Даниел Стийл
Паломино (22)

22

За десет дни Саманта прелетя от Средния Запад до Югозапада и после отново на север и само уверенията на Каролайн, че Бил е много по-добре, я спряха да не отиде и в Калифорния. Навсякъде отсядаше в малък мотел, наемаше кола, изминаваше стотици мили и разговаряше с всеки попаднал й ранчер, а за своите лични цели не пропускаше да се среща и с работниците. За целите на „Крейн, Харпър и Лауб“ в края на обиколката си бе открила тъкмо каквото й трябваше: четири прекрасни стопанства, всяко напълно различно от другите, разположени сред разнообразна, но винаги величествена природа. Всички те предлагаха естествен декор, на който щяха да станат изключителни рекламни филми. Ала в личен план Саманта отново и отново удряше на камък. И когато се върна в Ню Йорк, задоволството от добре свършената работа бе силно помрачено от депресията, задето не бе намерила Тейт.

По време на обиколката си тя всяка вечер се обаждаше от хотелските стаи на Каролайн, питаше за Бил и я осведомяваше с кого е говорила и какво са й казали. Непрекъснато я занимаваше въпросът какво ли е станало с Тейт, къде може да е отишъл, коя е най-вероятната посока, в която е поел. След изчезването му преди три месеца бе говорила с безброй собственици на стопанства и беше сигурна, че ако някой го открие, ако го срещне или наеме, непременно ще й съобщи. Оставила бе визитната си картичка във всяко посетено ранчо и усилията й положително нямаше да отидат на вятъра. Не беше изключено той просто да е решил да не бърза и пътьом да се е отбил да погостува у роднини. Ала Каролайн отново и отново й напомняше, че Тейт може да е, където най-малко очаква, и че нищо чудно повече да не се появи в живота й. Бе убедена, че заради самата себе си Сам трябва да е наясно с тази перспектива.

— Никога няма да се откажа напълно — заяви й младата жена в последната вечер от пътуването си.

— Разбирам, но не можеш и да прекараш целия си живот в чакане.

„Защо да не мога?“ — помисли си Сам, ала не го каза.

Разговорът отново се върна към Бил и неговото здравословно състояние. Каролайн намираше, че той е значително по-добре, но все още слаб.

Самолетът вече се приземяваше в Ню Йорк, а Саманта отново се тревожеше за Бил. Естествено, и за Тейт. Знаеше, че през следващия месец, докато интервюира актьор след актьор за ролята в клиповете, ще мисли за него всеки ден и всеки миг. Вече се бе разбрала с клиентите, че не им трябват четирима каубои, а само един. Един изпълнител, който да въплъщава силата, добротата, неподправеността и сексапила на мъжете в тази страна. И това можеше да бъде само актьор, който прилича на Тейт.

През следващите седмици тя прекарваше дълги часове в срещи с кандидатите, изпращани от най-престижните агенции за модели в града, и ги сравняваше с него. Търсеше висок мъж с широки рамене, на четирийсет и няколко години, с дълбок мелодичен глас, с галантни обноски, интересни очи и силни ръце, с добра стойка на седлото… Всъщност търсеше Тейт. Всеки път, когато секретарката й обявяваше поредната група актьори, дошли на прослушване, Сам отиваше да се срещне с тях, очаквайки да го види. А вместо това пред погледа й се нижеха умопомрачителни блондини с широки рамене, високи тъмнокоси красавци, бивши футболисти и дори един бивш хокеист; мъже със сурови лица, дълбоко разположени очи и волеви брадички. Но повечето от тях бяха твърде безизразни, някои имаха лоши гласове, други — прекалено красиви лица, а един приличаше повече на балетист, отколкото на каубой. Накрая, след цял месец търсене, Сам откри човека, който й трябваше, и слава богу. Снимките започваха само след две седмици, на петнайсети юли.

Актьорът, когото избраха, всъщност бе англичанин, ала западното му произношение бе така съвършено, че никой не би се досетил. Дълго време беше играл в пиеси на Шекспир в Стратфорд на Ейвън, но преди две години бе решил да дойде в Ню Йорк и да се снима в реклами, защото се бе уморил от трудните роли с твърде ниско заплащане. Сега рекламираше безалкохолни напитки, мъжко бельо и инструменти по националната телевизия и получаваше добри пари. Имаше рамене, широки колкото стаята, хубаво ъгловато лице, приятно, но не прекалено красиво, тъмносини очи и тъмна червеникавокафява коса. Изглеждаше напълно автентичен в ролята, всеки мъж в Америка би пожелал да се идентифицира с него, а жените щяха да мечтаят за рекламираната кола, представяйки си каубоя от клиповете зад кормилото й. Той решително беше човекът, който им трябваше за рекламната серия, и единственото, което разсмиваше Саманта, докато разказваше на Чарли за него, беше, че техният нов герой от уестърните без съмнение е обратен.

— Личи ли му? — загрижено попита Чарли.

— Какво говориш, той е актьор. И е великолепен!

— Е, имай милост към себе си и не се влюбвай в него.

— Ще се опитам да устоя на чара му.

Но най-смешното беше, че наистина го харесваше. Името му беше Хенри Джоунс-Адамс и ако не друго, поне щеше да е добра компания по време на пътуването. Беше изключително начетен, страшно любезен, много културен и очевидно притежаваше великолепно чувство за хумор. Щеше да е истинско облекчение след самодоволните, недисциплинирани его маниаци, с които си бе имала работа при други снимки.

— Ще дойдеш ли с нас на Запад, Чарли?

— Не знам. Не ми се иска да оставям Мели. Ако детето се роди преди това, всичко ще е наред. В противен случай ще трябва да изпратя двама от помощниците си. Можеш ли да се справиш?

— Щом се налага. — И добави с мека усмивка: — Тя как е?

— Дебела, изтощена, изнервена, раздразнителна. Но аз си я обичам. Пък и остава още малко. Бебето се очаква в края на следващата седмица.

— Той как ще се казва? — Сам не преставаше да го поднася, че отново ще бъде момче.

— Тя. Ще видиш. Не издаваме как ще я кръстим. Ще бъде изненада.

— Хайде, Чарли, моля те. Шарлот, ако случайно е момиче? — Много обичаше да го дразни.

Той поклати глава, щипна я по задника и изчезна.

Стана така, че Мели роди още същата неделя, една седмица по-рано от очакваното, и този път най-сетне беше момиче. Изненадата бе, че го нарекоха Саманта. Чарли й го каза във вторника след Четвърти юли и Сам се просълзи.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се. Искаш ли да я видиш?

— Що за въпрос. С най-голямо удоволствие. Мели не е ли много изтощена?

— Ами. Четвъртото раждане е лесна работа. Звучи възмутително, но тя излезе от родилната зала на собствените си крака. Изкара ми ума, ала лекарят каза, че всичко е наред.

— Ставам нервна само като те слушам. — Както всички жени, които никога не са раждали, Саманта бе удивена от целия този процес и мистиката в него.

По обед отидоха заедно в болницата. Мели изглеждаше щастлива и здрава, направо сияеше в обточения с дантелки розов халат и розовите сатенени чехли, на ръце с повитото в бяло и розово бебе.

Сам дълго не промълви нито дума, само стоеше и гледаше очарована подаващото се от пелените крехко личице.

— Тя е толкова хубава, Мели! — благоговейно прошепна накрая и Чарли, който стоеше точно зад гърба й, се разсмя.

— Да, но щяхме да я наречем Саманта, дори и да беше грозна.

Сам се обърна и му направи гримаса. Той бе прогонил магията на момента и неочаквано връхлетелия я копнеж по онова, което никога нямаше да познае: чудото на раждането и майчинството. Напоследък рядко бе позволявала на мислите си да странстват в тази посока, но сега, докато стоеше и гледаше новороденото, за пръв път от дълго време почувства как сърцето я заболя за тази изгубена мечта.

— Искаш ли да я подържиш?

Сам никога не бе виждала Мелинда толкова хубава. Сякаш някаква тиха светлина струеше от дълбините на самата й душа и обвиваше безценната рожба, сгушена на сигурно място до гръдта й.

— Мисля, че не — поклати глава Саманта и без да откъсва очи от детето, седна в края на леглото. — Страх ме е да не я счупя.

— Те са по-жилави, отколкото изглеждат — всяка майка би го потвърдила. Ето… опитай. — Без предупреждение Мелинда сложи бебето в ръцете на Сам, то се изпъна, отново се сгуши и се усмихна. Отпуснато в прегръдките й, малкото същество спеше дълбоко и тя усещаше топлината му.

— Толкова е мъничка!

— Нищо подобно! — разсмя се Мели. — Тежи четири килограма и двеста грама!

След малко новородената Саманта огладня и се събуди, запищя и затърси майка си. Нейната едноименница я върна в сигурните ръце на Мелинда. Когато след няколко минути двамата с Чарли си тръгнаха, Сам отново почувства колко голяма е празнотата в живота й. Беше един от онези моменти, в които фактът, че е стерилна, лягаше на душата й като тежък камък.

Вече пред вратата на своя кабинет, тя си спомни и извика на Чарли:

— Това означава ли, че ще дойдеш с мен на Запад?

Той кимна с усмивка.

— Нямам друг избор.

— Защо? — изненадано го погледна Сам.

— За да съм сигурен, че няма да изнасилиш нашия каубой!

— Няма такава опасност — ухили се тя и влезе в кабинета си. Болката, която бе почувствала при вида на детето, започваше леко да намалява, ала до края на деня не я напусна съвсем.