Даниел Стийл
Паломино (6)

6

На сутринта Саманта с мъка се надигна от леглото, ала само след миг престана да усеща болките, защото си спомни разговора с Каролайн предишната вечер. Изтича в банята и застана под душа, подложила раменете и главата си на горещите струи, и вече нищо не я болеше. Нямаше намерение да губи време дори за закуска. Храната не я интересуваше. Не и днес. Не й трябваше нищо повече от чаша горещо кафе в кухнята на Каролайн и после щеше да отиде направо в конюшните. Само при мисълта за това на лицето й цъфна усмивка. Тази сутрин не можеше да мисли за нищо друго.

Последните метри измина тичешком, усмивката все още играеше в очите й. В един ъгъл на огромното помещение разговаряха тихо двама мъже, освен тях нямаше никой. За другите бе твърде рано. Те още закусваха, мъчейки се да се разсънят с местните клюки и обичайните сутрешни разговори в голямата трапезария.

Саманта взе седлото и тихичко, едва ли не на пръсти, тръгна към преградата на Черния красавец. Ала веднага забеляза, че мъжете я наблюдават; единият бе вдигнал вежди. Бяха прекъснали разговора си и я гледаха с безмълвна почуда. Тя им кимна също така мълчаливо и влезе в преградата. Започна да успокоява жребеца с нежни мъркащи звуци, прокара ръка по дългия му грациозен врат и потупа мощните му хълбоци. В началото той я гледаше нервно, дърпаше се встрани и назад, после спря и сякаш взе да души въздуха около нея. Тя остави седлото върху вратата, надяна му оглавника и го изведе от преградата.

— Госпожо?

Гласът я сепна, когато връзваше юздите за дирека, за да оседлае Черния красавец. Обърна се да види кой е. Беше единият от двамата работници. Тя го позна, беше добър приятел на Джош.

— Госпожо Тейлър?

— Да?

— Вие… ъъ… Не искам да… — Той се смущаваше, но явно бе разтревожен и Сам го дари с лъчезарната си усмивка. Тази сутрин косите й се спускаха свободно по гърба, очите й сияеха, а лицето й бе порозовяло от мразовития декемврийски въздух. Изглеждаше невероятно красива, като дребен паломино на фона на гарвановочерния породист жребец.

— Всичко е наред — побърза да го успокои тя. — Имам разрешението на госпожа Лорд.

— Ъъ… госпожо… Тейт Джордан знае ли?

— Не — Сам решително поклати глава. — Не знае. И не виждам защо трябва да знае. Черния красавец принадлежи на госпожа Каролайн, нали така? — Човекът кимна и тя отново му се усмихна ослепително. — Тогава няма за какво да се безпокоим.

Той явно се колебаеше, но отстъпи.

— Предполагам. — После се намръщи притеснено и попита: — Не ви ли е страх да го яздите? В тези негови дълги крака е скрита огромна мощ.

— Сигурна съм в това. — Погледна жребеца със задоволство и радостно нетърпение и метна седлото на гърба му.

За Черния красавец Каролайн бе купила специално английско седло, същото, което Саманта затягаше сега. Жребецът като че различаваше усещането от гладката кафява кожа, толкова различно от тежестта на големите западни седла, които Сам бе използвала последните два дни. Тя бе свикнала с английските седла и често бе яздила коне от същата порода, ала подобен красавец бе рядък дар за всеки страстен ездач.

Няколко минути след като го бе оседлала, тя отново затегна коланите. После един от двамата работници приближи боязливо и подложи коляно, за да се качи на огромния кон. Почувствал тежестта на гърба си, Черния красавец за момент започна да буйства, но Саманта държеше здраво юздите. Кимна на двамата мъже и бързо го изведе навън. До първата порта той непрекъснато се изправяше на задни крака и отскачаше встрани, ала щом излязоха, тя му позволи да побегне в тръс, който скоро премина в лек галоп и двамата се понесоха през полята. Първите слънчеви лъчи вече озаряваха небето и бледосивата светлина около нея постепенно ставаше златиста. Бе великолепна зимна утрин, а тя яздеше най-прекрасния кон в целия си живот. На лицето й несъзнателно се появи широка усмивка. Отпусна юздите и остави Черния красавец да препуска на воля. Кон и ездачка се сляха в едно и се понесоха като вятър. Сам бе завладяна от чувство на безгранична свобода, каквото никога не бе изпитвала, сякаш летеше. Но скоро си наложи да понамали темпото, смени посоката и пое обратно. И тази сутрин щеше да излезе на работа с мъжете, само се бе лишила от закуската, за да поязди този великолепен кон.

Оставаше около половин километър до централния комплекс, когато не издържа на изкушението и накара огромния жребец да прескочи една рекичка, която изобщо не го затрудни. Продължи нататък и едва тогава забеляза наблизо Тейт Джордан, който яздеше своя хубав черно-бял пинто и я наблюдаваше.

Саманта намали малко бързината и препусна към него. Искаше й се да го предизвика, да му покаже на какво е способна, ала се овладя, задоволявайки се с лекия галоп. Като наближи Тейт, дръпна юздите, Черния красавец се изправи на задни крака и радостно изцвили.

— Добро утро! Искате ли да се надбягваме? — подхвърли му Сам тържествуващо.

Тейт Джордан я измери с гневен поглед.

— Какво, по дяволите, правите на този кон?

— Каролайн каза, че мога да го пояздя — отвърна тя с тон на своенравно дете и намали още бързината. Тейт влезе в крачка и двамата потеглиха обратно. Тя си спомняше всичко, което й бе наприказвал предишния ден, и се наслаждаваше на радостта от победата, а той кипеше от яд. — Великолепен е, нали?

— Да. И ако се бе препънал на оня поток там, щеше да е с великолепно счупен крак. Не си ли помислихте за това, когато го пришпорихте за скока? Не видяхте ли камънаците, дявол да го вземе? Не ви ли мина през ума, че лесно може да се подхлъзне? — Гласът му кънтеше в тишината на ранното утро и Саманта го погледна ядосано.

— Знам какво върша, Джордан.

— Така ли? — погледна я той, преливащ от гняв. — Съмнявам се. Да знаеш какво вършиш не означава да се перчиш и да препускаш с всичка сила. По този начин можете да съсипете всеки кон. Да не говорим какво бихте могла да причините на себе си.

Двамата продължаваха да яздят един до друг. На Саманта й идеше да изпищи.

— Наистина ли мислите, че бихте се справили по-добре?

— Може би съм достатъчно мъдър изобщо да не опитвам. Кон като този би следвало да е състезателен или да се използва за демонстрации. Мястото му не е в ранчото. Не би трябвало да се язди от хора като вас, като мен или госпожа Каро, а само от опитни жокеи. По-добре изобщо да не се язди.

— Повтарям ви, знам какво върша. — Гласът й се извиси в тишината, а той внезапно протегна ръка и сграбчи юздите на Черния красавец. Почти веднага двата коня и ездачите им застинаха неподвижно.

— Казах ви вчера да не се приближавате до този жребец, защото ще го нараните или ще се пребиете.

— Е — погледна го сърдито тя, — кое от двете се случи?

— Следващия път едва ли ще ви се размине.

— Трудно ви е да признаете, че една жена може да язди не по-зле от вас, нали? Това ви вбесява, знам.

— Как не. Проклета градска дамичка. Идвате тук да се поразвлечете и за няколко седмици да си поиграете на момиче от ранчо, мятате се на кон като този и го карате да прескача на терен, който не познавате… По дяволите, защо хората като вас не си стоят където им е мястото? Нямате работа тук, не разбирате ли?

— Прекрасно разбирам. А сега пуснете коня ми.

— Точно това ще направя. — Той й хвърли юздите и препусна нататък.

Сам пое към конюшните в умерено темпо, чувствайки се по-скоро загубила, отколкото спечелила нещо. Неизвестно защо думите на Тейт я бяха наранили. Пък и в тях имаше зрънце истина. Беше сглупила, като се бе впуснала презглава да прескача онзи поток с Черния красавец. Не познаваше местността, поне не достатъчно добре, за да поема подобни рискове. Но от друга страна, колко прекрасно бе чувството да летиш през полята със скоростта на вятъра!

Мъжете вече се събираха в двора на комплекса и Саманта веднага пое към конюшнята да прибере Черния красавец. Щеше набързо да го подсуши, да го покрие с одеялото и да тръгне, а вечерта щеше да го разтрие както трябва.

Ала Тейт Джордан вече я чакаше пред преградата с очи като унищожителен смарагдов пламък и лице по-сурово от всякога. Изглеждаше по-висок и по-красив от каубоите по плакатите и в пристъп на внезапна лудост тя си помисли за възложените на агенцията нови реклами. От него би се получил идеален модел. Само че тук не беше Ню Йорк и не се снимаше рекламен клип.

— Какво точно се каните да правите с този кон? — Гласът му бе нисък и строг.

— Да го поизтъркам малко и да го покрия.

— И нищо повече?

— Вижте… — Знаеше за какво говори той и нежната й кожа пламна чак до корените на златните коси. — По-късно ще се върна и ще се погрижа за него както трябва.

— Кога? След дванайсет часа ли? Дума да не става, госпожо Тейлър. Щом искате да яздите кон като Черния красавец, трябва да поемете и свързаните с това отговорности. Разходете го, докато се охлади, разтрийте го. Не искам да ви виждам с останалите поне още един час. Или изобщо. Ясно ли е? Знам, че не приемате чужди съвети и мнения, но как сте със заповедите? Разбирате ли ги? Или за вас и това е временно развлечение?

Тя бе впила очи в него и едва се сдържаше да не го зашлеви. Колко отвратителен можеше да бъде понякога! Ала също така беше човек, който обича конете, и в случая имаше право.

— Добре. Разбирам. — Саманта сведе поглед и хвана юздите на Черния красавец, готова да тръгне.

— Сигурна ли сте?

— Да, дявол да го вземе! Да! — обърна се и изкрещя тя.

В очите на Тейт се появиха странни пламъчета. Кимна и тръгна към коня си, който го чакаше отвън с преметнати на гредата юзди.

— Между другото, къде ще работите днес?

— Не знам — отмина я той. — Намерете ни.

— Как?

— Ами препускайте по цялото ранчо. Това е по вашата част — ухили се саркастично, метна се на седлото и потегли.

Саманта за миг съжали, че не е мъж. Точно в този момент с удоволствие би го ударила. Но той вече беше изчезнал.

Както се оказа, загуби цели два часа докато ги открие, два часа езда през шубраците по малкото познати пътеки и безкрайно лутане по непознатите. В един момент дори се усъмни дали Тейт нарочно не е избрал някаква работа, която да ги задържи в по-отдалечените райони, та тя да не стигне до тях. Слънцето грееше ярко и докато обикаляше всяко познато кътче, за да ги търси, Сам се сгорещи, независимо от ледения декемврийски въздух. Попадна на други две малки групи и една по-голяма, но от Тейт нямаше и следа. Все пак накрая ги откри.

— Добре ли пояздихте — попита със смях той, когато Саманта дръпна юздите и Навахо започна да рови земята с копита.

— Очарователно, благодаря — при все това бе доволна, че изобщо ги беше намерила, и погледът й не трепна пред искрящите на слънцето смарагдови очи. Без да каже дума повече, обърна коня си и отиде при останалите. След малко скочи от седлото и помогна при пренасянето на едно новородено теле в бохча от одеяло. Кравата бе умряла само преди няколко часа, а, изглежда, и то нямаше да оцелее. Един от мъжете метна едва дишащото животинче пред седлото си и пое в равномерен тръс към обора, където щеше да го остави на друга крава, с надеждата тя да го приеме като свое. След по-малко от половин час Сам откри още едно теленце, дори по-дребно от първото, което на всичкото отгоре очевидно бе загубило майка си няколко часа по-рано. Направи сама бохчата и вдигна телето на седлото си с помощта на млад работник, който бе прекалено заплеснат в нея, за да е особено полезен. После, без да чака инструкции, потегли в лек галоп към централния обор.

— Ще се справите ли сама?

Тя сепнато вдигна поглед и видя Тейт Джордан да язди спокойно до нея. Лъскавият му черно-бял пинто образуваше интересна двойка с нейния кафяво-бял апалуса.

— Да, мисля, че ще се справя. — После погледна загрижено животното и попита: — Според вас ще оживее ли?

— Съмнявам се — сухо отвърна той, продължавайки да я наблюдава. — Но винаги си струва да се опита.

Саманта кимна и пришпори коня, а Тейт се отдръпна и пое обратно. След няколко минути тя стигна в обора, експертите поеха телето и се занимаваха с него повече от час, но не успяха да го спасят. Когато се върна при търпеливо чакащия отвън Навахо, в очите й напираха сълзи. Преметна крак през седлото и внезапно изпита гняв, задето усилията й бяха отишли напразно и нещастното животинче не бе оживяло. А там някъде по хълмовете имаше и други като него, чиито майки по някаква причина бяха умрели при раждането в мразовитата нощ. Мъжете непрекъснато следяха за телещи се крави, но по правило всяка година известен брой оставаха неоткрити и неизбежно измираха. През зимата това бе нещо обикновено, хората тук бяха свикнали. Ала не и Саманта, осиротелите теленца някак си й напомняха за децата, които не можеше да има. И тя препусна обратно, решена да направи всичко, та следващото, което намери, да оцелее.

Този следобед докара още три телета, увити в одеяла и преметнати пред седлото. Препускаше в бесен галоп, както сутринта с Черния красавец, а мъжете я наблюдаваха с любопитство и уважение. Ниско приведена над врата на коня, тя представляваше странна и красива гледка, яздеше както никоя друга жена в ранчо „Лорд“, включително и самата Каролайн Лорд. Необикновеното бе, че докато я гледаха как лети през хълмовете и как Навахо изчезва в далечината като кафява мълния, те разбраха, че е родена ездачка, както малко други жени. И когато вечерта се прибираха в конюшнята, всички се шегуваха с нея като със свой човек.

— Винаги ли яздите така? — отново бе Тейт Джордан, с разрошена коса под големия черен Стетсън, със светнали очи и набола брада, започваща да хвърля сянка по лицето му на вечерното слънце. В него имаше някаква сурова мъжественост, която винаги бе карала жените да спират, когато го видят, сякаш внезапно загубили дъх.

Ала Саманта не страдаше от подобна слабост. Нещо в самоуверения му маниер я дразнеше. Той бе толкова сигурен в своя свят и в своята работа, в хората и конете си, а вероятно и в жените си. В първия момент не отговори на въпроса му, после кимна с бегла усмивка.

— Когато има защо.

— А тази сутрин?

Защо й вадеше душата? Какво го засягаше?

— И тогава имаше сериозна причина.

— Нима? — Зелените му очи я пронизваха, докато яздеха един до друг към дома след трудния ден.

Този път Саманта не отклони поглед, сините й очи открито срещнаха неговите.

— Да, имаше. Това ме накара отново да се почувствам жива, господин Джордан. Накара ме да се почувствам свободна. Отдавна не съм се чувствала така.

Той кимна замислено и не каза нищо. Саманта не бе сигурна дали я е разбрал, дали поне се е опитал. А Тейт Джордан й хвърли още един поглед и продължи нататък.