Даниел Стийл
Паломино (8)

8

Работата тази сутрин бе лека и всички побързаха да я свършат до обяд. Беше двайсет и четвърти декември и вечерта щеше да има богата коледна гощавка в голямата трапезария, поканени бяха съпругите, децата, дори приятелките. Това ежегодно тържество бе обичано от всички. То ги караше да се чувстват повече от всякога като едно семейство, сплотено от любовта към ранчото.

Малко преди обичайното време за обедна почивка Тейт Джордан даде сигнал и голямата група мъже с радостни викове пое към къщи. Саманта бе сред тях и се шегуваше с Джош за жена му и децата. Други двама работници пък се закачаха с нея. Единият развиваше теорията, че вероятно е избягала в ранчото, защото любовникът я е пердашил. „И нищо чудно, като имаш такава голяма уста.“ Версията на другия беше, че е майка на единайсет деца, които са я изхвърлили, защото са им омръзнали отвратителните й манджи.

— И двамата сте прави — смееше се наравно с тях Саманта. — Истината е, че имам петнайсет незаконни деца и всичките ме биеха, затова избягах от тях. Така добре ли е?

— Какво? Нямаш ли си приятел? — изкикоти се един от по-старите работници. — Хубава малка паломино като теб да няма приятел! О, я стига! — Всички бяха започнали да я сравняват с паломино, ала Сам обичаше конете и го приемаше като комплимент. И наистина с всеки изминал ден все повече заприличваше на тази белогрива порода. От слънцето дългата й блестяща коса ставаше още по-светла, а лицето й се покриваше с плътен златистокафяв загар. Красива комбинация, която всички мъже бяха забелязали, независимо дали го споменаваха или не. — Не ми разправяй, че около теб няма никакъв мъж, Сам! — Човекът настойчиво повтаряше въпроса, който мнозина от тях обсъждаха, когато я нямаше наблизо.

— Няма. Разбира се, петнайсетте незаконни деца си имаха петнайсет различни бащи — смееше се тя в един глас с тях. Сетне ги изпревари, препусна към конюшните и викна през рамо: — Но сега съм прекалено зла и няма мъж, който да ме изтрае.

Джош я проследи с нежен поглед, а онези, които яздеха наблизо, се скупчиха около него.

— Каква е истинската й история, Джош? Има ли деца? — питаха те.

— Не съм чувал да има.

— Омъжена ли е?

— Вече не — но не добави нищо повече. Отчасти защото се досещаше, че ако Саманта иска да научат нещо, ще им го каже. Освен това и сам не знаеше нищо за живота й.

— Струва ми се, че е тук, защото бяга от нещо — рече млад каубой и се изчерви.

— Може и да си прав — отвърна Джош и продължи по пътя си.

Всъщност никой нямаше намерение да любопитства повече. Беше Коледа, хората имаха собствени жени и деца, за които да мислят, пък и в края на краищата това си бе нейна работа. Независимо от привидната склонност към клюки, характерна за всички форми на колективен живот, ранчото, общо взето, възпитаваше силно чувство на взаимно уважение. Повечето от мъжете не обичаха да излагат на показ проблемите си, ценяха твърде високо неприкосновеността на личния живот — своя и на колегите си — за да си пъхат носа, където не им е работа. Не бяха много по приказките, разговорите им се въртяха главно около добитъка и ранчото. Между тях Сам можеше да бъде напълно спокойна и това бе една от причините престоят тук да й действа така благотворно. Никой нямаше да я пита за Джон, за Лиз, защо няма деца или как се чувства като разведена… „Кажете, госпожо Тейлър, сега, след като съпругът ви ви изостави заради друга жена, какво мислите за…“ В Ню Йорк бе минала през всичко това. И вече беше свободна.

— Доскоро — весело извика тя на Джош и забърза към голямата къща.

Щеше да вземе един душ и да обуе чисти дънки, а сетне бе обещала да се върне в трапезарията и да помогне при украсяването на елхата. За всичко, от изпълнението на хоралите до приготвянето на сладкишите, бяха определени специални групи и комисии. В ранчото Коледа бе първият между празниците.

Когато влезе в къщата, Каролайн се бе надвесила със свъсено чело над дебелата счетоводна книга. Сам се промъкна зад нея и я прегърна силно.

— О, стресна ме!

— Защо за разнообразие не си дадеш малко почивка? Коледа е!

— Сигурно вече съм заприличала на чичо Скрудж. — Лицето на Каролайн се отпусна в топла усмивка. — Остава само да кажа „Олеле, измама!“

— Още не си. Но ако продължаваш така до утре, ще ти пратим духа на отминалата Коледа и той ще започне да те преследва.

— О, тези духове вече са ме навестявали. — Каролайн се замисли за миг и бутна настрани счетоводната книга на ранчото. Изведнъж си бе спомнила за Холивуд и екстравагантните Коледи там.

Саманта я наблюдаваше и разбираше много добре какво й е в ума.

— Още ли ти липсва всичко това? — а всъщност искаше да попита: „Още ли ти липсва съпругът?“. Очите й неочаквано се натъжиха. Сякаш се опитваше да разбере докога ще страда самата тя.

— Не — меко отвърна Каролайн. — Не съм сигурна, че изобщо ми е липсвало някога. Може би само в началото. Колкото и да е странно, този живот отговаря повече на природата ми. Дълго не го осъзнавах, открих го едва когато дойдох в ранчото. Тук винаги съм била щастлива, Саманта. Това е най-подходящото място за мен.

— Знам. Винаги съм го чувствала — завиждаше й. Тя самата все още не бе намерила своето място. Не притежаваше друго, освен апартамента, който бе делила с Джон Тейлър. Нямаше нищо, което да си е само нейно.

— Много ли ти липсва Ню Йорк, Сам?

— Не, не Ню Йорк — бавно поклати глава тя. — Някои от приятелите. Приятелят ми Чарли, жена му Мелинда и техните три момченца. Едното ми е кръщелник. — Изведнъж се почувства самотна, обзе я носталгия по хората, които бе оставила там. — Може би и шефът ми Харви Максуел. Той е директор на творческия отдел в агенцията. Като баща ми е. — При тези думи самотата я заля като вълна, отново си спомни за Джон… и че това е първата й Коледа без него. Очите й неволно плувнаха в сълзи и тя отклони поглед.

Но Каролайн забеляза, протегна ръка и нежно стисна нейната.

— Няма нищо, разбирам те… — Притегли Саманта към себе си и продължи: — Спомням си какво ми беше в началото, когато загубих съпруга си. И за мен беше много трудна година. — Замълча за момент, после добави: — Но болката отминава. Просто трябва време.

Саманта кимна, зарови глава в изящното рамо на приятелката си и риданията леко разтърсиха тялото й, ала само след миг се отдръпна, подсмърчайки.

— Извинявай — усмихна се сконфузено тя. — Обикновено не съм такава ревла. Не знам защо се получи така.

— Защото е Коледа и толкова години си била омъжена за него. Това е съвсем нормално, Сам. Какво очакваш, за бога? — Но и сега, както хиляди пъти, откакто бе научила, че Джон е изоставил Саманта, Каролайн бе вбесена от неговата постъпка. Как бе могъл да напусне тази изключителна млада жена заради онази студена малка мръсница? Бе я гледала тайно по телевизията предишната вечер, опитвайки се да разбере какво се е случило, да открие причината, поради която Джон я е предпочел пред Сам. Единственото й предимство бе нейната бременност, но това едва ли бе достатъчно основание да загубиш напълно разсъдъка си и да изоставиш жена като Сам. И все пак той го беше направил, колкото и да бе трудно за разбиране. — Ще помагаш ли при украсяването на елхата?

Сам кимна и отново се усмихна храбро.

— Обещах да изпека и курабийки, но ме е страх, че ще съжалявате. Мъжете, с които работя, все ми подхвърлят, че жена, която язди като мен, сигурно не става за нищо в кухнята. И най-лошото е, че са прави. — Двете се разсмяха, Сам нежно целуна леля Каро и още веднъж я стисна в прегръдките си. — Благодаря ти! — прошепна разчувствано.

— За какво? Не ставай глупава.

— Задето си ми приятелка. — Тя пусна по-възрастната жена, чиито очи в момента също плуваха в сълзи.

— Глупачка такава. Не ми благодари, че съм ти приятелка, защото ще се скараме! — Мъчеше се да си придаде сърдит вид, ала не й се удаваше. Сетне избута Сам през вратата да се захваща с елхата.

След половин час тя вече беше в голямата трапезария, на върха на високата стълба, и окачваше на коледното дърво сребърни, зелени, червени, сини и жълти топки. Имаше деца, които украсяваха по-ниските клонки, а най-малките слагаха собственоръчно направени играчки от хартия. Група от по-големите нижеха гирлянди от пуканки и червени боровинки, а част от родителите подбираха украшенията, вдигайки дори по-силна врява от малчуганите. Беше голямо и радостно сборище, жени разнасяха купи с пуканки, подноси с шоколадови сладки, кутии с бисквити, правени тук или изпратени „от дома“. Навсякъде се трудеха хора в приповдигнато коледно настроение, дори Тейт Джордан бе влязъл и в качеството си на общопризнат гигант на ранчото се бе съгласил да постави звездата на върха на дървото. Беше качил по едно дете на всяко от раменете си, а черният му Стетсън висеше на закачалката до вратата. Видя Саманта едва като дойде до самата елха, свали децата на пода и й се усмихна. Изправена горе на стълбата, този път бе по-висока от него.

— Хванали са те на работа, а, Сам?

— Разбира се — весело отвърна тя, но след отминалия пристъп на носталгия усмивката й бе загубила част от своята лъчезарност.

Тейт й отне за малко стълбата, покатери се бързо и постави голямата златна звезда. Добави две-три ангелчета и няколко ярки топки около върха, оправи свещите, а сетне слезе и вдигна Саманта отново горе.

— Много мило.

— Все трябва да има някаква полза от ръст като моя. Искаш ли чаша кафе? — каза го непринудено, сякаш винаги са били приятели, и когато Сам отговори, в усмивката й се долавяше повече живот.

— Да.

Тейт се върна с две чаши и малко бисквити и продължи да й подава разни украшения, а тя ги окачваше, като от време на време посръбваше кафе и хапваше по някоя бисквитка. Той й посочваше подходящо място за всяка играчка и накрая, когато й каза къде да окачи поредното сребърно ангелче, тя се засмя и рече:

— Е, господин Джордан, винаги ли се разпореждаш така?

Той се замисли за момент, после кимна.

— Да, предполагам.

— Не го ли намираш уморително? — Посръбна от кафето, без да сваля очи от него.

— Не. — И я погледна прямо. — А ти… намираш ли го уморително? Имам предвид даването на заповеди? — Усещаше, че тя също е привикнала да ръководи. В нея имаше някаква скрита авторитетност.

Сам каза без колебание:

— Да. Много.

— Затова ли си тук?

Въпросът бе твърде директен и тя помълча, преди да отговори.

— Донякъде.

На Тейт му мина през ума, че може би е преживяла нервна криза. Беше сигурен, че причината за идването й в ранчото е сериозна, както и че Сам не е просто избягала от къщи домакиня. Ала не забелязваше никакви признаци, които да пораждат и най-малко съмнение в душевното й здраве. Просто не знаеше какво да мисли.

— Саманта, с какво се занимаваш, когато не си в Калифорния и не работиш в ранчото?

Нямаше никакво желание да му обяснява, но й харесваше, че разговаря с нея така открито. Не искаше да разваля отношенията си с него, като се прави на остроумна и го пропъди с поток от нищо неозначаващи фрази. Харесваше и уважаваше този мъж. Е, понякога го ненавиждаше, ала това не променяше факта, че той е добър в работата си. Имаше ли смисъл да се преструва пред него?

— Пиша реклами. — Представяше работата си твърде опростено, но и това бе някакво начало. Можеше да се каже, че в „Крейн, Харпър и Лауб“ тя също е нещо като помощник-управител. Мисълта за това изведнъж я накара да се усмихне.

— Какво ти е толкова смешно? — озадачено я погледна той.

— Нищо. Просто си помислих, че в известен смисъл длъжностите ни си приличат. В рекламната агенция, където работя, има един човек на име Харви Максуел. Той е нещо като Бил Кинг. Възрастен е като него, скоро ще се оттегли и… — веднага съжали, че го е изрекла. Ако той си помислеше, че се домогва до мъжка длъжност, щеше да я намрази.

Но когато спря насред думата, Тейт Джордан само се усмихна.

— Хайде, кажи го.

— Какво да кажа? — помъчи се да се направи на учудена тя.

— Че вероятно ще заемеш неговото място.

— Защо мислиш така? — въпреки новопридобития си тен Саманта поруменя. — Не съм го казвала.

— Нямаше нужда. Каза, че длъжностите ни си приличат. Значи си помощник-управител, нали? — По някаква непонятна за нея причина Тейт Джордан изглеждаше доволен, сякаш това го забавляваше. — Много хубаво. Харесваш ли работата си?

— Понякога. Но от време на време напрежението става непоносимо, същинска лудница, и тогава я мразя.

— Поне не ти се налага да яздиш по дванайсет часа в дъжда.

— Има такъв момент. — Тя отвърна на усмивката му, изведнъж заинтригувана от този едър и внимателен мъж, който през първите дни от пребиваването й се бе държал така рязко и взискателно и се бе вбесил, задето бе яздила Черния красавец. А сега пиеха кафе и похапваха бисквити до коледната елха и той изглеждаше съвсем различен. За момент Саманта внимателно се вгледа в него и реши да го попита нещо. Изведнъж почувства, че няма какво да губи. Както си стоеше там, Тейт имаше вид на човек, когото не можеш да ядосаш или раздразниш. — Кажи ми едно нещо. Защо се вбеси така, когато излязох с Черния красавец?

В първия миг нямаше никаква реакция, сетне Тейт остави чашата и надникна дълбоко в очите й.

— Защото мислех, че е опасно за теб.

— Защото не вярваше, че съм достатъчно добра, за да го яздя? — Този път думите й не звучаха предизвикателно, въпросът й беше прям и той отговори прямо:

— Не, още първия ден разбрах, че яздиш добре. От стойката ти и начина, по който се справи с Ръсти в проливния дъжд. Та дори успя да свършиш и някаква работа с онази стара кранта. Веднага ми стана ясно, че те бива. Но за да яздиш Черния красавец, е необходимо нещо повече. Необходими са предпазливост и сила, а не съм сигурен, че притежаваш достатъчно нито от едното, нито от другото. Всъщност съм убеден, че те ти липсват. Един ден този кон ще убие някого. Не исках това да си ти. — Тейт замълча за момент и добави сподавено: — Госпожа Каролайн изобщо не биваше да го купува. Той е лош кон, Сам. — Погледна я странно. — Чувствам го със стомаха си. Той ме плаши. — После отново я изненада, като заговори много, много нежно: — Не искам да го яздиш повече. — Тя не отговори и отклони поглед. — Но това не е по твоята част, нали? Да отхвърляш предизвикателствата, да се отказваш от рисковете. Може би особено сега.

— Какво искаш да кажеш? — озадачена бе от думите му.

Той я погледна право в очите и рече:

— Имам чувството, че си изгубила нещо, което ти е било много скъпо… някого, по всяка вероятност. За повечето от нас това е единственото, което може да ни разтърси из основи. Вероятно тъкмо сега не проявяваш достатъчна загриженост за себе си. Моментът не е подходящ да яздиш дяволско изчадие като този жребец. Съгласен съм да те видя на всеки друг кон в ранчото, но не и на него. Ала не очаквам да се откажеш само заради мен.

Сам не знаеше какво да каже и когато най-сетне заговори, гласът й звучеше пресипнало.

— Прав си за много неща, Тейт. — За пръв път изричаше името му и от нейните уста то прозвуча странно. Погледна го и продължи по-меко: — Направих грешка, като го яздих… по този начин. Онази сутрин поех доста рискове. — Замълча за момент и добави: — Не ти обещавам, че няма да го правя повече, но ще бъда внимателна. Можеш да ми вярваш. На дневна светлина, на терен, който познавам, и никакви прескачания на каменисти рекички без добра видимост…

— Господи, колко благоразумно! — Тейт я гледаше с усмивка от височината на своя ръст. — Впечатлен съм! — шегуваше се с нея и тя се засмя.

— И с право! Не можеш да си представиш какви щуротии съм вършила през всичките тези години на седлото.

— Трябва да престанеш с тях, Сам. Не си струват цената, която рискуваш да платиш. — И двамата замълчаха за момент. Всеки от тях знаеше за нещастни случаи, сполетели други хора — тежки падания от кон, приковали ги за цял живот към инвалидната количка. — Никога не съм разбирал смисъла на безумните прескачания, толкова обичани на Изток. За бога, Сам, така може да се убиеш. Струва ли си?

Очите й се потопиха в неговите.

— Има ли значение?

Той я изгледа дълго и настойчиво.

— Сега може да ти е все едно. Но скоро нещата ще се променят. Дано само не направиш някоя глупост, след която няма връщане назад.

Тя кимна замислено и се усмихна. Тейт бе необикновен и авторитетен мъж, а ето че притежаваше и качества, които първоначално не бе забелязвала. Бе виждала в него само тираничния, но добър помощник-управител, а сега разбираше, че той е човек с много по-сложна натура. Годините, които бе прекарал между ранчерите и наемните работници, трудейки се до пълно изтощение, не бяха отишли напразно. Бе се научил да върши добре онова, с което се занимаваше, както и да познава хората — изкуство не от най-леките.

— Още кафе? — Той отново я погледна с усмивка и тя поклати глава.

— Не, благодаря, Тейт. — Този път името се отрони от устните й по-непринудено. — Трябва да тръгвам. Аз съм в групата по приготвяне на курабиите. А ти?

Той се наведе и пошушна на ухото й, смутен и щастлив:

— Аз съм Дядо Коледа.

— Какво? — смаяно го погледна тя. Не можеше да реши дали се шегува, или говори сериозно.

— Аз съм Дядо Коледа — повтори Тейт само с устни, почти без да издава звук, сетне се приближи още повече и обясни: — Всяка година ме издокарват в специален костюм, а госпожа Каролайн приготвя огромен чувал подаръци за децата. Аз изпълнявам ролята на Дядо Коледа.

— О, Тейт, ти?

— Ами аз съм най-високият тук. Няма нищо чудно. — Опитваше се да представи превъплъщението си като нещо най-обикновено, ала се виждаше, че то му доставя удоволствие. — Заслужава си заради децата. Имаш ли деца?

Тя бавно поклати глава, очите й не издаваха празнотата, която чувстваше.

— А ти? — моментално бе забравила клюките, които бе чула от Джош.

— Имам син. Сега работи в едно ранчо тук наблизо. Добро момче е.

— Прилича ли на теб?

— Не. Никак. Той е слаб и червенокос като майка си. — Тейт се усмихна замислено, очевидно горд със сина си.

— Ти си голям щастливец — сподавено рече Саманта.

— И аз мисля така — усмихна се той. Сетне гласът му отново стана тих и милващ. — Не се безпокой, малка Паломино, скоро и на теб ще ти провърви. — Докосна я нежно по рамото и се отдалечи.