Даниел Стийл
Паломино (29)

29

Алекс напусна болницата през април, прибра се вкъщи с майка си и баща си и тръгна на училище. Той изпращаше на Сам по едно писмо всяка седмица, пишеше, че отново бил също като останалите, дори ходел с баща си всяка неделя да играе бейзбол с други деца в инвалидни колички. Момчето диктуваше писмата на майка си, а Сам ги събираше в специална папка. Тя също му пишеше, изпращаше му дъвки, картички с коне и всичко попаднало й в магазина за подаръци, което предполагаше, че може да му хареса. Приятелството с него я караше да се чувства някак по-силна, стимулираше я да упорства в упражненията. Но времето за проверка настъпи в края на месеца, когато нейният лекар заговори за изписване.

— Е, какво ще кажеш? Чувстваш ли се готова?

Самата мисъл за това я хвърли в паника и тя поклати глава.

— Още не.

— Защо?

— Не знам… Не съм сигурна, че ще се справя… Не съм… Ръцете ми не са достатъчно силни… — Изведнъж бе готова да измисли хиляди извинения.

Лекарят знаеше, че това е нормално. Саманта се чувстваше в безопасност в своя пашкул и животът вън от болницата вече не я влечеше. Доктор Нолън беше наясно, че тя ще се съпротивлява с всичка сила, когато настъпи моментът да излезе оттук.

Сам наистина си бе изработила удобен стереотип: всяка сутрин по три часа физиотерапия и всеки следобед по три часа писмена работа за агенцията. Клиповете, които й бяха спечелили седем нови награди, между които и така желаната „Клио“, отдавна се излъчваха и тя работеше над нови идеи за кампанията. Хенри Джоунс-Адамс, приятелят му и Чарли всеки момент щяха да заминат на Запад, за да снимат още два рекламни филма.

Една вечер Сам бе позвънила на Каролайн с намерението още веднъж да поиска разрешение за снимки в ранчото, надяваше се така да отвлече за малко вниманието й от Бил. Но трябваше да преживее ужасен шок. Щом чу гласа й, възрастната жена изгуби самообладание и заплака сърцераздирателно, с гърлени, откъртващи се от дъното на душата й ридания.

— О, Сам… боже мой… той си отиде… той си отиде.

Саманта не знаеше какво да каже — какво ли можеше да се каже наистина.

След това й се обаждаше често, опитвайки се да я разведри поне малко. Но минаха няколко месеца, а Каролайн продължаваше да се чувства абсолютно загубена без Бил. Сърцето на Сам се късаше, когато я намираше все така отчаяна и съкрушена, с изчерпан дух, изтръгната душа, лишена от мъжа, когото бе обичала толкова дълго. Сега Саманта бе тази, която й даваше сила и й вдъхваше кураж да продължи нататък.

— Но аз вече си нямам никого, Сам. Няма за какво повече да живея. Всички от семейството ми си отидоха… А сега и Бил…

— Все още имаш ранчото и мен. И толкова хора те обичат.

— Не знам. — Гласът й звучеше много уморено. — Струва ми се, че животът ми е свършил. Дори не ми се иска вече да яздя с каубоите. Оставила съм новия управител да върши цялата работа вместо мен. Ранчото не означава нищо без Бил и — Сам долови сълзите в гласа й — всичко това толкова ме натъжава…

Тя бе пожелала да го погребат сред хълмовете, бяха му отслужили и панихида. Бил бе останал верен на себе си до самия край, беше умрял като управител на ранчо „Лорд“, а не като неин съпруг. Въпреки че това не интересуваше вече никого. Хората уважаваха и двамата, независимо дали подозираха нещо или не. Мнозина скърбяха за Бил и съчувстваха на Каро за загубата на добрия приятел дори без да знаят, че й е бил мъж.

Разбира се, от Тейт Джордан все още нямаше никаква вест. Сам и не питаше вече, Каро би й казала. Беше се свързала с толкова много хора, бе посетила толкова стопанства, бе разговаряла с безчет ранчери и наемни работници, а никой от тях не го бе виждал, никой не го познаваше. Питаше се къде ли е отишъл и дали е щастлив, дали си спомня, както си спомняше тя. Вече наистина нямаше никакъв смисъл да го търси. Не можеше да му предложи нищо. Сега тя не би му позволила да остане с нея, тя беше тази, която би избягала. Ала не се налагаше. Него го нямаше от цяла година.

През пролетта най-сетне я изтикаха внимателно от гнездото, въпреки протестите на майка й. Лекарят й я изписа от болницата на първи май, прекрасен топъл ден, и тя за пръв път отиде да разгледа новия си апартамент. Бе се видяла принудена още веднъж да потърси помощта на Чарли и Мели, да наеме транспортна фирма и да поръча всичко от старото й жилище да бъде опаковано. Нямаше да е по силите й да се справя сама със стълбите там. И като по някакво чудо се бе намерил свободен апартамент в същата сграда, в която живееха Мелинда и Чарли. Ставаше дума за приземен етаж с малка слънчева градинка, който щеше да е идеален за нея, защото не се изкачваха стъпала, влизаше се лесно и имаше портиер — тъкмо това, което й бе препоръчал лекарят. Саманта бе инструктирала хората от фирмата да разположат мебелите по плана, който им бе начертала, и да оставят сандъците с вещите й, за да ги разопакова сама. Това щеше да е първото й изпитание след излизането от болницата. И то какво изпитание!

Нахвърли се на сандъците, поти се, сумтя и пъхтя, веднъж дори падна от стола, опитвайки се да окачи на стената малка картина. Но стана, окачи я, разопакова нещата, оправи леглото, изми косата си, изобщо извърши всичко онова, на което я бяха учили.

В понеделник сутринта се появи в агенцията със самочувствието на победителка, в черна пола и черен пуловер с висока яка, модни черни велурени ботуши и червена панделка в косата. Изглеждаше по-млада и по-здрава от когато и да било през тази ужасна година. По пладне майка й се обади да се повайка за нещастната й съдба, ала Саманта беше на съвещание. После отиде да обядва в „Лютес“ с Чарли и Харви, за да отпразнуват завръщането й. В края на седмицата се състоя и първата й среща с клиент, която проведе с лекота и много елегантност. Беше й любопитно да забележи, че мъжете все още я заглеждат, и дори опасенията, че вниманието им не е предизвикано от нейната привлекателност, а от съчувствие, не можеха да затъмнят радостта от съзнанието, че макар и загубила функциите си като жена, е запазила своята женственост. Тя бе отказала да обсъжда с психиатъра в болницата въпроса за мъжете, за нея те бяха затворена книга. Лекарят бе предпочел временно да изостави тази тема и да работи по останалото. Във всяко друго отношение Сам бележеше голям напредък и той бе сигурен, че рано или късно ще се справи и с това. В края на краищата Саманта Тейлър беше невероятно красива и само на трийсет и една години. Не му се вярваше жена като нея да прекара остатъка от живота си сама, каквото и да говореше сега.

— Е! — Харви посегна към чашата шампанско с усмивка, каквато рядко се виждаше на лицето му. — Предлагам тост за Саманта. Да живееш още сто години, без да отсъстваш нито ден от агенцията. Благодаря ти. — Поклони се и тримата прихнаха.

После Саманта вдигна тост за тях. Когато си тръгнаха, всички бяха полупияни и тя взе да си прави глупави шеги, преструвайки се, че не може да управлява инвалидния стол. По пътя към офиса се блъсна в двама пешеходци, тъй че Чарли пое нещата в свои ръце и започна да я бута. Но само след няколко крачки връхлетя върху един полицай и почти го свали на колене.

— Чарли, за бога! Внимавай къде вървиш!

— Внимавам… Според мен той е пиян. Отвратително, полицай на служба!

Тримата се кикотеха като деца. Имаха трудности с изтрезняването дори след като се върнаха в службата, тъй че се отказаха от усилията и си тръгнаха рано. И за тримата денят бе изключителен.

В събота Сам заведе своя малък приятел Алекс на обяд. Взеха си хотдог с пържени картофки и ги изядоха, припичайки се на слънце на инвалидните столове. После отидоха на кино. Разположиха се един до друг на пътеката в „Рейдио Сити“ и момчето през цялото време не откъсна очи от екрана. Привечер Саманта го придружи до дома му и сърцето я заболя, когато трябваше да го върне на майка му. Преди да се прибере, потърси разтуха в апартамента на Мели и поигра с бебето. Движеше стола си бавно и предпазливо из детската стая, когато малката Сам внезапно се изправи, размаха ръчички и защапука на пръсти след нея. „Голямата Сам“, както я наричаха в присъствие на бебето, зяпна от почуда. Малката падна на килима и загука, Саманта викна на Мели и тя пристигна тъкмо навреме, за да види как дъщеря й отново изпълнява същия акробатически номер. А беше само на десет месеца.

— Тя ходи! — развика се Мели. — Тя ходи… Чарли, Сам ходи…

Той се появи на вратата със сепнато изражение, не беше разбрал, че става дума за детето. Сам го гледаше изненадано, по лицето й се стичаха сълзи. После се усмихна и протегна ръце към заливащото се от смях момиченце.

— О, да, ходи!