Патрик Тили
Облачен воин (7)

Глава 7

Когато най-накрая се изправиш лице в лице с ешелон от фургони, първото нещо, което ти прави впечатление, са неговите размери. Защото ешелоните са огромни. В сравнение с тях релсовите совалки за ракетите МХ, които осигуряваха подслон и транспорт за основателите на Федерацията Амтрак, приличаха на влакчетата, на които се бяха возили децата в увеселителните паркове преди Холокоста.

„Луизианската дама“ — която разглеждаше Стив — беше много секционно съчленено превозно средство от космическата ера дълго двеста метра! Вярваше се, че това е друг пример за гения на инженер-конструкторите на Първото семейство, но всъщност концепцията не беше оригинална. Това беше просто усъвършенстван модел на експериментални прототипове на армията на САЩ от 1960-те. Техническите спецификации и конструктивни подробности бяха оцелели при Холокоста, понеже бяха съхранени в огромната памет на КЪЛЪМБЪС, гигантския компютър, който беше водещ интелект на Федерацията, неизчерпаем източник на наука и технология от 20-о столетие, от който Първото семейство черпеше вдъхновението си.

„Дамата“ се състоеше от два фургона за командване и контрол на огъня с кабини, високи по тридесет и пет фута и разположени в началото и края на ешелона, два тягови фургона и дванадесет с оръжие, товари и жилища — всичките свързани посредством гъвкави проходи. Всяка от четиридесетфутовите секции беше монтирана на четири огромни пневматични гуми с диаметър дванадесет фута и широчина също дванадесет фута, които можеха да се движат по почти всякакъв терен. Захранвани с водород турбини, монтирани в тяговите фургони, произвеждаха електроенергия за двигателните електромотори, прикрепени към всяко от шестдесет и четирите колела.

В боядисаната с камуфлажно черно, кафяво и два цвята червено обшивка „Супер Кон“ на ешелона беше пресовано олово за антирадиационна защита. Всеки фургон имаше няколко малки екранирани отвора за перископ с армирано стъкло — те се използваха при критични обстоятелства, но при нормални условия наблюденията се извършваха посредством комплекси от дистанционно управлявани телевизионни камери. Наблюденията на големи разстояния се извършваха от поделение от десет планера „Скайхок“, управлявани от планеристи като Стив. Ешелонът беше оборудван с въздушни оръдия и лазерни оръжия плюс различни други електронни прибори — и за отбрана от малко разстояние — невидими дюзи с прегрята пара, която за секунди можеше да изгори човешка плът до костта.

Гас Уайт и Стив стояха край „Дамата“. Гас все още беше бесен, че не беше получил назначение на „Биг Ред Уан“, но полагаше усилия да не го показва.

— Какво ще кажеш?

Стив учудено поклати глава.

— Макар че тренирахме цяла година на макет с действителни размери и живяхме в симулатора цяла седмица, когато го видиш в истинския му вид какъв е… — Не можа да намери думи.

— Огромен — каза Гас.

— Да — съгласи се Стив. — Нищо чудно, че проклетите мюти бягат презглава към планините, когато видят ешелоните.

— Да — усмихна се Гас. — Наричат ги „железни змии“. Нямам търпение да видя лицата им, когато тези змии започнат да издишват срещу тях прегрята пара.

Двамата вървяха покрай ешелона и отбелязваха куполите с многоцевни оръдия, монтирани отстрани и на покривите на фургоните. Отделения инженери проверяваха моторите на огромните колела и движението на лостовете за управление.

Гас се навря под един фургон, погледна предпазливо спускащите се отдолу зловещи дюзи и промърмори:

— Ама какъв начин за отбрана, а?

После отиде при Стив и двамата разгледаха едно от огромните колела — проверяваха вградените плочи от тунгстенова стомана, които представляваха грайферите на масивната гума.

— Не е голямо удоволствие да те прегази такова нещо — отбеляза Стив.

— Ей, вие двамата! — извика един глух твърд глас.

Стив и Гас се обърнаха и видяха едно набито момиче в син планеристки комбинезон. Беше с късо подстригана черна коса, гладко овално непривлекателно лице и стиснати устни; беше накривила такето си ниско над сивите очи, които изглеждаха полузатворени, но явно не пропускаха нищо. На ръкава си имаше три червени лентички на командир на отделение. Над левия джоб на гърдите й имаше две златни крила с пет златни звездички под тях; етикетът, отпечатан над десния й джоб, я идентифицираше като 7571 КАЗАН ДЖ.

— Завършихте ли инспекционната си обиколка? — попита КАЗАН ДЖ.

— Тъй вярно! — отговориха в един глас Гас и Стив, застанаха мирно и отдадоха чест. Отговорът на Казан не отстъпваше на техния по старание и точност.

Докато те гледаха безизразно право напред, Казан прочете имената им на етикетите и ги огледа.

— Уайт и Брикман… А, да… интелигентните. — Обиколи ги, но не можа да открие никакъв пропуск във външния им вид. — Къде са Фазети и Уебър?

— Съвсем не знам. Не сме ги виждали — отсечено отвърна Стив.

— Нямаше ги, когато се регистрирахме — добави Гас.

— Аз ще ви кажа — съобщи Казан. — В залата за брифинг, където командирът на ешелона прави инструктаж преди потегляне.

— Н-но — заекна Гас. — Инструктажът е за десет и петнадесет.

— Изтеглен е напред с тридесет минути — отговори рязко Казан. — Никой ли от вас не гледа екраните? — Тя посочи най-близкия телевизионен монитор. На екрана светваше съобщение за променения час в синхрон с червената светлина за точно време под пулта.

Стив и Гас гледаха смутени монитора.

— Да, очевидно не гледате — заключи Казан, направи се на много възмутена и поклати глава. — Три години в Академията и единственото, което можете да правите, е да се държите като ученици от началното училище, тръгнали на екскурзия.

— Няма да се повтори — каза Стив. И си позволи една кратка усмивка. — Просто сме силно впечатлени от „Дамата“.

— Запази тази хубава момчешка усмивка за друг път, Брикман — сопна се Казан. — И можеш да си скриеш зъбите. Ако ги видя отново, ще ги събираш по земята. Ясна ли съм?

Лицето на Стив се превърна в каменна маска.

— Тъй вярно!

— Добре. — Казан насочи вниманието им към диагоналните лентички за чин. — Виждате ли ги? Те са, за да ви напомнят три неща. — Тя сложи пръст върху най-горната. — Първо, че съм ви командир. Второ, че когато викна, трябва да заставате мирно. Трето, не търпя никакви глупости… особено от новобранци. Comprendo?^[1]

— Тъй вярно! — извикаха в хор двамата планеристи.

Казан ги освободи с кимване.

— Добре. Сега бегом в осемнадесети блок.

Стив и Гас още веднъж отдадоха чест и побягнаха.

— Голяма гаднярка — промърмори Гас, докато тичаха.

Гласът на Казан ги настигна:

— Да! Гаднярка съм!

Двамата млади планеристи стигнаха блок 18 за по-малко от минута. Спряха пред вратата да си поемат дъх и след това влязоха. Почти триста мъже и жени се бяха настанили на редиците столове. Рик Фазети се надигна и им посочи местата, които той и съвипускникът им Уебър им бяха запазили.

— Току-що срещнахме командира на отделението — промърмори Гас и извъртя очи, защото точно тогава Казан мина покрай тях.

— Видяхте ли, че има пет звездички? — прошепна Фазети.

— Да — отговори Стив. — По една за всеки изяден жив човек. — Всъщност всяка звездичка означаваше двумесечна работна обиколка. Още една и Казан щеше да спечели „Лъки Сикс“ — двоен златен триъгълник в долния край на ръкава — плюс покана от Белия дом и обед с Генералния президент.

Стив седна, Казан мина напред и непринудено зае мястото си на първия ред до другите командири на отделения.

— Колко годишна мислиш, че е? — попита Уебър.

Гас Уайт вдигна рамене.

— Четири тура… трябва да е поне на двадесет и две.

Стив гледаше над редицата ниско остригани глави към Казан.

— Какво означава „Дж“ в името й?

— Джоди — прошепна Фазети. — Джоди Казан.

„Окей, Джоди Казан — помисли си Стив. — Правиш се на строга. Е, ще те видим колко си строга…“

Нямаше съмнение във физическата сила на човека, който излезе на трибуната в залата за инструктаж. Беше огромен, с туловище като варел и с ръце достатъчно големи да ти изстискат главата като лимон. Имаше силно загоряло грубо лице, жилест врат и жълта коса, подстригана почти до кожата; беше облечен в бозава полева униформа с по една широка диагонална червена лентичка на всеки ръкав и висока широкопола шапка със значка на Федерацията.

Всички замълчаха, когато мъжът застана разкрачен до катедрата, стиснал тънко бастунче с позлатен връх — приличаше на луксозна версия на стековете, носени от офицерите по строева подготовка във военните академии.

Мъжът огледа стаята.

— Така… пак се срещаме. В по-голямата си част виждам същите уморени стари лица. — Той посочи със стека един почти плешив мъж, седнал на няколко реда зад първия. — И Тино пак е забравил да се подстриже…

Ветераните пионери се разсмяха.

— … и останалите все още се смеят на моите изтъркани шеги. Продължавайте. Ласкателството няма да ви заведе доникъде, но и няма да ви навреди. Обаче… тъй като имаме пристигнала група новобранци, може би е по-добре да се представя. — Той погледна към дъното на залата и засили малко звука на усилвателя. — Казвам се Бък Макдонъл — понякога при раздаване на карти през нощта ме наричат Голямото Д. Аз съм комендантът на „Дамата“. Човекът, към когото се отнасяте, когато имате проблеми. Затова имам такива широки рамене, на които са плакали толкова много хора. — Речта му беше прекъсната от неискрен смях сред ветераните. — Играйте по правилата и ще видите, че съм много разбран човек. Ако не играете по правилата… — той почука лентичката за ранг със стека, — сте обречени да завършите със задник, нашарен с ей такива. — Макдонъл спря за малко да им позволи да осъзнаят заплахата. — Главната ми задача е да се грижа заповедите на командира на ешелона и на неговите заместници да се изпълняват… до последната запетайка. И подпомаган от командирите на вашите групи, аз отговарям също за дисциплината на ешелона. Всеки новобранец, който смята, че може да се отпусне, защото не е на „Биг Ред Уан“, по-добре да помисли отново. Няма да намерите по-труден ешелон от „Дамата“, затова по-добре дръжте носовете си чисти и фургоните подредени…

Макдонъл видя как боецът до вратата застана мирно, прибра крака, пъхна стека под лявата си ръка, стисна позлатения му край между дланта и палеца на лявата си ръка и избоботи:

— Ешелон… МИРНО!

Всички скочиха на крака и изпънаха рамене. В залата за инструктаж влезе Бил Хартман, командирът на ешелона, следван от своите десетима заместници. Всички носеха хромовожълти командирски фуражки с дълги козирки и с изключение на офицера по въздушни операции, масленобозави полеви униформи.

Когато се качиха на подиума и Хартман отиде до трибуната, гласът на Макдонъл избоботи отново:

— Еше-лонн…

— Хей!!! — отвърна в хор залата. Земята потрепери, когато триста мъже и жени като един удариха крак и вдигнаха дясна ръка за поздрав.

Макдонъл пъргаво се обърна към Хартман и вдигна отсечено дясната си ръка до периферията на шапката си. Хартман отговори с нещо като жест за прогонване на муха. Стив се почувства успокоен. Нямаше нищо против упражненията и съпровождащите ги глупости, докато в тях имаше смисъл. Трудно беше от това разстояние да е сигурен, но сивокосият Хартман излъчваше аура на ум и интелект. Беше дори по-висок от Макдонъл, със слабо лице и квадратна брада, чиято най-забележителна особеност бяха големите бели мустаци. Застанал самичък, командирът Хартман можеше да бъде взет за едър, но до дебеловратата грамада на Макдонъл определено изглеждаше незначителен.

Макдонъл се обърна към екипажа на „Дамата“.

— Ешелон… СВОБОДНО!

Мъжете седнаха и се взряха в Хартман. Помощниците му се подредиха като на шахматна дъска зад него.

Гас се наведе към Стив и прошепна:

— Наричат го Буфало Бил.

Хартман остави фуражката си на катедрата, постави до нея джобен видеобележник, прекара ръка по сребърносивата си коса и приглади мустаци.

— Добро утро, господа. — Спря да огледа аудиторията. — Виждам, че, както изглежда, вече сме готови, така че очевидно сме ви дали повече от необходимата домашна отпуска. Не зная как е с вас, но след две седмици престой аз започвам да изпитвам меланхолия, след три почти съм готов да постъпя доброволно в някое полицейско управление и в края на четвъртата ми се ще да се свържа с някой от престъпния свят.

От аудиторията се чу одобрително мърморене.

— За щастие тогава получавам зелена светлина от Съвета за тактически планове. И след като получа дата за заминаване, се чувствам щастлив като новобранците днес… вие от старата служба сте чували това и преди. Новобранците са тези, които трябва да се чудят за какво, по дяволите, ги плещя такива.

Хартман погледна видеобележника си, след това насочи думите си към задната половина на редовете.

— Разбирам, че имаме петдесет попълнения с бойци и четирима нови планеристи. По-късно ще имам възможност да се срещна поотделно с всеки един, но за момента бих искал да кажа на всички ви: „Добре дошли на борда на Дамата“.

— Макар че всички сте преминали под земята обучение на симулатори — продължи той, — отначало вероятно нещата ще ви се видят малко странни. Вие може би знаете как работи всичко и къде се предполага да бъде всеки, но някак си дори и най-добрите макети не могат да дублират онова, което се изпитва на истинския ешелон. Преди всичко те никога не могат да пресъздадат атмосферата. — Лицето на командира се сбърчи в усмивка. — Триста мазолести ръце на пионери генерират много статично електричество… а това не може да се симулира електронно.

Старите пионери се засмяха.

Хартман вдигна ръка.

— Същото се отнася и за бойните упражнения. Ще откриете, че те изглеждат много различни, когато трябва да убиете за първи път или да бъдете убити.

— Не мога да чакам — промърмори Гас. Стив също изпитваше чувство на очакване. Седнал тук, заобиколен от триста души, той чувстваше едно неизразено вълнение да тече през стаята; електрическа сила, минаваща през техните тела, свързваща ги един с друг. Нещо, което в стари времена било известно като esprit de corps^[2].

— Виждам по лицата ви — продължи Хартман, — че искате да знаете къде отиваме. Ще ви кажа в най-общи линии. През следващите пет дни „Дамата“ бързо ще бъде натоварена и на шестия ще потегли, за да извърши два курса за зареждане на попътните станции в Канзас и Колорадо. Тези две излизания — които ще бъдат отиване и връщане — ще дадат на новото попълнение богата възможност да се запознае с работните условия. Във втората фаза на нашата мисия става интересно.

Цялата стая затаи дъх, когато Хартман спря. Всички се бяха надигнали на ръба на столовете си.

— „Дамата“ е избрана да извърши първото проникване дълбоко в територията на Плейнфолк. Отиваме на лов, господа… на северозапад в Небраска, Уайоминг и Южна Дакота…

— Йеее-хх-хааа! — Триста гърла нададоха едновременно стария боен вик и екипажът на „Дамата“ скочи на крака със светнали лица. Стив, Гас, Фазети и Уебър също се изправиха с разтуптени сърца.

Бък Макдонъл отиде до края на подиума и избоботи:

— Кой е за „Дамата“?

— Ние! — изрева екипажът. Триста десни ръце се вдигнаха във въздуха.

— Готови и кадърни ли сме? — избоботи пак Макдонъл.

— Да!!! — изрева екипажът и отново десните ръце се вдигнаха. — ДА ТРЪГВАМЕ — ДА ТРЪГВАМЕ — ДА ТРЪГВАМЕ!!!

Хартман и неговите помощници отговориха на възгласите на мъжете със същото ликуване и поздравиха със стиснати юмруци.

 

 

Следващите пет дни минаха бързо. Нощта преливаше в ден, тъй като целият състав на „Дамата“ работеше на денонощни смени; на мястото на фургони с оръжие се прикачваха други с контейнери и се товареха с материали, припаси и концентрирани храни за попътните станции; останалите фургони се пълнеха с хранителни пакети, оборудване, муниции и други товари, необходими за ешелона; проверяваше се обхватът на действие на комуникационна апаратура, оръжието, енергията, контролните и аварийни поддържащи системи.

Освен останалата работа отделението на Стив трябваше да провери дванадесетте скайхока — два от тях резервни — преди да сгънат крилата им и да ги подредят в товарния фургон на „Дамата“. В допълнение на деветте планеристи под нейно подчинение Джоди Казан командваше десет души наземен персонал, чиято главна задача беше да помагат за издигане на площадката за летене, пускане, прибиране, подреждане и поддържане на планерите.

Подобно на другите възпитаници на Академията Стив беше обучен и като наземен, и като летателен инженер. Той можеше да обслужва, поправя и ако е необходимо, да възстановява самолети. В случай на критична ситуация можеше също да изпълнява редица други длъжности, включително и да действа като наземен боец.

Някои от специалните категории воини също имаха многофункционални квалификации. При такъв относително прост планер като „Скайхок“ много пионери можеха да бъдат обучени като планеристи. Усвояването на умението да се лети с планер не беше проблем. Имаше друга причина, поради която планеристите с основание се считаха — както беше казал главният летателен инструктор Карол — за елитна сила на Федерацията. Онова, което ги отличаваше от останалите трекери, беше тяхната способност да действат самостоятелно много дълго — ако е необходимо дни и седмици. Планеристите бяха високо дисциплинирани вълци единаци — единственото разрешено нарушение в строго контролираното общество, което непрекъснато акцентуваше върху груповата идентичност и груповото усилие.

Войните в трекерските експедиции можеха да действат извън сигурността на ешелона като членове на бойни групи, но мнозина изпитваха страх от истинската необятност на земята. Изолиран от поделението и другарите си, обикновеният воин се деморализираше за часове. Претърпяваше прогресираща дезориентация и ако бъдеше изолиран за двадесет и четири часа или повече, движенията му ставаха все по-летаргични. Той търсеше укритие в пещера или си изкопаваше дупка и оставаше там — неспособен на нищо. Намирани бяха воини — след няколко дни, прекарани извън ешелона — в напълно коматозно състояние. Ако не ги откриеха, те просто умираха — от изтощение или глад. В дневниците на трекерските експедиции имаше доклади за хора, намерени мъртви от жажда на брегове на реки. В други случаи, когато нямаше укритие, бяха намирани трекери, заровили се живи.

 

 

Работата в периода преди качване беше организирана в цикъл от четири часа труд и четири часа почивка; всяко отделение бе разделено на две групи, за да могат специалистите по поддържане и тестване на апаратурата да продължат да работят без прекъсване. Четирите часа почивка бяха известни като „отбой“ — бързо отлитащ момент, през който хората от екипажите можеха да се занимават с лични работи и да откраднат малко време за сън.

Това беше също време, когато Стив и другите новобранци разпитваха старата служба като как е „горе“. В зависимост от отношението ти към военните неща може да е тъжно или да е успокоително да научиш, че въпреки Холокоста войниците не са се променили от памтивека. Стив и другите млади планеристи бяха угощавани със смразяващи кръвта разкази за ръкопашни боеве и за примитивното дивачество на техния лукав враг — полуидиотите-полумагьосници мюти.

— Знаете ли какво правят тези същества с бучки по главите със заловените живи? — каза един прошарен пионер в заключение на едно особено ужасно описание на жестокостите на мютите.

Осемте новобранци, които седяха около него, повечето с отворени уста, мълчаливо поклатиха глави.

— Отнасят те на един прът в селото, разпъват те и след това насъскват глутница бобри.

— Какво е бобър? — попита Стив.

— Женски мют — каза сивокосият. — Никога ли не сте чували за силния бобър?

— Не — призна Стив. Другите мълчаливо поклатиха глави.

Пионерът ги огледа и също поклати глава.

— Виждам, приятели, че има още много да учите. Във всеки случай… пет или шест от тези ядачи на пионери се разполагат около теб… нали? И ти лежиш и гледаш големите им челюсти и големите им зъби, и се молиш някой да ти направи услуга и да ти прегризе гърлото. Но не. Знаете ли какво правят? Изреждат се да си пъхат езика в пъпа ти. Истина е, както е истина, че аз седя пред вас. После малко по малко двама започват нагоре по раменете и ръцете, а други двама надолу към краката. Близване малко тук, отхапване там. Когато долните двама започнат да целуват капачките на коленете ти, започваш да си мислиш: „Ей, по дяволите! Това не е чак толкова лошо“. И може би започва да ти става дори малко приятно.

Слушателите му се бяха навели напред и прехласнати поглъщаха всяка дума.

Пионерът облиза устни и продължи, гласът му стана по-мек.

— Точно това чакат те. Един сяда на корема ти и си навира задника в лицето ти. „О, Кълъмбъс! — казваш си. — Защо няма нищо за това в Книгата?“ Тогава четирима грабват по един крак и ръка и започват да ти отхапват пръстите. И ти крещиш, ах, как крещиш! О, Кълъбмъс! Стигаш до горното до. Страшно боли, повярвайте ми. — Пионерът вдигна ръце и разпери пръсти. Средните пръсти и на двете му ръце бяха скъсени до втората става, а на безимените липсваха първите фаланги.

— Това е за начало. И точно когато мислиш, че не можеш да издържиш болката, онзи на гърдите ти оголва големите си зъби и ти отхапва топките, както планински лъв откъсва крак на бизон. И докато го прави, друг бобър кляка зад главата ти, хваща те за ушите и ти изсмуква очите!

Стив почувства как студена тръпка пронизва слабините му. Лицето на Гас Уайт, който седеше между Фазети и Уебър, позеленя; той стана, отиде в коридора и повърна. Разказвачът на историята — Лъки Сикс, известен като Логан Лошата новина, се обърна към Стив със самодоволна усмивка.

— Сигурен ли си, че приятелят ти е подходящ за това пътуване?

Като мислеше за това по-късно, Стив беше склонен да отхвърли голяма част от чутото, но пък беше заинтригуван от неясните разкази за магията на мют. Реши да рискува и да попита Джоди Казан. За своя изненада откри, че когато Казан не е дежурна, войнствеността й пада под точката на кипене и макар да не можеше да бъде характеризирана като приятелски настроена, беше поне достъпна, въпреки че се държеше сухо и говореше лаконично. Тя призна, че се случвали „някои странни неща“, но очевидно не желаеше да обсъжда въпроса. Когато Стив я притисна за подробности, тя протегна ръка и каза:

— Дай ми картата си за самоличност.

После стана от масата, където пиеха джава, и отвори обществения архив на най-близкия видеомонитор с неговата сензорна карта.

Стив отиде до него и когато тя намери съдържанието на историческата част, погледна над рамото й и каза:

— Прочел съм всичко това.

— Не всичко — възрази Казан. — Има различни нива на достъп в зависимост къде си… и кой си. Не знаеш ли? — Тя го погледна. — Очевидно не.

— Искаш да кажеш… че има данни, които ние не знаем? — попита Стив и си спомни какво му беше казала Роз. Възможността да съществува повече информация никога не му беше минавала през ума. Хранилище на скрита информация! Неофициалното признание на Казан на този факт дойде като потресаващо откровение. — Това е… невероятно.

Казан вдигна рамене.

— Онова, което не знаеш, не ти липсва. Ти ще получиш достъп до друго ниво, когато някой в Белия дом реши, че си готов за него. Когато това стане, ще маркират картата ти. Ще я подобрят. — Тя набра седемцифров код, изкара справката, която търсеше, и стана от стола. — Сядай.

Стив седна и загледа печатната извадка на екрана. Беше озаглавена: „922–854–6/МАГЬОСНИЧЕСТВО НА МЮТ“.

— Тук има думи, които никога не съм срещал.

— Няма значение — отсече Казан и седна на ръба на масата. — Просто чети на глас.

Стив пое дълбоко дъх и започна:

— Магьосничество на мют. От време на време се разпространяват слухове, че мютите притежават паранормални… какво значи това?

— Продължавай — заповяда Казан.

— … паранормални възможности за комуникация и способност да контролират природните сили. Тази претенция може определено да бъде отхвърлена. Многократните изследвания показват, че временните тактически успехи, постигнати от племената мют в атаките на ешелоните и попътните станции, без изключение се дължат на некомпетентност или недостатъчна воля на командира на ешелона и неговите екипажи. Във всеки разгледан от експертите случай за допускане на… мистични… сили при мютите е установено, че то е било използвано от не изпълнили задълженията си лица, с цел да дадат някакво обяснение за неуспеха си и с надеждата да избегнат наказание. — Стив погледна Казан.

— Това е официалното — каза тя.

Стив затвори файла, взе сензорната си карта за самоличност и я прибра в защитния портфейл.

— Да, но… вярно ли е?

Казан присви очи.

— Ще се правя, че не съм чула това.

 

 

На шестия ден депото беше изпълнено с роднини на екипажите от съседния район Никсън. Направлявани от военната полиция, те вървяха в редици по дългите перони и притиснати до ограничителните бариери, наблюдаваха как под погледа на Хартман и неговите десетима заместници екипажът се подрежда отделение подир отделение край „Дамата“.

Под гърмящата команда на Бък Макдонъл екипажът застана мирно, а полюшващата се тълпа замлъкна — и от високоговорителите на гарата прозвуча познатата, вълнуваща сърцата фанфара за Първото семейство. На вездесъщите телевизионни екрани се появи лицето на Джордж Уошингтън 31-ви и с твърд, добре модулиран глас той произнесе кратка вдъхновяваща реч — на която екипажът на „Дамата“ и тълпата отвърнаха с гръмогласно „ХЕЙ!“

При командата „КАЧВАЙ СЕ“ екипажът бързо се качи и зае местата си. Херметичните люкове се затвориха; на видеокомуникационната система на ешелона махащата с ръце тълпа се превърна в електронен образ. Горе на капрата — контролния център на челния команден фургон, — седнал на командирския стол, Хартман извика четящата система и произнесе пред микрофона очакваните с нетърпение думи: „Фургони СТАРТ!“ Турбините с размери на слонове завиха пронизително на максимални обороти. Към двигателните мотори потече енергия. Покритите със стомана гигантски колела се завъртяха и изкараха огромната змия от перона и покрай вълнуващата се тълпа наблюдатели.

На екрана над себе си Стив видя тълпата да тича покрай ешелона; чу хората да крещят ободрително; развълнува се, когато музиката заля перона и ешелона; запя заедно с другите, когато „Луизианската дама“ започна дългото пътуване нагоре по наклона към повърхността на земята, пригласяйки на ехото на химна на пионерите „Жълтата роза на Тексас“.