Патрик Тили
Облачен воин (9)

Глава 9

Двеста и петдесет мили на юг от гората, в която се беше скрило племето М’Кол, „Луизианската дама“ приближи държавната граница отпреди Холокоста между щатите Колорадо и Уайоминг. Катапултиран от ешелона, Стив Брикман летеше в късното следобедно небе, следван от Гас Уайт и командира на отделението Джоди Казан. Задачата им беше да проучат терена пред „Дамата“ за присъствие на враждебни наземни сили преди тя да разположи в кръг фургоните за през нощта. Стив и Гас бяха извършвали редовни патрулни полети по време на двата курса дотук за презареждане, но сега не можеха да си позволят да направят грешка. „Дамата“ беше пред навлизане в територията на Плейнфолк, за да започне очакваната с нетърпение втора фаза на задачата: преследване на мюти.

Тримата планеристи летяха самостоятелно над широко пространство от двете страни на определения курс, като поддържаха връзка само по радиото. Освен разпръснатите стада бизони, сърни и антилопи не откриха никакво движение. Миля подир миля огромни равнини. Очакваха да са осеяни с големи групи мюти, готови да отблъснат „Дамата“, но не откриха нищо враждебно, освен светлочервена бизонска трева. Въпреки това шестото чувство на Стив му подсказваше, че тази видимо безопасна пустота е неестествена. Той имаше ясно доловимото впечатление, че обитателите й лежат скрити като дебнещи зверове; лежат и ги чакат.

Когато наближиха мястото, носило преди Холокоста името Шайен, трите скайхока се събраха в стреловидна формация, водена от Казан. Тя се свърза с „Дамата“, за да провери последното й местоположение.

Ешелонът се опитваше да следва посоката на старата междущатска магистрала 25, която вървеше от Денвър нагоре през форт Колинс в Колорадо до Шайен и Каспар в Уайоминг. На картите на навигационния офицер тези имена бяха отпечатани с главни букви, но на земната повърхност те не бяха нищо повече от хълмове, покрити с трева, храсти и дървета от почти хиляда години. Междущатска магистрала 25 отдавна се беше разпаднала на прах и движението на ешелона значително се затрудняваше от безпрепятственото разширение на изток на някогашната национална гора „Рузвелт“.

Стив не преставаше да се учудва на броя на населените центрове, отбелязани на картите отпреди Холокоста, до които имаше достъп. Ако всички те бяха били така гъсто населени, както базата на трекерите или някоя от по-големите попътни станции, в Америка някога трябваше да са живели десетки, дори може би стотици милиони хора. Той гледаше пустотата под скайхока и му беше трудно да си я представи изпълнена с хора, гъмжаща от живот. В историческите видеофилми тя се наричаше най-голямата страна на света. Единствената страна на света.

След присъединяването си към ешелона той беше научил, че Америка е заобиколена от море и лежи на въртящо се кълбо, което плува в пространството, завъртайки се около слънцето за една година. За някой като Стив, чиито хоризонти до първия самостоятелен полет бяха ограничени от размерите на свят, вдълбан под земята, идеята, че отвъд небето има още пространство, което съществува вечно, беше абсолютно умопомрачаваща. Макар че летеше над земята вече три месеца, умът и тялото му посрещаха всяко излитане със същото виновно чувство на удоволствие. Той се възмущаваше от часовете, които беше принуден да прекарва затворен в ешелона, но не можеше, не се решаваше да сподели това си негодувание със съекипниците си. Те смятаха ешелона за сигурен пристан. Дом, в който се връщаха с облекчение от страховитата шир, простираща се във всички посоки.

Джоди Казан кръжеше във въздуха, докато Гас и Стив се спускаха към ешелона. Гас намали скоростта на двадесет мили в час, плъзна се по задната част на ешелона, включи спирачките и кацна върху покрива на фургона за излитане. Големите задни гуми на планера стъпиха меко, носовото колело удари с обичайното си разтърсващо тупване. Щом Гас изключи двигателя, петима души от наземния екип по поддържане се качиха на страничните платформи и сгънаха крилата на скайхока, след това, когато предната подемна секция на летателната палуба се прибра във фургона, слязоха заедно с него долу. Планерът беше изтъркаляй на място и прибран; подемникът беше издигнат плавно нагоре на конзолните бутала и застопорен на палубата; втора група наземен екип скочи на страничните платформи — в така наречените „патешки дупки“, — готови да приемат Стив. Той се плъзна по опашката на ешелона точно деветдесет секунди след като Гас беше застопорил спирачките. Зад него планерът на Джоди Казан зави под ъгъл за кацане.

Тримата планеристи отидоха към челния команден фургон за обичайния доклад пред командира на въздушните сили Бакстър — студен нисък и набит мъж. Стив докладва, че е видял нещо, което прилича на ниви на около петдесет мили на северозапад от настоящото местоположение на ешелона. Тримата свериха картите си с по-голямата карта на масата в командната стая. Основната траектория на полета на Гас беше доста далеч на изток, но Джоди потвърди доклада на Стив.

Командирът на въздушните сили отбеляза установеното местоположение върху бойната карта на „Дамата“ и докладва на командира Хартман за откритието на планеристите. Командирът на ешелона дойде в командната зала със своя навигационен офицер, старши полевия командир и коменданта Бък Макдонъл. Тримата бързо огледаха картата, като спряха вниманието си на района, отбелязан от командира на въздушните сили на югозападния фланг на планините Ларами.

— Видяхте ли някакви селища? — попита Хартман.

— Не, сър — каза Стив.

— Трудно е да се види нещо от хиляда и петстотин фута — обади се Гас. — Ако ни беше разрешено да летим по-ниско…

Двамата планеристи се бяха постарали да летят на минималната височина, дадена им от Казан преди започване на патрулния полет.

Хартман кимна разбиращо.

— Скоро ще имате възможност за бръснещ полет.

— За мен не може да е достатъчно скоро — каза Гас.

— Те са там долу — каза Казан. — Когато Брикман ми се обади и ми докладва за обработената земя, отидох и я огледах отблизо.

Стив изстена.

— Да не искате да ми кажете, че долу има и колиби?

— Не, но е имало — отвърна Казан и му се усмихна със стиснати устни. — От шестстотин фута над повърхността може да се види много повече. — Казан се обърна към Хартман и помощниците. — Които и да са били, бързо са напуснали. Опитали са се да разчистят мястото на лагера, но не са успели. Открих десетина дупки от колове, които не бяха запълнени, и видях пепел и главни. Когато южните мюти преместват лагера си, обикновено изгарят всичко, включително и сметта. Край нивите имаше и няколко дървени инструмента с дълги дръжки. От опита, който имам, знам, че мютите не изхвърлят инструменти. Те са много ценни за тях. Мисля, че някой просто не е успял да ги скрие добре. — Тя спря, после добави: — Тези ниви още се обработват.

— Значи мютите са все още наблизо — заключи старши полеви командир Мур.

Бък Макдонъл се наведе напред.

— Някаква идея за техния брой?

— Трудно е да се каже, сър — отговори Казан. — Поне неколкостотин. Селището е било голямо. Нивите са доста обширни.

— Което ще рече, че племето е голямо — каза Хартман.

Казан кимна.

— Да, сър. В неотдавнашните рапорти от разузнаването се казва, че е възможно да се натъкнем на племена, които могат да хвърлят в бой хиляда воини.

Гас Уайт смушка Стив.

— Повече от достатъчно да може всеки да участва в боя.

Казан потупа картата с пръст.

— Имам предчувствието, че те може би се крият в тези гори. Две мили…

— Достатъчно да изтичат и да се скрият, когато ни видят да идваме — каза командващият въздушните сили. Видя, че Стив се намръщи, и обясни: — Мютите имат страхотно зрение. Могат да видят скайхок от повече от пет мили.

— Което означава — отбеляза Казан, — че ще избягат, преди да се доближиш до тях.

— Тогава как ще ги хванем? — попита Гас.

— Много трудно — отговори командващият въздушните сили.

— Трябва да ги измъкнем на открито — изръмжа Макдонъл. — Трябва да заложим примамка. Един свален скайхок. Един патрул, който да прилича на изгубил пътя. Примамваме ги на открито, заобикаляме ги в гръб, така че да не могат да избягат, и след това ги нападаме.

— Може и да извадим късмет с тези — отбеляза Казан. — Много е късно да започнат ново засаждане. Няколко запалителни бомби би трябвало да ги изкарат на открито.

Командващият въздушните сили кимна в знак на съгласие.

— Правилно. — После се обърна очаквателно към Хартман.

Командирът на ешелона погледна внимателно картата и прецени възможностите. Не му трябваше много време да вземе решение.

— Утре сутринта ще започнем операция по откриване и разрушаване в областта на Рок Ривър — ще бомбардираме нивите и гората с напалм. — Обърна се към командира на въздушните сили. — Атаката на двете цели ще започне едновременно, с всичките девет планера.

— С ваше разрешение, сър… — почна Бакстър.

— Да? — каза Хартман.

— Бих желал да летя на един от резервните планери и да взема участие в атаката.

Хартман погледна Джоди Казан и видя, че тя не възразява.

— Добре. Пет планера с командир Джоди Казан ще атакуват нивите. Вие ще командвате другите срещу гората.

Бакстър отдаде чест.

— Благодаря, сър.

— Почна се, мръснико! — възкликна Гас и плесна Стив по ръката.

Бък Макдонъл, комендантът на ешелона, се изправи и удари Гас в зъбите. Той се олюля. Стив се приготви да бъде следващият.

Макдонъл пъхна полирания край на стека си под треперещия нос на Гас Уайт.

— Това е командната зала на „Луизианската дама“, момченце… не някаква си третокласна лавка, пълна с идиоти! Никога не произнасяй такива думи пред командира! Ясно ли е?! — избоботи той.

— Тъй вярно, сър! — отговори Гас.

Когато се стъмни, ешелонът от шестнадесет фургона се сви на колело, с челния фургон до последния. Сигурен зад мъчнопреодолимата защита, екипажът спусна сгъваемите койки и легна да спи. Една малка охранителна команда в първия и последния фургон застана пред мониторите, свързани с електронните сензори на ешелона.

Въпреки че бяха усъвършенствани, те не откриха Мистър Сноу и големия отряд мечки на М’Кол, които изучаваха ешелона от билото на най-близкия хълм.

Мистър Сноу се обърна към Мотор-Хед.

— Желязната змия спи. Ние ще отидем на юг. Доведи Кадилак.

Мотор-Хед кимна мълчаливо и изчезна в тъмнината с единадесет от племенните си братя.

Мистър Сноу и останалите от отряда заобиколиха хълма и направиха голям обход на юг и след това на запад, докато не стигнаха следите от гигантските, покрити със стомана гуми на ешелона. Намериха укритие и зачакаха търпеливо, докато не дойде Кадилак с лековъоръжения си ескорт.

Мистър Сноу хвана Кадилак за ръка и го отведе до следата, оставена от ешелона.

— Това е пътеката на желязната змия. Тръгни по нея и търси виждащ камък. Ако намериш такъв, над който е минала змията, запомни какво виждаш в него и ми го разкажи.

Кадилак тръгна по двете следи, после се върна назад.

Мистър Сноу го следваше на благоразумно разстояние. Кадилак въздишаше тежко и вдигаше ръце в молитва. Накрая намери един виждащ камък, вдигна го и го показа на Мистър Сноу.

Камъкът, който — доколкото можа да види Мистър Сноу — с нищо не се отличаваше от останалите около него, беше с размерите на бебешка глава. Мистър Сноу го разгледа почтително.

— Наистина ли е обграден със златна светлина?

— Не ми се подигравай, мъдри.

— Никога не съм бил по-сериозен — каза Мистър Сноу.

— Ти притежаваш голяма сила. Такава, за каквато съм мечтал през целия си живот. Да се надяваме, че бързо ще я овладееш и ще се научиш да я използваш. Какво съобщение съдържа този камък?

Кадилак коленичи на земята между следите, затвори очи, взе камъка в шепите си и го допря до челото си. След известно време свали камъка и опря ръце на бедрата си да починат.

— Какво съобщение търсиш? — попита той. Очите му се отвориха, но бяха слепи за външния свят.

— Искам да зная за желязната змия — каза Мистър Сноу. — Кажи ми как е изработена. Кажи ми какво има в корема й.

Кадилак затвори очи и стисна силно камъка.

— Много неща — каза с далечен глас той. — Странни неща. Нямам думи, с които да ти кажа какви са.

— Използвай думите, които имаш — каза Мистър Сноу.

— Небесните гласове ще ми помогнат да видя отвъд тях.

Мотор-Хед и мечките М’Кол, разделени на две групи — по една от всяка страна на следата, — бяха приклекнали и се взираха в обгръщащата ги тъмнина.

Кадилак се изправи и пак закрачи по следата на ешелона, стиснал силно виждащия камък. Мистър Сноу го следваше. Кадилак спираше и гледаше нагоре с невиждащи очи, зъбите му бяха оголени, лицето — изкривено от страх.

— Желязната змия минава над мен. Тя е пълна с омраза… смърт… коремът й е пълен с воини, жадни за нашата кръв.

— Колко воини? — попита Мистър Сноу.

— Много. Лежат във всяка част на змията.

— Преброй ги — заповяда Мистър Сноу.

Кадилак се намръщи.

— Трудно е. Не мога…

— Не спори — прекъсна го Мистър Сноу. — Просто го направи.

Кадилак коленичи и притисна камъка до челото си.

— Нищо не мога да видя. Камъкът е замъглен с кръвта на нашите южни братя.

— Измий го и започни отново — търпеливо каза Мистър Сноу и клекна до ученика си.

Кадилак въздъхна тежко, свали камъка пред корема си и го загледа втренчено. След няколко минути тишина, съпроводена с въздишки на разочарование, младежът каза:

— Главните воини са в главата и в опашката на змията.

— Намери ми главатаря — бързо нареди Мистър Сноу.

— Виждам го — каза Кадилак. — Той има бледа коса под носа.

— Запомни лицето и душата му — нареди Мистър Сноу и както си беше на колене, се премести с лице пред Кадилак.

— Запомних го — каза Кадилак.

Мистър Сноу постави ръцете си от двете страни на главата му.

— Предай го на мен. Прехвърли образа на неговото същество в моя ум. — Затвори очи и въздъхна дълбоко. — Добре. Браво. — Мистър Сноу свали ръцете си и хвана за кратко Кадилак за раменете. — Ти имаш истинска сила. Разгледай змията. Искам да зная повече.

Незрящите очи на Кадилак се обърнаха нагоре под клепките му.

— Змията има два корема, пълни с тръби, които реват от глад и са пълни с пламък. Те са също в главата и в опашката на змията, където живеят главните воини. Подземните хора хранят змията със сива пръст. Тя се превръща в лош въздух и се засмуква по тръби през редици загрети до червено светещи зъби. Тези тръби с пламък са също в сърцето й. Те изпращат през нейните вени сила, която прави тялото й да работи. Сила като белия огън от небето. Тя дава живот на змията, прави очите й да виждат и движи големите й железни крака.

— Колела — каза Мистър Сноу. — Вероятно задвижвани от електрически мотори.

— Не разбирам какво казваш — отвърна Кадилак.

— Това са думи от Старото време — промърмори Мистър Сноу. — Не се тревожи за тях. Просто продължавай.

— Змията има очи от всички страни на тялото си. Някои за виждане на неща близко до нея, други за далечно виждане — като орлите. Подземните хора имат много сандъци със замразена вода, на които се показват картини от онова, което вижда змията. — Кадилак спря да разчете нови образи. — В корема на змията има и мъже, и жени. Жените са като нашите вълчици. Те също са жадни за нашата кръв. Те имат… странно остро желязо. Неща, които хвърлят стрели като нашите арбалети, но напълнени със силен вятър. Не стрели… тънки тръстикови стебла, които бълват мълнии като железен дъжд. В главата и опашката на змията има повече остро желязо. Има неща, които изпращат дълги лъчи слънчева светлина, която гори като белите главни в сърцето на огъня.

— Погледни пак — каза Мистър Сноу. — Използват ли те тези неща да правят тъмнината като ден?

— Не — отговори Кадилак. — Те не се нуждаят от това. Те имат фенери, излъчващи червена светлина, която ние не можем да видим, но която прониква в телата ни и дава картини на техните магически кутии с образи.

Макар че знаеше много неща от Старото време, Мистър Сноу не разбра опита на Кадилак да опише инфрачервеното нощно виждане на „Дамата“. Това не го обезсърчи и той продължи да поощрява Кадилак да изпраща душевното си зрение във всяка част на ешелона и да научи броя на екипажа.

Триста подземни хора. Мистър Сноу обмисли проблема. Ако се стигнеше до критично положение, племето можеше да събере хиляда мечки и вълчици. Но това щеше да включва всички от четиринадесетгодишните подрастващи воини, които още не бяха дъвкали кост, до възрастните петдесетгодишни и нагоре. Храбростта на много младите нямаше да компенсира неопитността им въпреки тяхната пъргавина, а Ролинг-Стоун и старите нямаше да са равностойни в битката с воините в корема на желязната змия.

Притиснат за още информация, Кадилак описа смъртоносния невидим дъх на змията, който съскаше в корема й, и каза на Мистър Сноу за многослойния корпус, непроницаем за стрелите на мютските арбалети. Люковете в долната част и отстрани бяха затворени отвътре и защитени от всепоглъщащия дъх на змията. Мистър Сноу беше принуден да признае — както неговите южни братя вече бяха установили, — че ешелонът е костелив орех.

Кадилак извади от камъка още картини. Този път за стрелолистите — дванадесетте скайхока, грижливо подредени със сгънати крила в летателния фургон, а в съседния фургон десет облачни воини и мъжете от техните наземни екипи.

— Странно — каза Кадилак. — Лицата им са забулени в тъмнина. Освен едно. Него виждам. Лицето и сърцето му са силни, но смърт седи на раменете му. Той ли е облачният воин, за когото пророкуват Небесните гласове?

— Може би — отговори Мистър Сноу. — Щом лицето му е показано, докато лицата на другите около него са скрити, това изображение трябва да има някаква цел. Запомни го добре, след това прекъсни връзката си с виждащия камък и се върни към времето на сегашната земя.

Кадилак за миг застина, после главата му увисна, пръстите му се отвориха вдървени, камъкът се търколи по коляното му и падна на земята. Мистър Сноу го вдигна и го разгледа, но не можа да види нищо. Захвърли го с разочарована въздишка, стана и изправи и Кадилак.

Клепките на Кадилак трепнаха и той отвори очи. Не можеше да фокусира зрението си; краката не го държаха.

— Какво стана? — попита Кадилак и се олюля.

Мистър Сноу преметна ръката му на лявото си рамо и го прихвана за кръста.

— Направи го добре. Извади много картини от камъка.

Кадилак се усмихна неуверено.

— Наистина ли?

— Защо непрекъснато ми задаваш този въпрос? — сопна се Мистър Сноу. — Когато беше дете, приемаше без въпроси всичко, което ти казвах. Сега не вярваш на нищо и ме караш да повтарям. Нямам време да говоря празни приказки.

— Извинявай.

— И престани да казваш „извинявай“ — измърмори Мистър Сноу. — Това е дори още по-голямо губене на време.

— Езикът ми блуждае, мъдри. Камъкът направи така, че костите между ума и тялото ми омекнаха.

— Случва се — каза Мистър Сноу и потупа Кадилак по гърба. — Не се тревожи. Като за първи път беше добре, но ще трябва да поработиш върху тази си дарба.

— Какво трябва да направя? — попита Кадилак и се облегна на рамото му.

— Е, не е добре да се събуждаш и да питаш мен какво се е случило — каза Мистър Сноу. — Аз може и да не съм до теб. Ти си този, който вижда картини. Отсега нататък ще трябва да се опитваш да ги запомняш.

— Трудно е — каза Кадилак.

— Никога не е лесно — отговори Мистър Сноу.

Мотор-Хед дойде при тях и каза:

— Време е да тръгваме, древни. Слънцето се събужда под сивите си спални кожи на източната врата.

— Добре, да тръгваме — каза Мистър Сноу. — Можеш ли да носиш племенния си брат?

Мотор-Хед вдигна отмалелия Кадилак и го метна на рамото си като бизонски бут.

— Камъкът е изсмукал силата му — обясни Мистър Сноу.

— Магия! — изсумтя пренебрежително Мотор-Хед.

— Не съди прибързано — каза Мистър Сноу. — Ако Небесната майка ни даде съвет, това може да спаси уродливата ти кожа.

 

 

В шест сутринта електрическият звънец събуди Стив и другите планеристи и те видяха, че във времето е настъпила коренна промяна. За разлика от ясното, топло небе от предните седмици, през нощта температурата рязко беше спаднала. Гъста мъгла обвиваше ешелона, намалявайки видимостта на по-малко от тридесет метра.

Хартман разви „Дамата“ в права линия, готова да тръгне напред, и извика Казан и командира на въздушните сили в командната кабина.

— Какво мислите?

Джоди сви устни.

— Не е добре, сър. Бях горе на платформата за излитане. От средата на ешелона не се виждат предният и задният командни фургони. Наистина е странно. Виждала съм толкова гъста мъгла, но никога по това време на годината. От друга страна…

— От друга страна, никога не сме били толкова далеч на север — каза Бакстър, командирът на въздушните сили.

— Местна особеност може би? — предположи Хартман.

Не се очакваше вдигане на рамене в отговор на въпросите на командира на ешелона, но Казан допусна неволна грешка.

— Може би е просто някакъв вид температурна инверсия. Но…

— Времето си е време, нали? — каза Хартман.

— Точно така — съгласи се командирът на въздушните сили. Той знаеше какво има предвид Хартман. В Кълъмбъс имаше въведени метеорологични данни от триста години, от започването на надземните операции. Огромната памет на компютъра съдържаше модел на глобални структури на времето отпреди Холокоста. Като се наблюдава теренът и преобладаващите атмосферни условия, трябваше винаги да е възможно чрез сравняване със съхранените данни да се направи приемливо точна прогноза. Опитът ги беше научил, че гъстата сутрешна мъгла по това време на годината обикновено се разсейва, когато слънцето се издигне.

— Ще изчакаме един час — промърмори Хартман, нареди на първия инженер да държи турбините на малки обороти, разстави половината екипаж на пост и заповяда на останалите да проверят личното си снаряжение. Стив и другите нови планеристи, които не бяха спали добре от възбуда, се тормозеха от забавянето. Лицето на Гас Уайт беше грозно ожулено от удара на Макдонъл. Старата служба в отделението на Казан спокойно преглеждаше средствата си за оцеляване. Наземният екип проверяваше действието на бомбодържателите, закрепени от двете страни на кабината на планерите — всеки трябваше да носи по три бидона с напалм.

Един час по-късно „Дамата“ все още беше обвита в гъста мъгла. Стив и Гас заедно с Джоди Казан се качиха на платформата за излитане. Въздухът беше студен и влажен. Ешелонът беше обвит в оловносиво небитие; камуфлажната метална обвивка беше покрита с водни капчици, които се стичаха на тъмни ручейчета по стръмните страни.

Казан сложи шлема си. „Костените куполи“ на планеристите наподобяваха шлемовете, носени преди Холокоста от автомобилните състезатели и мотористите. Единственото, което беше добавено, бяха слушалки, два малки микрофона и един антирадиационен филтър. Както и другите, Джоди беше облечена в черно-кафяво-червена камуфлажна бойна униформа и леки бойни обувки.

Нейният скайхок бе прикрепен на предната секция на платформата за един от двата парни катапулта. Трицевната високоскоростна въздушна пушка двайсет и пети калибър, която можеше да се превключва от троен залп на автоматична стрелба, висеше на гъвкав станок над кабината. Наземен екип проверяваше в кабината две гнезда с кръгли пълнители с по 180 патрона, които Казан беше заредила лично. Това беше традиция сред планеристите. По този начин, ако се получи засечка, не можеш да виниш никого, освен себе си.

Казан закопча каишката на шлема си.

— Отивам да проверя колко гъсти са тия лайна. Ако все пак става за летене, ще изпратим патрул. — Тя посочи с пръст Гас. — Кажи на Букър и Ятс да са готови.

Гас застана мирно.

— Слушам! — Отдаде чест, после скочи през една от „патешките дупки“ — балконите, построени около люковете в страните на фургона за планери.

Букър и Ятс бяха двама от петимата планеристи, вече служещи на борда на „Дамата“, когато Стив и другите новобранци се бяха присъединили към екипажа във форт Никсън-Уърт.

Казан видя въпросителния поглед на Стив и попита:

— Какво те дразни пък сега, Брикман?

— Как ще намерите пътя за връщане?

Казан посочи напред и назад. Сякаш в отговор на нейния жест, от покрива на водещия команден фургон вертикално нагоре излезе тънък като молив лъч червена светлина; подобен лъч зелена светлина се появи от покрива на фургона в опашката.

— Меки лазери — обясни тя. — Достигат двадесет и пет хиляди фута нагоре. При лошо време единственото, което трябва да правиш, е да се насочваш по тях в спирала надолу, докато стигнеш платформата.

— Разбрах — каза Стив.

След половин час Казан кацна на „Дамата“ и докладва на Хартман. Пелената от мъгла, която обгръщаше ешелона, се простираше двеста-триста фута нагоре. Над тази височина имаше гъст облак, който почваше от четиристотин фута. Казан се беше издигнала на три хиляди и петстотин фута, преди да излезе от него и бе открила, че мъглата и ниският облак се простират в радиус от десет мили около ешелона. Отвъд него небето било ясно и метеорологичните условия били като онези от предишните дни.

Хартман погледна първия си заместник и нареди на Казан да пусне един предварителен патрул. Тя каза, че ще излети с Букър и Ятс. Също като нея, двамата планеристи имаха голям опит в операции при лошо време.

Още два скайхока бяха издигнати на платформата за излитане. Стив и другите млади планеристи слушаха, докато Джоди Казан инструктираше Букър и Ятс. Когато тя свърши, Стив зададе един въпрос, който го тревожеше.

— Чух един от старата служба да казва, че не разрешавате на новобранци да летят, ако облакът е под четиристотин фута. Това все още оставя достатъчно въздушно пространство, нали?

— Това е поради опасност от наземен огън от мютите — отговори Джоди. — Рапортите от предните попътни станции в Южно Колорадо сочат, че най-малко един от десет в племената мюти в Плейнфолк е въоръжен с арбалет. В някои племена достигат до един на четирима. Това е много опасно оръжие. През някой от следващите дни ще разберем откъде ги взимат. Мютите са прекалено тъпи да ги изработват сами. Но докато не разберем, ще стоим високо… особено вие, сребърните крила.

— Искате да кажете, освен ако теренът не ни позволява да летим ниско с елемент на изненада — каза Стив.

Джоди го погледна с присвити очи.

— Искам да кажа, Брикман, че трябва да изпълнявате заповеди. Ако ви хвана да правите някакви акробатически номера, ще ви насиня задниците. И ще го направя лично аз. Няма да има нужда да ви държи някой голям демократ. Мютските арбалети могат да са с малка скорострелност, но в ръката на опитен воин са смъртоносни. Не ме питайте как го правят, но най-добрите могат да уцелят с десетинчова стрела с шипове главичка на топлийка от хиляда фута.

— Затова ли не бива да летим под хиляда и петстотин? — попита Стив.

— Да — отговори Джоди. — Но не мислете, че ако сте нависоко, сте в безопасност. Тези стрели летят достатъчно бързо, за да ви убият и на две хиляди фута… ако ви ударят, където трябва.

— Благодаря — каза Стив. — Но не трябваше ли да ни кажете това, преди да тръгнем?

Джоди се усмихна.

— Не исках да ви развалям пътуването.

Самолетът на Казан беше катапултиран в студената влажна пелена на мъглата. Букър я последва от десния катапулт, след това изтъркаляха напред планера на Ятс и го закрепиха на лявата платформа; парата засъска през тръбите и дюзите, създавайки налягане, което да го изхвърли във въздуха със скорост четиридесет мили в час.

На екраните в командния фургон Хартман видя излитането на планера на Ятс и как изчезна в мъглата, когато се издигна. Екипът на навигационно-комуникационния технически център установи радиовръзка с Казан.

Хартман даде команда „Фургони СТАРТ!“ и „Дамата“ потегли на северозапад покрай изчезналия Ларами към Рок Ривър и Медисин. Също като Ларами, сега те бяха само имена от картата; нищо повече от реперни точки.

 

 

След като измина петнадесет мили, „Дамата“ все още беше обвита в гъста мъгла. Казан, Букър и Ятс кръжаха на пет хиляди фута около посочената им линия на движение, а пелената от ниска облачност и мъгла с формата на палачинка се движеше заедно с ешелона. Навигационно-комуникационният технически център прие съобщението на Казан, насочи го към гласово-принтерния конвертор и го подаде на екрана на Хартман. Командирът на ешелона прочете сигнала и натисна релейния бутон, който го превключи върху екраните на заместниците му. Бък Макдонъл беше първият, който се завъртя и го погледна. След секунда другите го последваха.

Хартман огледа напрегнатите им лица. Знаеше какво мислят.

— Интересно — каза той. — Някой да има обяснение?

Никой не каза нищо. Никой не се осмели. Също като Хартман те разбираха, че има само едно обяснение за случилото се. „Дамата“ се беше срещнала с племе, въоръжено с тайното мютско оръжие — магията. Мютската способност да се управляват природни явления беше нещо, което Федерацията отказваше да признае. Всяко публично признаване на това беше наказуемо престъпление. Все пак всички, които гледаха Хартман, вярваха, че мистериозните повелители наистина съществуват и според слуховете са сред Плейнфолк.

— Ще пуснете ли още планери? — попита командващият въздушните сили.

Хартман дърпаше мустаците си и премисляше отговора си.

— Още не. Мисля, че трябва да почакаме, докато времето се оправи.

Командващият въздушните сили го разбра. Всички други също.

— Предайте на Казан и на двамата й планеристи да заобиколят края на облачната покривка и да съобщят за всяка поява на враждебни сили — продължи Хартман. — Имам предчувствието, че някой е замислил да ни посети.

Бък Макдонъл, комендантът на ешелона с квадратните рамене, се изправи в очакване на заповеди.

— Затворете люковете, мистър Макдонъл. Искам всички да са в бойна готовност, всички оръжия да са заредени и готови. По пет патрона във всеки барабан.

Макдонъл пъхна стека с позлатения връх под лявата си мишница и отдаде чест.

— Слушам, сър.

Хартман заповяда „Дамата“ да тръгне предпазливо, с пет мили в час, след това се обърна към заместника, натоварен с организиране на отбрана на ешелона в близък бой.

— Подайте пара, господин Форд.

Заместникът активира системата, която захранваше с прегрята пара дюзите на външната обвивка на ешелона, после провери всеки фургон, като пусна петсекунден парен взрив. Смъртоносните лъчи изхвърчаха на петнадесет фута, преди да се материализират като изгарящ горещ облак, който бързо се сля с лепкавата мъгла.

 

 

През цялата нощ Кадилак седя с Мистър Сноу. Старецът се приготвяше душевно за момента, когато щеше да се опита да повика силите на земята. В тайнствената светлина преди зазоряване, когато наблюдаващите очи, с които беше обсипана тъмната мантия на Мо-Таун, започнаха да избледняват, Кадилак с изненада видя мъглата да се събира около желязната змия, видя и сивия облак над нея.

Никакъв смразяващ звук не излезе от гърлото на Мистър Сноу, както беше станало с Клиъруотър. Той просто беше седнал кръстосал крака, както седеше почти винаги, сложил ръце на коленете си и с лице, обърнато нагоре. Дишаше тежко. Мускулите на тялото му от време на време се стягаха и той стискаше челюсти и юмруци, сякаш се опитваше да задържи някаква вътрешна сила, която караше тялото му направо да се тресе.

Към разсъмване старецът беше разтърсен от особено силен спазъм, от който гърбът му се изви на дъга и той падна. Кадилак го вдигна в скута си и взе главата му в ръце. След няколко минути клепките на стареца трепнаха и той отвори очи.

— Добре ли си, древни? — попита загрижено Кадилак.

— Разбира се — отговори Мистър Сноу. Дишаше дълбоко. — Облаците са освободени.

 

 

Джоди Казан летеше на височина петстотин фута около разкъсания заоблен край на облака, който стоеше упорито над ешелона. Непрекъснато променяше курса, летеше на зигзаг, като понякога се връщаше назад в облака и излизаше на по-голяма или по-малка височина, така че макар и да бе опасно ниско, никой мют да не може да я улучи с арбалет.

В опитните й ръце скайхокът беше като хвърчило, което се извива в края на конеца при силен вятър. Помагаше й натрупаният боен опит. Маневрирането с планера беше напълно инстинктивно по същия начин, по който тялото поема въздух без съзнателно усилие. Скайхокът беше също така част от тялото й, както белите дробове и сърцето в гръдния й кош. Цялото й внимание беше съсредоточено върху земята — тя я оглеждаше със същата концентрация и остро зрение, с което една птица следи плячката си; пръстите на лявата й ръка обгръщаха леко приклада на пушката, готови и способни да повалят тичащ мют с помощта на създадения от оръжейните конструктори на Първото семейство и с гордост наричан „автоматичен оптичен локатор-мерник с лазерно захранване“, който засичаше избраната цел с червена точка.

Всеки планерист, който летеше по права линия и на когото му трябваха повече от десет секунди да се прицели, беше изложен на опасността да стане жертва на някоя десетинчова стрела, изстреляна от арбалет. Заради шиповете стрелата не можеше да се извади, без да я изреже полеви хирург; а и се говореше, че стрелите са натопени в някаква гадост, от която и най-малките рани гангренясвали.

Джоди беше простреляна в една наказателна акция срещу групи бегълци от трудови лагери за мютите. Откъде вземаха оръжията си мютите беше тайна. Имаше непотвърдени рапорти, че в доставката са замесени малки банди трекери ренегати, но за Джоди тези истории бяха глупости. С все още опасно високите нива на радиация над земята защо някои трекери ще си губят времето да извършват търговски операции, щом не могат да оцелеят достатъчно дълго, за да се радват на изгодите, които биха могли да получат? И какво биха могли да се надяват евентуално да получат?

Въпреки безмилостните умиротворителни операции на повърхността над вътрешните и външните щати на Федерацията никой извън охраняваните периметри на работните лагери и попътните станции не можеше да се счита сто процента „в безопасност“. Макар че разузнавателните експедиции избиваха всичко живо, вражески групи продължаваха да проникват в някои зони и стояха и чакаха възможност да извършат някоя атака на попътна станция или леко въоръжен ешелон, който отива да презарежда.

По необяснимо предчувствие Джоди изключи двигателя и тихо се промъкна странично от ниския облак. Изненада се, като видя големи групи мюти да излизат изпод укритието на дърветата. Движеха се към ешелона. Джоди дръпна лоста за управление и издигна скайхока рязко нагоре. Единствената й мисъл беше да достигне облачната покривка. Никакви стрели от арбалет не я последваха в студената влажна сивота, но това не беше гаранция, че не е открита. Мютите рядко хабяха скъпите си арбалетни стрели. Всички рапорти от разузнаването, които беше чела, подчертаваха това. Стрелите бяха високо ценени и бяха недостатъчни, както и грубите, но високо ефективни арбалети, с които ги изстрелваха.

Джоди се върна в ниския облак, включи двигателя и продължи с възможно най-малката (и най-тиха) скорост, без да губи височина. Обади се на Букър и Ятс и им каза да се присъединят към нея над северния край на облака и след това предаде кратък рапорт на „Дамата“. Хартман й заповяда да удари мютите преди те да могат да организират нападение на ешелона. Като се надяваше, че гъстата мъгла ще заглуши шума от двигателя, Джоди отвори широко дросела и се изкачи на юг през облака. Излезе в чистото, блестящо синьо небе над мрачината, зави на сто и осемдесет градуса, изключи отново двигателя и тихо се промъкна към напредващите мюти. Под нея, далеч наляво, на фона на белите високи върхове, видя тънкия силует на стрелолист. Беше Ятс — идваше на мястото за среща.

Планерите „Скайхок“ с напълнените си с газ крила имаха отлични характеристики за безмоторно летене и при оптимални атмосферни условия можеха да се реят на възходящ въздушен поток и да остават високо с часове, без да използват двигатели. Тихият реещ се полет предлагаше възможност за тактическа изненада, но скоростта и посоката се диктуваха от преобладаващото време, а отвесно издигащите се топли въздушни потоци невинаги бяха там, където са необходими. Безмоторното летене беше най-подходящо за далечни патрули на голяма височина. Когато летиш по контурите на повърхността и се придържаш към всяко възвишение и падина на земята, се нуждаеш от максимални обороти. Това беше известно сред планеристите като „стопяване на бушоните“.

Докато Джоди кръжеше над северния край на приличния на палачинка облак над „Дамата“, Букър и Ятс летяха косо към нея; тъканта с металносини слънчеви клетки върху крилата на планерите им блестеше на слънцето. Двамата се приближиха до нея, Букър под върха на лявото крило на планера й, Ятс от дясната й страна. Подредиха се мълчаливо във формация стрелолист, спазвайки строго разстоянието — достатъчно близко, та Джоди да види усмихващите се лица под вдигнатите забрала на червено-белите шлемове — цветовете на планеристите от „Дамата“. И двамата седяха завързани в кабините под крилете на планера. На носа на всяка кабина имаше червена, бяла и синя звезда и лента с отличителния знак на Федерацията, следвана от номера на планера в бяло.

Летенето в плътна формация, издигането в хладния ясен въздух над облаците беше нещо, което никога не омръзваше на Джоди. Това дори я зареждаше; събуждаше в нея чувства, на които тя се наслаждаваше, без да се опитва да ги анализира или изразява с думи. Също като Стив при първия му полет, Джоди не знаеше, че реагира на красотата на небесния простор, на надземния свят; едно завладяващо чувство на свобода. Знаеше само, че се чувства добре.

Почти така добре, както когато убиваше мюти.