Даниел Стийл
Паломино (3)

3

Пътят до другия край на страната мина спокойно. Под тях пейзажът се сменяше като частите на съшит от разноцветни парцали юрган. Грапавата кафява материя на зимните ниви преминаваше в кръпки от снежнобяло кадифе, а когато стигнаха западното крайбрежие, започнаха да се мяркат наситените атлазено зелени и ослепително сини петна на нижещите се долу езера, гори и поля. Накрая, приветстван от огнения залез, самолетът се приземи в Лос Анжелис.

Саманта протегна дългите си крака, после ръцете. По-голямата част от пътя бе прекарала в дрямка и сега гледаше навън през илюминатора и се чудеше защо е дошла. Какъв смисъл имаше да изминава целия този път до Калифорния? Какво очакваше да намери тук? Стана и отметна дългата си руса грива, изпълнена от съзнанието, че е сторила грешка. Вече не бе на деветнайсет. Беше глупаво да се мотае в някакво ранчо и да се прави на каубой. Тя бе жена с отговорности, имаше свой живот, изцяло съсредоточен около Ню Йорк. Но какво й принадлежеше там в действителност? Нищо, абсолютно нищо.

Въздъхна, като видя, че останалите пътници започват да слизат, закопча палтото си, взе ръчната чанта и се присъедини към редицата. Носеше подплатено с овча кожа тъмнокафяво велурено палто, дънки и шоколадови кожени ботуши от „Селин“. Голямата чанта бе в същия цвят, на дръжката й бе преметнат червен копринен шал. Тя го издърпа и го върза свободно около врата си. Дори с тревожно свъсените вежди и делничното облекло, което бе избрала за пътуването, Саманта беше поразително красива и мъжете заобръщаха глави, когато тръгна към вратата на гигантския самолет. Никой от тях не бе я забелязал по време на петчасовия полет, защото бе ставала веднъж, и то само за да измие ръцете и лицето си преди късния обяд, който им бе сервиран. През останалото време просто бе седяла на мястото си зашеметена, уморена, полузадрямала, опитвайки се отново и отново да разбере защо им бе позволила да постъпят така с нея, защо се бе оставила да я уговорят за това пътуване на Запад.

„Приятно прекарване. Благодарим, че летяхте с нас…“ Шпалирът от стюардеси пропя в хор познатите думи, Саманта им се усмихна и след миг вече стоеше насред аерогарата на Лос Анжелис. Заозърта се дезориентирано, чудейки се накъде да тръгне и дали ще я открият. Изведнъж бе започнала да се съмнява дали изобщо някой ще я посрещне. Каролайн бе казала, че най-вероятно от летището ще я вземе управителят Бил Кинг, а ако той е зает, ще дойде някой друг от ранчото. „Просто се огледай, няма начин да го пропуснеш, не и на тази аерогара.“ Старата жена се бе разсмяла тихо, Сам също. В залата, пълна с клиентки на „Вюитон“ и „Гучи“ в сандали от златно ламе, в кожи от норка и чинчила или оскъдни сутиенчета и разкопчани до пъпа блузи, едва ли щеше да е трудно да се открият Стетсънът, каубойските ботуши и дънките на работник от ранчо. Още по-необичайни щяха да са походката, тъмният загар и цялото излъчване на Бил, докато смутено си пробива път през ексцентрично издокараната декадентска тълпа.

От предишните си посещения в ранчото Сам знаеше, че във външния вид на работниците няма нищо декадентско. Те бяха яки, добри, трудолюбиви мъже, влюбени в онова, което вършат, и обладани от почти мистична привързаност към земята, на която работят, към онези, с които работят, и към добитъка, който отглеждат с такава грижовност. Те бяха от хората, които Саманта винаги бе уважавала, но определено твърде различни от всички, които бе свикнала да среща в Ню Йорк.

Както стоеше и наблюдаваше обичайната суетня на аерогарата, тя внезапно разбра, че още щом стъпи в ранчото, ще се почувства щастлива. Може би тъкмо това й бе нужно в края на краищата.

Докато се оглеждаше за надписа „Получаване на багажа“, някой я хвана за лакътя. Обърна се сепнато и видя високия жилав стар каубой с широки рамене, когото веднага си спомни от своето посещение преди десет години. Стърчеше с цяла глава над нея, очите му бяха като късчета синьо лятно небе и на набразденото му като земята лице светеше незабравимата ведра усмивка. Той докосна шапката си и я сграбчи в силната си мечешка прегръдка, заливайки я с неповторимо усещане за топлота. Това бе Бил Кинг, мъжът, който ръководеше ранчото още откакто Каролайн го бе купила преди трийсетина години. Беше на шейсет и няколко, слабо образован, но с огромни запаси от знания, забележителна мъдрост и безкрайна сърдечност. Бе я очаровал още от първия миг, двете с Барбара го почитаха като мъдър чичо и той подкрепяше всичките им начинания. Бил Кинг бе дошъл с Каролайн на погребението на Барбара и бе стоял дискретно зад членовете на семейството с обляно в сълзи лице. Ала сега, грейнал в усмивка, той нададе радостен вик и огромната му ръка стисна раменете й още по-силно.

— По дяволите, толкова се радвам да те видя, Сам! Колко време мина? Пет, шест години?

— По-скоро осем или девет. — Засмяна, тя вдигна глава към него, не по-малко щастлива, че го вижда, и неочаквано доволна, че е дошла. Все пак Чарли може би имаше право. Високият мъж с обрулено от ветровете лице я погледна и Саманта почувства, че се е върнала у дома.

— Готова ли си? — Бил й подаде присвита в лакътя ръка, тя кимна, с усмивка се облегна на нея и двамата тръгнаха надолу по стълбите да потърсят багажа, който вече лениво се въртеше на транспортната лента. — Този ли е? — попита той, поемайки куфара от черна кожа с червено-зелената лента на „Гучи“. Държеше го с лекота в едната ръка, преметнал през рамо голямата й ръчна чанта.

— Да, Бил.

— Тогава сигурно не смяташ да оставаш дълго — намръщи се той. — Не съм забравил последния път, когато идвахте тук със съпруга ти. Куфарите ви трябва да бяха поне седем.

Саманта се разсмя при този спомен. Джон бе довлякъл толкова дрехи, че биха му стигнали за цял месец в Сен Мориц.

— Повечето бяха на мъжа ми. Тъкмо се връщахме от Палм Спрингс.

Той кимна безмълвно и я поведе към гаража. Бил бе пестелив на думи, но силно емоционален човек. Често бе забелязвала това по време на предишните си гостувания в ранчото. След пет минути, когато вече бяха натоварили черния куфар в големия червен пикап и бавно потегляха от паркинга на международната аерогара в Лос Анжелис, Сам изведнъж се почувства така, сякаш я освобождават от някаква клетка. След затвореното пространство на своя живот в Ню Йорк, на работата, на брака, след притеснението от натъпканите около нея хора в самолета и на аерогарата най-сетне щеше да излезе на открито, да бъде сама, да размишлява, да вижда пред себе си планини, дървета и добитък, да преоткрива един свят, който почти бе забравила. Докато мислеше за това, лицето й бавно се озари от усмивка.

— Добре изглеждаш, Сам — хвърли й бърз поглед Бил.

Вече напускаха района на летището и щом излязоха на магистралата, той превключи на четвърта скорост.

— Но не колкото всичко това. Толкова време мина — разнежено отвърна тя, спомнила си последния път, когато бе видяла Бил Кинг и Каролайн Лорд. Гостуването им в ранчото се бе превърнало в необикновено преживяване, странна смесица от минало и настояще.

Джон не бе останал особено доволен.

Колата се носеше по магистралата, а мислите на Сам витаеха в спомените. Беше изгубила представа за времето, когато почувства ръката на стария управител на рамото си. Огледа се и забеляза, че пейзажът наоколо напълно се е променил. Нямаше и следа от грозните предградия на Лос Анжелис, всъщност не се виждаха никакви къщи, само безкрайни акри хълмисти поля: обширните простори на големите ферми и ненаселени общински земи. Красивият пейзаж ги заобикаляше от всички страни и Сам свали стъклото да вдъхне аромата на въздуха.

— Господи, тук дори мирише различно, нали?

— Разбира се. — На устните му се появи познатата топла усмивка, но той продължи безмълвно да върти волана. После наруши мълчанието: — Каролайн те чака с голямо нетърпение, Сам. Чувства се малко самотна още откакто почина Барб. Знаеш ли, тя говори доста често за теб. Винаги съм се питал дали някога ще се върнеш. Не бях много сигурен след последния път. — Те бяха отпътували преждевременно, Джон дори не бе се опитал да скрие, че е отегчен до смърт.

— Щях да се върна, рано или късно. Когато идвах по служба до Лос Анжелис, винаги се надявах да се отбия, но все не оставаше време.

— А сега? Да не си напуснала работа, Сам? — У Бил бе останало само смътно впечатление, че Саманта има нещо общо с търговската реклама, но не и точно какво. Всъщност не го и интересуваше. Каролайн му бе казала, че работата й е хубава, че й носи радост, и единствено това имаше значение. Разбира се, знаеше с какво се занимава мъжът й. Всеки американец познаваше Джон Тейлър и по лице, и по име. Бил Кинг никога не го бе харесвал, ала без съмнение знаеше кой е той.

— Не, Бил, не съм напуснала. В отпуска съм.

— Отпуска по болест ли? — погледна я той загрижено.

Сам се поколеба за миг.

— Не съвсем. По-скоро нещо като лечебна почивка. — Смяташе с това да приключи темата, после реши да му каже. — Джон и аз се разделихме. — Бил въпросително вдигна вежди, но не попита нищо и тя продължи: — Всъщност преди доста време. Поне аз имам такова усещане. Вече минаха три-четири месеца. — По-точно, сто и два дни. Бе броила всеки един от тях. — Предполагам, в агенцията са решили, че имам нужда да си почина от работата. — Обяснението прозвуча неубедително дори за самата нея и тя изведнъж почувства, че паниката отново я завладява. Също както сутринта, докато разговаряше с Харви. Може би наистина я уволняваха, но още не искаха да й го кажат? Сигурно мислеха, че няма да понесе напрежението? Или че вече се е пречупила? Ала вдигна очи и видя Бил Кинг да кима, сякаш за него всичко това бе напълно в реда на нещата.

— Звучи ми разумно, дъще — рече успокояващо той. — Ужасно трудно е да изпълняваш задълженията си, когато си наранен. — Замълча за момент, после продължи: — Открих това преди години, след като почина жена ми. Мислех, че въпреки всичко мога да си върша работата в ранчото, където бях тогава. Ала след седмица шефът ми каза: „Бил, момчето ми, давам ти една месечна заплата, върви си вкъщи при близките и се върни, когато свършат парите“. Знаеш ли, Сам, като чух това, побеснях. Все едно ми бе рекъл, че няма да се справя с работата си. Но беше прав. Отидох в дома на сестра си край Финикс, постоях към месец и половина и когато се върнах, отново бях заприличал на себе си. От никой мъж и никоя жена не може да се очаква непрекъснато да са на поста си. Понякога трябва да им се даде време да потъгуват.

Не й каза, че двайсет и пет години след този случай бе взел три месеца отпуска и от ранчото на госпожа Лорд. Когато синът му загина още в началото на виетнамската война, Бил изпадна в такава покруса, че едва можеше да говори. И не друг, а Каролайн пое грижата за него през онези кошмарни дни. Изслушваше го, съчувстваше му, накрая дори отиде да го измъкне от един бар в Тусон и го довлече обратно, като му заяви, че ранчото го чака и е време да се стегне. Започна да го строява като фелдфебел, затрупваше го с работа до пълно изтощение, крещеше, пищеше, ругаеше и го тормозеше, докато един ден едва не се сбиха на южното пасище. Бяха слезли от конете и Каролайн замахна да го зашлеви, а той с един удар я свали на земята по задник. Тя неочаквано прихна и се смя, докато от очите й потекоха сълзи. Той също се закикоти неудържимо, коленичи до нея да й помогне да се изправи и точно тогава я целуна за първи път.

Този август се навършваха осемнайсет години оттогава и Бил никога не бе обичал друга, както обичаше нея. Тя бе единствената жена, за която истински бе жадувал и копнял, която бе желал, с която се бе смял, работил и мечтал и която уважаваше повече от всеки мъж. Но Каролайн Лорд беше много специална. Бе необикновена, супер жена. Блестяща и забавна, хубава, добра, състрадателна, интелигентна. Бил така и не можа да разбере за какво й е притрябвал някакъв си наемен работник. Ала тя бе наясно със себе си от самото начало и никога не съжали за решението си. От близо двайсет години тайно бе негова жена. И отдавна би разгласила връзката им, ако той й бе позволил. Но Бил бе убеден, че нейното положение като господарка на ранчото е над всичко, и макар съседите да подозираха, никой не можеше да твърди с положителност, че са любовници. Единственото, което се знаеше твърдо, бе, че са добри приятели. Дори Саманта не беше уверена, че между тях има нещо повече. Двете с Барби се бяха досещали и често се бяха кикотили по този повод, но никога не им бе дадена възможност да се убедят.

— Как е Каролайн, Бил? — погледна го тя с топла усмивка и забеляза блясъка, който се появи в очите му.

— Жилава, както винаги. По-жилава е от всеки друг в ранчото.

И по-стара. Каролайн бе три години по-възрастна от него. В младостта си тя бе причислявана към най-блестящите и елегантни дами в Холивуд, омъжена за един от водещите режисьори по онова време. Даваните от тях приеми все още фигурираха между легендите на ранния Холивуд и домът, който бяха построили на хълмовете над града, все още бе включен в някои от туристическите обиколки. Къщата често бе сменяла собствениците си, но си оставаше архитектурна забележителност, паметник на една отминала епоха, рядко достиган по красота през идните години.

Ала на трийсет и две Каролайн Лорд овдовя и животът в Холивуд изгуби за нея своята привлекателност. Тя се задържа там още две години, изпълнени с болка и самота, а сетне изчезна, внезапно и без всякакви обяснения. Прекара една година в Европа, след това шест месеца в Ню Йорк. Отне й още година, докато реши какво всъщност иска. С часове кръстосваше напосоки сама в своя бял „Линкълн Континентал“ и в един момент си даде сметка за какво копнее: да живее някъде сред природата, далеч от шампанското, приемите и претенциозността. След смъртта на мъжа й всичко това й се струваше безсмислено и тя реши да приключи с него. Беше готова за нещо съвсем различно, за напълно нов живот, за нови предизвикателства.

Още същата пролет обиколи до един предлаганите имоти в радиус триста километра от Лос Анжелис и купи ранчото. Плати за него цяло състояние, нае консултант и най-добрите работници в района. Даде на всички добри заплати, построи им хубави уютни жилища и създаде атмосфера на топлота и спокойствие, от каквато малцина мъже биха се отказали. В замяна изискваше разумни съвети и солидно обучение, та един ден сама да поеме управлението на ранчото. И очакваше всички да се трудят така упорито, както тя самата. Бил Кинг се запозна с нея още през тази първа година, пое стопанството и я научи на всичко, което сам знаеше. Той бе от онези управители, за които повечето ранчери даваха мило и драго, и беше чиста случайност, че пътищата на съдбата го бяха отвели там, да не говорим, че в края на краищата двамата с Каролайн Лорд станаха любовници.

Всичко, което Саманта знаеше за историята на Бил, бе, че е в ранчото почти от самото начало и е помогнал за финансовия му просперитет. То бе едно от малкото калифорнийски говедовъдни стопанства, носещи печалба. Отглеждаха шотландски говеда и от време на време продаваха по някой и друг състезателен кон от породата „Морган“^[1]. Повечето големи ранча се намираха в Средния запад и Югозапада; съвсем малко бяха тези в Калифорния, които развиваха успешна дейност, а доста се поддържаха от собствениците (градски жители, борсови посредници, адвокати и филмови звезди, купили ги като един вид играчка) за облекчаване на данъците. Ала ранчото „Лорд“ не беше играчка, не и за Бил Кинг и Каролайн Лорд, нито пък за хората, които работеха в него. Саманта също знаеше, че докато е там, от нея ще се очаква да поеме известни задължения. Никой не идваше в ранчото просто да мързелува. Това би изглеждало неприлично, след като всички останали се трудеха така упорито.

По телефона Каролайн й бе казала, че в момента не им достигат двама души и нейната помощ ще е добре дошла. Ваканцията й щеше да бъде изпълнена с работа, Саманта бе сигурна в това. Предполагаше, че най-вероятно ще й възлагат дребни задачи в конюшните, ще се грижи за някои от конете и може би ще помага при почистването. Знаеше, че няма особени изгледи да й поверят нещо по-сериозно. Не че нямаше да се справи, тя отдавна беше доказала уменията си с конете: на пет години вече беше завършена ездачка, на седем участваше в изложби на коне, на дванайсет се състезаваше в Медисън Скуеър Гардън, след това спечели три сини и една червена лента на конкурси и няколко години мечтаеше за олимпиадата, като прекарваше всеки свободен миг със своя кон. Ала когато влезе в колежа, не й оставаше много време за тренировки, мечтата за олимпиадата избледня и през следващите години тя почти престана да язди. Такава възможност й се откриваше само като гостуваше в ранчото с Барбара или в много редките случаи, когато се срещаше с други притежатели на коне. Сам знаеше, че като „градско момиче“ няма особени шансове да спечели доверието на каубоите и те да я вземат да работи с тях, освен ако Каролайн не се застъпеше за нея.

— Яздила ли си напоследък? — сякаш прочел мислите й, попита Бил.

Тя поклати глава.

— Знаеш ли, май от две години не съм се качвала на кон.

— Утре по това време всичко ще те боли.

— Сигурно. Но предполагам, че ще се чувствам добре. Това е приятна болка. — Уморените колене и схванатите прасци не можеха да се сравняват с жестоката болка, която бе носила в душата си през последните месеци.

— Имаме няколко нови паломина^[2], един нов петнист и доста моргани, всичките купени тази година. Освен това — почти изръмжа той — Каролайн държи и онзи проклет щур кон. Не ме питай защо го купи, единственото й обяснение бяха абсолютните глупости, че приличал на коня от някакъв филм, който снимал мъжът й. — В погледа му се четеше неодобрение. — Тя си взе английски жребец. Страхотен е. Но ние нямаме нужда от такъв кон в ранчото. Прилича на състезателен… а и бяга като състезателен. Някой ден ще се претрепе с него. Положително. Казах й го.

Той гневно погледна Сам, а тя се усмихна. Представи си как елегантната Каролайн се носи през полята на своя английски жребец като младо момиче. Чудесно бе, че ще я види пак, че отново е тук. Изведнъж почувства, че я залива вълна от благодарност. Толкова се радваше, че все пак бе дошла. Вече изминаваха последните километри до ранчото, тя погледна Бил с ъгълчетата на очите си и се хвана, че отново се пита колко дълбока е всъщност връзката им с Каролайн. На шейсет и три години Бил бе все още мъжествен и красив: широките му рамене, дългите крака, мощните ръце и искрящите сини очи — всичко това се обединяваше в общо впечатление за сила и елегантност. Стетсънът стоеше великолепно на неговата глава, а дънките сякаш бяха излети по тялото му. Нищо в облеклото му не се възприемаше като обикновено или просташко. Той бе най-добрият, най-гордият между каубоите. Врязалите се бръчки само подчертаваха още повече красивите черти на лицето му, а дълбокият дрезгав баритон си бе останал същият. Без Стетсъна като нищо беше висок над метър и деветдесет, а с него беше направо великан.

Когато минаха през предната порта на ранчото, Саманта изпусна въздишка на облекчение… на мъка… на много различни чувства. Пътят продължаваше още километър и половина след табелата: „РАНЧО ЛОРД“ с красивото „Л“, което използваха и в печата за жигосване. Затаила дъх в очакване къщата всеки момент да се покаже, Саманта се чувстваше като изгарящо от нетърпение дете, но минаха още десет минути, докато взеха последния завой и тя внезапно изникна пред тях. Изглеждаше почти като стара плантаторска резиденция, голяма бяла сграда с тъмносини капаци на прозорците, тухлен комин, просторна предна тераса, широко стълбище. Отвсякъде бе заобиколена от цветни лехи, които през лятото преливаха в ярки багри, а зад всичко това се издигаше същинска стена от красиви гигантски дървета. В подножието на склона пред къщата имаше самотна върба и езерце, покрито с лилии и пълно с жаби. Наблизо бяха конюшните, отзад плевните, а около тях къщичките на работниците. В съзнанието на Сам цялата тази картина се беше сляла с общата представа за това как трябва да изглежда едно ранчо, ала неведнъж бе имала възможност да се увери, че се броят на пръсти стопанствата от този род, които могат да се сравняват с „Лорд“. Малко от тях бяха така приветни, така безупречно поддържани, така добре управлявани… и никое не можеше да се похвали с втора Каролайн Лорд или втори Бил Кинг.

— Е, млада госпожо, как ти се струва? — Пикапът бе спрял и както при всяко завръщане погледът на Бил с явна гордост обходи всичко наоколо. Той бе помогнал ранчото да се превърне в нещо много специално и то бе станало тъкмо такова, най-вече за него. — Променено ли ти се вижда?

— Не — усмихна се тя, оглеждайки се в мрака. Луната беше изгряла, къщата бе добре осветена, лампите в жилищата на каубоите и голямата трапезария, където се хранеха и играеха карти, бяха запалени, до конюшните имаше мощен фенер и не бе трудно да се забележи, че малко неща са се променили.

— Има някои технически подобрения, но сега не можеш да ги видиш.

— Радвам се. Боях се, че ще заваря всичко по-различно от преди.

— Не.

Той натисна клаксона два пъти, вратата на къщата се отвори и на прага застана висока и стройна беловласа жена, която се усмихна първо на Бил и веднага след това на нея. Поспря само за миг, взряна в Саманта, после с лека стъпка изтича надолу по стъпалата, протегна ръце и я прегърна силно.

— Добре дошла у дома, Сам. Добре дошла у дома.

Тя усети лекия дъх на рози от парфюма на Каролайн Лорд, докосването от гъстата бяла коса на бузата си и изведнъж очите й плувнаха в сълзи: най-сетне се бе почувствала у дома.

След малко Каролайн я пусна, отстъпи назад и я погледна с усмивка.

— Господи, колко си хубава, Сам! Дори по-хубава от последния път.

— Глупости. Ами ти? Виж се само! — По-възрастната жена бе както винаги слаба, висока и изправена като върлина, очите й светеха и от цялото й същество струяха жизненост и веселие. Беше същата, както на петдесет и няколко години, когато Саманта я бе видяла за последен път. Сега, на шейсет и шест, все още беше красива и дори в дънките и мъжката памучна риза имаше безспорен собствен стил. На врата й бе вързан яркосин шал, носеше стар индиански колан, а каубойските й ботуши бяха в наситено нефритенозелено. Докато я следваше по стълбите, Саманта ги забеляза и възкликна възхитено: — О, прекрасни са, Каролайн!

— Нали? — Каролайн веднага разбра за какво става дума и погледна краката си, ухилена като тийнейджърка. — Направих си ги по поръчка. Крайна екстравагантност на моята възраст, но какво от това? Може да ми е за последно.

Сам се сепна от тази забележка, беше шокирана, че на Каролайн вече й минават подобни мисли. Влезе мълчаливо в така познатата къща, а след нея Бил внесе багажа.

Във вестибюла имаше красива маса в ранно американски стил, месингов свещник и голям яркоцветен ръчно изработен килим. Оттатък в дневната пламтеше буен огън, около камината бяха наредени няколко удобни, добре тапицирани фотьойли в тъмносиньо. Същият цвят преобладаваше и в стария килим, но в него бяха втъкани и пъстри цветя. Стаята, ярка като самата Каролайн, бе декорирана изцяло в синьо и червено, а старите мебели от разкошно дърво бяха истинска наслада за окото. Имаше книги в кожени подвързии, месингови брави и обкови, желязна решетка пред камината, свещници, ведра и саксии със зеленина, на стените аплици с лампи като изящни свещи. Това бе прекрасна старомодна стая, елегантна и топла като самата стопанка, напълно покриваща представата за кътче от ранчо и идеално подхождаща за списания от рода на „Таун анд Кънтри“ и „Хаус анд Гардън“. Но, разбира се, Каролайн никога не бе я показвала. Това бе нейният дом, а не изложба. След годините в центъра на общественото внимание в Холивуд тя много държеше никой да не наднича в частния й живот. В резултат още преди двайсет и пет години на практика бе изчезнала от полезрението на всички, с изключение на малцина близки приятели.

— Трябват ли ти още дърва за огъня, Каролайн? — погледна я Бил от висотата на внушителния си ръст. Сега той държеше в ръка широкополия Стетсън и снежнобялата му коса беше открита.

Каролайн се усмихна и поклати глава. Очите й отразяваха блясъка в неговите и тя изглеждаше още по-млада.

— Не, благодаря, Бил. Имам достатъчно за цялата нощ.

— Чудесно. Тогава ще се видим утре, дами. — Той се усмихна топло на Сам, кимна почтително на Каролайн и с широка крачка напусна дневната.

Вратата тихо се хлопна след него и както стотици пъти по време на гостуванията си тук с Барбара, Саманта отново реши, че не е възможно да има нещо между тях. Не и след като си пожелаваха лека нощ по този начин. И когато се срещаха, не се държаха по-интимно: любезни кимвания, непринудени усмивки, сърдечни поздрави, сериозни разговори за ранчото. Нищо повече не се забелязваше. И все пак, като ги наблюдаваше човек, имаше чувството, че между двамата съществува някакво тайно разбирателство или, както бе казала веднъж на Барбара, „сякаш наистина са мъж и жена“.

Разсъжденията й на тази тема бяха прекъснати от Каролайн, която постави поднос на ниска масичка до камината, наля чаша горещ шоколад, вдигна кърпата от чинията със сандвичи и направи знак на Саманта да седне.

— Хайде, Сам, настани се удобно — сетне отново й се усмихна. — Добре дошла у дома.

За втори път тази вечер Саманта се просълзи. Протегна дългата си грациозна ръка и за момент задържа кокалестите пръсти на по-възрастната жена в своите.

— Благодаря ти, че ми позволи да дойда.

— Не говори така. — Каролайн освободи ръката си и й поднесе горещия шоколад. — Радвам се, че ми се обади. Винаги съм те обичала… — Поколеба се за миг с поглед, прикован в огъня, сетне отново се обърна към Сам. — Не по-малко, отколкото обичах Барб — въздъхна тихо. — Когато тя почина, все едно загубих дъщеря. Трудно е да се повярва, че минаха почти десет години. — Сам кимна безмълвно, а Каролайн й се усмихна. — Щастлива съм да се уверя, че не съм загубила и теб. Много се радвах на писмата ти, ала през последните няколко години бях започнала да се питам дали ще се върнеш някога.

— Искаше ми се, но… бях много заета.

— Ще ми разкажеш ли за всичко това или си прекалено уморена?

Гостенката й имаше зад гърба си петчасов полет и още три часа пътуване с колата. По калифорнийско време часът бе едва осем и трийсет, но по времето на Сам, нюйоркското, вече бе единайсет и половина. Ала тя дори не бе уморена, беше в приповдигнато настроение от срещата със старата си приятелка.

— Не съм уморена… Просто не знам откъде да започна.

— Тогава почвай с горещия шоколад. После сандвичите и чак след това приказките. — Двете жени си размениха усмивки, Саманта не можа да се въздържи и пак протегна ръка към Каролайн, а тя я прегърна топло. — Знаеш ли колко ми е хубаво да те видя отново тук?

— Не колкото на мен да се върна. — Отхапа голяма хапка от сандвича и се облегна назад, широко усмихната. — Бил разправя, че имаш нов кон. Красив ли е?

— О, господи, Сам, наистина е красавец! — и се разсмя. — По-хубав е дори от зелените ми ботуши — погледна краката си развеселена, а сетне блесналите й очи се спряха на Сам. — Жребец е и е толкова буен, че дори аз едва се справям с него. Бил е ужасен, че ще се пребия, като го яздя, но като го видях, наистина не можах да устоя на изкушението. Синът на един ранчер тук наблизо го купи от Кентъки, но му трябваха бързо пари и ми го продаде. Направо е престъпление да го яздиш само за удоволствие, ала нищо не мога да направя. Просто не съм в състояние да се спра. Пет пари не давам дали съм грохнала бабичка, или пък смахната, за каквато ме смятат някои, той е единственият кон в моя живот, който ми се иска да яздя, докато умра.

Сам трепна, когато Каролайн отново спомена за смъртта и напредналата си възраст. В това отношение тя и Бил се бяха променили от последния път. Но в края на краищата и двамата бяха прекрачили шейсетте, може би подобни мисли бяха нормални за техните години. При все това й бе невъзможно да ги възприеме като „старци“, те бяха твърде красиви, твърде активни, твърде силни, твърде заети. Ала очевидно вече живееха с такава представа за себе си.

— Как е името му?

Каролайн се засмя на глас, стана, приближи до огъня и протегна ръце да ги сгрее.

— Черния красавец, разбира се — обърна се към Саманта, в меката светлина на огъня изящните й черти напомняха фино гравирана камея или порцеланова фигурка.

— Казвал ли ти е някой напоследък колко си красива, лельо Каро? — Така я бе наричала Барбара и този път бе ред на Каролайн да се просълзи.

— Бог да те благослови, Сам. Сляпа си, както винаги.

— Да бе — ухили се Саманта и гризна от сандвича, преди да поеме глътка от горещия шоколад, който Каролайн бе наляла от каната термос. Тя си бе останала все същата изискана домакиня, както при първото гостуване на Саманта в ранчото, да не говорим за легендарните приеми в Холивуд през далечната 1935-а.

— И тъй — постепенно Саманта доби по-сериозно изражение, — предполагам, че искаш да научиш за Джон. Не мисля, че остана нещо за разказване след онова, което ти съобщих онзи ден по телефона. Имал си е любовница, направил й е бебе и ме напусна. Двамата се ожениха и сега очакват раждането на първото си дете.

— Казваш го така накратко — замълча за момент, после попита: — Мразиш ли го?

— Понякога. — Гласът на Сам премина в шепот. — Повечето време просто ми липсва и се питам дали е добре. Чудя се дали тя знае, че е алергичен към вълнени чорапи, дали има кой да му купи любимия сорт кафе, дали е здрав или болен, доволен или изнервен, дали, когато пътува, не забравя да си вземе лекарството против астма… Дали… дали съжалява… — Саманта замълча и вдигна поглед към Каролайн, която още стоеше до камината. — Звучи смахнато, нали? Искам да кажа, този човек ме е мамил, заряза ме и сега дори не се обажда да попита как съм, а аз се притеснявам, че краката го сърбят, защото жена му може да е сбъркала да му купи вълнени чорапи. Това не е нормално. — Тя се засмя, но изведнъж смехът й зазвуча по-скоро като плач. — Нали? — Стисна очи и бавно поклати глава, държейки ги плътно затворени, сякаш за да престане да вижда картините, които се мяркаха в съзнанието й от доста време. — Господи, Каро, беше толкова ужасно и така публично. — Сетне отново я погледна. — Не чете ли за това във вестниците?

— Четох. Веднъж. Но бяха само най-общи клюки, че сте се разделили. Надявах се да е лъжа, малко евтина сензация за повишаване на интереса към него. Знам как се правят тези неща, как се пускат слухове, в които няма капка истина.

— Този път не беше слух. Не си ли ги гледала заедно в предаването им?

— Изобщо не го гледам.

— Аз също не го гледах — обезсърчено рече Саманта. — Но сега не го пропускам.

— Трябва да престанеш.

Саманта кимна.

— Да, ще престана. Има доста неща, които не бива да върша повече. Предполагам, че затова дойдох тук.

— А работата ти?

— Не знам. Някак успях да я запазя, въпреки всичко. Или поне се надявам, че съм успяла, ако наистина мислят онова, в което ме увериха на заминаване. Но да ти кажа честно, не зная как съм го направила. В службата непрекъснато бях като зомби. — Сам зарови лице в дланите си с тиха въздишка. — Може наистина да е по-добре, че заминах.

След миг почувства ръката на Каролайн върху рамото си.

— И аз смятам така, Сам. Ранчото ще ти даде време да оздравееш и да събереш мислите си. Преживяла си страхотна травма. Аз зная, минала съм през същото, когато почина Артър. Струваше ми се, че няма да го преживея. Мислех, че това ще ме убие. Случилото се с теб е малко по-различно, но и смъртта е един вид изневяра. — При последните думи очите й едва доловимо помръкнаха, ала тъгата в тях бързо отмина и тя отново се усмихна. — Твоят живот не е свършил, Саманта. В известен смисъл той дори едва започва. На колко години си сега?

— На трийсет — изпъшка Саманта, сякаш казваше осемдесет, а изящният смях на Каролайн се разсипа като сребро в красивата стая.

— Да не очакваш, че ще ми направиш впечатление?

— Очаквам да ми съчувстваш — отвърна усмихнато Саманта.

— На моята възраст, скъпа, май искаш прекалено много от мен. По-скоро изпитвам завист, това е по-близо до истината. На трийсет! — Тя замечтано се загледа в пламъците. — Какво не бих дала да съм на толкова.

— Какво не бих дала да изглеждам като теб в този момент, по дяволите възрастта!

— Ласкателства, ласкателства… — Но очевидно й беше приятно. Тя отново се обърна към Сам и я погледна въпросително. — Излизала ли си с друг, откакто се случи това? — Сам бързо поклати глава. — Защо не?

— По две много сериозни причини. Не ме е канил нито един приличен мъж, а и аз не искам. В сърцето си още съм омъжена за Джон Тейлър. Ако бях излязла с друг, щях да имам чувството, че му изневерявам. Явно не съм готова. И знаеш ли — погледна тя мрачно по-възрастната жена, — не мисля, че някога ще съм. Просто не искам. Когато Джон затвори вратата след себе си, сякаш нещо в мен умря. Вече не ме интересува, пет пари не давам дори никой повече да не ме обича. Не се чувствам достойна за любов и не желая да бъда обичана от никого… освен от него.

— Е, по-добре да поразмислиш, Саманта. — Каролайн я гледаше с нежно неодобрение. — Бъди реалистка, не можеш да бродиш наоколо като мъртвец. Трябва да живееш. И на мен са ми го казвали, нали разбираш. Но е нужно време, това ми е известно. Колко месеца минаха?

— Три и половина.

— Давам ти още шест — топло се усмихна тя. — И ако дотогава не си лудо влюбена, ще предприемем нещо радикално.

— Какво например? Лоботомия? — Саманта отпи от горещия шоколад с най-сериозен вид.

— Все ще измислим, но едва ли ще се наложи.

— Надявам се, че дотогава ще съм се върнала на Медисън авеню и ще се трепя на петнайсетчасов работен ден.

— Това ли искаш? — тъжно я погледна Каролайн.

— Не знам. Преди вярвах, че ми харесва. Но както го виждам сега, може да е било един вид надпревара с Джон. Все още имам добър шанс да стана директор на творческия отдел в агенцията и това доста ласкае самолюбието ми.

— Работата доставя ли ти удоволствие?

Саманта кимна и се усмихна.

— Обожавам я. — Сетне наклони глава настрани с плаха усмивка. — Но имаше време, когато повече ми допадаше начинът на живот тук. Каро… — Тя се поколеба, ала само за миг. — Може ли утре да пояздя Черния красавец? — Изведнъж заприлича на малко момиче.

— Още не, Сам — бавно поклати глава Каролайн. — Трябва първо да влезеш във форма с някой от другите коне. Колко време не си яздила?

— Около две години.

— Тогава не е много разумно да започваш с Черния красавец.

— Защо?

— Защото ще кацнеш на задник още преди да си излязла от конюшните. Той не е лесен, Сам — и добави по-меко: — Дори за теб, опасявам се. — Още преди години Каролайн се бе убедила, че Саманта е отлична ездачка, ала знаеше и колко необикновен кон е Черния красавец. Той създаваше трудности дори на нея и всяваше ужас сред каубоите. — Не бързай толкова. Обещавам, че ще ти позволя, щом отново се почувстваш сигурна в себе си. — И на двете бе ясно, че това няма да отнеме много време. Сам бе прекарала години с конете и бързо щеше да възвърне уменията си. — Знаеш ли, надявах се, че ще се съгласиш да пояздиш сериозно. С Бил от три седмици си скубем косите заради документацията на ранчото. В края на годината имаме да пишем сума неща. И както ти казах, отгоре на всичко не ни достигат двама работници. Твоята помощ ще ни дойде добре. Ако искаш, можеш да яздиш с мъжете.

— Сериозно ли говориш? — Саманта изглеждаше смаяна. — Ще ми разрешиш ли? — Светлината на огъня сякаш пламна в големите й сини очи и заблестя в златистите й коси.

— Разбира се, че ще ти разреша. Всъщност дори ще ти бъда благодарна. — И добави с мека усмивка: — Подготвена си не по-зле от тях. Или ще бъдеш, след ден-два. Мислиш ли, че ще издържиш, ако започнеш с пълен ден на седлото?

— Да, по дяволите! — ухили се Саманта и Каролайн пристъпи към нея с преливащ от обич поглед.

— Тогава лягай да спиш, млада госпожо. Трябва да ставаш в четири часа. Толкова бях сигурна, че ще се съгласиш, че казах на Тейт Джордан да те чакат. Ние с Бил ще ходим в града. — Тя погледна часовника си — най-обикновено часовниче, което Бил й бе подарил за Коледа. Някога, преди трийсет години, на китката й се кипреха само швейцарски часовници, всичките инкрустирани с диаманти. Един от тях бе изключително красив, мъжът й го бе купил от „Картие“ в Париж. Но тя отдавна не го използваше. Понякога й бе трудно да повярва, че е имала друг живот. А сега стоеше и гледаше Саманта с топла усмивка и отново я притисна в прегръдките си. — Добре дошла у дома, скъпа.

— Благодаря ти, лельо Каро.

Двете жени бавно поеха по коридора. Каролайн знаеше, че няма опасност главните да се изсипят от камината, а подноса остави на мексиканката, която идваше всяка сутрин да почиства къщата. Придружи Саманта до прага на предназначената за нея спалня и със задоволство проследи възхитения й поглед. Това не бе стаята, която Сам и Барбара бяха делили през онези лета, нея Каролайн отдавна бе преобразила в кабинет. Споменът за младото момиче, живяло сред розовите драперии на това кътче и превърнало се пред очите й в млада жена, се бе оказал прекалено мъчителен за нея. Сега спалнята на Саманта бе напълно различна, не по-малко дамска, но изцяло бяла. Всичко бе в бяла бродерия и разкошни волани, от леглото с балдахин до ръчно изработените възглавници и плетения шезлонг. Само прекрасната кувертюра, отметната на леглото, внасяше известен колорит с ярките наситеночервени, сини и жълти парчета плат, грижливо апликирани в десен на къщички. На двата удобни плетени стола пред камината имаше възглавници в същите цветове, а на голямото дървено бюро бе поставена огромна ваза с пъстър букет. През прозорците си Саманта щеше да се любува на великолепен изглед към хълмовете. Това бе стая, в която човек с удоволствие би прекарал часове, ако не и години. Каро не бе забравила напълно уроците от Холивуд, всяка от стаите й бе декорирана с добрия вкус и неповторимата индивидуалност, с които се бе славила като светска дама.

— Не бих казала, че прилича на спалня за краварка — засмя се Сам, като седна на ръба на леглото и се огледа.

— Права си. Но ако предпочиташ, сигурна съм, че някой от мъжете с удоволствие ще раздели с теб леглото в къщичката си.

Размениха си усмивки, отново се разцелуваха и после Каролайн тихо затвори вратата. Тракането от токчетата на каубойските й ботуши отекваше по дървения под в коридора и Саманта проследи пътя им чак до другия край на къщата, където се намираха личните покои на Каро: голяма спалня, малък кабинет, гардеробна, баня, декорирани все в ярки цветове, подобно на апликираната кувертюра. Тя държеше там и няколкото отдавна колекционирани картини, между които имаше една много хубава в импресионистичен стил. Останалите бе купувала в Европа — някои заедно със съпруга си, други след смъртта му. Те бяха единствените съкровища от предишния живот, които все още пазеше.

В своята стая Сам бавно разопаковаше багажа. Имаше усещането, че само за няколко часа се е озовала в напълно различен свят. Наистина ли сутринта се беше намирала в Ню Йорк, бе спала в собствения си апартамент, бе разговаряла с Харви Максуел в неговия кабинет? Възможно ли бе за толкова кратко време човек да стигне така далеч? Струваше й се повече от невероятно. Чу тихо цвилене на коне в далечината, отвори прозореца да погледне навън и зимният вятър я блъсна в лицето. Пред нея се ширна посребреният от лунната светлина пейзаж под небесния купол, осеян с безброй звезди. Картината бе вълшебна и тя се почувства повече от щастлива, че е тук, че гостува на Каролайн, че е далеч от Ню Йорк. В ранчото щеше отново да открие себе си. Застанала пред отворения прозорец, Саманта се изпълни с увереност, че е постъпила правилно. А когато си легна, чу далечно хлопване на врата, някъде около спалнята на Каролайн, и както някога с Барби, отново започна да се пита дали не е Бил Кинг.