Даниел Стийл
Паломино (4)

4

В четири часа сутринта будилникът до леглото на Сам зазвъня. Тя изстена, протегна ръка да го спре и усети полъх върху пръстите си. Имаше нещо необичайно. Отвори едно око, огледа се и разбра, че не е вкъщи. Поне не в собствената си къща. Отново се огледа, напълно объркана, спря поглед на пищния бял балдахин над леглото и изведнъж всичко дойде на мястото си. Беше в ранчото на Каролайн Лорд, в Калифорния, и тази сутрин щеше да язди заедно с каубоите. Мисълта за това вече не й се виждаше така привлекателна, както предишната вечер. Никак не я блазнеше перспективата да скочи от леглото, да вземе душ, да излезе от къщата, без дори да е закусила, и да се качи на коня, вероятно още преди шест, след като се е преборила с пълна чиния наденички с яйца. Но нали тъкмо заради това бе дошла на Запад. Мина й през ума да остане да поспи поне първата сутрин, ала знаеше, че ако очаква да се сприятели с мъжете, не бива да си го позволява. Пък и нали разрешението да язди с тях бе привилегия, дадена й от Каролайн. Ако искаше да бъде уважавана тук, трябваше да се покаже не по-малко издръжлива, изпълнителна и компетентна от останалите, стабилна на седлото и винаги готова за работа.

Не се почувства особено окуражена и когато след душа надникна в мрака навън: всичко наоколо бе забулено в тънката пелена на дъжда. Навлече чифт стари дънки, бяла риза, дебел пуловер с висока яка, вълнени чорапи и жокейските ботуши, обувани с едва ли не религиозен трепет за ездите на Изток. Изящни, правени по поръчка в „Милър“, те изобщо не бяха подходящи за ранчото, но Сам се надяваше, че в края на седмицата ще успее да си купи чифт каубойски от града. Междувременно се налагаше да се задоволи с тези. Тя опъна дългата си руса коса в стегнат кок на тила, плисна си още студена вода на лицето, грабна кафявите кожени ръкавици и старото синьо яке, с което бе карала ски. Край на тоалетите от „Холстън“, „Бил Блас“ и „Норел“. Онова, което щеше да върши сега, не приличаше на работата в града. Елегантността нямаше никакво значение, важни бяха само топлината и удобството.

Сам знаеше, че когато довечера се прибере в стаята си, ще я боли всеки мускул и всяка става, седалището й ще е изтръпнало, коленете — охлузени, очите — зачервени от вятъра, лицето й ще смъди, а ръцете ще са вдървени в положението, в което цял ден са стискали юздите. Мисълта за това определено не я изпълваше с ентусиазъм. Тя тихо излезе в коридора и забеляза ивицата сребриста светлина под вратата на Каролайн. Мина й през ума да каже „добро утро“, но й се стори безбожно рано, за да безпокои когото и да било, и продължи на пръсти към външната врата. Затвори я внимателно след себе си, нахлупи на главата си качулката от якето и стегна шнура. От лекия дъждец по земята вече се бяха образували локви и ботушите й тихо шляпаха в тях.

Пътят до голямата трапезария, където мъжете се хранеха и вечер се събираха да играят билярд и карти, сякаш нямаше край. Голямата постройка бе свежо боядисана, с тавани от греди, тухлена камина, достатъчно висока, за да застанеш прав в нея, грамофон, телевизор, няколко игрални маси и хубав стар билярд. Сам открай време знаеше, че Каролайн Лорд се отнася добре със своите работници.

Когато стигна до входа, ръката й за миг замръзна на дръжката и тя с удивление си даде сметка какво се готви да извърши. Бе на път да нахълта в самото светилище на мъжете, да се храни с тях сутрин и на обяд, да работи рамо до рамо с тях и да претендира за равностойно място в малкия им колектив. Какво щяха да си помислят те? Изведнъж се усъмни, че Каролайн и Бил може да не са ги предупредили, коленете й се разтрепериха и се почувства прекалено изплашена, за да влезе. Докато стоеше нерешително под дъжда с ръка на дръжката, някой зад нея промърмори:

— Хайде, по дяволите, човече! Студено е.

Тя се обърна кръгом, сепната от гласа зад гърба си, и се озова лице в лице с набит мъж с тъмнокестенява коса и тъмни очи, приблизително с нейния ръст и на нейната възраст. Очевидно не по-малко изненадан и смутен от грешката, той бързо закри с ръка устата си, сетне на лицето му се разля широка усмивка.

— Вие сте приятелката на госпожа Каролайн, нали? — Сам кимна безмълвно, опитвайки се да се усмихне. — Извинете… но не бихте ли отворили все пак? Студено е!

— О… — Сам бутна вратата, която се отвори широко. — Съжалявам. Аз просто… Тя… каза ли нещо за мен? — Бузите й бяха поруменели от смущение и от ледения дъжд.

— Да, разбира се. Добре дошли в ранчото, госпожо. — Той се усмихна и мина край нея, любезен, но не и преливащ от желание да каже нещо повече. Веднага се здрависа с двама-трима от другите работници, после се запъти към огромната открита кухня и поздрави готвача, грабвайки чаша кафе и купа пшеничена каша.

Саманта видя, че помещението е пълно с мъже като този, който току-що бе влязъл, до един облечени в дънки, солидни якета и тежки пуловери. Шапките им бяха окачени на куките по стените, а каубойските им ботуши тракаха оглушително по дървения под. Тази сутрин в голямата трапезария имаше повече от двайсет души, които разговаряха на малки групички или пиеха кафето си в уединение. Неколцина вече бяха насядали край дългата маса, ядяха яйца с бекон или гореща каша и довършваха второто или третото си кафе. Ала накъдето и да се обърнеше, навсякъде се виждаха само мъже, погълнати от утринните ритуали на своя мъжки свят, преди да се захванат със своята мъжка работа. За пръв път в живота си Саманта се почувства абсолютно не на място. Отново усети, че лицето й пламва, тръгна неуверено към кухнята, усмихна се нервно на двама от работниците, вземайки чаша черно кафе, а сетне се опита да се скрие сред дървенията в далечния край на залата.

На пръв поглед нямаше нито едно познато лице. Повечето бяха млади и вероятно сравнително нови тук. Само двама-трима имаха вид на хора, които може да са работили някъде по-дълго време. Единият беше широкоплещест як мъж в началото или средата на петдесетте, който доста приличаше на Бил Кинг. Имаше същата конструкция, ала очите му не бяха така топли и лицето му не бе толкова добро. Той хвърли поглед на Саманта, сетне й обърна гръб и каза нещо на луничав червенокос младеж. Двамата прихнаха и се запътиха към маса в противоположния край на залата, където се присъединиха към други двама. В моментен пристъп на параноя Саманта си помисли, че може би тя е причината за тяхното веселие, че идването й тук е пълна лудост, да не говорим за желанието й да язди наравно с тях. Съвсем не беше както едно време с Барбара, когато пристигаха в ранчото да се забавляват. Първо на първо, тогава бяха много млади и много хубави и за мъжете бе удоволствие просто да ги гледат как се мотаят наоколо и яздят. Но сега тя се опитваше да се представи за една от тях, нещо, което те едва ли биха толерирали, ако изобщо забележеха присъствието й.

— Няма ли да закусите нещо? — гласът бе дрезгав, но мил.

Сам се видя изправена срещу друг мъж от по-старото поколение, ала не така неприятен на вид, както първия. Взря се в него и тихо възкликна:

— Джош! Джош! Това съм аз, Сам! — Той беше тук всяко лято, когато идваха с Барбара, и винаги се грижеше за тях. Барбара й бе разказвала колко внимателно и търпеливо я е учил да язди като малка. Имаше някъде жена и шест деца, Саманта помнеше това. Но никога не ги бе виждала в ранчото. Както повечето каубои, и той бе свикнал да живее в един изключително мъжки свят — странен, самотен живот, протичащ между множество други, също толкова затворени в себе си мъже. Общество на самотници, държащи се заедно, сякаш за да се сгряват взаимно.

Сега той погледна Саманта, озадачено в първия момент, после я позна и на лицето му грейна сърдечна усмивка. Без колебание протегна ръце и я прегърна и тя почувства на бузата си острата четина от наболата му брада.

— Мътните да ме вземат! Та това е Сам! — издаде тих радостен вик и Саманта се разсмя с него. — Как така, по дяволите, не се досетих, когато госпожа Каролайн каза за своята „приятелка“? — Плесна се по бедрото и усмивката му стана още по-широка. — Как я караш, да му се не види? Леле, страхотно изглеждаш!

Да не повярваш, с тази полузаспала физиономия и навлечена в най-грозните и най-старите си дрехи.

— Ти също! Как са жената и децата ти?

— Пораснаха и се пръснаха, слава богу. С изключение на една от дъщерите и жена ми. — Той сниши глас, сякаш разкриваше ужасна тайна: — Сега са тук, в ранчото, разбираш ли. Госпожа Каролайн ме накара. Каза, че не било редно те да живеят в града, пък аз тука.

— Радвам се.

В отговор Джош завъртя очи и двамата се разсмяха.

— Няма ли да закусиш нещо? Госпожа Каролайн рече, че очаква да ни дойде на помощ човек от Ню Йорк. — За миг в усмивката му се прокрадна злорадство и той продължи: — Трябваше да им видиш физиономиите, като разбраха, че става дума за жена.

— Положително са били във възторг — саркастично подхвърли Саманта, докато вървяха към кухнята. Умираше за кафе, а и откакто откри Джош, храната започваше да й мирише апетитно. Взе голяма купа пшеничена каша, а той се наведе съзаклятнически към нея.

— Какво правиш тук, Сам? Не си ли омъжена?

— Вече не. — Джош кимна с вид на врял и кипял в тези неща, но тя не му даде повече информация.

Настаниха се на една маса и през цялото време, докато Саманта ядеше кашата и препечените си филийки, никой не седна при тях. След време любопитството надделя, двама-трима от работниците приближиха и Джош й ги представи един по един. Повечето бяха по-млади от Сам и имаха суровия вид на отрудени мъже, прибиращи се под покрив само за спане. Професията им в никакъв случай не беше лека, особено по това време на годината. Не бе трудно да се досетиш как Бил Кинг се е сдобил с дълбоките бразди по лицето, които му придаваха вид на издялана със замах статуя. Те бяха издълбани от времето и природните стихии през близо петдесетте години езда в различните стопанства, където бе работил. И лицето на Джош не беше по-различно. Сам го гледаше и си мислеше, че не след дълго мнозина от останалите също ще заприличат на тях.

— Доста нови лица, а, Сам? — Тя кимна и той я остави за момент да донесе още кафе.

Часовникът над камината показваше шест без четвърт. След петнайсет минути всички щяха да отидат в конюшните да оседлаят конете и работният ден щеше официално да започне. Саманта се питаше кой ще й определи коня за този ден. Предишната вечер Каролайн не бе казала нищо по този въпрос. Изведнъж взе да се безпокои, огледа се за Джош, но той бе изчезнал някъде с един от приятелите си и тя се почувства като изгубено дете. Независимо от няколкото любопитни погледа, хвърлени в нейна посока, общо взето, никой не проявяваше видим интерес към нея, повечето се правеха, че гледат другаде и Сам започна да подозира, че са решили да не й обръщат внимание. Изпита желание да закрещи или да се качи на масата, само и само да ги накара да я забележат, да им каже, че съжалява, задето навлиза в техния свят и че ако искат, е готова да си отиде на мига. Начинът, по който я игнорираха, направо я вбесяваше. Сякаш бяха решили, че мястото й не е тук, и се преструваха пред себе си и пред останалите, че я няма.

— Госпожо Тейлър?

Като чу името си, тя рязко се обърна и погледът й опря в широки мъжки гърди във вълнена риза на сини и червени карета.

— Да? — Очите й запълзяха нагоре, докато срещнаха други, с цвят, какъвто рядко бе виждала: почти смарагдовозелени, със златни петънца. Косата бе черна, леко прошарена на слепоочията, лицето обветрено, чертите остри, а притежателят им бе по-висок от всеки друг в ранчото, включително и от Бил Кинг.

— Аз съм помощник-управителят тук.

Каза само длъжността, не и името си. В гласа му имаше нещо студено и заплашително. Ако го бе срещнала в тъмна уличка, сигурно щяха да я побият тръпки.

— Здрасти — не знаеше какво да му каже, а той я гледаше отгоре със свъсени вежди.

— Готова ли сте да дойдете до конюшните? — Тя кимна, респектирана от началническия му маниер и огромния му ръст. Видя, че другите ги наблюдават, вероятно се чудеха какво й казва и без съмнение забелязваха, че в неговото държане няма и следа от топлота, липсват приветствени думи за „добре дошла“ и усмивки.

Всъщност й се пиеше още кафе, но нямаше никакво намерение да му го признава, той без това вече бе тръгнал към вратата. Грабна якето си от куката, на която накрая го бе закачила, навлече го, нахлупи качулката и затвори след себе си, чувствайки се като дете, което се е провинило. Той явно се дразнеше от мисълта, че Саманта ще язди с тях, и влетя в конюшнята като фурия. Тя смъкна качулката и изтърси дъжда от нея, без да го изпуска от очи. Гигантът откачи дъската със списъка на хората и имената на конете, свъси вежди замислено и отиде до близката преграда. Пред нея имаше табелка с името Лейди и по някаква причина, която едва ли би могла да обясни, Сам моментално се ядоса от избора му. Нима само защото беше жена, трябваше да язди кобилата Лейди? Инстинктивно почувства, че няма да се отърве от този кон през целия си престой тук, и горещо си пожела поне да е добър за езда.

— Прилично ли яздите? — Тя отново отговори само с кимване, боейки се да каже нещо в своя защита, за да не го засегне. При все че в интерес на истината вероятно яздеше по-добре от повечето мъже в ранчото. Ала той щеше сам да се убеди, ако изобщо си направеше труда да я погледне.

Мъжът отново се върна към своя списък и Саманта, която продължаваше да го наблюдава, се хвана, че се е втренчила в извивката на врата му, точно където тъмната коса докосваше яката. Беше як, чувствен на вид мъж на около четирийсет и една-две години. В него имаше нещо едва ли не плашещо, някаква необузданост, упоритост и решителност. Усещаше го и без да го познава и тръпка на страх премина по гърба й, когато той отново се обърна към нея и поклати глава.

— Няма да стане. Кобилата може да ви затрудни. Вземете Ръсти. Той е в дъното на конюшнята. Изберете си едно от трите седла в стаичката и го оседлайте. Тръгваме след десет минути. — Погледна я с досада и добави: — Ще бъдете ли готова дотогава?

Какво си мислеше този тип, че й трябват два часа, за да оседлае един кон? Както го гледаше, изведнъж пламна от яд и рече:

— Ще бъда готова след пет минути. Или по-малко.

Той не каза нищо, просто я остави, закачи таблото обратно на стената и забърза към преградите, където оседла собствения си кон и го изведе навън. Всички мъже се бяха върнали от закуска и след пет минути конюшнята вече кънтеше от подсвирквания, викове и смехове. Конете потропваха радостно с копита, възбудени от появата на редовните си ездачи, а когато ги извеждаха от преградите, поздравяваха събратята си с пръхтене. На входа стана истинско задръстване, докато цялата група се изниже в мокрия заден двор. Въпреки лекия дъжд настроението бе приповдигнато.

Повечето мъже бяха облекли дъждобрани над якетата си, Сам също: Джош й бе дал един, когато извеждаше коня си. Той бе едър, кафяв и безинтересен на вид, не особено енергичен и без игривост в стъпката. Саманта вече подозираше, че ще й се наложи да се разправя с животно, което ще се опитва да спира край реката, да преминава в бавен ход при всяка възможност, да хрупа храсти и пасе всяка попаднала му тревичка и ще се моли да го прибира всеки път, щом случайно го обърне в посоката на конюшните. Очертаваше се досаден ден и тя неочаквано изпита разкаяние за гнева си към Лейди преди малко. Нещо повече, докато чакаше, й се прииска да докаже на помощник-управителя, че заслужава по-добър кон. Като Черния красавец, усмихна се тя на себе си, спомняйки си за расовия жребец на Каролайн. Очакваше с нетърпение да го възседне и тогава този високомерен каубой щеше да види каква ездачка е.

Запита се дали Бил Кинг някога е приличал на него и реши, че вероятно е бил още по-лош. Бил Кинг винаги се бе славил като строг управител и все още беше такъв, а този всъщност не й бе сторил нищо, освен че й бе предложил доста кротко животно. Макар и неохотно, си призна, че за непозната жена от място като Ню Йорк изборът му е разумен. Откъде можеше да знае, че тя действително умее да язди? Очевидно Каролайн си бе спестила похвалите по неин адрес, и толкова по-добре.

Възседнали конете, мъжете бърбореха под дъжда и чакаха помощник-управителят да им даде инструкции за деня. Двайсет и осемте работници никога не яздеха заедно, обикновено се разделяха на четири-пет групи, за да свършат каквото има за вършене в различните краища на ранчото. Всяка сутрин Бил Кинг или помощникът му минаваха между тях и даваха устните си нареждания кой с кого и къде ще работи. И сега, както винаги когато Бил Кинг отсъстваше, високият тъмнокос помощник-управител тръгна спокойно между тях да разпредели задачите за деня. Той даде на Джош четирима души да обиколят южния край на ранчото и проверят за отлъчени или телещи се крави. Още две групи отиваха да прегледат оградите, които според него имаха нужда от ремонт. На друга четворка бе възложено да прибере две болни крави в оборите край реката. Той самият с още четирима мъже и Саманта щяха да претърсят района около северните граници за три крави, които всеки момент щяха да се отелят, а се бяха отделили от стадото.

Саманта безмълвно последва групата вън от централното заграждение, яздеше кротко на Ръсти и се надяваше дъждът да спре. Мина цяла вечност, докато препуснаха в лек галоп, и тя трябваше още веднъж да си напомни, че на западното седло не бива да се изправя на стремена при тръс. Чувстваше се странно на това голямо и удобно седло, много повече бе свикнала с по-малките и по-плоски английски, които бе използвала на прескоците и надбягванията в Медисън Скуеър Гардън. Ала онова бе един напълно различен живот.

Само веднъж се запита какво ли става тази сутрин в офиса и се усмихна на себе си. Струваше й се невероятно, че едва преди два дни провеждаше творческа среща с нов клиент, облечена в синия си костюм от „Диор“, а сега отиваше да търси изгубени крави в ранчо на другия край на страната. Мисълта за това едва не я накара да прихне на глас. Тъкмо прекосяваха някакво хълмче и трябваше да се концентрира, за да не се разсмее открито на абсурдния контраст между онова, с което се бе занимавала, и това, което вършеше в момента. На няколко пъти забеляза, че заместник-управителят я поглежда, сякаш проверява дали се справя с коня.

Веднъж едва се сдържа да не му каже нещо неприятно: минавайки край нея, той й напомни да стегне юздите на Ръсти, който отчаяно се опитваше да хрупне малко трева. Само за момент бе позволила на унилото животно да задоволи каприза си, с надеждата да го успокои, преди да потеглят отново, а тъмнокосият тиранин, изглежда, бе решил, че не може да го контролира. Това я вбеси. Идеше й да изкрещи: „Направих го нарочно!“. Ала той я подмина и потъна в тих разговор с двама от мъжете, сякаш изобщо не го интересуваше какво върши тя. Останалите явно го смятаха за нещо като началник. Отнасяха се към него, както към Бил Кинг: с искрено уважение. Отговаряха му кратко и почтително и усърдно кимаха с глави. Никой не поставяше под съмнение предложенията му, никой не оспорваше думите му. Между него и останалите почти не се разменяха шеги и докато разговаряше с тях, той рядко се усмихваше. Саманта откри, че този човек някак я дразни, неговата самоувереност бе открито предизвикателство за нея.

— Приятна ли е ездата? — попита я малко по-късно, за момент изравнил коня си с нейния.

— Много — отвърна тя през стиснати зъби и се усмихна в усилващия се дъжд. — Чудесно време!

Той не отговори, само кимна и продължи нататък, а Саманта реши, че е досадник без никакво чувство за хумор. Денят напредваше и краката й взеха да се уморяват, седалището я болеше, вътрешната страна на бедрата и коленете й вече беше ожулена от непрестанното триене на дънките в седлото. Стъпалата й бяха измръзнали, ръцете — схванати и тъкмо когато започваше да се пита дали това ще свърши някога, направиха почивка за обяд. Спряха пред малка колиба някъде по периферията на ранчото, предназначена за такива случаи. В нея имаше маса, няколко стола и всичко необходимо, за да си приготвят храната: котлони и течаща вода.

Сам установи, че самият заместник-управител е донесъл провизиите в чантата на седлото си. Всички получиха по един мазен сандвич с пуешко и овнешко месо, бяха извадени и набързо изпразнени и два огромни термоса, единият със супа, другият с кафе. Вече допиваше с наслада последните капки кафе, когато той отново я заговори.

— Държите ли се, госпожо Тейлър? — В гласа му се долавяше лека насмешка, но този път очите му я гледаха по-дружелюбно.

— Добре съм, благодаря. А вие, господин… ъъ… Всъщност не знам как ви е името — усмихна му се чаровно и той също се ухили. Това момиче определено беше пиперлия, усети го още сутринта, когато й предложи Лейди. Не му убягна, че очите й засвяткаха от яд, ала изобщо не го интересуваше какъв кон иска. Даде й възможно най-кроткото животно. Нямаше да допусне тази вятърничава нюйоркчанка да си строши врата в северния край на ранчото. Това бяха всичките му претенции към нея. Въпреки че досега тя сякаш се справяше добре. Трябваше да се признае, че на този мързелив кон е трудно да се прецени що за ездачка е.

— Казвам се Тейт Джордан — подаде й ръка той и Сам отново не можеше да реши дали й се присмива, или е сериозен. — Как ви харесва гостуването тук?

— Страхотно е! — усмихна му се ангелски тя. — Великолепно време. Идеален кон. Прекрасни хора… — запъна се за момент и той вдигна вежда.

— Как? Нищо ли няма да кажете за храната?

— Ще измисля нещо.

— Не се съмнявам. Впрочем изненадан съм, че решихте да яздите днес. Можехте да изчакате по-хубаво време, за да започнете.

— Защо? Вие не се съобразявате с времето, нали?

— Не — гледаше я почти предизвикателно. — Но едва ли можем да се сравняваме с вас.

— Доброволците винаги се стараят повече, не знаете ли това, господин Джордан?

— Като че ли не. Не сме имали много доброволци. Идвали ли сте тук и преди? — За пръв път я огледа с интерес, ала по-скоро от любопитство, отколкото с намерение да се сприятелят.

— Да, идвала съм, много отдавна.

— Каролайн и преди ли ви разрешаваше да яздите с мъжете?

— Всъщност не… е, само понякога… Но беше повече за удоволствие.

— А сега? — Веждата му отново се вдигна въпросително.

— Предполагам, че и сега е за удоволствие. — Този път усмивката й беше по-искрена. Можеше да му каже, че е нещо като терапия, но нямаше намерение да му разкрива тайните си. Вместо това спонтанно реши да му благодари. — Задължена съм ви, че ми позволявате да яздя с вас. Зная, че нов човек в групата сигурно ви създава трудности. — Още малко и щеше да му се извини, че е жена. Само това оставаше. — Надявам се да бъда полезна с нещо.

— Възможно е. — Той кимна и се отдалечи.

Цял следобед не й проговори. Така и не намериха отлъчилите се крави, към два часа се засякоха с една от групите, които поправяха оградата, и се присъединиха към нея.

Саманта не можеше да помогне почти с нищо, пък и в интерес на истината към три часа вече бе така уморена, че бе готова да заспи на седлото под проливния дъжд. Към четири видът й бе съвсем окаян, а към пет, когато потеглиха обратно, беше сигурна, че като слезе от коня, няма да може изобщо да се помръдне. Бе прекарала на седлото единайсет от всичките единайсет и половина часа и й се струваше доста вероятно на следващата сутрин да не се събуди.

Когато се върнаха в конюшните, едва се свлече от коня с отказващи да се съберат крака и само здравата ръка на притеклия се на помощ Джош я задържа да не рухне от изтощение. Отвърна на загрижения му поглед с немощен смях и с благодарност се опря на него.

— Струва ми се, че днес прекали, Сам. Защо не се прибра по-рано?

— Шегуваш ли се? По-скоро бих умряла. Щом леля Каро може, мога и аз… Или се лъжа? — обезсърчено погледна тя стария си приятел.

— Не ми е приятно да ти го казвам, момиче, но тя го върши доста по-отдавна от теб, и то всеки ден. Утре всичко адски ще те боли.

— Няма какво да говорим за утре. Би трябвало да ти е ясно как се чувствам сега.

Всичко това бе изговорено шепнешком, вътре в преградата на Ръсти. Самият Ръсти бе престанал да ги забелязва и вече се бе заел със сеното.

— Можеш ли да вървиш?

— Ще трябва. Защото със сигурност не бих си позволила да изпълзя оттук на четири крака.

— Искаш ли да те нося?

— И още как — ухили се тя. — Но какво биха си казали другите? — И двамата прихнаха при мисълта за това. Саманта вдигна глава и очите й неочаквано светнаха. Бе забелязала красивата бронзова табелка пред една от отсрещните прегради и сякаш изведнъж забрави за болката. — Джош, това ли е Черния красавец?

— Да, госпожо — отвърна той с възхитена усмивка, адресирана както към нея, така и към расовия жребец. — Искаш ли да го видиш?

— Дори да умирам, бих минала по остри гвоздеи, за да го видя, Джошуа. Заведи ме при него.

Той я хвана под ръка да я подкрепя и се затътри с нея към отсрещната преграда. Всички останали си бяха отишли и наоколо не се чуваха други гласове, освен техните.

Отдалеч преградата изглеждаше празна, но когато наближи, Саманта го зърна в далечния ъгъл и тихо подсвирна. Конят дойде при тях и потри муцуна в ръката й. Той бе най-красивият жребец, който бе виждала през живота си, шедьовър от черно кадифе с бяла звезда на челото и съвършено равни бели чорапчета на предните крака. Гривата и опашката му бяха лъскави и гарвановочерни като тялото, а големите му очи гледаха ласкаво. Независимо че бе по-едър от всички коне в дългогодишната й практика, краката му бяха необикновено грациозни.

— Господи, Джош, той е невероятен!

— Красавец е, нали?

— Най-хубавият кон, който съм виждала — благоговейно рече Сам. — Колко е висок?

— Седемнайсет педи и половина, близо осемнайсет — радостно и гордо отвърна Джош и Саманта тихо подсвирна в пустата конюшня.

— Какво не бих дала да го пояздя.

— Мислиш ли, че госпожа Каро ще ти разреши? На Бил Кинг не му е приятно дори тя да го язди. Дяволски опърничав е. На няколко пъти едва не я хвърли, а това хич не е лесно. Досега не съм виждал кон, който да успее да хвърли госпожа Каро.

Саманта не можеше да откъсне очи от жребеца.

— Каза, че ще ми разреши, и се хващам на бас, че той няма да се опита да ме хвърли.

— На ваше място не бих рискувал, госпожо Тейлър. — Гласът идваше точно иззад гърба й и не беше на Джош. Дълбок и дрезгав, звучеше тихо, ала не преливаше от симпатия.

Сам се обърна бавно, видя пред себе си Тейт Джордан и очите й замятаха искри.

— И защо мислите така? Сигурно според вас Ръсти повече ми подхожда? — Изтощението, болката и раздразнението й изведнъж се сляха ведно и тя почти престана да се владее.

— Не знам. Но двата коня са несравними. Госпожа Каролайн язди може би най-добре от всички жени, които познавам, и след като тя среща затруднения с Черния красавец, бъдете сигурна, че за вас ще е почти невъзможно да се справите — говореше твърде самоуверено и Джош изведнъж се почувства неловко от тяхната препирня.

— А, тъй ли? Колко интересно, господин Джордан. Забелязвам, че определяте госпожа Каролайн като най-добрата ездачка между жените. Както разбирам, не считате, че тя може да се сравнява с мъжете, нали?

— Това е различен вид езда.

— Невинаги. Хващам се на бас, че ще се справя с това животно значително по-добре от вас.

— Какво ви кара да мислите така? — Очите му блеснаха, но само за миг.

— От години яздя расови коне — каза го с цялото ожесточение на изнемогващ от изтощение човек, ала Тейт Джордан не изглеждаше нито доволен, нито развеселен.

— Някои от нас не са имали тези възможности. Ние просто правим най-доброто с онова, което ни се предлага.

Лицето на Саманта пламна при тези думи. Помощник-управителят докосна шапката си, кимна й, без да поглежда работника до нея, и излезе от конюшнята.

За момент се възцари тишина. Джош я наблюдаваше, опитвайки се да прочете реакцията й по лицето. Тя се помъчи да си придаде безгрижен вид, погали Черния красавец по муцуната, после вдигна поглед към него.

— Този негодник може да те вбеси, нали? Винаги ли е такъв?

— Сигурно. Когато наблизо има жени. Неговата го заряза преди години. Избяга със сина на ранчера, при когото Тейт работеше тогава, и се омъжи за него. Онзи дори осинови момчето му. Преди да загинат. Жена му и новият й съпруг загинаха при автомобилна катастрофа. Тейт си върна момчето, макар че то и до днес не носи неговото име. Не мисля, че това го безпокои особено. Луд е по сина си. Но никога не споменава бившата си съпруга. Струва ми се, че след нея му е останал лош вкус в устата и оттогава не поглежда жена. Освен… — ярка червенина заля лицето на Джош. — Освен онези… нали знаеш, леките жени. Ако питаш мен, едва ли е имал вземане-даване с друга. Синът му е вече на двайсет и две, можеш да си представиш от колко време продължава това.

Сам бавно кимна.

— Ти познаваш ли момчето?

Джош вдигна рамене и поклати глава.

— Не. Знам, че миналата година Тейт му намери работа наблизо, но той не говори много за себе си и за сина си. Държи се затворено. Както повечето мъже тук. Веднъж в седмицата обаче отива да го види. Момчето е оттатък в „Третата бариера“.

Още един самотник, помисли си Сам, но това си беше типично за каубоите. Нещо друго я бе заинтригувало. Той имаше пъргав ум и тя неочаквано се запита кой и какъв е в действителност Тейт Джордан.

— Не го вземай навътре, Сам — отново поклати глава Джош с дружелюбната си усмивка. — Той не иска да те засегне. Просто си е такъв. Под тази четина на бодливо прасе Тейт е добър човек. Само да го видиш с децата от ранчото! Сигурно е бил чудесен баща на момчето си. Пък е и образован. Не че това има някакво значение тук. Баща му е бил собственик на ранчо и го е пращал в добри училища. Завършил е дори колеж и има някаква титла, но после старият умрял и загубили всичко. Мисля, че точно тогава е започнал работа в другото ранчо, а после жена му избягала със сина на шефа му. Всичко това го е променило. Струва ми се, че не иска нищо повече от онова, което има. Нито за себе си, нито за сина си. Просто е един обикновен каубой, като всички нас. Но е умен и един ден ще стане управител. Ако не тук, то някъде другаде. Качествата му не могат да се отрекат. Опак или не, страхотно го бива в тази работа.

Сам се замисли над онова, което току-що бе чула. Благодарение на бъбривостта на Джош бе научила повече, отколкото всъщност бе искала.

— Готова ли си да тръгваме? — Той се усмихна топло на хубавата млада жена с уморено лице и мокри дрехи. — Можеш ли да вървиш?

— Ако още веднъж ме попиташ, Джош, ще те ритна. — Сърдитият й поглед го накара да прихне.

— Ами, не думай! — разсмя се още по-силно той. — Та ти не можеш да си вдигнеш крака и колкото да ритнеш някое кученце, Саманта!

Джош не спря да се смее на шегата си по целия път до къщата. Когато Каролайн им отвори вратата и той предаде Сам на нейните грижи, беше шест часът и няколко минути.

Каролайн не можа да сдържи усмивката си, докато младата й приятелка с видимо усилие се дотътри до уютната дневна и се стовари със стон на дивана. Пътьом бе хвърлила мокрото яке, а панталоните й бяха останали сухи под мушамата, тъй че нямаше опасност да повреди мебелите.

— Господи, момиче, целия ден ли си яздила? — Сам кимна. Бе така уморена и схваната, че й бе трудно дори да говори. — Защо, за бога, не се прибра, когато почувства, че се уморяваш?

— Не исках да ме вземат за глезла… — простена мъчително, но успя да се усмихне на Каролайн, която със смях се отпусна на дивана до нея.

— О, Саманта, глупаво момиче! Утре ще има да си ближеш раните.

— Нищо подобно. Утре пак ще яздя онзи проклет кон — отново изстена, ала този път по-скоро при мисълта за коня, отколкото от болка.

— Кой кон ти дадоха?

— Една окаяна стара кранта, наречена Ръсти — не скри възмущението си Сам и Каролайн се разсмя още по-неудържимо.

— О, господи, не може да бъде! Наистина ли ти дадоха него? — Саманта кимна. — Кой го измисли, по дяволите? Казах им, че яздиш не по-зле от всички тях.

— Ами не са ти повярвали. Поне Тейт Джордан със сигурност. Канеше се да ми даде Лейди, но после реши, че скоростта на Ръсти повече ми подхожда.

— Утре му кажи, че искаш Навахо. Той е хубав апалуса^[1], не го язди никой, освен Бил и мен.

— Другите няма ли да се засегнат?

— Днес засегнати ли бяха?

— Не съм сигурна. Не приказваха много с мен.

— Те не приказват много и помежду си. Но след като си яздила с тях от сутринта, едва ли са имали нещо против теб. Боже мой, толкова часове от първия ден!

— Ти не би ли постъпила по същия начин?

Каролайн се замисли за момент, сетне се ухили и кимна.

— Между другото, видях Черния красавец.

— Какво ще кажеш за него? — попита гордата собственичка със светнали очи.

— Ще кажа, че ми се иска да го открадна. Или поне да го пояздя. Но — на лицето й отново се изписа гняв — господин Джордан мисли, че е по-добре да стоя настрана. Според него Черния красавец не е кон за жена.

— А мен къде ме слага тогава? — Каролайн изглеждаше силно развеселена.

— Призна, че яздиш най-добре от всички жени, които познава. Попитах го защо непременно трябва да уточнява пола, не може ли просто да каже, че яздиш най-добре от всички.

Каролайн само се разсмя.

— Какво смешно има, лельо Каро? Ти си наистина несравнима.

— За жена — вметна тя.

— И това ти се вижда смешно?

— Свикнала съм. Бил Кинг разсъждава по същия начин.

— Голямо свободомислие цари по тези краища, няма що. — Пъшкайки, Саманта се надигна от дивана и се насочи към стаята си. — Във всеки случай, ако утре успея да измъкна от Тейт Джордан по-добър кон, ще имам чувството, че съм извоювала голяма победа за женската кауза. Как му беше името на онзи апалуса?

— Навахо. Кажи му само, че аз съм наредила.

Саманта завъртя очи и изчезна по коридора.

— Желая ти успех — извика след нея Каролайн.

Докато миеше лицето и разресваше косата си в своята красива спалня, Саманта си даде сметка, че за пръв път от три месеца не е готова да мине през огън и вода, за да гледа вечерното предаване на Джон и Лиз, и то дори не й липсваше. Сега се намираше в съвършено различен свят. Свят на коне, наричани Ръсти и апалуса, на помощник-управители, които се мислят за всемогъщи. Все пак тук животът бе прост и разумен, а единственият й важен проблем бе кой кон ще язди на следващия ден.

Малко след вечерята, удобно изтегната в леглото, тя отново реши, че от дете не се е радвала на по-благодатно и просто съществуване. Вече започваше да се унася и мислите й постепенно се замъгляваха, когато до ушите й стигна познатото хлопване на врата и този път беше сигурна, че чува приглушени стъпки и тих смях в коридора.