Анастас Стоянов
Чудо невидяно

Тази заран рано-рано

стана чудо невидяно:

книжките ми оживяха

зашумяха, зашептяха,

слязоха от

библиотеката.

 

Най-голямата ми книга

взе на пръсти да се вдига:

— Отворете ни вратата,

че не стига ми ръката.

 

— Моля, за къде се стягате,

мигар искате да бягате?

 

— Тръгнали сме на парад,

днес празнува стар и млад.

Пеят весело авлигите,

днес е празникът на книгите!

 

Аз им думам и се въся:

— Кучето ще ви разкъса!

Те край мене зашумяват:

— Кучетата ни познават.

— Ами старата гризана?

— Котката ни е охрана.

 

Аз им викам: — Ами дъжд

ако плисне изведнъж,

що ще правите сами

без чадъри, мушами?

Те избухват в буен смях:

 

— От дъжда не ние страх.

Само капки да заръсят,

рой деца ще ни потърсят,

мигом ще се разтревожат,

в пазвите си ще ни сложат

и до топлата си гръд

от дъжда ще ни спасят…

 

— Е, тогаз на добър час! —

весело им викнах аз.

Тежката врата разтворих

и дълбок поклон им сторих.