Пол Дохърти
Звънарят от Оксфорд (8)

Седма глава

Корбет сложи ръката си върху тази на просяка.

— Какви дяволи? — попита той.

— В гората — прошепна Годрик. — Танцуваха около огньовете на Белтейн. Носеха кози кожи!

— А видя ли кръв? — попита Корбет.

— По ръцете и лицата им. Когато бях млад — продължи Годрик, — бях бракониер. Можех да уловя заек или тлъст фазан, докато мигнеш. — През тази пролет реших отново да си опитам късмета и два пъти видях дяволския танц.

— Колко бяха дяволите? — попита Корбет.

— Най-малко тринадесет. Прокълнатото число — отвърна предизвикателно Годрик.

— Казал ли си за това на някой друг?

— Казах на брат Анджело, но той ми се присмя. — Годрик се облегна на възглавниците. — Това е всичко, което знам, а сега старият Годрик иска да спи. — И просякът извърна лицето си.

Корбет и Ранулф излязоха от лечебницата и последваха брат Анджело надолу по стълбите във все още оживения двор.

— Чувал ли си друг път такива истории? — попита писарят.

— Само бръщолевенето на Годрик — отвърна монахът. — Но сър Хю — мрачното лице на брат Анджело се разведри, — Бог знае къде блуждае обърканият му мозък. — Той вдигна голямата си лапа и ги благослови. — Довиждане.

Корбет и Ранулф напуснаха болницата и излязоха на Броуд Стрийт. Тълпата беше оредяла, защото колежите бяха отворени и студентите бяха влезли на сутрешните си лекции. Следван от Ранулф, Корбет пъргаво мина по дъската, сложена над голямата воняща канавка, която минаваше по средата на улицата.

Пред кръчмата „Веселите момичета“ един касапин, разположил сергията си до тази на бръснар хирург, хвърляше черва и вътрешности на улицата. Зад сергията един закачулен ловец на плъхове със злобно на вид куче, призоваваше клиентите си.

— Плъхове и мишки! — припяваше той, заглушавайки врявата наоколо. — Имате ли плъхове, мишки, белки или невестулки? Или някоя стара свиня, болна от тения? Аз убивам всичко, убивам и къртици! Мога да избия паразитите, които влизат и излизат от дупките си!

Мъжът се изкашля и плю. Канеше се да започне отново, но се отдръпна, когато Корбет и Ранулф си пробиха път през тълпата.

— Имате ли плъхове, сър? — попита ловецът.

— Да, имаме — отвърна Ранулф. — Но не знаем къде са, а и те ходят на два крака.

Преди изненаданият мъж да успее да му отвърне, Ранулф последва Корбет в кръчмата. Съдържателят с мазна престилка ги поведе припряно към таванската стая, която Ранулф беше наел. Помещението миришеше на застояло. Имаше сламеник, маса, пейка и два стола. Ранулф се изтегна на леглото, но веднага скочи, ругаейки бълхите, които се бяха струпали върху панталона му. Той седна на столчето под отворения прозорец и загледа Корбет, който отвори чантата с писмените си принадлежности и започна да ги подрежда на масата — перо, пемза и мастилница.

— Какво ще правим сега, сър? — рязко попита Ранулф.

Корбет се усмихна.

— Ние сме в Оксфорд, мастър Ранулф, затова ще следваме метода на Сократ. Ще измислим хипотеза и ще я изследваме подробно.

Той млъкна, когато на вратата се почука и една прислужница попита искат ли нещо за ядене или пиене. Корбет й благодари, но отказа.

— Така — започна той. — Звънарят. Предател, който пише прокламации в подкрепа на отдавна мъртвия дьо Монфор. Закача ги на вратите на църквите или колежите из града. Очевидно това става винаги през нощта. Освен това Звънарят твърди, че живее в „Спароу Хол“. Какви въпроси можем да зададем?

— Не разбирам — прекъсна го Ранулф — защо не можем да открием кой е Звънарят по почерка, и по начина, по който изписва буквите?

Корбет натопи перото в отворената мастилница и внимателно записа нещо върху пергамента. После го подаде на Ранулф, който направи гримаса и му го върна.

— Звънарят — обяви той — би трябвало да пише всичко с един и същ почерк.

— Именно — отвърна Корбет. — Но почеркът на писаря е анонимен, Ранулф. Всички писари от канцеларията или хазната са обучавани по един и същи начин какво мастило и пера да използват и как да изписват буквите, затова Звънарят се крие зад тях. А дори да открием кой е писал писмата, това не означава, че именно той е Звънарят.

— Но защо твърди, че живее в „Спароу Хол“? — попита Ранулф.

Корбет се залюля на стола.

— Това обърква и мен. Защо изобщо споменава „Спароу Хол“? Защо не църквата „Сейнт Майкъл“ или „Сейнт Мери“ или дори тъмницата „Бокардо“?

— Може би заради проклятието? — предположи Ранулф. — Може би той знае за него и иска да опозори не само краля, но и паметта на сър Хенри Браос, който е основал колежа.

— Бих могъл да приема това — каза Корбет. — Човекът, написал тези прокламации е не само смел, но и притежава остър ум. Звънарят би могъл да е отвсякъде, но той се надява, че кралят ще се разгневи и ще унищожи „Спароу Хол“. И все пак — писарят се почеса по главата, — ние смятаме, че Звънарят наистина се намира в „Спароу Хол“ след мистериозната смърт на Копсейл в леглото му, на Ашъм в библиотеката, отравянето на Пасърел в църквата „Сейнт Майкъл“ и смъртта на Лангтън снощи.

— Да — добави Ранулф. — Убийството на Лангтън като че ли доказва, че убиецът броди из „Спароу Хол“.

— Да продължим нататък — предложи Корбет. — Звънарят разпространява прокламациите си посред нощ. Кой би могъл да броди по това време по улиците като прилеп?

— От „Спароу Хол“ ли? — попита Ранулф. — Всички преподаватели, включително Норис, са здрави мъже. Лейди Матилда няма причини да мрази колежа, който брат й е основал. И не си я представям да броди нощем по улиците, понесла куп прокламации.

— Но тя си има мастър Мот! — възрази Корбет.

— Той е слабоумен — възрази Ранулф. — Глухоням, който не може нито да чете, нито да пише. Снощи го забелязах в библиотеката. Взе една книга и я гледаше наобратно. — Той се усмихна. — Сериозно ли си го представяш, сър, да ходи по улиците на Оксфорд в непрогледния мрак и да закача прокламациите на Звънаря наопаки?

— Разбира се — добави Корбет, — имаме и студентите, предвождани от прословутия Дейвид-ап-Томас. Ти предизвика ли го снощи?

— Не, господарю, само го подплаших. Но забелязах нещо: по ботушите на Ап Томас и приятелчетата му имаше стръкчета трева. Нещо повече, уелсецът, както и някои от останалите, носят на вратовете си амулети — метални кръгове с кръст в средата, върху които има парче евтино стъкло във формата на око.

— Виждал съм ги в Уелс — каза Корбет. — Носят ги онези, които вярват в старата религия и копнеят за славните дни на друидите.

— Кои са те? — попита Ранулф.

— Езически жреци — обясни Корбет. — Римският историк Тацит ги споменава, когато пише за остров Енгълси^[1]. Те се кланяли на богове, които живеели в дъбовете. Увесвали жертвите, които им принасяли, по клоните на дърветата.

— Както главите на нашите просяци?

— Възможно е — отвърна Корбет. — Освен това имаме несвързаните приказки на Годрик за огньове и зловещо облечени хора, които извършвали някакви ритуали в гората. Но свързани ли са те със Звънаря? — Писарят сви рамене. — Да се придържаме към нашата хипотеза. Кой е Звънарят и как действа? — Той си пое дълбоко дъх. — Знаем, че Ашъм е бил на път да открие истината. Търсел е нещо в библиотеката, но се е издал пред Звънаря. Следователно… — Корбет почука с перото по бузата си. — Ашъм беше възрастен и болен човек. Не е бил свикнал да ходи из колежите или да броди из Оксфорд, затова трябва да е споделил подозренията си с някого от Спароу Хол. — Корбет се изправи, отиде до прозореца и погледна навън. — Мисля, че можем да бъдем сигурни — обяви той, — че Звънарят живее в „Спароу Хол“ или в общежитието срещу колежа.

— Но какво е търсел Ашъм? — попита Ранулф.

— Отново стигаме до заключението, което направихме — отвърна Корбет. — Ашъм бил извадил на масата книга, но по-късно някой я прибрал в библиотеката: лесна работа за човек, който живее в „Спароу Хол“. Но да продължим нататък. Ашъм е бил улучен от стрела от арбалет, изстреляна от някой, който го е убедил да отвори прозореца на библиотеката. После Звънарят е хвърлил вътре писмото. Знаейки, че умира, Ашъм го е сграбчил и е започнал да пише нещо, което наподобява името на Пасърел, със собствената си кръв. Защо го е направил?

— Сещам се. — Ранулф скочи на крака и развълнувано запляска с ръце. — Сър, откъде знаем, че Ашъм е написал тези букви? Може би убиецът е прескочил през прозореца, хванал е пръста му и със собствената му кръв е изписал онези букви, за да обвини Пасърел.

Корбет се върна и седна на масата. Разпъди мухите, които кръжаха върху петната по дървената повърхност.

— Не се бях сетил за това, Ранулф — заяви той. — Възможно е, но да продължим. Пасърел е обявен за убиец на Ашъм и на свой ред бяга от колежа, само за да бъде убит по-късно в църквата „Сейнт Майкъл“. Но защо е бил убит Пасърел? — запита той. — Защо не са го оставили с обвинението, че е възможният убиец? Освен, разбира се — заключи Корбет, — ако Пасърел не е размислил върху онова, което неговият добър приятел Ашъм му е казал. — Корбет замълча и вдигна поглед. — Знаеш ли какво, Ранулф? Когато се върнем в „Спароу Хол“, трябва да направя две неща. Първо, искам да прегледам вещите на Ашъм и Пасърел, и главно книжата им. — Той започна да пише.

— И второ? — с надежда попита Ранулф.

— Искам да попитам добрия ни лекар мастър Ейлрик Чърчли дали има някакви отрови. Копсейл вероятно е бил отровен, а за Пасърел и Лангтън това е сигурно. Подобни отрови са доста скъпи, пък и някой аптекар или лечител може да си спомни кой ги е купил от тях…

— Но мислиш ли, че Чърчли има отрови? — попита Ранулф.

— Да, и подозирам, че убиецът ги е използвал. Както и да е, да приключваме… — въздъхна Корбет. — Знаем, че Звънарят живее в „Спароу Хол“ или в общежитието. Не сме много сигурни в мотивите му, освен в силната му омраза към краля и колежа. Знаем, че Звънарят пише като обучен писар, и че може да скита из Оксфорд посред нощ. Безмилостен убиец, който вече е убил четирима души, за да прикрие самоличността си…

— Господарю?

Корбет погледна към Ранулф.

— Ако, както казваш, Звънарят мрази краля и „Спароу Хол“, тогава аз и най-вече ти сме в смъртна опасност. Представяш ли си какво ще стане, ако сър Хю бъде намерен отровен или с прерязано гърло с прокламация от Звънаря, забодена за трупа му?

Корбет не трепна, но Ранулф забеляза, че лицето му пребледня.

— Съжалявам, господарю, но ако ще съставяме хипотези, аз смятам да изложа моята много подробно. Ако сър Хю Корбет бъде ранен или убит, гневът на краля няма да има граници. Онзи кисел шериф в замъка скоро ще бъде разтърсен за яката от самия Едуард, а кралските съдии ще долетят в „Спароу Хол“ като стрели, ще прогонят студенти и преподаватели, ще запечатат стаите и ще конфискуват всички вещи.

Корбет леко се усмихна.

— Много високо оценяваш главата ми, Ранулф.

— Не, господарю. Аз съм бил разбойник, а който и да е Звънарят, не е по-различен от мен — той ще стигне до същото заключение, ако вече не го е направил.

— Тогава трябва да бъдем предпазливи.

— Да, господарю. Занапред не яж и не пий нищо в „Спароу Хол“. И никакво бродене нощно време по улиците на Оксфорд.

— Това ще бъде трудно!

Корбет се върна към писането, добавяйки бързо заключенията, до които бяха стигнали. Перото му се плъзгаше гладко по пергамента, който беше извадил от чантата.

— А сега — последният ни проблем — обяви той. — От време на време обезглавен труп на просяк се появява в горите край Оксфорд, а главата му виси на някой близък клон. Знаем, че просяците са избрани за жертви, защото са самотни и уязвими. В известен смисъл няма да липсват на никого. И така — Корбет започна да изброява на пръсти: — Първо, защо труповете не са открити в града? Второ, защо винаги са близо до пътища? И последно, защо са разпръснати на най-различни места около града?

Корбет отпусна ръка.

— Което ще рече, драги ми, Ранулф, че те са били убити в Оксфорд, а после пренасяни по различни маршрути, за да се отърват от тях. Но ако убийствата стават в града, някой би трябвало да е забелязал. Единственото заключение, което можем да си извадим, е, че може би те са били убити на определено място извън града, но останките умишлено се поставят другаде. Какво още?

— Мислех си за Малтоут. Не бива да го оставяме сам задълго.

Корбет поклати глава.

— Не, ако си прав, Звънарят ще преследва кралския гарван. Малтоут не е изложен на друга опасност, освен закачките на Ап Томас и другите. — Той отново взе перото. — Да се съсредоточим върху проблема. Какви други въпроси можем да зададем за убийствата на бедните просяци?

— Защо? — попита Ранулф. — Защо са убити по този варварски начин?

Корбет се загледа в петното от вино на отсрещната стена.

— Годрик може наистина да е видял нещо из горите край Оксфорд, ритуалите на вещерско сборище, което съществува в града. Знаем, че има някаква връзка със „Спароу Хол“ заради копчето, което е открито у последния труп. Не си представям някой от преподавателите да се занимава със сатанински обреди, но студентите, начело с Дейвид-ап-Томас, може да имат нещо общо с това.

— Мислиш ли, че Ап Томас може да е Звънарят? — попита Ранулф. — Все пак, студентите могат да скитат из Оксфорд през нощта. Дейвид-ап-Томас е бунтар по природа — би му доставило удоволствие да предизвика краля. — Той замълча. — Забрави ли Алис-ат-Боу и нейното сборище?

Корбет притвори очи. Минаха толкова години, помисли си той. Това беше първата задача, поверена му от канцлера Бърнел, унищожаването на сборище от вещици и предатели, които се събираха в църквата „Сейнт Мери ле Боу“ в Лондон. Корбет си спомни мургавото, красиво лице на Алис. Отвори очи.

— Никога няма да забравя — промълви той. — Понякога ми се струва, че съм успял, но после дочувам звук или усещам мирис… и спомените нахлуват внезапно. — Той събра писмените си принадлежности. — Трябва да отидем и в библиотеката. Да се опитаме да открием онова, което Ашъм е проучвал, макар че това може да се окаже непосилна задача: там има толкова много книги и ръкописи! Ще ни трябват дни, дори седмици, докато си играем на котка и мишка! — Корбет се изправи. — Време е да тръгваме към „Спароу Хол“.

Излязоха от стаята и тръгнаха надолу. Съдържателят ги чакаше с опърпано кожено вързопче в ръка.

— Сър Хю Корбет? — попита той.

— Да.

Той сложи вързопчето в ръцете на Корбет.

— Донесе го едно просяче. — Той посочи към вратата. — Зад него стоеше мъж с плащ и качулка. Детето каза да ти предам това.

Корбет сбръчка нос заради ужасната миризма и мръсното късче пергамент, на което беше надраскано името му. Излезе на улицата, зави по първата улица и разряза връвта, с която беше пристегнато вързопчето. После клекна и предпазливо изсипа съдържанието му на земята. Стомахът му се сви и той се задави при гледката на разкъсаните останки от гарван — тялото му беше разпрано от гърлото до краката и вътрешностите му висяха навън. Корбет изруга, подритна мъртвата птица и се върна на улицата.

Ранулф остана след него. Внимателно огледа птицата, а после и протритата кожа, в която беше увита.

— Остави я, Ранулф! — извика Корбет.

— Предупреждение, сър?

— Да — въздъхна Корбет. — Предупреждение.

Отправиха се към Броуд стрийт. Тълпата беше оредяла — отдавна минаваше обяд — камбаната беше била за обедната служба и кръчмите бяха пълни с хора, а търговците можеха да си починат за малко от трескавата си дейност. Корбет и Ранулф тръгнаха обратно към „Спароу Хол“. От време на време Ранулф се обръщаше и оглеждаше някоя тясна улица или хвърляше поглед към прозорците от двете страни на улицата, но не можа да открие преследвачи. Стигнаха до колежа; вратата на „Спароу Хол“ беше затворена, затова прекосиха улицата и завиха към двора на общежитието. Норис, подпомаган от няколко вратари, търкаляше големи бурета от една каруца, за да ги свалят през отворения капак в избата.

— Провизии — провикна се Норис, докато минаваха покрай него. — Никога не ги купувам от пазара в Оксфорд, в околността са далеч по-евтини и пресни.

— Сега ли пристигаш? — попита Корбет.

— О, да, тръгнах преди зазоряване — отвърна Норис със зачервено и потно лице. — Спечелих доста.

Корбет се канеше да продължи, когато група студенти нахлу в двора начело с Дейвид-ап-Томас. Уелсецът, гол до кръста, издуваше мускули и сръчно и умело подхвърляше и въртеше една тояга с лекотата, както дете би си играло с пръчка.

— Опитен уличен побойник — промърмори Корбет.

— На ваше място бих се прибрал, без да им обръщам внимание — предупреди ги Норис.

Но Корбет поклати глава. Уелсецът ги гледаше. Писарят съзря амулета около шията му.

— Мисля, че това представление е в наша чест — промърмори Ранулф. — Предупреждение.

Внезапно вратата се отвори и една странно облечена фигура изхвръкна навън. Беше един от приятелите на Ап Томас, навлякъл черни разкъсани дрипи. На главата му беше прикрепен жълт клюн, а на босите му крака имаше ботуши в същия цвят. Той също държеше тояга и известно време подскача и размахва ръце, имитирайки умело гарван.

— Ще прережа гърлата на негодниците! — дрезгаво каза Ранулф.

— Не, не — предупреди го Корбет. — Остави ги да се позабавляват.

„Гарванът“ престана да се криви и двамата студенти започнаха да се бият с тояги. Корбет реши да не обръща внимание на обидата. Стоеше и се възхищаваше на уменията на съперниците и особено на Ап Томас. Те размахваха с всичка сила дебелите ясенови тояги. Един такъв удар по главата би проснал противника в безсъзнание. Но Ап Томас и съперникът му бяха опитни бойци. Тоягите свистяха във въздуха, докато двамата мъже подскачаха и се навеждаха. От време на време оръжията се сблъскваха, когато някой от тях блокираше удар, насочен към корема или главата му. Понякога един от съперниците замахваше към краката на другия, опитвайки се да го повали с мощен удар в глезените. Ап Томас се биеше мълчаливо, като изключим някое подвикване, когато отстъпваше назад с надигащи се гърди и облени в пот лице и ръце, очаквайки противникът му отново да настъпи.

Боят продължи поне десет минути. Накрая Ап Томас, бързо прехвърляйки тоягата от ръка в ръка, отстъпи и със силен замах запрати противника си на земята.

Корбет и Ранулф прекосиха двора, без да обръщат внимание на подигравателното грачене. Ранулф щеше да се върне, ако писарят не го беше хванал за ръката.

— Както казва Светото писание, има си време и място под небето за всичко — време за сеитба и време за беритба, време за война и време за мир. Сега е време да събудим Малтоут.

Откриха, че спътникът им току-що се е събудил. Седеше и почесваше разрошената си руса коса. Той примигна сънено към тях, после трепна от болка, докато протягаше крака си.

— Върнах се полузаспал — обясни той — и се спънах в една кофа, която Норис беше забравил, след като е почиствал избите. — Малтоут закуцука из стаята. — Чух шум отдолу — каза той. — Какво стана?

— Глупаците се забавляваха — отвърна Корбет. — Родени са глупави и глупави ще си умрат.

— Няма ли да хапнем? — попита Малтоут.

— Не тук — отвърна Корбет. — Ранулф, върви с Малтоут. Обясни му какво стана и че трябва да бъде предпазлив. Идете на Търл Лейн, там е кръчмата „Сивата гъска“. Ще дойда при вас, след като си свърша работата в колежа.

Те слязоха по стълбата и излязоха на улицата. Една уличница с дебел пласт белило по лицето, който се беше напукал, премина покрай тях, разтърсвайки мръсните си, дрипави поли. В една ръка държеше червена перука, а в другата невестулка, завързана с панделка за китката й. Тя им се усмихна и разкри жълти, изпочупени зъби, но после се обърна и изсипа порой мръсни ругатни, когато едно куче изскочи от улицата и започна да ръмжи срещу животинчето й. Докато Ранулф и Малтоут й помагаха да го прогони, Корбет пресече и почука на вратата на „Спароу Хол“. Един прислужник му отвори. Писарят обясни целта на посещението си и мъжът го заведе на горния етаж до стаята на Чърчли. Мастър Ейлрик седеше на писалището си под отворения прозорец и се взираше в догарящата свещ. Когато Корбет влезе, той се изправи и прикри раздразнението си зад фалшива усмивка.

— Как гори огънят? — попита той, стискайки ръката на Корбет. — Защо восъкът изгаря по-бързо? Защо по-лесно се пали от дървото или желязото?

— Това зависи от свойствата му — отвърна Корбет.

— Да, но защо? — попита Чърчли и му предложи стол.

— Дойдох да те питам нещо, свързано с естествената история — рязко промени Корбет темата. — Мастър Ейлрик, ти си лекар, нали?

— Да, но повече изучавам природата — отвърна Чърчли и по тясното му лице се изписа подозрение.

— Но практикуваш тук медицина?

— Да.

— Имаш ли аптека? Място, където държиш билките и отварите си?

— Разбира се — беше сдържаният отговор. — Тук е, на този етаж, но е заключена.

— Ще говоря направо — бързо каза Корбет. — Ако искаше да отровиш някого, мастър Ейлрик — това е въпрос, а не обвинение, — не би купил отровата от някоя аптека в града, нали?

Чърчли поклати глава.

— Така биха могли да ме проследят — отвърна той. — Със сигурност ще ме запомнят. Купувам лекарства само от една аптека на Хог Лейн — обясни той — и всичките ми покупки са грижливо отбелязани.

— Никога ли не береш сам билки?

— В Оксфорд? — презрително изсумтя Чърчли. — На Крайстчърч Медоуз може и да намериш лайка, но аз съм зает човек, сър Хю. Не съм някоя старица, която броди цял ден из гората като крава.

— Именно — отвърна Корбет. — И същото се отнася за човека, който е убил Пасърел и Лангтън.

Чърчли се облегна на стола.

— Разбрах мисълта ти, сър Хю. Смяташ, че отровата е взета от аптеката тук. Но ако имаше такова нещо, аз щях да забележа. Отровите са в отделни съдове и точно измерени. Не че очакваме да ни изтровят, докато спим — продължи той, — но вещество като белия арсеник е много скъпо. Ела, ще ти покажа.

Той взе връзка ключове от куката на стената и поведе Корбет към една врата в коридора. Отключи я и двамата влязоха вътре. В стаята беше тъмно. Чърчли щракна с огнивото и запали шестте свещи в канделабъра върху малката маса. Въздухът беше напоен с най-различни миризми, някои приятни, други — не. Три от стените бяха покрити с рафтове. Върху всеки от тях имаше различни стъкленици и гърненца с внимателно обозначено съдържание. Отляво бяха билките — виолетки, мащерка, кресон, дори босилек, но отдясно Корбет разпозна силни отрови като буника и беладона. Чърчли свали едно глинено гърненце с похлупак. На етикета, залепен отстрани, пишеше „Бял арсеник“. Лекарят сложи меките ръкавици от еленова кожа, които лежаха на масата. Извади тапата и погледна съдържанието на съда на светлината на свещите. Корбет забеляза, че гърненцето беше разделено на мерки от половин унция.

— Ето, виждаш ли — обясни Чърчли, — точно осем и половина унции. — Той отвори подвързания с кожа том, който лежеше на масата. — Понякога се предписва — продължи той — в много малки дози срещу стомашни оплаквания и дадох малко на Норис, тъй като е мощно очистително. Но, както виждаш, тук все още има осем унции и половина.

Корбет взе гърненцето и го помириса.

— Внимавай — предупреди го Чърчли. — Опитните в науката за билките казват, че трябва бъдеш предпазлив с него.

Корбет леко наклони гърненцето и забеляза, че прахът на повърхността изглежда по-фин от онзи отдолу. Чърчли му подаде рогова лъжица и Корбет изсипа част от финия, подобен на тебешир прах в нея. Лекарят престана да протестира и загледа внимателно, а върху лицето му се изписа загриженост.

— И ти мислиш същото, нали? — промърмори Корбет. — Мастър Чърчли, не съм опитен лекар — Корбет поднесе лъжицата към носа си, — но те уверявам, че това е ситно смлян тебешир или брашно и изобщо не е отровно.

Чърчли почти изтръгна лъжицата от ръката му и събирайки смелост, бръкна в праха и сложи малко на върха на езика си. После взе една кърпа и почисти устата си.

— Това е ситно смляно брашно! — възкликна той.

— Кой има ключове оттук? — попита Корбет.

— Аз — разтревожено отвърна Чърчли. — Но, сър Хю, нали не ме подозираш? — Той отстъпи от светлината, сякаш се опитваше да се притаи в сенките. — Може да има и други ключове — обясни той. — Това е „Спароу Хол“, ние не заключваме всички стаи. Ашъм беше изключение. Всеки може да влезе в стаята ми и да вземе ключовете. В колежа често няма никого. — Думите се лееха забързано от устата му.

— Някой е дошъл тук — отвърна Корбет, докато оставяше лъжицата на масата — и е взел достатъчно арсеник, за да убие горкия Лангтън. Някой, който е знаел системата ти, мастър Чърчли.

— Всички я знаят — запелтечи мъжът.

— Допълнил е гърненцето с брашно — обясни Корбет.

— Но кой?

Корбет изтри пръсти в наметката си.

— Не знам, мастър Чърчли. — Той махна с ръка към стаята. — Но Бог знае какво още липсва. — Той пристъпи по-близо и видя страха в очите на Чърчли. — И аз се питам, какво друго липсва, мастър Ейлрик? — Корбет се обърна и отиде до вратата. — Ако бях преподавател в „Спароу Хол“ — каза той през рамо, — щях много да внимавам какво ям и пия.