Даниел Стийл
Горчива орис (3)

3

Моли Йорк и Дейвид Глас се срещнаха пред ареста точно в пет и половина и се качиха горе да видят Грейс. Дейвид вече беше взел всички доклади на полицията, а Моли донесе своите бележки и медицинския рапорт от болницата, за да му ги покаже. Той им хвърли едно око докато се качваха по стълбите и учудено вдигна вежди, когато видя снимките.

— Сякаш някой я е бил с бейзболна бухалка — отбеляза Дейвид и погледна Моли.

— А тя твърди, че нищо не се било случило. — Моли поклати глава с надеждата, че Грейс ще отвори сърцето си пред Дейвид. Животът и зависеше от това в буквалния смисъл, а тя не бе сигурна, че Грейс го разбира.

Заведоха ги в стаята на адвокатите с двете врати, масата и четирите стола. Именно там Моли вече бе разговаряла с Грейс, поне обстановката щеше да й е позната.

Седнаха и зачакаха. Дейвид запали цигара и предложи една на Моли, но тя отказа. Минаха пет минути и едва тогава пазачът се появи на прозорчето на вратата, която водеше към ареста, отключи и на прага се появи Грейс, която ги гледаше нерешително. Носеше същите джинси и фланелка. Нямаше кой да й донесе дрехи, а тя не бе взела нищо друго със себе си. Единственото, което имаше тук, бе каквото бе носила в нощта, след като уби баща си и я арестуваха.

Дейвид я наблюдаваше внимателно, когато тя влезе в стаята, беше висока и слабичка, стройна, имаше вид на много млада и срамежлива, но когато се обърна и го погледна, той видя, че погледът й е сякаш е десет годни по-възрастна. В него имаше толкова тъга и отчаяние, движеше се като кошута, която се готви да избяга в гората. Стоеше и ги гледаше, не знаеше какво ще излезе от тяхното посещение. Същия ден полицаите я бяха разпитвали четири часа и тя бе крайно изтощена. Бяха й казали, че има право на разпита да присъства адвокат, но тя вече бе признала, че е застреляла баща си и не смяташе, че отговорите на въпросите им могат да й навредят.

Беше получила съобщение, че Дейвид Глас ще е неин защитник и че по-късно ще дойде да я види. Нямаше вест от Франк Уилс и не беше го търсила. Нямаше на кого да се обади, нито към кого да се обърне. Беше чела вестници същия ден, първите страници и няколко статии бяха посветени на убийството, на възхитителния живот на баща й, адвокатската му практика и колко много е означавал той за хората. За нея пишеше относително малко, само че е на седемнайсет, че е учила в гимназията „Джеферсън“ и че го е убила. Предлагаха се няколко теории относно случилото се, но нито една не се доближаваше до реалността.

— Грейс, това е Дейвид Глас — Моли наруши тишината, когато ги представи един на друг. — Той е от кантората на обществените защитници и ще те представлява.

— Здравей, Грейс — поздрави я той тихо. Наблюдаваше лицето й, не беше свалил от нея очи откак тя влезе в стаята и не беше трудно да забележи, че е уплашена до смърт. Ала въпреки това тя се държеше вежливо и мило, подаде му ръка. Щом докосна пръстите й, той усети, че ръката й трепери в неговата. Когато тя заговори, Дейвид установи, че не й достига дъх и си спомни думите на Моли за астмата й. — Трябва да свършим малко работа. — Тя само кимна в отговор. — Следобед прочетох досието ти. Нещата не изглеждат розови за момента. Имам нужда преди всичко от информацията, която ти ще ми дадеш. Какво се случи и защо, каквото си спомняш. След това ще доведем следовател, който да провери нещата. Ще направим всичко, което се изисква от нас. — Опита се да звучи насърчаващо и се надяваше тя да не е твърде уплашена, за да го слуша.

— Няма какво да се проверява — отвърна тя тихо, седнала като истукан на един от четирите стола. — Аз убих баща си. — Когато го изрече, гледаше го право в очите.

— Знам, че е така — изглежда признанието й не му направи кой знае какво впечатление, наблюдаваше я съсредоточено. Разбра какво е видяла у нея Моли. Изглеждаше чудесно момиче, но сякаш някой бе пресушил живота в нея. Изглеждаше толкова малка и слаба, че човек би се зачудил дали е възможно да бъде докосната. Приличаше по-скоро на привидение, отколкото на човек от плът и кръв. У нея нямаше нищо обикновено. Нищо, което да подсказва, че тя е седемнайсетгодишно момиче, девойка, нищо, което да показва жизнерадост или ентусиазъм, характерни за тази възраст. — Помниш ли какво стана? — попита я той спокойно.

— До голяма степен — призна тя. Все още някои моменти й бяха неясни, като например кога точно е извадила пистолета от нощното шкафче на майка си. Ала тя помнеше как го почувства в ръката си и как натисна спусъка. — Застрелях го.

— Откъде взе оръжието? — Въпросите му изглеждаха много обикновени и тя изпита странното чувство, че нищо не я заплашва. Той се държеше непринудено и Моли отново благодари за късмета, че той пое случая. Надяваше се да й помогне.

— Беше в нощното шкафче на мама.

— А как го извади? Протегна ли се, за да го вземеш?

— Нещо такова. Просто го извадих.

— Баща ти изненада ли се, когато го взе? — Дейвид направи така, че въпросът да прозвучи най-шаблонно и тя кимна.

— Отначало той не го видя, изненада се, когато го забеляза… после се опита да го сграбчи и пистолетът гръмна. — Спомни си, че очите му се изцъклиха, после тя ги затвори.

— Сигурно си била много близо до него, а? Така ли? — Той й показа около метър разстояние. Знаеше, че са били по-наблизо, но искаше да чуе отговора й.

— Не… ъ-ъ… май… по-близо… — Той кимна сякаш отговорът й бе най-обикновен, а Моли се опита да симулира липса на интерес, но бе очарована колко бързо Грейс започна да разговаря с Дейвид Глас и колко му вярва. Сякаш усещаше, че може да му се довери. Не беше така предпазлива както с Моли.

— Според теб колко близо? Около трийсет сантиметра? Или по-близо?

— Много по-близо… по-близо… — отвърна тя спокойно, а после отклони погледа си от него при мисълта какво би могъл да си помисли. Моли сигурно е споделила подозренията си. — Много близо.

— Как стана така? Какво правехте?

— Разговаряхме — отговори тя с дрезгав глас, отново сякаш дъхът й секваше и той разбра, че тя лъжа.

— За какво разговаряхте?

Непринуденият му въпрос я хвана неподготвена и тя запелтечи:

— Аз… ъ-ъ… предполагам, за мама. — Той кимна сякаш това е най-естествено и се облегна замислен на стола си, загледан в тавана. После отново й заговори, без да я поглежда, усещаше пулса на сърцето си да отеква в ушите му, когато се обърна към Грейс.

— Майка ти знаеше ли какво прави той с теб, Грейс? — Изрече го толкова внимателно, че Моли се просълзи, после бавно погледна Грейс и видя влага и в нейните очи. — Кажи ми, Грейс. Никой няма да разбере, освен нас, но аз трябва да знам истината, за да ти помогна. Знаеше ли тя?

Грейс се втренчи в него, искаше отново да отрече, искаше да се скрие от тях, но повече не беше в състояние, просто не можеше. Кимна и сълзите й се търкулнаха от очите й и пропълзяха надолу по бузите й. Той я наблюдаваше, взе ръката й и я стисна.

— Няма нищо, Грейс. Няма нищо. Не си могла да го предотвратиш.

Тогава тя отново кимна и от нея се откъсна мъчително ридание. Би искала да има смелостта да не им казва нищо, но всички те я преследваха, лекарката, полицаите, а сега и той, и й задаваха толкова много въпроси. Освен това по някаква необяснима причина тя повярва на Дейвид. Харесваше също и Моли, но Дейвид беше този, към когото можеше да се обърне.

— Знаеше. — Това беше най-тъжната дума, която той някога бе чувал и без да познава Джон Адамс, му се прииска да го убие.

— Ядосана ли му беше заради това? Ядосана ли бе на теб?

Грейс ги вцепени, когато отново поклати глава.

— Тя го поиска от мен… каза, че съм длъжна… — задуши се, докато говореше, трябваше да се бори с астмата си — … че трябва да се грижа за него, да бъда добра към него… и… тя настояваше — повтори Грейс, очите й бяха пълни със сълзи и с молба да й повярват. И двамата й вярваха, а сърцата им се свиваха от болка като я гледаха.

— Колко дълго продължи това? — попита той внимателно.

— Дълго време. — Когато го погледна, имаше вид на изчерпана докрай. Изглеждаше толкова уморена и крехка, той направо се зачуди дали ще може да оцелее. — Преди четири години… тя ме накара да го направя за пръв път.

— Какво бе по-различното онази вечер?

— Не знам… просто не можех повече… тя бе мъртва. Нямаше за какво да го правя повече… искаше да отидем в нейното легло… никога преди не съм го правила… и… той ме удари… и други неща. — Не искаше да им казва какво й е направил, но те все едно се досещаха от изследванията и снимките. — Спомних си за оръжието… просто исках той да спре… да се махне от мен… нямах намерение да го застрелвам… не знам. Просто исках да го спра. — И тя бе успяла. Завинаги. — Не знаех, че съм го убила. — Най-сетне тя им бе казала какво се е случило. В известен смисъл почувства облекчение. Беше изтощена. Беше много по-различно от това да каже на полицията. Знаеше, че Моли и Дейвид няма да кажат на никого и че й вярваха. В същото време разбираше, че полицията не би й повярвала. Смятаха баща й за съвършен. Познаваха го професионално, някои играеха голф с него в клуба му. Като че ли всички в града го познаваха и обичаха.

— Ти си смело момиче — тихо отбеляза Дейвид — и се радвам, че ми каза. — Всичко беше както Моли бе предположила, и дори още по-зле, майка й я бе принудила. Била е на тринайсет, когато е започнала. Само при мисълта му се повдигна. Онзи тип наистина беше извратено копеле, заслужаваше да бъде застрелян. Сега големият въпрос бе дали той ще успее да убеди съдебните заседатели, че Грейс се е защитавала след четири години ад в ръцете на баща си. Моли не бе успяла да убеди полицията, те твърде много бяха прехласнати по обществената репутация на Джон Адамс. Чудеше се дали съдебните заседатели също ще страдат от подобни заблуждения.

— Би ли казала пред полицията същото, което сподели с мен? — попита я спокойно Дейвид, но тя бързо поклати глава.

— Защо?

— Те все едно няма да ми повярват и… не мога да причиня това на родителите си.

— Родителите ти са мъртви, Грейс — възрази той твърдо. Тя щеше да има същата съдба, ако не си помогнеше сама и не кажеше истината. Самоотбраната бе единственият й шанс. Те трябваше да докажат, че тя е почувствала застрашен живота си. Дори да не й повярваха, най-лошото обвинение щеше да е непредумишлено убийство, а не убийство от първа степен. — Трябва да поговорим за това. Ще трябва да кажеш на някого, на някой друг, освен на нас с лекарката, какво наистина се е случило.

— Не мога. Какво ще си помислят за мен? Ужасно е. — Тя отново започна да плаче, а Моли стана и я прегърна.

— Те изглеждат ужасно, а не ти, Грейс. Това те показва такава, каквато си — жертва. Не можеш да плащаш за греховете им с мълчанието си. Трябва да говориш, Дейвид е прав. — Продължиха да обсъждат още дълго и Грейс обеща, че ще помисли, но не изглеждаше убедена, че най-доброто решение е да каже цялата истина. Най-сетне те я оставиха в ареста, Моли още бе учудена, че Дейвид толкова бързо я бе убедил да му се довери.

— Може би с теб трябва да си разменим професиите, лошото е, че никак ме няма в твоята — отбеляза начумерено Моли. Тя приемаше като личен провал неуспеха си да накара Грейс да й повярва.

— Недей да бъдеш толкова строга към себе си. Единствената причина тя да говори с мен бе, че преди това ти си я размекнала. Тя имаше нужда да се освободи. Тайната я е тровила в продължение на четири години. Сигурно сега изпитва облекчение. — Моли кимна в знак на съгласие, а после Дейвид поклати глава унило. — Разбира се, че да го убие е било облекчение. Ако не се е срамувала, би го направила много по-рано. Какъв мръсен кучи син е бил той, докато целият град го е смятал за светец, съвършен съпруг и баща. Не ти ли се повдига от него? Цяло чудо е, че тя още е нормална.

В душата й имаше дълбоки рани, но Грейс си беше с ума и не бе изгубила самообладание. Дейвид дори не искаше да си представи, че тя може да остане двайсет години в затвора. На следващата сутрин, когато я видя преди предявяването на обвинението, Грейс отново му отказа да разкаже за случилото се на полицията. Единственото, което успя да я убеди да направи, бе да твърди, че е невинна. Обвиненията бяха в преднамерено убийство, което предполагаше максимална присъда, дори смъртно наказание, ако съдебните заседатели вземеха такова решение.

Съдията отказа да определи гаранция, но тя така или иначе бе безполезна, тъй като нямаше кой да плати. А Дейвид бе определен за обществен защитник.

През следващите няколко дни Дейвид направи всичко възможно да я убеди да каже на полицията, че баща й я е изнасилил и го е правил от години. Но тя не желаеше. След две невероятно трудни седмици той бе готов да се признае за победен. Моли продължаваше да я посещава, но ходеше сама. Докладът й за съда вече бе готов. В него се казваше, че Грейс е нормална и напълно способна да отговаря на процеса като подсъдима.

Дейвид бе до нея по време на предварителните слушания, нае детектив, който разговаря с всички в града с надеждата, че някой е подозирал какво прави Джон Адамс с дъщеря си. Реакцията на хората варираше от умерена изненада до пълно възмущение от предположението. Абсолютно никой не смяташе, че той е способен на това. Хората намираха теорията за изнасилването за налудничава, измислена от защитата за оправдаване на Грейс за хладнокръвното убийство на баща й, както повечето го характеризираха.

Самият Дейвид се зае да разговаря с учителите й, за да разбере дали те са подозирали нещо, но и те не бяха забелязали. Описаха Грейс като непохватна и срамежлива, много необщителна, дори като по-малко дете, дотам, че я смятаха за антисоциален тип, всъщност тя нямаше никакви приятели. Откакто баща й бе започнал да прави секс с нея, тя се страхуваше, че някой може да узнае, затова отбягваше всички. Беше очевидно, че учителите я смятаха за малко странна, но тя бе вежлива и добра ученичка. Повечето от тях знаеха колко болна е майка й и мислеха, че това й се е отразило, което бе вярно, но то не й бе повлияло толкова, колкото непрекъснатите сексуални издевателства на баща й. Неколцина от тях споменаха за острата форма на астма, която се проявила малко, след като майка й се разболяла.

Странно, но никой не бе изненадан, че тя е извършила нещо толкова скандално. Според тях тя бе чудата и очевидно „непредвидима“, както я определиха след смъртта на майка й.

Не беше трудно да се следва тази логика, да се приеме версията на полицията, че тя е очаквала наследство или че е изпаднала в някаква форма на гневно избухване или че се е борила с него. Нямаше човек, който да повярва, че Джон Адамс е живял перверзно в буквалния смисъл на думата в продължение на четири години, измъчвайки жена си и дъщеря си. Още по-невероятно бе за всички да повярват, че той е биел съпругата си години, преди тя да се разболее. Независимо, че нямаше много доказателства, Дейвид и за миг не се бе усъмнил в думите й. В историята й имаше ядро истина и той работи с нея през цялото лято, опитвайки се да намери доказателство и да изгради защитата. Най-сетне тя се съгласи да разкаже всичко на полицията, но там изобщо не й повярваха. Според тях това бе хитър начин за защита, посочен от адвоката й, и опитите му да пледира за споразумение с обвинението не го доведоха доникъде. Подобно на полицията и обвинението не повярва. В момент на отчаяние Дейвид стигна до районния прокурор, защото се страхуваше да не й дадат доживотна присъда или смъртно наказание, но районният прокурор не си помръдна пръста. Той също не повярва на историята, разказана от Грейс. Не оставаше нищо друго, освен със същата история да се явят пред съда. Процесът бе насрочен за първата седмица на септември.

Тя бе изкарала осемнайсет седмици в ареста.

Вече беше в единична килия, вестниците я преследваха цяло лято. Репортери ходеха в ареста и непрекъснато настояваха да я интервюират. Понякога пазачите ги пускаха, за да я снимат. Фотографите им побутваха някоя друга нагъната банкнота и в следващия момент те заставаха пред килията й и светкавиците им я заслепяваха. Веднъж дори я снимаха в тоалетната. Всичко, което тя разказа на полицията, отдавна бе публикувано в печата. Именно от това се опасяваше тя. Имаше чувството, че е излъгала себе си и родителите си, но Дейвид я убеди, че това е единствената й надежда да се отърве от затвора и дори от, не дай Боже, смъртното наказание. Ала дори това не свърши работа. Грейс вече се бе примирила с доживотната присъда, а понякога се питаше дали в края на краищата няма да й наложат смъртно наказание. Дори Дейвид признаваше, че е възможно, макар и да не му се искаше. Всичко зависеше от съдебните заседатели. Той бе сигурен, че ще може да убеди съдебните заседатели, че тя е убила баща си, само за да престане той да я изнасилва или за да не я убие. Тя бе млада, хубава, уязвима, говореше истината, което несъмнено би им направило силно впечатление. Дейвид и Моли не се съмняваха ни най-малко в нейната история.

Ала първият истински удар им бе нанесен, когато им отказаха промяна на съдебния окръг. Дейвид бе обжалвал с аргумента, че за нея процесът няма да бъде справедлив в Уотсика, хората бяха изпълнени с предубеждения заради баща й. Вестниците я разпъваха от месеци, разкрасяваха историята й както им харесваше, преувеличаваха всяка нова подробност, която откриваха. През септември тя вече бе придобила образа на обезумяла за секс тийнейджърка — звяр, който от месеци замисляше смъртта на баща си, за да прибере парите му. Фактът, че Джон Адамс изглежда бе останал почти без средства, убягваше от вниманието на всички. Описваха я също като сменяща безразборно партньорите си и допускаха, че е имала сексуално влечение към баща си и го е убила от ревност. Историята бе разказана в хиляди варианти, но никой от тях не се доближаваше до истината и във всички случаи вредеше на Грейс. Дейвид изобщо не можеше да си представи, че могат да се надяват на справедливо отношения от страна на съдебните заседатели, особено в този град, а може би и в друг.

Изборът на съдебните заседатели отне цяла седмица, а поради сериозността на процеса и пламенното настояване от страна на Дейвид, съдията се съгласи да изолира заседателите. Съдията беше свадлив възрастен човек, крещеше на всички от мястото си и бе играл често голф с баща й. Ала той отказа да се самоотстрани заради това, че са били близки приятели с Джон Адамс, защото чувствал, че може да е безпристрастен. Единственото, което насърчи Дейвид, беше, че ако процесът не е справедлив или присъдата не е благоприятна, той може да претендира за неправилното му водене. Или да обжалва. Той вече гледаше в перспектива и бе сериозно разтревожен.

Обвинението представи своите доказателства и те бяха силно изопачени. Според тях тя е планирала да убие баща си вечерта след погребението на майка си, да наследи малкото, което им е останало, преди той да го е изхарчил или да се е оженил за друга. Нямала е представа, че ако го убие, не може да наследи нищо от него. Имаше снимки като доказателство колко привлекателен мъж е бил баща й и обвинението намекваше, че тя е била влюбена в него, в собствения си баща. Ето защо, след като майка й починала тя не само се опитала да го съблазни онази вечер, като разкъсала нощницата си и му се предложила, но и стигнала още по-далеч — да го обвини в изнасилване, след като го е убила. Имаше доказателство, че тя е имала полов акт същата вечер, обясняваха те, но нищо не подкрепяше теорията, че е била с баща си. Предполагаха, че се е измъкнала на среща с някой друг вечерта, а когато баща й я е смъмрил, тя се опитала да го съблазни. След като той я отхвърлил, Грейс го е убила.

Обвинението настояваше за присъда за предумишлено убийство, което означаваше неопределен срок затвор или дори смъртно наказание. Нейното престъпление е отвратително, заяви прокурорът пред съдебните заседатели и присъстващите в залата, сред които бяха цяла армия репортери от цялата страна, и тя трябва да си плати за него в най-голяма степен. Не бивало да има милост за момиче, което неоправдано е убило баща си, а след това петни репутацията му, опитвайки се да се спаси от затвора.

Беше мъчително да слуша какво говорят за нея, сякаш думите им се отнасяха за някой друг, върволица от хора премина през свидетелската скамейка и всички възхваляваха баща й. Повечето от тях я характеризираха като срамежлива или странна. А най-неблагоприятните показания даде партньорът на баща й. Той заяви, че в деня на погребението тя на два пъти го е попитала за финансовото състояние на баща си и какво е останало след продължителното заболяване на майка й.

— Не исках да я плаша като й кажа колко много е изхарчил за лекарства или колко много дължи на мен. Затова й отговорих, че баща й има много пари. — После той се обърна с мрачно изражение към съдебните заседатели. — Сигурно изобщо не е трябвало да казвам това. Може би, ако бях премълчал, той щеше да е жив и днес — отбеляза Франк Уилс и погледна с очевиден за цялата зала укор, а тя се бе втренчила в него с изумление.

— Никога не съм го питала подобно нещо — прошепна тя на Дейвид. Не можеше да повярва, че Франк каза подобно нещо. Никога не бе се интересувала за баща си или за парите му.

— Сигурен съм, че не си — унило отвърна Дейвид. Моли бе права. Този човек бе като змия, той се опитваше да се отърве от Грейс. Дейвид вече знаеше, че Джон Адамс се бе разпоредил всичко да остане на Франк, ако Грейс умре или бъде лишена от права по някакъв начин — къщата, практиката и всичките му пари до стотинка. Не бе останало много, но Дейвид подозираше, че има повече, отколкото Франк би допуснал да се знае. Единственото, което искаше сега, бе да си гарантира, че Грейс няма да бъде наследница. Ако бъде освободена, тя би могла впоследствие да претендира и може би да наследи част от състоянието. Франк Уилс държеше да е сигурен, че това няма да се случи. — Вярвам ти — отново я увери Дейвид, но проблемът бе, че той бе единственият. И защо да й вярват. Бе признала, че е убила баща си, а Франк Уилс беше убедителен свидетел.

Най-сетне обвинението приключи със свидетелите и дойде ред на Дейвид да представи своите, които да свидетелстват за характера и поведението й. Ала толкова малко хора я познаваха, няколко учители, някои стари приятели. Повечето заявиха, че е срамежлива и необщителна, а Дейвид обясни защо е било така, тя е криела грозната тайна за дома си и е живеела в постоянен ужас. После той призова лекаря, който я бе прегледал в „Мърси Дженерал“. Той обясни с подробности всички увреждания, които бе наблюдавал при нея.

— Можете ли да потвърдите със сигурност, че госпожица Адамс е била изнасилена? — попита прокурорът по време на кръстосания разпит.

— Никой не би могъл да го каже с абсолютна сигурност. До известна степен трябва да се позове на показанията на жертвата. Ала всеки определено би могъл да твърди, че продължително време тя е била обект на брутален секс. Установих стари белези от разкъсвания и увреждания, разбира се, а също и големи нови белези.

— Възможно ли е подобна „бруталност“ да се прояви при нормален секс или при прекомерно енергичен секс или дори при някакъв тип дегенерираща личност? С други думи, ако госпожица Адамс е имала някакви мазохистични наклонности или е обичала да бъда „наказвана“ от някои от предполагаемите й безбройни приятели, би ли довело това до същите резултати? — попита той многозначително с очевидно пренебрежение към факта, че всички, които я познаваха, заявиха, че тя никога не е излизала с никого и не е имала приятел.

— Да, предполагам, ако го е предпочитала по-грубо би могло да се стигне до подобни увреждания, трябва да е било много грубо — заключи лекарят и прокурорът се усмихна злобно на съдебните заседатели.

— Само мога да предполагам как го предпочитат някои хора.

Дейвид непрекъснато отправяше възражения и извърши огромна по обем работа, но беше изключително трудно да се бори с тяхното твърдение за преднамереност. Той призова за свидетел Моли, а най-накрая самата Грейс и тя беше направо трогателна. В друг град тя би убедила дори хората с най-твърди души, но не и в този. Хората от Уотсика обичаха Джон Адамс и не искаха да й повярват. Говореха за това навсякъде. В магазините, в ресторантите. Темата не слизаше от страниците на печата. Местната телевизия дори предаваше репортажи от деня в новините, снимки на Грейс се виждаха на екрана при всяка възможност. Нямаше край.

Съдебните заседатели обсъждаха случая три дни, а Дейвид, Грейс и Моли останаха да чакат в съдебната зала. Когато се уморяваха да седят там, в продължение на часове се разхождаха в коридорите, зад тях тихо пристъпваше пазач. Грейс дотолкова бе свикнала с белезниците, че почти не забелязваше, когато й ги слагаха, освен когато нарочно не ги затягаха твърде много. Това обикновено правеха служителите, които познаваха и обичаха баща й. Беше й много странно дори да си представи, че ако съдебните заседатели я обявят за невинна, тя изведнъж може да се окаже на свобода. Ще се раздели с всичко това, все едно никога не е било. Ала с всеки изминал ден й се виждаше все по-малко вероятно, че ще може да спечели свободата си. Самият Дейвид се измъчваше от обстоятелствата, които бе неспособен да преодолее. Моли седеше и държеше ръката на Грейс. През последните два месеца тримата се бяха сближили доста. Те бяха единствените приятели, които Грейс някога бе имала и постепенно тя не само започна да им вярва, но и ги заобича.

Съдията бе обяснил на съдебните заседатели, че имат четири възможности за решение. Предумишлено убийство, което означаваше, че може да й бъде наложено смъртно наказание, ако те бяха на мнение, че тя е замислила предварително да премахне баща си и е съзнавала, че действията й ще причинят смъртта му. Непредумишлено убийство, ако наистина е искала да го убие, ала не го е планирала предварително и е била заблудена, че е справедливо да го убие, защото е смятала, че й е причинил вреда в този момент. Непредумишленото убийство изискваше затвор до двайсет години. Неволно убийство, ако той й е причинил вреда по някакъв начин и тя е възнамерявала да го нарани, или да му се възпротиви, или да му нанесе голяма телесна повреда, но не да го убие, ала „необмисленото“ й поведение е причинило смъртта му. Неволното убийство се наказваше с една до десет години затвор. И оправдана употреба на сила, ако вярваха на историята за изнасилването онази вечер и през предишните четири години и че се е защитавала срещу неговата потенциално доживотна заплаха срещу личността й. Дейвид се обърна към тях с въздействаща заключителна реч и поиска справедливост под формата на решение за „защита с използване на оправдана употреба на сила“ за това невинно младо момиче, което е страдало толкова много и е живяло мъчително в ръцете на родителите си. Той я накара да каже всичко пред съдебните заседатели. Това бе единствената им надежда сега.

Беше късен септемврийски следобед, когато съдебните заседатели най-сетне дойдоха. Като чу решението им, Грейс почти припадна.

Председателят на съдебните заседатели се изправи със сериозно изражение и съобщи, че са взели решение. Обявиха я за виновна в непредумишлено убийство. Според тях Джон Адамс й беше причинил нещо, макар й да не знаеха какво, но не вярваха той да я е изнасилил, нито онази вечер, нито някога преди това. Ала вероятно той я беше наранил, а две от жените заседателки настояваха, че дори добрите мъже понякога крият отвратителни тайни. Те изпитваха достатъчно много съмнения и затова отхвърлиха възможността за убийство първа степен и смъртно наказание. Но следващото стъпало бе непредумишленото убийство и именно в това я обвиниха. Според тях, както ги бе инструктирал и съдията, Грейс е била заблудена, и в това бе същността, че има основание да убие баща си. Поради блестящата му репутация в обществото те не можеха да приемат, че баща й наистина я е обидил, но бяха на мнение, че именно това е била подбудата за Грейс, макар и неоснователно. Присъдата за непредумишлено убийство бе до двайсет години затвор по преценка на съдията.

Накрая заради факта, че бе много млада и че самата Грейс го приемаше като престъпление в изблик на гняв и на оправдана отбрана, съдията й даде две години затвор и две години условно. Като се имаха предвид останалите възможности, тази присъда бе нещо като дар, но за Грейс тя прозвуча като доживотна, когато чу думите и се опита да вникне в тях. В известен смисъл тя мислеше, че смъртта може да й донесе облекчение. Съдията се съгласи да подпише характеристиката й, заради възрастта й и с надеждата, че тя няма повече да проваля живота си, след като излезе от затвора.

Грейс не можеше да престане да мисли какво ще стане с нея сега. Какво ще й направят в затвора? В ареста тя се бе страхувала понякога от други жени, които я заплашваха, или й взимаха списанията или пастата за зъби. Моли й носеше различни неща, а Франк Уилс с неохота се съгласи да й даде няколкостотин долара от парите на баща й, когато Дейвид го помоли.

Ала в ареста жените идваха и си отиваха след няколко дни и тя никога не се почувства истински застрашена. Там тя престоя най-дълго и нейният случай бе най-тежък. В затвора обаче щеше да бъде пълно с жени, които наистина са извършили убийство. Погледна съдията с пресушени и изпълнени с тъга очи. Животът й отдавна бе пропилян и тя го знаеше. От самото начало не бе имала шанс. За Грейс всичко вече бе свършило. Моли също видя погледа й и стисна окуражително ръката й. Този път Грейс напусна залата с белезници и вериги на краката. Тя вече не беше просто подсъдима, тя бе осъдената углавна престъпница.

Същата вечер Моли отиде да я види в ареста, преди да я прехвърлят в Изправителния център „Дуайт“ на следващата сутрин. Почти нямаше какво да й каже, ала не искаше Грейс да губи надежда. Някой ден щеше да започне живота си отначало. Само да можеше да се крепи, докато излезе. Дейвид също отиде да я навести, не беше на себе си заради присъдата. Обвиняваше се, че заради него се е провалила, но Грейс не беше съгласна. Просто животът й протичаше така. Дейвид й обеща да обжалва, вече се бе обадил на Франк Уилс и бе постигнал с него необичайно споразумение. До голяма степен под влиянието на Дейвид Уилс се съгласи да й остави петдесет хиляди долара от парите на баща й, срещу което тя поемаше задължението да не се връща никога повече в Уотсика, да не му пречи по никакъв начин, да не предявява претенции към нищо, което той е наследил от баща й. Той вече правеше планове как през следващите седмици ще се премести в дома им и каза на Дейвид, че не желае тя да узнае за това. Нищо свързано с него не й влизаше в работата. Не желаеше неприятности от нея, той възнамеряваше да запази цялата им собственост, всички мебели в къщата, всяка вещ. Вече бе изхвърлил повечето от нещата на Грейс и й даваше петдесет хиляди долара, за да не се върне никога повече. Не желаеше впоследствие да има разправии с нея. Дейвид се съгласи от нейно име, защото знаеше, че един ден, когато тя отново бъде на свобода, ще има нужда от пари. Това бе единственото, което й бе останало.

Вечерта, когато я видя, Моли отчаяно се опитваше да я насърчи.

— Не бива да се предаваш, Грейс, не бива. Досега си успявала. Остава ти да извървиш останалата част от пътя. Две години не са вечност. Когато излезеш, ще си на двайсет. Имаш достатъчно време да започнеш нов живот и да загърбиш всичко.

Дейвид й каза същото. Да има търпение и да се пази възможно най-добре в затвора. Ала всички знаеха, че няма да е лесно.

Тя трябваше да бъде силна. Нямаше вече избор. Ала тя бе силна толкова дълго време, че понякога имаше желанието да не бе оцелявала. Много по-лесно щеше да е умряла, колкото да преживее целия процес и да влезе в затвора. Тази вечер тя каза на Моли, че би искала да е застреляла себе си, а не баща си. Щеше да е много по-просто.

— Какво, по дяволите, означава това? — Младата психиатърка се ядоса много. Крачеше нервно из стаята, очите й блестяха от гняв. — Да не би да възнамеряваш да се предадеш? Е, добре, получи две години. Но това не е доживотна присъда. Можеше да е много по-лошо. Сега краят му се вижда. Знаеш точно колко ще продължи и кога ще свърши. А с баща ти нямаше да е така.

— Какво ли ще е там?

Погледът на Грейс бе пълен с ужас, сълзите напълниха очите й и се стичаха по бузите й като две самотни поточета. Моли би дала всичко на света, само и само да промени нещата за нея, ала нямаше повече какво да направи. Единственото, на което бе способна, бе да й предложи, обичта, подкрепата и приятелството си. Двамата с Дейвид се бяха привързали силно към Грейс. Понякога с часове разговаряха за нея, за несправедливостта, която бе преживяла. А сега я чакаше ново изпитание. Тя трябваше да бъде много силна. Моли държеше Грейс в ръцете си, докато тя плачеше, и се молеше отнякъде да й дойде сила да преживее каквото я очакваше. Дори само мисълта за това караше Моли да потръпне.

— Ще ме посетиш ли? — попита Грейс с приглушен глас.

Моли седеше до нея и я бе прегърнала през раменете. След раздялата тя непрестанно щеше да говори за нея. Дори Ричард се бе отегчил да слуша за Грейс, същото важеше за приятелите и колегите на Моли. Подобно на Дейвид тя бе завладяна от нея, а изглежда само той разбираше чувствата й към Грейс. Дейвид и Моли не преставаха да се тревожат за неправдата, която бе изстрадала, за болката, а сега и за опасността, която щеше да я дебне ден и нощ в затвора. Те се чувстваха като нейни родители.

Когато си тръгна, Моли се разплака, и обеща в края на седмицата да отиде до „Дуайт“. Дейвид вече планираше да си вземе почивен ден и да я посети, да обсъдят обжалването и да се увери, че се чувства възможно най-добре в дадените условия. Според това, което бе чувал, мястото не бе от най-приятните и подобно на Моли бе направил всичко възможно, за да промени обстоятелствата. Ала усилията им се бяха оказали недостатъчни — независимо колко усърдно бяха работили и колко се грижеха за нея. Независимо от това, което бяха направили, а те бяха използвали всички достъпни им възможности, то не бе достатъчно, за да я спаси, да й гарантира оправдаване. За да бъде справедлива към Дейвид, би трябвало да каже, че всичко бе срещу нея.

— Благодаря ти — промълви тя тихо на Дейвид на следващата сутрин, когато той дойде да се сбогува с нея в седем часа. — Ти направи всичко, което зависеше от теб. Благодаря ти — прошепна Грейс, целуна го по бузата, а той я прегърна, пожела й да се справи, да се пази колкото е възможно по-добре през следващите две години в затвора. Той знаеше, че ако тя реши, може. У нея имаше голяма вътрешна сила. Тя я бе опазила физически и душевно през кошмарните години с родителите й.

— Щеше ми се да се бяхме справили по-успешно — тъжно отбеляза Дейвид. Ала поне не бяха я осъдили за убийство от първа степен. Не би могъл да понесе, ако й бяха дали смъртна присъда. Когато я погледна, той осъзна нещо, което никога не бе му минавало на ум — ако бе по-голяма, а не осемнайсетгодишна, той щеше да се влюби в нея. Беше негов тип, у нея се криеше нещо толкова красиво и силно, че го притегляше като магнит. Ала като знаеше какво бе преживяла и колко млада бе, той не можеше да даде воля на чувствата си и трябваше да се насили да мисли за нея като за по-малката си сестра.

— Не се притеснявай, Дейвид. Всичко ще се оправи — успокои го тя с усмивка, искаше да го накара да се почувства по-добре.

Знаеше, че част от нея отдавна е умряла, а каквото бе останало от тялото и душата й просто щеше търпеливо да чака кога по-висшата сила ще реши, че животът й е свършил. За нея нямаше по-голямо облекчение от смъртта, нямаше какво да губи, нямаше за какво да живее. Само някъде дълбоко в себе си тя чувстваше, че е длъжна да оцелее заради него и заради Моли. Те бяха направили толкова много за нея, бяха първите хора в живота й, които истински се интересуваха от нея. Нямаше право сега да ги подведе. Дори само заради тях нямаше право да се откаже от живота.

Преди да я отведат, тя нежно докосна ръката му и за миг, когато я погледна, му се стори като светица. Бе приела ориста си, понасяше съдбата си. Държеше се много по-достойно, отколкото се предполагаше за годните й и бе особено красива, когато я отведоха в белезниците. Извърна се веднъж, за да му махне, а неговият поглед се бе замъглил от сълзите, които се стичаха по бузите му.