е ли така? — Той нямаше представа колко далеч или колко близо са лошите времена. Никога не бе споделяла с него, а и той не бе я принуждавал. — Не са ли минало? — попита я той с нежност.

— Почти… — усмихна му се тя, радостна бе, че той й бе приятел. — … почти… Може би догодина.