Патрик Тили
Облачен воин (4)

Глава 4

Съвместното честване на стогодишнината и церемонията по завършване на курса беше проведено в огромната величествена зала за свободен полет на Академията. Голият камък, от който беше построена, беше украсен с флагове и осветен от цветни лазерни лъчи, компютърно програмирани да създават поразяващи, непрекъснато променящи се светлинни картини.

Когато петте хиляди зрители заеха определените им места, кадетите от деветте ескадрили и персоналът на Академията пристигнаха с маршова стъпка под звуците на флейти, медни и ударни инструменти от синтезатори и се подредиха с геометрична точност за инспекция от сановниците от Гранд Сентрал. Последва строяване и престрояване, хватки с оръжие, демонстрации на нападения, гимнастически упражнения.

Наземните демонстрации заедно с най-хубавите видеозаписи от историята на Авиационната академия, прожектирани на гигантски екран, бяха кулминацията на демонстрацията, в която взе участие Стив Брикман.

След церемониалното представяне на планеристите, видеообръщението на Джордж Уошингтън, 31-вият Генерален президент на Федерацията, и изглеждащите сякаш безкрайни речи на членовете на изпълнителната власт на Амтрак, които бяха пристигнали от Хюстън, от високоговорителите прогърмяха началните акорди на „Сините крила“ — историческия боен химн на Академията. Пет хиляди зрители се изправиха на крака и в един глас се присъединиха към хора от двеста души, към стиховете и мелодията, които съпътстваха последната маршова част. Сълзи на умиление течаха по бузите на ветераните пионери, когато музиката и гласовете изпълниха огромната кръгова арена; звукът се сля, сякаш чрез магия, с ритмичното пулсиране на лазерите и това аудио-визуално чудо, завладяващо сърцето и ума, бе върховният момент от успешния триумфален годишен парад.

Когато последните думи на последния звънтящ припев заглъхнаха и сълзите бяха избърсани, химнът беше репризиран в безгласно диминуендо. Курсистите от първа и втора година напускаха с маршова стъпка естрадата под звука на заглъхващите барабанни удари, а трите старши ескадрили, сега гордо носещи новополучените крила на куртките си, бяха разпуснати пред официалната трибуна. След почти четири часа наземен парад кадетите от трети курс напуснаха редиците с широки усмивки, а техните настойници и роднини — някои дошли от най-далечните краища на Федерацията — станаха от местата си и слязоха да ги поздравят с прегръдки и ръкостискания; правеха се видеозаписи за албума на поделението.

— Как си, отличнико?

Стив се измъкна от ентусиазираната прегръдка на сестра си и приглади униформата си.

— Роз…, няма ли най-после да пораснеш?

— Вече съм пораснала. През февруари навърших петнадесет, не си ли спомняш?

— Спомням си, разбира се.

— Можеше да ме навестиш. Или най-малкото да ме поздравиш.

— Забравих, червей. Честит рожден ден, когато и да е той. Доволна ли си?

— И не ми завъртя дори един телефон, когато завърших медицинското училище.

— Стив почти никога не ни навестява, знаеш това — каза Ани Брикман. Гласът й беше напълно лишен от злоба или укор. Беше просто изложение на факт. Ани, майка-настойница на Стив, отстъпи настрана, когато нейният роден брат Барт Брадли избута инвалидната количка на Джак Брикман през тълпата.

— Щях да ти изпратя честитка, но бях зает.

— Знаем, момчето ми. — За трите години, откакто беше напуснал дома, гласът на неговия баща-настойник беше заглъхнал до дрезгав шепот.

Стив вдигна ръцете на своя баща-настойник от облегалките на стола и нежно ги стисна. Пръстите на Джак Брикман отвърнаха като треперещи пръсти на пиле. Трудно беше да се повярва, че тези ръце и това изхабено тяло някога са били изпълнени с твърда плът и достатъчна мускулна сила, за да побеждават много по-едри мъже.

— Радвам се да ви видя, сър. Оценявам главоболието, което ви струва това пътуване.

— Ако не го бяхме довели, той щеше да намери някой да го завърже за стола и да пристигне като багаж — каза Барт и потупа Джак Брикман по рамото. — Не е ли така, приятелю?

Старият приятел отговори с мъчителен, задавен смях. Бащата-настойник на Стив беше тридесет и четири годишен. Джак знаеше, че до една година ще умре от лъчева болест. Всички го знаеха, но никой не се чувстваше тъжен от това, нито го приемаше трагично. Неговото упорито оцеляване досега беше истинско чудо. Малцина пионери доживяваха над тридесетте. Наистина повече от трекерите, изпълнявали операции над земята, загиваха преди това — убити в акция или изтеглили трик, или, по-жалко, екзекутирани пред телевизионни камери за нарушение на Първи кодекс.

Живеещите под земята имаха по-голяма продължителност на живот, но дори и те не живееха вечно. Ани, която беше на тридесет и четири, и нейният брат, Барт, двадесет и девет годишен щабен офицер, никога не се бяха качвали на повърхността и не бяха боледували нито ден — и въпреки това щяха да умрат след четиридесет и втория си рожден ден. Защото въпреки забележителните успехи на науките за живота през последните три столетия тайната за дълголетие не беше открита.

Най-старият трекер беше умрял на рекордната възраст четиридесет и пет години.

Най-старият обикновен трекер.

Настоящият Генерален президент на Федерацията беше — ако се съдеше по видеоизображенията му — жизнен шестдесет и пет годишен мъж, а неговият предшественик беше живял до осемдесет. Никой не беше обяснил на Стив защо е така. Но беше така. Джеферсънови бяха Първото семейство, защото живееха по-дълго от всички други. И живееха по-дълго от всички други, защото бяха родени да управляват Федерацията.

Така се казваше в Наръчника.

Стив прегърна своята майка-настойница.

— Аз наистина работих много, Ани. Ще ми простиш ли?

Ани се засмя.

— За какво… че си четвърти от курса?

— Трябваше да съм първи.

— На мен четвърти ми звучи доста добре — каза Ани. — Джак не беше дори между първите двадесет.

— „Орлите“ взеха три от първите четири места — каза Барт. — Никоя ескадрила не го е постигала досега.

Стив се обърна към Барт.

— Вие не разбирате, сър. Аз трябваше да съм първи. Трябваше да съм почетен кадет. Бях измамен.

Лицето на Барт се стегна и добродушната му усмивка изчезна.

— Тази твоя мисъл наистина е лоша, Стив. Системата не прави такива грешки.

— Няма нищо лошо, ако едно момче иска да е най-доброто — каза Ани. — Ние го възпитахме да мисли така още преди да е проходил. И Роз също.

Барт поклати глава.

— Да искаш да си и наистина да си е съвсем различно. Едно момче и едно момиче не трябва да живеят с такава мисъл. Но да полагаш максимум усилия — това е съвсем друго. Това се очаква от всички нас. Точно както е казано в Книгата.

Стив кимна почтително. Барт беше началник на военната полиция за територията на Ню Мексико. Младите мъже, които планираха да направят кариера, не спореха с началници на военната полиция. Дори и да бяха роднини.

— Постарах се, сър.

Барт го потупа по рамото.

— Това е всичко, което може да направи човек. Всичко е премислено, момче. Семейството се е грижило за теб от деня на твоето раждане. По същия начин, по който се грижат за всички нас. Един трекер не бива да оспорва заповедта, която му е дадена, или мястото, което му е определено. Трябва единствено да се запита: „Полагам ли достатъчно усилия? Правя ли всичко, което е по силите ми?“

— Точно така — каза Ани.

Джак махна немощно с ръка.

— Ти завърши. Това е важно. Бележките не означават нищо. Единственият начин, по който планеристът може да се докаже, е боят.

— Точно така. — Роз хвана за ръка Стив и майката-настойница. — Сега някой ще ни снима ли преди брат ми да е станал толкова прочут, че да няма време и да говори с мен?

Останалата част от следобеда премина в разглеждане на забележителности. Както при всеки парад по случай завършване, Авиационната академия беше отворена за разглеждане от роднините на курсистите от старшия курс. Храна и пиене се раздаваха безплатно в столовата — сервираха първокурсниците. Второкурсниците бяха разводачи из класните стаи и другите учебни помещения и правеха практически демонстрации на летателните съоръжения, симулаторите и оръжията. Стив се зае с инвалидната количка на своя баща-настойник, но след един час разглеждане, когато острозъбата змия в него изпълзя от тайното си леговище и започна да го гризе в друга част на тялото му, лицето на Джак Брикман помръкна. Ани му даде две хапчета клауд-найн, изпъкналите мускули на мършавия му врат се отпуснаха и той заспа наркотичен сън.

Като видя това, Чък Уотърс, приятел от Б-полет, покани роднините на Стив да се присъединят към неговата компания от десетима оклахомци. Стив качи Джак Брикман с асансьора на офицерския етаж и откара количката до стаичката си. Сложи една възглавница на облегалката на стола, внимателно положи заприличалата на череп глава с отворена уста върху нея, скръсти изсъхналите отпуснати ръце, после седна на раираното легло и загледа безстрастно човека, който го беше отгледал. Единственият признак на живот беше леката конвулсивна въздишка, когато въздухът минаваше през гърлото на неговия баща-настойник. По някое време следващата година тези въздишки щяха да спрат. Щяха да извикат гробар, тялото щеше да отиде в крематориума, името на Джак щеше да бъде написано на стената на Авиационната академия.

Още един отишъл си добър човек.

Стив го погледа още малко, след това стана и започна да прибира дрехите и личните си неща във вещевата торба.

— Може ли да вляза? — чу се глас.

Стив се обърна. Дон Монро Лундквист, стройната русокоса планеристка, която според сметките на Стив беше единствената му сериозна конкурентка за първото място, стоеше на вратата. Синьо-бели акселбанти на почетен кадет висяха на дясното й рамо; голяма метална значка „Минитмен“ беше пришита на левия джоб на гърдите под сребърните крила.

Стив сгъна последната си риза в торбата и каза:

— Какво има?

— Нищо особено. — Лундквист седна непринудено на леглото до вещевата торба на Стив. — Просто наминах да ти кажа „довиждане“. — Тя кимна към Джак Брикман. — Твоят баща-настойник?

— Да…

Лундквист видя двата златни двойни триъгълника на ръкава на Джак Брикман и тихо подсвирна.

— Две шестици! Дванадесет години и два обяда в Белия дом с Генералния президент. Защо не си казвал, че настойникът ти е планерист ас?

Стив вдигна рамене.

— Такъв вид информация се разпространява само на база „трябва да зная“. — Дръпна ципа на страничните джобове на вещевата си торба и напъха още неща в средната част. — Как беше твоят обяд?

— О… искаш да кажеш с ръководителя на Академията? Интересен. Съобщи ми първата ми задача. Назначена съм на „Биг Ред Уан“.

— Това е добре — каза Брикман унило.

„Биг Ред Уан“ беше популярното име на ешелона „Ред Ривър“. Той беше известен в цялата Федерация с вълнуващия успех на много експедиции срещу мютите; екипажът от пионери имаше ненадмината бойна характеристика и като резултат от неговата известност командирът на ешелона имаше право да избира най-добрите възпитаници на военните академии и специализираните училища. През последните двадесет години първите трима кадети от Академията бяха в разузнавателния екип на Ред Ривър. Стив беше планирал тази година да бъде един от тях.

— Попитах за теб.

— И?

— Определен си за „Луизианската дама“… базирана е във форт Уърт. — Лундквист спря. — Гас Уайт също.

— Сигурно ще е доволен — изръмжа Стив. Службата на „Биг Ред Уан“ традиционно се смяташе за най-важното първо стъпало по стълбата на успеха. — Той знае ли вече.

Лундквист поклати глава.

— Мисля, че ще ти достави удоволствие ти да му съобщиш.

— Така е. — Стив хвана дългия цип на торбата. Докато го дърпаше, Лундквист сложи пръст на ръката му и бавно описа кръг. Очите им се срещнаха.

— Да сложим ли бомбата в дулото?

Стив издърпа ципа до края. Мислеше по предложението.

— Искаш да кажеш тук? Сега?

Лундквист погледна спящия Джак Брикман.

— Притесняваш се да не се събуди?

— Всъщност не. Той е на клауд-найн.

— Ами тогава… — Лундквист го погледна очаквателно.

— Ами тогава… може би друг път.

Лундквист посочи спящия Джак Брикман.

— Слушай. Той няма да се разстрои. За дванадесет години, прекарани на ешелони, сигурно е видял какво ли не. Права ли съм?

Стив не отговори.

Лундквист го дръпна за ръкава на парадната униформа и го принуди да пристъпи към нея. После притисна обутите си в панталон бедра в крака му.

— Хайде, Брикман, никога не съм го правила с теб. А и след днешния ден може би никога няма да те видя пак.

— Нищо не мога да направя по въпроса.

— О, можеш. — Лундквист се изправи, хвана го през кръста и нежно се отърка в гениталиите му. — Пет седмици ще съм в ешелона на територията на мютите. След шест седмици може би ще съм мъртва. Осем седмици преди седемнадесетия си рожден ден. Ако ще съм в любимия ми бизнес, искам да имам удовлетворението, че съм била с най-добрия. — И без да чака отговор от Стив, тя свали вещевата му торба от леглото, затвори плъзгащата се врата, свали ципа на куртката му, след това бързо съблече униформата си и легна.

Стив погледна своя баща-настойник. Главата на Джак Брикман беше климнала настрана върху възглавницата, отворената му уста подчертаваше хлътналите бузи. Вдигна ръката му и я пусна. Тя падна в скута му с характерна за дълбокия сън безжизненост. Стив се обърна към Дон Лундквист и се съблече, без да бърза. Огледа безучастно голото й тяло. Беше чудесна. Силна шия и хубави прави рамене, добре подчертани мускули без излишните буци, към които се стремят някои хора. Стив легна до нея.

Лундквист прокара оценяващо ръка по рамото му, после по гърдите и до устните.

— Аз наистина изпитвам удоволствие от теб, Брикман. Как сме могли да чакаме цели три години?

Стив потрепери.

— Били сме заети, предполагам. Добре, как го искаш?

Дон го лизна по устата.

— По всички начини, които доставят удоволствие. — Тя се завъртя с гръб към него. Под дълбокия ултравиолетов тен раменете й бяха покрити с лунички. Макар че отдавна се къпеха заедно, Стив никога не го беше забелязал. Той пъхна ръката си под нея и я сложи върху малките й гърди. Дон грабна другата му ръка преди той да е решил какво да прави с нея и я пъхна между краката си. — О, да — промърмори тя. — Да, така! — Изви шия и потри лицето си о неговото.

Стив затвори очи и си представи как тя го прави с онзи мръсник Гас Уайт. И с другите момчета. Как казва същите неща, реагира по същия начин. Беше общоприет факт, че в края на курса почти всеки го е правил с всеки друг. Не беше кой знае какво. Ако си склонен към това — а повечето момчета бяха, — го правиш редовно.

Брикман не беше склонен. Но не си съставяйте погрешна представа за този млад мъж. На него не му липсваха никакви жизнени части, нямаше проблеми с големината нито беше лишен от нормалните желания, присъщи на младите хора на неговата възраст. Неговото доброволно въздържание просто отразяваше прагматичното му отношение към живота.

Брикман не беше прекрачил границите поради простата причина, че — макар че трябваше да си позволи малко отпускане — това не беше част от учебната програма. Не се присъждаха точки за слагане на бомба на жени кадети. Дори не се разглеждаше като надежден начин за спечелване на приятели или влиятелни хора. Следователно това не стоеше в неговия списък на приоритети. От друга страна, тъй като беше Брикман, той не би понесъл мисълта да прави нещо не както трябва и сега, когато беше позволил на Дон да го има, искаше да го направи както си му е ред.

Дон притисна задника си в слабините му. Беше горещ като пещ. Не му беше за първи път, но беше за първи път от години. Беше заровил спомена за това дълбоко в дъното на мозъка си. Сега този спомен нахлу, загрявайки тялото му, и той забрави, че на по-малко от две крачки е инвалидната количка с неговия баща-настойник и че всеки момент могат да дойдат останалите му роднини.

Половин час или може би един час по-късно, след като го бяха правили във всички възможни положения, освен подпрени на стената, те лежаха един до друг задъхани. Телата им бяха покрити с пот.

Лундквист си пое дъх и прошепна в ухото му:

— Искаш ли да намина още веднъж?

— Да — отвърна Стив.

— Добре. — Лундквист стъпи на пода и се изправи. — Беше добре. Точно както трябва. — Прекара ръка по гърлото си, между малките гърди, по плоския си твърд корем. — Нуждая се от душ, но, хм, мисля да го отложа за у дома.

— Много се пътува до Уичита — отбеляза Стив. Лундквист беше дошла от най-северната база на Федерацията — област Монро в Канзас, открита през 2886. Най-новата. — Семейството ти тук ли е?

— Че как? — каза Лундквист. — Доведоха цялата база.

Докато тя се обличаше, Стив я изучаваше и мислеше за това, което бяха правили допреди минута. То беше извикало в тялото и мозъка му отдавна забравени желания. Слагането на бомбата в дулото с нея му беше доставило безспорно моментно удоволствие, но това беше нещо, без което можеше да живее. Да си позволи да се нуждае от други хора по този начин… да им позволи да се доближат толкова до него беше опасен лукс. Правеше го уязвим.

— Така… — каза Стив. — Тогава „довиждане“.

— Да… ние имаме резервация за совалката в четири. — Лундквист погледна часовника си, след това дръпна ципа на парадната си куртка и нагласи почетните кадетски акселбанти.

Стив с радост би я удушил с тях.

— Късмет и, хм… успешно преследване.

— На теб също. — Брикман я погледна в очите и се усмихна топло, когато си стиснаха ръце. — И не се натягай, чу ли? Ти си номер едно. Не е необходимо да го доказваш навсякъде на мютите.

Той я потупа по рамото. Лундквист го погледна от вратата с плътно стиснати устни.

— Знаеш как да направиш приятелят ти да се чувства добре, Брикман, но под тази твоя от топла по-топла усмивка ти си един долен кучи син.

Стив я погледна спокойно и продължи да се облича.

— Част от моята екипировка за оцеляване.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — Лундквист не изчака за отговор. — Мислиш се за различен. Толкова упорито работеше да станеш номер едно, че нямаше време да станеш един от нас. Това плаши хората. И това е лошо… защото един ден може да ти потрябва приятел.

— Нещо друго? — попита Стив невъзмутимо.

— Да — каза Лундквист и потупа значката „Минитмен“ на джоба на куртката си. — И ти, и аз си скъсахме задниците от работа да спечелим това. Просто искам да знаеш, че каквото и да си направил погрешно, в моята книга ти все още си най-добрият.

Стив скромно сви рамене и вдигна ципа на панталоните си.

— Времето ще покаже…

— Наистина ще покаже — съгласи се Лундквист и преди да излезе, добави:

— О, щях да забравя… честит рожден ден.