Пол Дохърти
Тамплиерът магьосник (18)

Епилог
Абатство Мелроуз, Шотландия
Есента на 1314 година

Брат Бенедикт се взря в господарката Дьо Пайен, когато тя отпусна ръката си, държаща ръкописа, и се обърна, сякаш за да погали веленовите пергаменти, пръснати върху писалищната маса до него.

— Така ли свършва всичко? — попита младият монах.

— Навярно — промълви старицата. — Ти нали прочете писмата, записките, хрониките на монасите от абатство „Сейнт Едмъндс“? Някои казват, че са писани от самия Едмънд дьо Пайен. — Тя се усмихна. — Братята наистина харесали историята, както и местните хора. — Старицата примигна бързо. — Харесали разказите за рицаря странник, облечен в бяло, който се явявал, за да ги защити от разбойниците или от всеки, който дръзвал да ги нарани. Харесали мълвите за същия рицар, който участвал в турнирите, за да защити правата им или за да припечели кесии със сребро, за да облекчи ориста им.

— Ами крал Стивън, Трамле, асасините, граф Реймон?

— Всичко това е истина — почти пошепна възрастната жена.

— И Дьо Пайен никога не се върнал в ордена си?

— О, мисля, че се е завърнал. Той спазил клетвите си, паладинът, Бедният рицар на Христа! Спазил положената клетва да закриля слабите и да защитава вярващите. Водил е свята битка. Опазил е вярата си, а в здрача на нашия живот колко от нас могат да кажат същото?