Даниел Стийл
Горчива орис (4)

4

В осем часа я качиха на автобуса за „Дуайт“ с вериги на краката и белезници. Бе нещо обичайно да превозват затворници по този път и Грейс не правеше никакво изключение. Странно, но тя установи, че след като цялата я оковаха във вериги, пазачите повече не разговаряха с нея. За тях тя бе престанала да е личност. Нямаше кой да й каже довиждане, да й пожелае всичко добро. Моли бе идвала предишната вечер, Дейвид — на сутринта, а пазачите я гледаха как тръгва, без да кажат нито дума. Не бе им създавала никакви неприятности, но за тях тя бе поредната осъдена, лице, което скоро щяха да забравят, част от всекидневните срещи с углавни престъпници.

Що се отнася до пазачите единственото, с което щяха да я запомнят, бе, че за нейния случай писаха много във вестниците. Ала всъщност това не беше кой знае колко чудно. Бе убила баща си, не беше нито първата, нито последната. Не се бе отървала безнаказано. Според тях тя бе късметлийка, че я осъдиха за непредумишлено убийство, а не за убийство първа степен. Ала Грейс бе имала твърде малко късмет в живота си.

Пътуването от Уотсика до „Дуайт“ продължи час и половина, автобусът се носеше по пътя, а веригите й дрънчаха, глезените и китките я боляха. Беше неудобно пътуване до зловещо местоназначение. През по-голямата част от пътя Грейс седя сама, после един час преди „Дуайт“ взеха още четири жени от един местен арест и една от тях закопчаха на седалката до нея. Беше момиче с около пет години по-голямо от нея, ала с вид на престъпница. Щом се настани огледа Грейс с неприкрит интерес.

— Била ли си преди в „Дуайт“?

Грейс поклати глава, нямаше никакво желание да подхваща разговор. Вече бе стигнала до извода, че колкото по-малко откровена бе, толкова по-добре щеше да е в затвора.

— Защо си тук? — Момичето мина направо на въпроса, измери Грейс с поглед. В мига, в който я видя, разбра, че е наивница. Беше й съвсем ясно, че Грейс никога преди не е била в затвор и надали щеше да оцелее там. — На колко години си, хлапе?

— На деветнайсет — излъга Грейс, добави едва година към възрастта си, за да убеди мъчителката си, че е голяма. За нея деветнайсет години бяха наистина сериозна възраст.

— Играла си с големите момичета, а? Какво си направила? Откраднала си някоя паста ли?

Грейс само вдигна рамене и известно време пътуваха в мълчание. Нито можеше да види нещо, нито имаше какво да прави. Прозорците на автобуса бяха закрити, за да не гледат навън и никой да не ги зърне и това й действаше потискащо.

— Чете ли за големите арести заради наркотици в Канкаки? — попита момичето след малко и пак я огледа.

Ала у Грейс нямаше нищо загадъчно. Беше такава, каквато изглеждаше, много младо момиче, което не се вписваше в обстановката. Онова, което спътницата й не долови, е колко много страдаше, че се е озовала тук. Лицето на Грейс бе безизразно, когато я погледна, последната частица от душата й се беше затворила при раздялата с Дейвид и Моли. Вече никой не можеше да надникне вътре в нея. Възнамеряваше да се държи така и ако имаше малко късмет, щяха да я оставят на мира, когато стигнеше в затвора.

Докато бе в ареста беше чувала отвратителни истории за изнасилвания и нападения с нож, но сега се насилваше да не мисли за това. След като бе оцеляла последните четири години, трябваше да успее и през следващите две. Нещичко в думите на Моли и Дейвид я бе обнадеждило и въпреки всички нещастия в живота й дори само заради тях тя бе твърдо решена да успее. Вече бе различно. Някой се грижеше за нея. Имаше двама приятели, за пръв път в живота си. Те й бяха съюзници.

— Не съм чела — отвърна Грейс тихо и другото момиче с раздразнение сви рамене. Беше с изрусена коса, която сякаш бе отсечена до раменете й и никога не бе виждала гребен. Очите й бяха студени и жестоки и когато погледна ръцете й, Грейс забеляза, че има силни мускули.

— Опитаха се да ме накарат да свидетелствам срещу големите момчета, ама аз да не съм доносница. Аз съм почтена, знаеш ли? Освен това нямам никакво намерение да се насадя и да ме намерят в „Дуайт“ да ми видят сметката. Разбираш какво казвам, нали? Включваш ли?

Акцентът й подсказваше, че е от Ню Йорк и тя напълно отговаряше на представата на Грейс за обитателките на затвора. Имаше вид на люта и безпощадна, на човек, който можеше да се грижи за себе си. Имаше нужда да говори, започна да разказва на Грейс за гимнастическия салон, който помагала да се построи, и за работата в пералнята последния път, когато била в затвора. Докато била там, имало две бягства, но за един ден хванали всички избягали жени.

— Не си струва, дават ти още пет години щом го направиш. Ти колко ще лежиш? Аз съм за десет години този път, ще изляза след пет. — Пет години… десет… на Грейс й изглеждаха цяла вечност. — А ти?

— Две години — отвърна Грейс, без да споделя повече подробности. И без това й се виждаше достатъчно дълго, макар че сигурно бе по-добре отколкото ако й бяха дали десет години или най-страшната присъда.

— Това е нищо, хлапе, ще мине като миг. Така — тя се ухили и Грейс забеляза, че зъбите й от двете страни липсваха. — Девствена си, а? — Грейс я погледна нервно при този въпрос. — Имам предвид, че ти е за пръв път, нали? — Наистина бе наивница и това забавляваше по-голямото момиче. Тя отиваше за трети път в „Дуайт“, а беше само на двайсет и три. Бе живяла бързо.

— Да — отвърна Грейс лаконично.

— Какво си направила? Обир, кражба на коли, търговия с наркотици? Това е по моята част. Друсам се с кокаин от деветгодишна. Започнах да го продавам в Ню Йорк на единайсет. Известно време прекарах във възпитателно училище, ама да знаеш само какво шибано място беше. Вкарваха ме там четири пъти. После дойдох тук. — Бе прекарала живота си в изправителни заведения. — В „Дуайт“ не е лошо. — Говореше като за хотел, в който от време на време се отбиваше. — Там има и добри момичета, и банди като ония фъшкии от „Арийско общество“. Трябва да внимаваш и да се пазиш от някои побеснели чернилки, които мразят белите от „Арийско общество“. Стой далеч от тях и няма да имаш проблеми.

— А ти? — Грейс я огледа предпазливо, но с интерес. Беше цяло чудо, защото преди три месеца Грейс дори не бе си представяла подобна ситуация. — Какво правиш ти, когато си в затвора?

Пет години бяха цяла вечност за затвор. Сигурно има какво да се прави там. Грейс искаше да ходи на училище. Вече бе разучила, че има курсове, които би могла да посещава, не ставаше дума за козметични курсове, нито за изработване на метли или на табелки, от които нямаше кой знае каква полза. Ако изобщо имаше някаква възможност, Грейс искаше да учи задочно в местния колеж.

— Не знам какво ще правя — отговори другото момиче. — Сигурно ще чакам. Нищо друго не ми остава. Една моя приятелка е там от юни. Бяхме много близки, преди да ме арестуват.

— Значи си добре. — Не беше лошо човек да има приятел там.

— Да, вярно е. — Разсмя се другото момиче и най-сетне се представи, казвала се Анджела Фонтино. В затвора рядко се представяха. — Времето минава по-бързо, когато знаеш, че в килията някое хубаво малко задниче те чака да се върнеш от работа от пералнята.

Точно такива истории бе чувала Грейс и от това се ужасяваше. Кимна на другото момиче и не продължи разговора, но Анджела буквално се развличаше със срамежливостта на Грейс. Обичаше да дразни малките глупави бебчета. От години бе живяла в толкова изправителни заведения, че бе опитала всякакъв вид секс. Дори в определени случаи предпочиташе жените.

— Грубо ли ти прозвуча, хлапе? — Анджела се ухили, показа в цялата й прелест щърбата си уста. — Свикнала си другояче. Почакай само, в края на двете години може дори да решиш, че повече харесваш момичетата. — Грейс нямаше какво да й каже, не искаше да я насърчава, нито да я обижда. После Анджела се изсмя силно и се опита да разтърка китките си, в които белезниците се бяха врязали дълбоко. — О, Боже, ти май наистина си девствена, а, бебче? Имала ли си някога приятел? Ако не си, може би изобщо не трябва да се отдаваш на никой, можеш да си останеш така завинаги. В края на краищата не е толкова лошо. — Тя се усмихна и Грейс усети, че стомахът й се обръща.

Това й напомни за следобедите, когато се прибираше вкъщи и знаеше какво я очаква вечерта. Би дала всичко да не се прибере, но си даваше сметка, че трябва да се грижи за майка си и беше наясно какво ще последва. Беше неизбежно като залязващото слънце. Нямаше начин да се спаси. Сега се чувстваше по същия начин. Дали ще я изнасилят? Или просто ще я използват, както правеше баща й? Как ще им се противопостави? Ако бяха десет или дванайсет или дори две, какъв шанс би имала? Сърцето й се сви, когато си помисли за бъдещето и за обещанията, които даде на Моли и Дейвид, че ще бъде силна и ще оцелее. Ще направи всичко възможно, но какво ще стане, ако е непоносимо… ами ако… тя се загледа безнадеждно в пода, когато от шосето се отбиха към Изправителния център „Дуайт“. Другите й спътнички дюдюкаха, подвикваха и тропаха с крака, Грейс седеше неподвижно, вперила поглед пред себе си, опитвайки се да не мисли за онова, което Анджела й бе казала.

— Е, бебче, у дома сме си — ухили се Анджела. — Не знам къде ще те сложат, но известно време ще се грижа за теб. Ще те запозная с някои от момичетата. Те ще те харесат. — Намигна на Грейс и тя усети студени тръпки.

След две минути свалиха всички от автобуса, Грейс се бе схванала, стегнати във вериги, краката й бяха като вдървени от седенето.

Когато слезе от автобуса видя пред себе си неприветлива сграда, наблюдателница и сякаш безкрайна ограда от бодлива тел, зад която се люшкаше море от безлики жени в нещо като сини работни костюми. Грейс разбра, че това може би е униформа, но нямаше време да се оглежда повече, защото веднага ги прибраха вътре и ги поведоха по дълъг коридор, отключваха решетка след решетка, за да минат, вървяха покрай безкрайна редица от стаи, дрънчаха с вериги и се спъваха в железата, китките им пламтяха от белезниците.

— Добре дошли отново в Рая — иронично отбеляза една от жените, докато три едри чернокожи пазачки им подвикваха, насочвайки ги към следващата решетка. — Благодаря ви, развълнувана съм, че съм отново тук, радвам се да ви видя… — продължи тя, а няколко от затворничките се изкикотиха.

— Винаги е така, когато дойдеш тук — прошепна една чернокожа на Грейс. — Отнасят се с теб като към нищожество през първите няколко дни, но после те оставят на мира през повечето време. Държат само да знаеш кой е шефът.

— Да. Аз например — обади се високо чернокожо момиче, — ако само посмеят да пипнат големия ми черен задник, ще се обадя на Националната асоциация за развитие на чернокожите, Националната гвардия и на президента. Знам си правата. Не давам и пет пари дали съм осъдена, или не, не могат да ме пипнат с пръст. — Беше над един и осемдесет, сигурно беше около сто килограма и Грейс не можеше да си представи някой да я закачи, но все пак се усмихна заради изражението на лицето й докато говореше.

— Не й обръщай внимание, момиче — рече другата чернокожа.

Грейс бе изненадана, че много от тях изглеждат дружелюбно настроени. Ала не можеше да се освободи от чувството, че заплахата я дебне. Пазачките бяха въоръжени, навсякъде се виждаха предупреждения за наказания и бой за бягство, нападение на пазачи или нарушаване на правилата. А затворничките, които пристигнаха с Грейс, изглеждаха хулиганска група, особено ако се съдеше от онова, което бе останало от цивилните им дрехи. Грейс бе облечена в чисти джинси и бледосин пуловер, подарък от Моли. Надяваше се да й позволят да го запази.

— Добре, момичета — чу се пронизително изсвирване и шест въоръжени пазачки в униформи се подредиха пред стаята все едно бяха треньорки на женски отбор по борба. — Съблечете се. Поставете дрехите си пред краката си на пода. Съвсем голи, ако обичате. — Отново надуха свирката, за да прекратят разговорите и жената със свирката се представи като сержант Фрийман. Половината от пазачките бяха чернокожи, другите бели, каквото всъщност бе и съотношението на обитателките на затвора.

Грейс свали пуловера си и го сгъна на пода пред краката си. Една от надзирателките им махна белезниците и започна да ги обхожда една по една и да сваля стоманените халки около талиите им, за които бяха захванати веригите на краката им, за да могат да събуят джинсите си. Беше голямо облекчение да свали веригите. Грейс изу обувките си. Сепна се, когато чу отново свирката, наредиха им да свалят всичко от косите си, ластици или фиби. Косите им трябваше да са свободно разпуснати и затова тя махна ластика от дългата конска опашка, тъмнокестенявата й коса се хлъзна като копринен чаршаф по раменете й.

— Хубава коса — промърмори някаква жена зад нея, но Грейс не се обърна да я погледне.

Чувстваше се неудобно да свали останалата част от дрехите си като знаеше, че жената я наблюдава. След няколко минути всичките им дрехи бяха на малки купчинки на пода, заедно с бижутата им, очилата и аксесоарите за коса. Бяха чисто голи, а шестте пазачки се разхождаха между тях, изучаваха ги, наредиха им да застанат разкрачени с вдигнати ръце и отворени уста. Нечии ръце преровиха косата й, за да видят дали там няма нещо скрито, грубо дръпнаха Грейс за дългата коса и извиха главата й. Пъхнаха някаква пръчка в устата й и започнаха да бърникат с нея, задавиха я и тя се разкашля, а те я накараха да скача, за да видят дали нещо няма да изпадне оттам. После една по една започнаха да се изреждат за преглед на гинекологичен стол. Използваха стерилни инструменти и силна ослепяваща светлина, за да проверят дали не са скрили нещо във вагините си. Грейс стоеше на опашката и не можеше да си представи, че това ще се случи и на нея. Ала никой не бе в състояние да спори с тях, изобщо не подлежеше на обсъждане какво ще правят с тях и какво — не. Някакво уплашено момиче се опита да откаже, но те я предупредиха, че ако не се подчини, ще я вържат, защото на тях им е все едно, а после ще я хвърлят в дупката за трийсет дни, в тъмното, гола-голеничка.

— Добре дошли в Царството на феите — обади се една от редовните посетителки. — Хубаво е тук, а?

— Престани да роптаеш, Валънтайн, ще дойде и твоят ред.

— Пъхни го, Хартман. — Двете бяха стари приятелки.

— С удоволствие. Искаш ли да погледаш, когато ми дойде редът?

Сърцето на Грейс щеше да изхвръкне, когато се приближи към стола, но прегледът бе медицински и не бе по-лошо от преживяното, просто беше унизително да се покаже пред публика, а поне пет-шест жени я зяпаха с неприкрит интерес.

— Хубава путка… ей, малка рибке, плувай към мама… хайде да си играем на чичо доктор… може ли и аз да погледна? — Тя сякаш не ги чуваше, присъедини се към следващата опашка в другия край на стаята и застана там в очакване на по-нататъшни инструкции.

После ги заведоха в банята и буквално ги поляха с почти вряла вода с маркуч. Използваха инсектициди за почти всяка окосмена част от тялото, напръскаха ги с гаден шампоан и после отново ги обляха с маркучите. Накрая воняха на химикали, а Грейс имаше чувството, че са я сварили в дезинфектанти.

Вещите им бяха прибрани в найлонови торби с етикети с имената им, всичко забранено щеше да бъде изпратено обратно за тяхна сметка, ако имаше къде, или да бъде продадено, като джинсите на Грейс, но тя бе доволна, че й разрешиха да си остави пуловера. После им раздадоха униформи, комплект груби чаршафи, на повечето от тях имаше петна от кръв и урина, получиха листче с техния затворнически номер и номерата на килиите им, а след това ги поведоха на кратка инструкция за правилата и им съобщиха, че на следващата сутрин всички ще бъдат натоварени с някакви трудови задължения. В зависимост от работата, която вършеха, щяха да получават между два и четири долара месечно, неявяването на работа се наказваше с незабавно изпращане в дупката за една седмица. За неподчинение вкарваха в изолатора за шест месеца без право на занимание и забрана за разговор с когото и да било.

— Облекчете живота си, момичета — посъветва ги без заобикалки пазачката, която отговаряше за трудовото им разпределение, — играйте по нашите правила. Това е единственият начин да се справите в „Дуайт“.

— Да, мамка му — прошепна някакъв глас вдясно от Грейс, но беше невъзможно да се каже чий. Бе просто безплътен шепот.

В известен смисъл затворническите власти опростяваха нещата. Единственото изискване бе да следват тяхната игра, да работят, да се хранят, да не създават неприятности, да се прибират в килията навреме, така времето щеше да минава лесно и щяха да бъдат освободени в срок. В случай на сбиване, присъединяване към банда, заплахи към надзирател или нарушаване на правилата, се оставаше за вечни времена в „Дуайт“. Опит за бягство и си „мъртво месо на оградата“ или поне така се изразиха. Надзирателките изложиха съвсем ясно изискванията си, но освен да се угоди на тях, трябваше също да се живее в мир с останалите затворнички, а те изглеждаха жестоки като пазачките или дори по-лоши и времето извън трудовите задължения принадлежеше на тях.

— А училището? — попита едно от момичетата от задния ред и останалите се развеселиха.

— На колко години си? — попита я подигравателно жената до нея.

— На петнайсет — тя бе другата малолетна като Грейс, която бе съдена като пълнолетна, но тук те бяха рядкост. „Дуайт“ беше затвор за пълнолетни. И то за пълнолетни престъпници. Подобно на Грейс и другото момиче бе осъдено за убийство, но и за него бе произнесено решение за непредумишлено убийство и това го отърва от смъртното наказание. Беше убила брат си, след като я изнасилил. Ала сега искаше да ходи на училище и да се махне от гетото.

— Достатъчно си учила — рече й жената до нея. — За какво ти е това училище?

— Можеш да подадеш молба, след като си прекарала деветдесет дни тук — обясни й пазачката, а после продължи да ги запознава какво ще стане с тях, ако направят грешката да участват в бунт.

Само мисълта за това смрази кръвта на Грейс, а пазачката обясняваше, че в последния бунт са били убити четирийсет и две затворнички. Но какво щеше да стане, ако просто я принудеха да бъде с тях? Ами ако я вземат за заложница? А ако я убие някоя друга затворничка или пазачка, макар и да си гледа работата? Как щеше да оцелее тук?

Когато най-сетне я поведоха към килията й, й се виеше свят. Вървяха в редица по една, пет-шест пазачки ги следяха, а затворничките, които стояха зад решетките дюдюкаха и подвикваха, пищяха и се смееха:

— Ей, я виж малките рибки… Хъм-м-м. — Изпращаха им въздушни целувки, крещяха, момичето, което вървеше пред Грейс дори бе замерено с тампон и на Грейс направо започна да й се повдига, когато видя всичко това. Тя дори не си бе представяла подобно място. Това беше като най-лошия кошмар на живота й. Пътуване към ада, от който Грейс не можеше да си представи, че ще се върне. Лицето и косата й воняха на инсектицидите, а когато спряха пред определената за нея килия, тя почувства, че астмата започва да я задушава.

— Адамс, Грейс. Б-214.

Пазачката отвори вратата и й даде знак да влезе вътре. Щом прекрачи прага, вратата се затръшна и ключът се превъртя. Озова се на място от около три квадратни метра, видя легло на два етажа, стените бяха покрити със снимки на голи жени. Бяха изрязани от „Плейбой“ и „Хъслър“, както и от други списания, които Грейс не можеше да си представи, че е възможно да бъдат четени от жени, но за място като това изглежда беше нещо обичайно. Най-малкото — за нейната съквартирантка. Долното легло бе оправено и с треперещи ръце тя се зае да подрежда горното, постави четката си за зъби на малката поличка заедно с хартиената чаша, която й бяха дали. Казаха й, че сама трябва да си купува цигари и паста за зъби. Ала тя все едно не пушеше, не можеше заради астмата.

Когато оправи леглото си, покатери се и седна на него, остана задълго така, с очи вперени във вратата. Чудеше се какво ще последва, какви неприятности я очакват от срещата й със съквартирантката. От снимките на стените ставаше ясно какви са предпочитанията й и Грейс се подготви за най-лошото, ала се изненада, когато два часа по-късно в килията влезе съсипана жена над четирийсет и пет години. Погледна Грейс и не каза дума. Дълго мълча, оглежда я, без съмнение Грейс беше красива, но съквартирантката й сякаш не беше впечатлена, едва след час и половина тя я поздрави и се представи като Сали.

— Не искам никакви боклуци тук — категорично заяви тя на Грейс — никакви веселби, никакви посетителки от бандите, никакво порно, никакви наркотици. Тук съм от седем години. Имам приятели и се държа настрана от всичко. Прави същото и ще си добре, но ако ми създаваш неприятности ще те изритам в блок Д. Разбра ли всичко точно?

— Да — кимна Грейс, останала без дъх. От сутринта сякаш някакъв обръч стягаше гърдите все по-силно и по-силно и към обяд вече едва дишаше. Дробовете й хриптяха, но не можеше да си помогне, защото й бяха прибрали инхалатора още при пристигането.

— Ако имаш нужда от помощ, повикай пазачката — казаха й, ала тя не искаше да го прави, освен ако не бе принудена. По-скоро би умряла, отколкото да привлече вниманието към себе си, но когато се чу свирката за храна и Грейс слезе от леглото, Сали видя, че тя е в беда.

— О, Боже… май се обзаведох с бебе. Слушай, мразя децата. Никога не съм имала. Никога не съм искала. И сега не искам. Трябва да се грижиш сама за себе си. — Когато Грейс погледна Сали, докато си обличаше чиста риза, забеляза, че гърбът, гръдният й кош и ръцете й бяха покрити с татуировки, но до известна степен изпита облекчение. Тя наистина имаше намерение да си гледа работата.

— Добре съм… наистина… — гърдите й хриптяха, едва дишаше, Сали забеляза, че не й достига въздух. Имаше крайна нужда от инхалатора си, но той бе заключен кой знае къде.

— Разбира се, че си добре. Само седни. Ще се погрижа… този път… — Изглеждаше много раздразнена докато разкопчаваше блузата й, поглеждаше крадешком Грейс, когато пазачът отвори вратата, за да ги пусне да отидат на вечеря, тя вече бе станала смъртно бледа. Сали му даде знак и посочи небрежно Грейс, която се бе изправила в ъгъла. — Моята рибка има малък проблем — обясни му тихо тя, — изглежда астма или нещо друго, мога ли да я отведа до болничното отделение.

— Разбира се, Сали, ако искаш. Мислиш ли, че шмекерува? — Ала когато я погледнаха отново, Грейс бе станала повече сива, отколкото бледа и бе съвсем очевидно, че страданието й е истинско. Дори устните я бяха бледо сини. — Много мило, че се правиш на медицинска сестра, Сал — пошегува се пазачът. Сали бе известна като една от най-коравосърдечните жени в затвора. Не търпеше ничии номера и имаше две присъди за убийство. Беше убила приятелката си и жената, с която тя й бе изневерила.

— Нека хората да знаят какво мисля — обясняваше тя на жените, с които имаше връзка. Имаше любовница в блок Б през последните три години. Всички в затвора знаеха, че те са като женени и никой не смееше да пресече пътя на Сали.

— Хайде — подкани тя Грейс през рамо и я измъкна от килията с открита неприязън. — Ще те заведа при сестрата, но повече не ме занимавай. Щом като имаш проблем, оправяй се сама. Няма да ти изтривам дупето, хлапе, само защото си в килията ми.

— Съжалявам — отвърна Грейс, очите й бяха пълни със сълзи. Началото не бе никак добро, а тази жена очевидно бе отвратена от нея. Поне така си мислеше Грейс. Нямаше представа, че Сали всъщност й съчувстваше. Дори за нея бе ясно, че на Грейс не й е тук мястото.

Пет минути по-късно тя остави Грейс при сестрата, на момичето все още не му достигаше въздух. Сестрата й даде кислород и накрая се смили и й разреши да държи при себе си инхалатора. Не си струваше безпокойството, което щеше да й причинява, ако не й го върнеше. Този път се налагаше да й дадат също и някои лекарства, тъй като през последния половин час пристъпът бе изпуснат от контрол. Грейс отлично знаеше, че без лекарствата си може да умре от задушаване. В този миг обаче не бе убедена, че това не би било истинска благодат. Отиде да вечеря след час и половина, разтреперана и бледа, по-голямата част от годната за ядене храна вече бе изчезнала, останалото бяха песъчинки, мазнина и кокали и боклуци, които никой не искаше да яде. Изобщо не беше гладна, от астматичния пристъп й се повдигаше, а от лекарството винаги се разтреперваше. И без това бе твърде разстроена, за да яде. Искаше да благодари на Сали, че я е завела при сестрата, но не посмя да й каже и дума, когато я видя с група по-възрастни грубиянки, покрити с татуировки, а и Сали не даде да се разбере, че я познава.

— Какво да бъде? Филе миньон или печена патица? — попита чернокожото момиче зад шубера и се усмихна на Грейс. — Всъщност останаха ми две парчета пица. Искаш ли?

— Да, благодаря — Грейс се усмихна, изглеждаше изтощена. — Много благодаря. — Младата негърка й подаде храната и проследи с поглед Грейс, която се запъти да седне някъде.

Намери празно място при три момичета, никоя не я поздрави, нито й обърна внимание. В другия край на помещението зърна Анджела от автобуса, седеше с група жени, ангажирани в оживен разговор. Изглежда тази група не искаше да има нищо общо с нея, тя бе благодарна, че е оставена на мира и се зае да си изяде пицата. Все още дишаше трудно.

— Мале, мале, каква хубава малка рибка имате на масата си днес — чу тя глас зад себе си, докато отпиваше от кафето си. Грейс не помръдна при тези думи, но усети, че някой я побутва отзад. Опита да се престори, че не разбира какво става и се загледа право пред себе си, но видя, че другите млади жени на масата се споглеждат нервно. — Абе, никоя от вас ли не може да говори? Господи, каква компания от невъзпитани кучки.

— Съжалявам — промърмори една от тях, а после побърза да се отдалечи и изведнъж Грейс почувства едно топло тяло да се притиска към тила й. Нямаше как да се освободи, наведе се напред, обърна се и се озова пред огромната фигура на висока блондинка със забележително тяло. Приличаше на холивудска актриса, от тези дето играят лошите момичета. Носеше тежък грим и прилепнала мъжка фланелка, под която личеше всичко. Приличаше на жените, чиито снимки Сали бе окачила в килията. Нещо като карикатура на съблазнителна затворничка.

— Какво хубаво момиче — отбеляза високата блондинка и я погледна. — Самотна ли си, бебче? — Гласът й бе като чувствено мъркане, притискаше таза си към Грейс и тя видя съвсем ясно, че фланелката й е влажна, като така излагаше на показ гърдите и зърната си. Все едно бе гола. — Защо не наминеш край мен някой път? Казвам се Бренда. Всички знаят къде живея — усмихната обясни тя.

— Благодаря — отвърна Грейс задъхано заради астматичния пристъп и блондинката се засмя.

— Как ти е името? Мерилин Монро? — пошегува се тя с начина, по който говореше Грейс.

— Съжалявам… астма…

— О, бедното бебче… взимаш ли нещо за нея? — Прозвуча загрижена и Грейс не искаше да бъде невъзпитана и да я ядоса. Високата блондинка имаше вид на безмилостна и сигурна в себе си, имаше вид на около трийсетгодишна.

— Да… имам инхалатор. — Извади го от джоба си и й го показа.

— Пази го добре — Бренда отново се изсмя и пощипна Грейс по гърдите, после бавно се запъти към приятелките си.

Когато се отдалечи, Грейс се разтрепери и се загледа в кафето си, мислеше за всички тях. Тук наистина бе като в джунгла.

— Пази се от нея — прошепна й едно от момичетата на масата и след това си тръгна.

С Бренда шега не биваше.

Грейс си отиде право в килията. Същата вечер прожектираха филм, но тя не проявяваше интерес. Искаше само да се прибере в килията и да остане там до сутринта. Лежеше на леглото, въздишаше тежко с облекчение. Тази вечер й се наложи да използва още два пъти инхалатора си, преди да се отпусне и да започне отново да диша нормално. Когато Сали се прибра от кино към десет часа, Грейс още бе будна.

Сали не й каза и дума, но Грейс се обърна в леглото и й благодари, че я е завела при сестрата заради астмата.

— Тя ми върна инхалатора.

— Не го показвай на никого — посъветва я Сали. — Те се подиграват на такива като теб. Прибери го и го използвай, без да те видят.

Това невинаги бе възможно, но Грейс проумя, че й е дала добър съвет и кимна. После, когато угасиха лампите и Сали си легна, тя реши да поговори на Грейс.

— Видях, че в стола Бренда Евънс се занасяше с тебе. Внимавай с нея. Тя е опасна. Тук ще си принудена бързо да се научиш да плуваш, малка рибке. И си пази гърба. Тук не е като на игрището.

— Благодаря ти — прошепна Грейс в тъмното.

Не заспа още дълго, плачеше безмълвно и сълзите й мокреха матрака. Имаше чувството, че остана будна дълги часове, отвън се чуваше дрънчене и чукане, викове, от време на време и крясъци и през всичко това тя долавяше спокойното похъркване на Сали.