Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войните на Амтрак (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cloud Warrior, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2010)

Издание:

Патрик Тили. Облачен воин

Американска, първо издание

Превод: Георги Стоянов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица; „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–367–0

История

  1. — Добавяне

Глава 13

Стив се свести в полумрак, само по гащета и върху космати животински кожи. Изтънченото му от въздушни кондиционери обоняние веднага беше залято от странни миризми. Той се опита да запуши ноздрите си, за да филтрира мръсотията, която изпълваше въздуха, но щеше да се задуши. Задави се и почувства, че му се повдига.

Някакъв дребен мършав мют с дълга бяла сплетена коса бе коленичил до него и преглеждаше раната на главата му. Все още замаян, Стив повдигна глава достатъчно високо, за да погледне тялото си. Гърдите, двете рамена и горната част на ръцете му бяха бинтовани; левият му крак от бедрото до петата беше прикрепен към примитивна шина. Зад него, седнал с кръстосани крака на бизонска кожа, беше мютът с правите крайници, който бе измъкнал стрелата от ръката му. Той посрещна погледа на Стив със същото безстрастно изражение, което имаше, когато го спаси от горящата нива.

Стив отпусна глава върху кожите, пое дъх и се закашля, за да изчисти от гърлото си надигащата се жлъчка. Вонята във въздуха беше толкова силна, че направо лепнеше по езика му и изпълваше всичките му пори.

— Добре дошъл — каза старият мют.

Шокът, че мютът говори същия език с ясен, разбираем глас, бързо го освести. Огорчен от внезапното осъзнаване какво му се е случило, той кимна и обърна глава настрана. Беше подсъзнателен рефлекс — всички трекери знаеха, че мютите имат заразна кожа и че ако те докоснат дори за кратко, тялото ти се разлага.

Старият мют въздъхна търпеливо и попита:

— Не искаш ли да ти излекувам раната на главата?

— Няма смисъл — промърмори Стив. — Ако ме докоснеш, така и така ще умра.

Съсухреното лице на стария мют се сбърчи в усмивка. Той се изкиска под нос, кимна към мюта с правите крайници и каза:

— Подръж този глупак, моля те.

Кадилак стана и коленичи от другата страна на ранения. Липсата на самообладание у воина го изненада. Той изглеждаше ужасен, очите му буйно се въртяха, но не можеше много да се бори — заради раните. Бяха ли всички като този тук? „Може би — мислеше си Кадилак — смелостта им е погълната от тяхното мощно остро желязо. Ако е така, Плейнфолк няма от какво да се страхуват.“

— Ще му дам пет нишки дрийм кап — промърмори Мистър Сноу. — Това ще го успокои. — Обърна се към Брикман. — Ти си един много объркан млад човек, знаеш ли?

С крайчеца на окото си Стив видя как белокосият мют рови в различни торби и кошници; накрая намери малка кожена торбичка, от която извади няколко къси нишки зеленикавокафяво вещество и ги даде на Стив.

— Сдъвчи ги.

Кадилак отвори насила устата на облачния воин. Мистър Сноу пъхна нарязаната доза дрийм кап и Кадилак затвори челюстите на воина.

— Добре, не го дъвчи, щом не искаш — промърмори сърдито Мистър Сноу. — Няма значение. В края на краищата все ще го глътнеш.

Стив се съпротивлява около минута, след това се предаде. Вкусът беше странен, но не неприятен. „Ах, какво значение има? — помисли тъжно той. — Така или иначе ще умра.“ Идеята, че може по някакъв начин да избегне смъртта, неговият объркан призив за помощ в нивата беше част от възбудената му от болката фантазия. Някой, вероятно старият мют, се беше погрижил за раните му с неподозирани медицински умения, но това нямаше значение… освен ако не го спасяваха за голямото събитие. За Годишното мъчение, на което той несъмнено щеше да бъде принесен в жертва. Страхотно…

Въпреки тази мрачна перспектива Стив установи, че безпокойството му заглъхва. Болката от потрошените части на тялото му също постепенно намаля. Той се почувства приятно замаян; вече не усещаше земята под себе си. Не изпитваше желание да се бори повече. Просто лежеше и не мислеше за нищо.

Кадилак пусна главата на облачния воин, клекна и загледа как Мистър Сноу внимателно отвива бинта от дясната ръка на пациента. После свали кашата от червени листа и прегледа кървящата зееща рана.

— Лошо ли е? — попита Стив с далечен глас.

— Ще трябва известно време да зарасне, но е чиста. Дали ще се възстанови да я използваш напълно зависи от теб, но поне ще има на какво да си обличаш дрехите. Добре… не шавай. — С една тресчица Мистър Сноу напълни двата края на дупката с нова каша от билки и превърза раната.

Стив погледна мюта с правите крайници. Вниманието му беше съсредоточено върху работата на стария човек. Стив обърна глава и видя, че вдясно трепка малък жълт пламък. Огледа се по-внимателно. Тримата бяха в ниска осемстенна колиба, направена от дърво и нещо, за което предположи, че са животински кожи. Леките пръти бяха извити на около над пет фута от земята и наклонени навътре — и се събираха в центъра на насмолен покрив. Прътите влизаха в дървен пръстен, очевидно някакъв вид комин, предназначен да осигури така нужната вентилация. Около стените на колибата бяха натрупани няколко вързопа и кошници, но нямаше нищо, което Стив можеше да определи като мебели. В сравнение с подреденото антисептично помещение на неговата квартира в квартердека на Академията тази колиба беше, честно казано, в безпорядък.

Стив чу гласове и звуци отвън. И музика, каквато никога не беше чувал — напомняше на вятърните камшици при атаката на „Дамата“. Беше странна и натрапчива, достигаше дълбоко в психиката му и предизвикваше тревожна реакция. Той погледна младия мют, коленичил от лявата му страна, и забеляза, че има пет пръста, също като него. Нямаше настроение да се замисли дълбоко върху значението на това откритие, но му дойде наум, че освен дългата му коса единствената физическа черта, която отличава мюта от него — или от който и да било друг трекер, — е шарената му кожа — на черни, кафяви, тъмнокремави и маслиненозелени петна.

Виж, старият белокос брадат мют беше истинско получовешко същество с неравни, прилични на отоци костни израстъци на делото. Разноцветната му кожа беше обезформена още повече от странни възлести бучки на ръцете и скулите, но противно на онова, което Стив очакваше, в очите му проблясваше интелигентност — както и в тези на неговия млад другар.

— Какво ми е? — попита Стив, когато старият мют свърши с внимателния преглед на раните му.

— Пукнат ти е левият пищял, глезенът — ти е лошо изкълчен, имаш поне три пукнати ребра, изгаряне на лявото рамо и рана на черепа. Може би имаш така наречената фрактура — съвсем мъничка. През Старото време е имало неща за гледане на костите, но вече ги няма.

— Рентгенови апарати — каза Стив.

— Така ли са ги наричали?

— Още ги наричат така — отвърна Стив. — Има ги във всички медицински центрове на Федерацията. Ние имаме всякаква електронна сканираща апаратура.

— Разбирам. Е, ще трябва да минеш без такава апаратура — каза Мистър Сноу. — Не се тревожи, мозъкът ти все още е цял.

Стив беше хем отмалял, хем напрегнат.

— Чувствам го, че ми изтича през ушите.

— Това е от дрийм кап — каза Мистър Сноу. — Полезно нещо. Помага да се отпуснеш.

Стив кимна и каза:

— И ние имаме и болкоуспокояващи. На хапчета. Казват се Клауд Найн[1].

Кадилак го погледна изненадано.

— Имате облаци във вашите дупки?

— Не, разбира се. Облаците са част от синьото небе на света. И нека да изясним нещо. Ние не живеем в дупки. Животните живеят в дупки. Ние живеем в бази… като големи градове. В чисти квартири с много стаи, светлина, чист въздух. — Стив махна леко с лявата си ръка. — Много по-хубави от тази мръсна бърлога.

Мистър Сноу никога не беше чувал думите „мръсна бърлога“, но се досети за значението им от тона на облачния воин.

— Кажи ми — рече любезно той, — имаш ли име?

— Имам име и номер — отговори Стив. — 29028902 Брикман С.Р. или, ако предпочиташ да бъде по-малко официално, Стивън Рузвелт Брикман.

Кадилак повтори номера със страхопочитание.

— 29028902… О, Талисман! Това е голямо число! Повече от всички дъждовни капки на небето. Повече от всички звезди в мантията на Мо-Таун. — Погледна Мистър Сноу. — Ти знаеше ли, че има толкова много хора под земята?

Мистър Сноу не му отговори, а пак се обърна към Стив.

— Този номер и имената, които носиш… Какво означават те?

— Не те разбирам — отвърна Стив. — Това са си просто имена.

— Никое име не е просто име — тихо каза Мистър Сноу. — Всяко име има значение. Трябва да има причина, поради която са ти дали тези имена.

— А, разбирам — каза Стив. Гледаше трепкащата светлина на покрива на колибата. — 29028902 е моят личен идентификационен номер. Номерът на моята карта за самоличност… — Ръката му несъзнателно посегна към джоба на гърдите, после той си спомни, че е само по долни гащи.

— Карта за самоличност? — попита Кадилак.

— Да — обясни Стив. — По нея хората знаят кой съм.

— Ти не знаеш ли кой си?

— Зная, разбира се. Картата обаче доказва, че съм онзи, за когото се представям.

Учудването на Кадилак нарасна.

— Но… защо ще казваш, че си някой друг? Не те ли познават твоите племенни братя и сестри?

„Разговарям с идиот“ — помисли си Стив.

— Виж… — започна той и се отказа. — Не мога да ти го обясня. — Истинската причина, поради която имаме карти за самоличност, е, че така можем да имаме достъп до услугите, контролирани от Кълъбмъс. Това е голям компютър…

— Компютър?

— Дума от Старото време — отбеляза Мистър Сноу.

— Машина, която управлява нещата — обясни Стив. — С хиляди места за достъп в цялата Федерация. Затова ни е необходим номер. Пъхаш картата в един отвор и номерът и другите магнитни данни на нея се подават на Кълъбмъс. Така той разбира кой си. С помощта на компютъра можеш — в зависимост от кредитния си рейтинг — да получиш достъп до различни услуги: храна, банки данни, транспортни системи, видеокомуникации. Номерът ти позволява да установиш връзка. Без него не можеш да съществуваш.

Кадилак кимна замислено.

— Толкова много странни думи, странни идеи. Умът ми не ги побира.

— Неговият свят не е като нашия — каза Мистър Сноу. — Ще ни трябва време да разберем тези неща. — Той се обърна към Стив. — Разкажи ни повече за твоето име.

— Стив… Стивън е името, дадено ми от Генералния президент, когато съм се родил; Рузвелт е името на базата, където живея… Брикман е името на моя род. На моите настойници.

— Настойници? — Мистър Сноу повдигна вежди. — Ти затворник ли си бил в онази… база?

Стив се засмя.

— Не. Моите настойници са двама души, определени да се грижат за мен, когато съм се родил.

— Нямаш ли родна майка и баща? — попита Кадилак.

Стив не разбра въпроса.

— Моите настойници са ме носили през първите девет месеца на моя живот. Моят баща е Генералният президент. Главата на Първото семейство. Баща на целия живот във Федерацията.

— Генерален президент… това ли е името, което сте дали на главния си старейшина? — попита Кадилак.

— Не, това е негова титла. Името му е Джордж Уошингтън Джеферсън 31-ви.

— Ако той е по-силен от теб, защо номерът му е по-малък от твоя?

Стив се усмихна.

— Това е друг вид номер. Той не се нуждае от идентификационна карта. Той е тридесет и първият Джеферсън, който оглавява Федерацията Амтрак. Джеферсънови управляват от самото начало. Те са началото. Затова са наречени Първото семейство. Те са ни дали светлината и въздуха, който дишаме, те са изобретили всички неща, те са проектирали нашите градове, те могат да направят всичко. Те са научили Кълъбмъс на всичко, което той знае. Те са нашите лидери, нашите учители, нашите съветници, наши водачи по пътя към света със синьо небе. — Край на лекцията.

— Генералният президент е техният главен старейшина. Най-важният човек.

— Капо ди капи — промърмори Мистър Сноу.

— Какво?

— Капо ди капи — повтори Мистър Сноу. — Шеф на шефовете. Кръстник. Най-важният човек. Не знаеш ли думите от Старото време?

— Тези не — отговори Стив.

Мистър Сноу се усмихна.

— Тогава може би ще можеш да научиш нещо от нас. Както ние се надяваме да…

Впечатлен от списъка на дарбите на Джеферсън, Кадилак забрави обичайното си почтително отношение към Мистър Сноу и го прекъсна нетърпеливо.

— Този голям шеф, за когото говориш. Казваш, че той е… твои баща?

Стив отпусна глава на кожите.

— Вече ви казах. Той е баща на всички.

Кадилак погледна въпросително Мистър Сноу. Мистър Сноу повдигна вежди и каза:

— Трябва да е много зает човек…

Кадилак погледна Стив и попита:

— Кое от трите ти имена е име на сила?

— Не те разбирам — промърмори Стив. Очите му блуждаеха по тавана на колибата. Беше му все по-трудно да отговаря на безсмислените въпроси, които му задаваха тези двама чудаци.

— Ти си облачен воин — обясни Кадилак. — Нямаш ли име, което ти дава сила да се биеш?

— Не ми е необходимо — отговори Стив. — Аз съм обучен да се бия. Имената нямат нищо общо с това.

— Но ти току-що ни разказа за големия шеф. Джеферсън не е ли име на сила?

— Не по начина, който имате предвид вие — отговори Стив. — Човек може да се казва Пит, Дик, Джим, Лари или както го нарекат. Това е просто име. Каквото и име да имам, аз ще съм си аз. Същото е и с Генералния президент.

Кадилак, объркан от отговора на Стив, погледна Мистър Сноу за помощ. Мистър Сноу не каза нищо и Кадилак пак се обърна към пленника.

— Но името изразява същността. Едно име на сила ти позволява да черпиш сила от небето и земята.

— Може би за вас — отговори Стив. — Ние не се нуждаем от такива идиотщини.

Кадилак пак погледна Мистър Сноу.

— Идиотщини?!…

— Това трябва да е друга дума от Старото време — каза учителят и повтори: — Идиотщини… ммм, не е лошо… — Реши да помоли по-късно облачния воин да му обясни значението на тази дума.

— Вярваш ли, че има сили на земята и небето? — попита Кадилак.

— Вярвам — призна Стив. — Гравитационни, геомагнитни, статично електричество, сила на вятъра и водата. Начинът, по който действа всичко. Ние знаем как функционира светът. Но когато ми говориш за „същина, дух, имена на сили“, аз не зная какво означават тези думи. Идеите, че има нещо друго, някаква невидима сила, са празни работи. Всичко това са идиотщини… като магията, в която, както казват, вярват твоите хора. Ако не можеш да видиш нещо с микроскоп или да докажеш, че се подчинява на законите на физиката или някакви други закони, значи то не съществува.

— Интересна гледна точка — отбеляза Мистър Сноу.

— Това е единствената гледна точка — каза Стив. Беше изтощен от усилието да поддържа смислен разговор. Имаше впечатлението, че те очакват да каже нещо поучително, и се помъчи да се съсредоточи върху предишния им разговор. — Рузвелт е бил много силен човек — каза той. — Той е бил президент на Америка. Велик воин, който дълго управлявал света на синьото небе.

— А! — възкликна Кадилак. — Разбирам. Рузвелт е твоето име на сила.

— Щом казваш — отвърна Стив. — За мен е без значение. — Той повдигна глава. — Ти как се казваш?

— Аз съм Кадилак от племето М’Кол, първородният на Скай-Уокър и Блек-Уинг.

— Кадилак… това име на сила ли е?

— Да.

— Кадилак… — повтори Стив. — Никога не съм чувал тази дума. Интересно. — Той се обърна към стария белокос мъж с буци по главата. — А твоето?

— Моето е Мистър Сноу[2].

— Заради косата ти ли? Или и то е име на сила?

Мистър Сноу поклати глава.

— Аз не съм воин. Името ми е взето от думите на една стара песен.

— От Старото време — добави гордо Кадилак. — Преди войната на Хилядата слънца.

— Предполагам, че имаш предвид онова, което ние наричаме Холокост. Преди почти хиляда години…

Мистър Сноу кимна.

— И така, какъв си ти… лечител?

Мистър Сноу се усмихна.

— Покрай другите неща.

— Какви например.

— Той е летописец — каза Кадилак гордо. — Най-великият и най-умният от всички.

Мистър Сноу вдигна скромно рамене и направи знак на ученика си да замълчи.

Кадилак, решен да изтъкне достойнствата на учителя си, продължи, без да обръща внимание на жеста:

— Паметта му достига назад отвъд началото на Плейнфолк в света, който е бил изгубен в огнени облаци. Той знае за ледените колиби, натрупани една върху друга чак до облаците, за гигантските бръмбари с хора в коремите, за квадратните кошници от замръзнала вода, пълни с музика и картини…

— Имаш предвид телевизори…

— И скъпоценни камъни! — извика Кадилак. — Всички тези неща и много други. Много повече дори от вашия Генерален президент!

— Съмнявам се — възрази Стив. — Може ли да чете? Може ли да пише на машина?

Мистър Сноу се усмихна.

— Ти вече знаеш отговора. Вярно е, че очите ми не познават знаците на думите, които говоря, и ръцете ми не могат да ги начертаят на земята. Но ние от Плейнфолк имаме други дарби. Мъдростта на Небесните гласове е по-голяма от всички думи, които лежат заровени във вашите тъмни градове. Ние предаваме нашите знания по други начини. — Той се пресегна и докосна главата на Кадилак. — Това е книгата, в която съм писал. Тя има много повече листа от най-голямата гора.

— Това е книга, която може да бъде унищожена — отбеляза Стив.

— Ако го пожелае Талисмана — призна Мистър Сноу. — Човек и делата човешки умират като цветята преди Бялата смърт. Този Кълъбмъс, за който говориш и който знае толкова много, също е човешко творение. Той също може да се превърне в прах…

— Съмнявам се — каза Стив. — Кълъбмъс е оцелял при Холокоста. Той е построен в наричаното от вас Старо време и непрекъснато се възобновява… по-голям и по-добър отпреди. Той ще съществува вечно.

Мистър Сноу поклати глава.

— Нищо не съществува вечно. И когато дойде денят да се върне в земята, силата, която черпите от него, ще изтече през пръстите ви като вятър. Но помисли за това: вашата желязна змия изпрати много от нашите воини във Високата земя. Тя може да се върне с други воини и да успее да убие всички нас. Нашето минало може да загине с нас, но вие никога няма да унищожите истинското знание. Това е дар на Небесните гласове… и вашето дълго остро желязо не може да ги достигне.

Стив изпита угризение. Той беше от отряда убийци, за които говореше старият мют. Каквато и да бъдеше съдбата му, тези така наречени диваци не го бяха оставили да изгори.

— Виж, преди да продължим искам да ти благодаря, че ми оправи крака и всичко. След онова, което се случи в нивите…

— Мо-Таун е жадна, Мо-Таун пие — тихо каза Мистър Сноу.

— Тъй да е. Предполагам и двамата знаете какво имам предвид. — Стив ги погледна, после отпусна примирено глава. — Ще ме убиете ли? — В сегашното му настроение на невъзмутима еуфория тази перспектива не го тревожеше.

— Не, освен ако нещата не се променят — отговори Мистър Сноу.

— Чудесно — отвърна Стив и се прозина. — Тогава продължавайте да се грижите за мен.

 

 

Волята за живот е решаващ фактор, който позволява някои индивиди да оцелеят в ситуации, при които други, в някои случаи техни другари, се предават; предават се без бой. Джоди Казан имаше такава воля — здрава, неугасваща искра на живот, която въпреки всичко продължаваше да тлее в изгореното й и смазано тяло.

Когато скайхокът й беше издухан от палубата, Джоди беше ударила с юмрук бутона за бързо отключване на коланите. Но после кабината се разби във фургона и тя бе заклещена в смачкания метал на планера. Въпреки това и въпреки казаното от Бък Макдонъл Джоди не беше изгорена от експлодиралия напалм. Виещият вятър, който беше изтръгнал скайхока от ръцете на Стив и наземния екип, се оказа нейният непредвиден спасител. Взривът грабна падащата кабина и я понесе в дълга огнена дъга — гигантска факла, чиято изгаряща топлина освети задните фургони.

Лошо, но не и фатално обгорена, Джоди едва успя да се спаси от удавяне, когато кабината падна в бушуващия поток и потъна под теглото на монтирания отзад двигател. Пороят понесе смачканата кабина, търкаля я и я премята, докато тя не стана на парчета. Едва тогава Джоди изплува на повърхността на три мили надолу по реката от мястото, където „Дамата“ беше блокирана от пороя.

Лежа полумъртва и полуизгорена в калта и отломките в коритото на реката цели два дни, неспособна да се помръдне. Краката й бяха затиснати от някакви клони, двете й ръце бяха счупени, вратът и гърдите й бяха силно обгорени; стрелата от арбалета на мюта стърчеше от ключицата й. Забралото на шлема й беше запазило лицето й от пламъците, а сплетените клони, под които лежеше, я защитиха от кръжащите хищни птици. Калта върху тялото й изсъхна на слънцето. Тя беше станала част от пейзажа. Насекоми жужаха над нея, мухи летяха, привлечени от миризмата на обгорената й плът. Когато започнаха да се хранят с нея, Джоди си помисли, че ще полудее. Припадна — от жегата, от жажда, от болка и от крещящия, непоносим ужас от насекомите, които заплашваха да я изядат жива. Минаха часове. Джоди ту идваше в съзнание, ту отново потъваше в спасителна несвяст.

На втората нощ я намери един койот. Подуши предпазливо покритото й с кал тяло, после с очевидно удоволствие помириса кървящата плът, където се угощаваха мухите. Когато задърпа дрехите й, Джоди стисна зъби, пресегна се и извади с дясната си ръка въздушния си пистолет от кобура. Беше отслабнала и пистолетът й се стори невероятно тежък. Болката я прониза от китката до рамото, в гърдите и след това в главата, но тя успя да издърпа пистолета до корема си. Койотът захапа счупената й лява ръка и се опита да я измъкне от плетеницата от клони. Джоди почти припадна от болка. От гърлото й се изтръгна писък — остър, див, животински. С последно отчаяно усилие тя си наложи да запази съзнание и стисна здраво пистолета. Чувстваше пръстите си като в огън. Примъкна пистолета върху гърдите си, обърна дулото към койота, събра последната си капка сила и натисна спусъка. Един, два, три изстрела… обърка броенето…

Когато на разсъмване се събуди, койотът лежеше върху лявата й ръка. Един от куршумите беше влязъл в черепа му точно над дясното око. Орбитата беше празна. Два огромни черни гарвана разкъсваха вътрешностите на койота. Трети търпеливо чакаше на един счупен клон над главата й. Тя усети тежестта на пистолета върху гърдите си; пръстите й все още го стискаха. Беше като притисната под скала. Не можеше да диша. Не можеше да движи дясната си ръка. Лявата лежеше под главата на койота. Когато слънцето изгря, мухите се върнаха, накацаха върху подутата й, покрита с пришки шия и запълзяха по забралото — търсеха път да влязат.

На третия ден в един от кратките моменти на яснота Джоди разбра, че шансът да бъде намерена от някоя издирваща група от „Дамата“ се доближава до нула. Бяха я отписали. При обстоятелствата на изчезването й това предположение не беше неоснователно. Когато болката нарасна до непоносим максимум, Джоди сериозно се замисли дали да не се самоубие преди койотите да дойдат да потърсят липсващия си брат. Знаеше, че ако отложи решението си много дълго, ще е твърде слаба, за да го изпълни. Все пак въпреки безнадеждността на положението се колебаеше. Просто отказваше да признае, че смъртта е единствената възможност, която съществуваше за нея.

Към залез-слънце, докато се опитваше да съсредоточи намаляващата си енергия в пръстите си, лежащи отпуснати върху пистолета, чу тихи стъпки. После някой свали счупените клони от главата и гърдите й и тя видя над себе си едно изпито лице с квадратна челюст и рошава брада. Мъжът не беше пионер. Носеше смачкана сламена шапка с широка оръфана периферия, камуфлажните му избледнели червено-черно-кафяви дрехи бяха без ръкави и целите в кръпки. На раменете му висяха саморъчно направени патрондаши за пълнители и бутилки с въздух. Единственото нещо по него, което не изглеждаше износено и занемарено, беше трицевната му въздушна пушка. От доброто й състояние Джоди разбра, че този парцалив скитник все още е воин; човек, на когото можеше да разчита.

Брадатият трекер остави пушката си и коленичи до Джоди. Първата му работа беше да й вземе въздушния пистолет. След като го пъхна в джоба на гърдите си, той вдигна забралото на шлема й и попита:

— Как е, малката?

Джоди се опита да говори, но думите умираха в гърлото й и тя само завъртя глава.

Трекерът внимателно разкопча яката на куртката й, вдигна верижката и прочете името й.

— Добре, малката… — После сложи ръце около устата си и извика: — Бен! Рой! Елате да видите нещо! — Пак се наведе, опипа стърчащата опашка на стрелата и започна да проучва ръцете и тялото на Джоди, като си свирукаше нещо. Докосването беше уверено, но нежно. Накрая той се изправи и бутна шапката си назад. — Хм… ти си от ешелона, който затъна преди три дни, нали?

Джоди направи мълчалив знак с очи и уста, че е от него.

— Те вече заминаха, малката. Май към Канзас. — Той въздъхна и почеса брадата си. — Така че освен ако не искаш да чакаш тук мютите или койотите, предлагам да дойдеш с нас, Джоди.

— Какво намери, Бийвър?

Джоди не можеше да види кой говори.

Брадатият й спасител каза:

— Какво да намеря, жена си намерих.

— Глупости…

Двама други окъсани скитници се наведоха над нея — единият от лявата й страна, другият над рамото на Бийвър. Този отляво носеше шлем на планерист. Калта, с която беше изцапан, скриваше ярките сини и зелени лентички, но Джоди можа да види достатъчно, за да разбере, че е планерист от ешелона „Кралят на Пекос“. Онзи, който надничаше над рамото на Бийвър, носеше смачкана жълта командирска фуражка. Дългата козирка беше оръфана и втъканата значка липсваше.

— Сигурен ли си? — попита жълтата фуражка.

— Адски глупав въпрос. — Бийвър погледна жълтата шапка и се изкикоти. — Да не мислиш, че съм забравил как изглеждат жените? Я махни тези боклуци от краката й.

Жълтата шапка са залови за работа. Бийвър извади запушалката от меха си, повдигна главата на Джоди от земята и сипа малко вода върху напуканите й устни. Джоди ги облиза и отвори уста за още.

— Благодаря… — изхриптя тя.

— Не изглежда много сексапилна — каза категорично Фуражката.

— Да, доста е изнемощяла — призна Бийвър. — Но ще се оправи. Не се заблуждавай, жилава е.

— Налага се да е жилава — каза Фуражката, хвана убития койот и го отмести. — Окей, дай да я занесем при Медицинската шапка.

Джоди знаеше, че са я намерили мародерстващи ренегати. Беше виждала няколко заловени и върнати във Федерацията за съд ренегати — признаваха престъпленията си пред телевизионните камери, преди да бъдат разстреляни. По-късно, като планерист, беше видяла десетина ренегати, разстреляни от патрулите на „Дамата“. Мъже и жени, за чието откриване беше помагала и тя. Бийвър и двамата му приятели бяха първите живи ренегати, които срещаше очи в очи.

Тя стисна зъби, докато я вдигаха на импровизираната носилка, после изгуби съзнание. Но дълбоко в нея, на подсъзнателно ниво, мъчението продължи. Вътрешният й взор беше непрекъснато втренчен в образа на раната; една безкрайна форма на душевно терзание, което я преследваше и пищеше беззвучно до границата на лудостта.

След осемнадесет часа тя се свести в ръцете на Медицинската шапка. Някой бършеше челото й с мокър парцал. Джоди погледна към небето и пое дълбоко дъх, наслаждавайки се на сладостта на въздуха. О, Кълъбмъс! Как болеше! Цялото й тяло от главата до петите. Нямаше значение. Щеше да живее!

 

 

За Стив следващите седмици се сляха в едно и той не можеше да подреди във времето важните събития. Спомняше си само, че го хранеха два пъти дневно с гъста супа от дървена купа — хранеха го Кадилак, Мистър Сноу и няколко жени с израстъци по главите. Жените бяха от непривлекателни и просто обикновени до ужасно уродливи. Отначало мисълта да яде мютска храна го изпълваше с отвращение и той я отказва два дни, но после толкова огладня, че ядеше всичко, което му предлагаха — и се разболя.

След още няколко дни на умствено и стомашно разстройство Стив вече можеше да задържа храната, без да му се повдига, и накрая започна да очаква с голямо нетърпение следващото ароматно блюдо. Не попита обаче какво яде. Прогресът му беше възнаграден с ястие, което можа да познае — риба със сочно розово месо, печена на огън. Точно като онази, която бяха видели с Роз. Докато я ядеше, той се чудеше как е могъл да придобие това знание. Може би това не беше спомен от минали събития, а поглед в бъдещето? Може би той беше предвидил този момент — по същия необясним начин, по който често можеше да предсказва посоката на светлините за курс, когато летеше в Змийската яма?

Мистър Сноу го посещаваше периодически да го прегледа и да превърже раните му. Понякога с него идваше Кадилак; друг път мютът с правите крайници идваше самичък и клякаше мълчаливо до него. От време на време Стив водеше с тях несвързани разговори; несвързани, защото редовно му даваха малки дози дрийм кап, което го поддържаше в състояние на сънлива еуфория. Два или може би три пъти Стив смътно усещаше, че го слагат на носилка от дърво и кожи и след това го отнасят някъде през тъмнина. Едва си спомняше хладния нощен въздух върху лицето си и гледката на чудното трепкащо сияние на безброй точки светлина, осеяли кадифеночерното небе. От дочутите откъслечни разговори, които влизаха в замаяния му мозък, Стив разбра, че неговите мютски похитители преместват лагера си под прикритието на тъмнината и лежат скрити през деня, за да не бъдат съгледани от стрелолистите, които редовно кръстосваха небето.

Веднъж, докато лежеше под широкото укритие от клони, той видя през една пролука в листата два грациозни скайхока да прелитат в небето; видя белите панели в края на крилото и ги позна — бяха от „Дамата“. Разбра, че тя сигурно се е върнала с нови планеристи, за да продължи нахлуването си в територията на Плейнфолк. Зачуди се дали Гас Уайт е един от двойката, която беше сега в небето и дали търсят него, или просто търсят мюти. Изпита внезапно съжаление, че е свален, после се успокои с мисълта, че противно на всички шансове все още е жив и цял, хранен и лекуван. Ако успееше да остане жив, ако тялото му се възстановеше, би могъл да започне подготовка за бягство — при условие че неговите похитители не бъдеха подложени на друго напалмово нападение. Въпреки упойващия ефект на дрийм кап тази мисъл беше полезно напомняне, че той, Стив Рузвелт Брикман, сега е един от преследваните. Съдбата му беше свързана с тази на неговите похитители.

След един месец Мистър Сноу престана да му дава нишки дрийм кап и Стив установи, че може да сяда и да понася болката в ребрата. Лявото му рамо все още беше болезнено схванато, но вече можеше да движи лявата си ръка. Дясната беше с шина; откритата зейнала рана обаче се беше затворила.

Мистър Сноу заяви, че е доволен от възстановяването му.

— Скоро ще можеш да започнеш да ходиш. Ще видя дали можем да ти стъкмим нещо, на което да се подпираш.

— Искаш да кажеш патерици?

— Да, патерици — отговори Мистър Сноу. — Трябва да поговорим повече. Ти сигурно знаеш много забравени думи.

— И ти сигурно знаеш много, които никога не съм чувал — отвърна Стив. — Ако имаш време, хм… може би ще можем да научим много неща един от друг.

— Може би — каза Мистър Сноу. — Много думи, които използвам, нямат никакво значение за теб. Ти живееш в друг свят; виждаш нещата по друг начин.

Стив вдигна рамене.

— Ти можеш да ме научиш да виждам нещата по твоя начин.

Мистър Сноу се усмихна.

— Съмнявам се. Какво например казваш с думата „разбиране“?

— „Разбиране“? — Стив помисли за момент. — Хм, осъзнаване на онова, което някой има предвид, когато ти заповядва. Осъзнаване как нещо работи или какво да направиш, ако нещо работи неправилно.

Мистър Сноу кимна.

— Ами „любов“?

Стив се поколеба.

— Това мютска дума ли е?

— Не, тя е от Старото време. Тази дума непрекъснато е била в устата на хората. Не че е променила нещо.

Стив поклати глава.

— Значи не е била много важна. Ако е била важна, щяхме да я използваме във Федерацията. Какво означава тя… някаква ругатня?

Мистър Сноу се подсмихна.

— Виждам, че има много да учиш.

Стив го гледаше.

— Виж… Кадилак не е чувал за „телевизор“, ти не си виждал „патерици“, а аз не зная какво значи „любов“. Може би можем да се образоваме един друг. Помисли за това.

Очите на Мистър Сноу светнаха.

— Ще помисля.

Потупа Стив по рамото и излезе от колибата.

Сега, когато вече не му даваха дрийм кап, Стив започна да мисли по-ясно и разбра, че неговите разговори с Мистър Сноу и Кадилак може би ще му спасят живота. Той знаеше за летописците от инструктажа, проведен, преди да напуснат форт Никсън. Сред една раса от идиоти те бяха умните хора. Рядко срещани надарени индивиди, които служеха като обществени умове за мютските племена. Беше известно, че мютите не могат да четат и да пишат, и тъй като повечето бяха кретени, които не знаеха нищо, всички изцяло разчитаха на летописците си. Според тримата инструктори от разузнаването на Федерацията, които провеждаха инструктажа, най-умните от тези мюти съхраняваха в главите си историята от около деветстотин години. Те можеха също да влагат части от нея в музика — която беше известна като „огнени песни“ — плюс малко резюме от общо познание, което позволяваше на мютите да оцелеят!

При рязкото намаляване на броя на южните мюти през столетията след избухване на войната много летописци се смятаха за загинали. Онези, които бяха избегнали смъртта по време на омиротворяването и разселването на новите територии, или се бяха преместили на север, или се криеха. Смяташе се, че летописците са по-многобройни между Плейнфолк, макар че не във всяко племе ги имаше и онези племена, които имаха летописци, ги пазеха добре. Освен явните предимства от притежаването на ходеща енциклопедия беше станало очевидно, че летописците дават на племето жизненоважно превъзходство над съперниците в други отношения — отношения, които все още не бяха добре разбрани. Едно обаче беше ясно: че има определена зависимост — че колкото по-надарен е един летописец, толкова по-силно е племето.

След като нееднократно му беше казвано, че мютите не вземат пленници, Стив не можеше да разбере защо неговият живот е пощаден. Много искаше да разбере, но това беше въпрос, който старателно избягваше да зададе на своите похитители. В ума му се криеше страх, че техният календар може да включва някакъв странен празник, на който цялото племе М’Кол тържествено да се угощава с печено месо от облачен воин. Ако го очакваше това, той предпочиташе да не го знае. Задоволи се с това да изрази признателността си към всички мюти, които му помогнаха да възстанови здравето си, и се поздрави с късмета си, че беше свален от Кадилак. Освен че беше интелигентен и с добро чувство за хумор, той също като Мистър Сноу, беше безкрайно любопитен. Не би могло да бъде по-добре. Стив беше готов да задоволява жаждата им за знания. Щеше да им предаде в най-големи подробности целия речник на трекера, дума по дума, плюс всичко, което искаха да знаят за Федерацията. А онова, което не знаеше, щеше да измисля. Щеше да проточи тези беседи, докато ги накара да му разкажат всичко, което знаят те. Докато смятаха, че за тях това е добра сделка, щяха да го държат жив. В края на краищата… с кого другиго можеха да разговарят?

Когато оставаше самичък, Стив разсъждаваше върху възможността да избяга. Чудеше се дали останките от неговия скайхок са запазени, или всички части на планера и апаратурата са разграбени като трофеи. Беше видял, че една от жените, които му носеха храна, беше вплела в косата си синьо-червен електрически кабел. Може би някой беше отскубнал радиото. Макар и нормално захранвано от двигателя, то имаше самостоятелно батерийно захранване за използване при авария. На планера имаше и всичко необходимо за оцеляване: въздушен пистолет, боен нож, карта, концентрирана храна, ракети и джобен авариен радиофар, който позволяваше на ешелона да открие сваления планерист. От Стив всичко беше свалено, с изключение на долните му гащи, но той беше виждал Кадилак да носи горната половина на планеристките му дрехи. Джобовете бяха празни. Това означаваше, че съдържанието им вероятно е прибрано някъде на сигурно място. Ако беше така…

Стив прекара много щастливи часове, обмисляйки в детайли сложни сценарии за бягство, и всички завършваха с триумфално шумно посрещане в Гранд Сентрал. Но това беше просто фантазия. Никой трекер, попаднал в ръцете на мютите, не беше останал жив да разкаже преживяванията си. С постепенното възвръщане на силите му увереността на Стив, че ще трябва да избяга, се затвърди. Той щеше да е първият. Уменията и смелостта му щяха да компенсират провала му да бъде първенец и да получи „Минитмен“. Неговият майсторски съставен план щеше да даде резултат.

Седнал пред колибата на Кадилак — за първи път на дневна светлина — Стив откри източника на една от миризмите, които го бяха измъчвали — разлагащите се глави на двама мюти, побити на колове от двете страни на вратата. Той ги разгледа с болезнен интерес, особено широките яки вратове и долните челюсти, примитивните шлемове с шарки от набодени камъни и начина, по който върхът на всеки кол, обгорен на огън и твърд като желязо, беше промушен през горната част на черепите. Погледна към другите колиби между съседните дървета и видя, че пред вратите на няколко също има колове с подобни зловещи трофеи.

Към пладне дойде Кадилак с две току-що уловени пъстърви. Накладе огън, изкорми рибата, надяна я на ножа-тояга и започна да я пече.

Обонянието на Стив вече се беше оправило и той усети апетитния аромат и му потече слюнка. Видя, че Кадилак носи електронния му часовник — с календар и будилник — сложен обратно на лявата му китка. Наведе се да види датата, не успя, помисли да си поиска часовника, после реши да изчака по-подходящ момент и насочи вниманието на Кадилак към главата, набучена на кола отдясно. Шакатак.

— Твой приятел?

Кадилак погледна печащата се риба, завъртя ножа-тояга така, че да се пече равномерно, и каза:

— Той се опита да влезе в наша територия.

— И ти го уби?

— И двамата — каза Кадилак. Не беше съвсем вярно, но да разкаже цялата история щеше да означава да обясни приноса на Клиъруотър за победата. Мистър Сноу му беше казал, че небесният воин не бива да научи нито за нейните сили, нито за нейното присъствие в селището.

— И ако убиеш някой друг, и неговата глава ли ще набучиш на кол?

— Да, тя ще се присъедини към тези — отговори Кадилак и сложи в огъня още съчки. — На всеки кол се слагат до десет глави. Един пълен с глави кол е знак за силен воин.

— Разбирам… — Стив погледна невиждащата глава на Шакатак. — Значи те чака доста работа.

— Забранено ми е да ходя с мечките — отговори Кадилак. — Но в техните очи имам чест. Защото дъвках кост.

— Дъвкал си кост?

— Убиваш в двубой. Вземаш главата на убития и ядеш ръката, която държи нож.

Стив усети, че му се повдига.

— Боже, искаш да кажеш, че си ял ръката на този кучи син?

— Не — каза Кадилак. — Нашите прадеди са го правили преди много години. Ръката и крака. Сега обичаят на Плейнфолк изисква воинът само да прехапе до костта китката на ръката, която си служи с оръжието.

— Кълъбмъс… — Стив потрепери.

Рибите се опекоха и Кадилак ги свали от ножа, сложи ги на един плосък камък, отряза им главите, уви ги в големи червени листа и подаде едната на Стив.

— Благодаря… — Стив я взе с лявата си ръка и намести дясната така, че да може да я държи. Остра болка го прониза чак до рамото. Той изохка, после вдъхна аромата на печената пъстърва и забрави за болката и за невинното варварство на своя другар, и внимателно вдигна рибата до устата си. Все още беше прекалено гореща. — Ти ли ги хвана?

— Да. — Отново не беше съвсем вярно. Кадилак беше отишъл на риболов с Клиъруотър и тя ги беше ударила и обездвижила, а после ги бе извадила тържествено за хрилете от планинския поток.

— Невероятно. — Стив се засмя. — Видях риба като тази във Федерацията. В басейн. Но тя е само за украса. Никой не би помислил да я яде, както… както не би помислил да яде нечия ръка.

— Воинът, който дъвче кост, получава силата на своя враг. — Кадилак издуха овъглените люспи на рибата и отхапа от чистото, изпускащо пара месо.

— Не го вярваш, нали? — Стив поклати глава. — Наистина не мога да ви разбера. Вие поехте риска да ме измъкнете от горящата нива и ме излекувахте и в същото време… — той посочи набучената на кол глава на Шакатак — правите такива неща и…

Кадилак го прекъсна.

— Подземните хора са взели много глави на нашите южни братя.

— Да, вярно е — призна Стив. — Но това не е вършено през цялото време. Това е един вид ритуално въвеждане на новобранци при тяхното бойно кръщение… воини, които не са дъвкали кост… и единствената причина, поради която се прави, е, понеже вие го започнахте.

Кадилак пак отхапа от пъстървата.

— Вие не убивате, така ли?

— Убиваме, разбира се — отговори Стив. — Трябва да убиваме. Опитваме се да си отвоюваме онова, което ни е принадлежало. Света със синьото небе. Но вие се избивате един друг. — Той посочи главите на Шакатак и Торпедо. — Тези същества са мюти като теб!

Кадилак се замисли над думите му, после каза:

— В нашия свят всички, които не са кръвни братя или кръвни сестри на племето М’Кол, са наши врагове. Ние трябва да защитаваме територията си. М’Кол са потомци на деветата дъщеря на Ми-Шийган и деветия син на Ши-Карго. Много от племената Плейнфолк приемат нашето величие, защото нашето семе идва от героите на Старото време. Но има такива, които завиждат на нашето величие и желаят да ни го отнемат. Ако бъдем предизвикани, ние трябва да се бием до смърт или да изгубим честта си. А без чест ще сме по-малко от прах.

— Защо? Какво лошо има, ако избягаш и по-късно се промъкнеш и прободеш другия, докато той спи?

Кадилак не разбра въпроса и вдигна рамене.

— Воините не постъпват така. Воините на Ши-Карго трябва да следват примера, даден ни от Мо-Таун, нашата Велика майка.

„Това е лошият ти късмет“ — помисли си Стив.

— И къде ние, хм… „подземните хора“… се нареждаме във всичко това?

Кадилак го погледна тържествено.

— Вие сте известни под много имена. Зверове от недрата на земята, същества от тъмните градове, червеи с гладки черепи, които пътуват в корема на желязната змия, носители на смърт, господари на роби, зловещи слуги на Пент-Агон, повелители на хаоса и бедствията на света.

Стив направи всичко възможно да остане сериозен.

— Очарователно. Във Федерацията ние се мислим за добри хора. Вие сте онези, които са причинили Холокоста и унищожаването на света на синьото небе.

— Не зная нищо за този Холокост или за света на синьото небе, за които говориш.

— О, стига — настоя Стив и размаха ръка. — Това е светът на синьото небе! Вие сте изгорили градовете и сте направили земята пуста. Това ние наричаме Холокост. Вие, мютите, сте отровили въздуха и сте ни прогонили да търсим убежище под земята.

— Грешиш — каза Кадилак. — Пент-Агон чрез вас, неговите слуги, е този, който е подпалил войната на Хилядата слънца. Тази война е унищожила земята и почти всяко живо същество върху нея. Ние, Ши-Карго, и нашите братя и сестри по душа, сега известни като Плейнфолк, сме били спасени. Били сме избрани от Мо-Таун да станем силни телом и многобройни, за да защитаваме земята до идването на Талисмана.

— Виж — каза Стив, — не може и двамата да сме прави. Аз знам какво се е случило. Всичко е записано в нашите архиви. Какво доказателство имаш ти, че това, което казваш, е вярно?

— Доказателството е на езиците на нашите летописци. Историята на племето М’Кол е запечатана завинаги в огнените песни на нашия народ.

Стив се засмя.

— Не вярвам. Не ме интересува дали Мистър Сноу е най-великият летописец на нашето време. Никой не може да помни всичко, което се е случило през последните деветстотин години! Това е невъзможно. Федерацията Амтрак работи с факти… милиарди бита доказани данни, съхранени на силициеви чипове… а не каша от спомени в главите на разни старци.

— Използваш много странни думи — каза Кадилак, — но умът ми започва да схваща тяхното значение. Поради войната на Хилядата слънца много наши хора са родени без гънки в мозъците. Те не могат да помнят миналото или знанията, необходими за изкусни занаяти, но на някои, които ние наричаме летописци, Мо-Таун дава силата на сто мозъка и хиляди езици. — Кадилак изправи рамене и повдигна гордо глава. — На мен също ми е дадена такава дарба. Аз зная храбрите дела на М’Кол, историята на Плейнфолк от тяхното начало и световните дела. Тези неща научих от Мистър Сноу, който говори с Небесните гласове. Ти казваш, че вие имате онзи Кълъбмъс… нещо сложно изработено, което помни миналото на твоя народ…

— Да, компютърни архиви — прекъсна го Стив.

— Тези думи имат мъртъв звук — каза Кадилак. — Няма значение. Ако не си спомняте нищо, как можете да сте сигурни какво ви казват тези компютърни архиви?

— Много лесно — отговори Стив. — Компютрите като Кълъбмъс не забравят и не си измислят. Компютърът е машина… — Стив спря. — Знаеш ли какво е машина?

Кадилак поклати глава.

Стив затърси наоколо нещо, с което да може да обясни концепцията, и посочи арбалета на Кадилак.

— Ето това. То е машина. То хвърля стрели. Ти можеш да използваш ръката си да хвърляш стрели, но арбалетът ги хвърля по-далеч и по-бързо. Затова ние строим машини, за да вършим нещата по-добре и по-бързо, отколкото това може да става с човешка сила. Компютрите са машини, които мислят. Механични мозъци, които съхраняват информация. „Механични“ означава „приличащи на машина“. Вкарваш в него факти и той ги запомня. Те вършат и много други неща, които ти не би могъл да разбереш.

— Може би не е необходимо да ги разбирам — отвърна Кадилак.

Стив се усмихна.

— Шегуваш ли се? Когато сме започнали да изграждаме Федерацията, Амтрак е бил само една дупка в земята. Сега благодарение на Първото семейство и Кълъбмъс имаме дванадесет бази с много сгради, свързани със совалки, движещи се по монорелси. Имаме двупосочни видеосъобщения, геотермална енергия, хидропонни ферми с автоматични атмосферни системи, лазери, летателни машини, технологическо ноу-хау да правим всичко, което искаме, а вие… вие сте още в каменната ера.

Кадилак се усмихна.

— И все пак въпреки тези чудеса ти си тук. — Това беше забележка, която би направил Мистър Сноу, и Кадилак беше безкрайно доволен.

— Просто късмет — каза Стив.

— А другите облачни воини, които паднаха?

— Лошо време плюс лош шанс. Нищо от това не е нещо изключително. Време е да погледнете истината в лицето. Никой не може да устои на силата на Федерацията. Вие видяхте какво може да направи „Дамата“. Ние имаме двадесет такива ешелона и строим още. След десет години ще имаме сто. След двадесет нашите попътни станции ще се простират от бряг до бряг. Нищо няма да може да ни спре. Ние сме бъдещето. Вие сте миналото, което ще бъде заличено. Вие живеете в един измислен свят… Небесни гласове, Мо-Таун, имена на сили… все едно непрекъснато пиете дрийм кап. Не зная откъде Мистър Сноу е взел тази версия на историята, но, повярвай ми, не е станало така.

— Вие не живеете ли в дупки под пясъка? — контрира Кадилак. — Не живеете ли в тъмни градове под голямата пустиня на юг?

— Те не са тъмни — отговори Стив. — Колко пъти трябва да ти казвам?! Ние имаме електричество. Неонови лампи. Дълги пръчки, които излъчват светлина като слънце.

— Те не могат да премахнат тъмнината в ума — каза Кадилак. — Това имаме предвид, когато говорим за тъмни градове. Истината е в световете на Плейнфолк. След войната на Хилядата слънца Пент-Агон и неговите слуги… вие, те… сте били заровени под земята като наказание за вашите престъпления срещу света.

— Напротив, ние сме били пощадени за добро поведение — каза Стив весело. — Вие може да не сте забелязали, но Федерацията има попътни станции на земята от почти двеста години. И както вървят нещата, след още сто години цяла Америка отново ще е наша.

Кадилак поклати глава.

— Това няма да стане. Небесните гласове са говорили на Мистър Сноу. Железните змии ще бъдат победени. Вие ще бъдете прогонени в дупките си и вашите тъмни градове под пустинята ще бъдат унищожени.

— Наистина ли? — каза Стив. — И кога се очаква да стане това?

— Когато Земята даде знак — отговори Кадилак. — Плейнфолк ще бъдат като блестяща сабя в ръката на Талисмана, своя Спасител.

Стив се намръщи. Това име се споменаваше в разговора им за втори път.

— Талисмана? Кой е той?

— Тройнонадарения — каза Кадилак.

Любопитството на Стив беше възбудено, но младият мют остави въпроса му без внимание и си отиде без никакви обяснения.

 

 

През следващите дни Стив пак говори с Кадилак и Мистър Сноу. Те му задаваха безброй въпроси за Федерацията, за нейната организация, за живота в един подземен град, за това, което вършат хората, какво обличат, какво ядат. Стив на свой ред ги питаше за историята на Плейнфолк и как е станало така М’Кол да бъде считано за едно от великите бойни племена и дори най-великото на Ши-Карго, заедно с по-практически въпроси като хранителни запаси и оцеляване през дългите зимни месеци — периода, който мютите наричаха Бялата смърт.

Понякога трима-четирима, че и повече мюти, старейшини на племето или мечки и вълчици, се събираха около тях и изведнъж някой си отиваше по средата на изречението, за да бъде заместен от нов слушател. Стив остана с впечатление, че не разбират напълно онова, което се казва; те просто слушаха звука на неговия глас и гласовете на двамата летописци; оставяха потока на разговора да се носи над тях както ромона на планински поток.

Мистър Сноу беше особено заинтересован от така наречената „умиротворителна програма“ на Федерацията за Новите територии. Стив описа подробно как първите пионери си бяха възвърнали територията над вътрешните и външните щати. Съпротивата на южните мюти беше спорадична. Племената, които се бяха сражавали, бяха унищожени или превърнати в крепостни. Повечето оцелели племена бяха преместени в трудови лагери, построени около полуподземни попътни станции; където това не беше възможно, те бяха приели да плащат годишен данък под формата на работни групи или определени квоти от различни руди, дървен материал или други суровини. Те се извозваха с ешелони до надземни дъскорезници, леярни или обработващи заводи с работници мюти и трекери от попътните станции за надзиратели, а след това ги откарваха в подземните промишлени предприятия. Достъпът до миннодобивните операции, извършвани близко до базите на трекерите, се наблюдаваше от подземните нива от групи млади пионери, както се бе правило преди Първото въстание — историческия момент през 2464, когато трекерите бяха установили първата си постоянна връзка със света на синьото небе.

Стив разказа на Мистър Сноу и за „едногодишните“. След излизането на повърхността било открито, че от време на време женските мюти раждат някой „нормален“ — дете мют, което няма генетична малформация и е с еднакъв цвят на кожата по цялото тяло. По някаква необяснима причина нормалните мюти били, без изключение, момчета. Тъй като всяко племе, в което бивало открито отглеждането на необявено нормално дете, било заплашено с незабавно унищожение, всички такива деца още с раждането били предавани на трекерите.

В замяна щастливото племе било освобождавано от задължението да предава квотата си от руда, дървен материал или работни групи за период от дванадесет месеца. Оттук и наименованието „едногодишен“. Новородените нормални мюти, доколкото знаеше Стив, били отнасяни в специален център, известен като Фермата, и там били подлагани на различни тестове във връзка с изследователска програма за живота и след това ликвидирани.

— Говорил ли си някога с някой от нашите южни братя? — попита Мистър Сноу.

Стив поклати глава.

— С тях не може да се говори. Много трудно е да ги накараш да разберат каква работа трябва да свършат. Като планерист на ешелона никога не съм имал контакти с тях. Но трябва да призная, че и никога не съм се опитвал. Първо, защото не ми е работа; второ, защото не е, хм… много здравословно да си около тях дълго време; трето, защото просто не ми е дошло наум да говоря с разни уродливи същества… — Той млъкна и се усмихна смутено. — Искам да кажа, че те не са като теб и Кадилак. Те са…

— Глупави? — попита Мистър Сноу.

Стив вдигна рамене.

— Ако трябва да съм честен — да, повечето вероятно са глупави. Те не знаят нищо и не могат да научат нищо. — Поколеба се, после заключи неуверено: — Е… поне така са ми казвали.

Мистър Сноу кимна с разбираща усмивка.

— Как мислиш се чувстват те?

— Как се чувстват?… — Стив се обърка; не можеше да приеме, че един мют би могъл да чувства нещо.

— Да — каза Мистър Сноу. — Как мислиш се чувстват те като работници в пленнически лагери?

Стив стисна устни и се замисли.

— Не знам. Те са живи, нали? Получават редовно храна. Не трябва да воюват с други племена.

— И са вързани с железни въжета.

— Железни въ… О, искаш да кажеш вериги — отвърна Стив. — Да, това е вярно. Но не всички. Само бунтовниците.

Мистър Сноу кимна, после тъжно попита:

— Защо мислиш се бунтуват?

Стив отговори със смях.

— Предполагам, не им харесва работата.

— А може би имат друго виждане за света?

— Може би — съгласи се Стив. — Онова, което трябва да научат, е да гледат на него по нашия начин. — Той се усмихна да смекчи казаното. — Това е наш свят. Тази страна ни принадлежи. Мютите в лагерите са там, защото не са имали нашата възможност. Те са имали избор… и са избрали да не умрат.

— И това ли са единствените две възможности, които имаме? — попита Мистър Сноу. — Робство или смърт? Ние мислим, ние чувстваме, ние дишаме. Нямаме ли право да съществуваме?

Стив се замисли над отговора си.

— Не знам как точно да го кажа.

— Кажи го както искаш. Стреляш, за да убиеш.

— Тогава официалният отговор е „не“. Не в очите на Федерацията. Ние сме възпитани да мислим за вас като по-низши от животните; че е наш дълг да ви изтрием от лицето на земята. Но…

— Но какво?

— Сега, след като срещнах теб и Кадилак, вече не съм съвсем сигурен в това. Аз съм… ами… объркан. Искам да кажа, ти говориш като… истински човек.

Мистър Сноу изхихика.

— Благодаря.

— И Кадилак… ако не обръщаш внимание на цвета на кожата му…

— … изглежда като истински човек. Да, разбирам проблема. Няма значение. — Мистър Сноу потупа Стив по рамото. — Сигурен съм, че и ти ще го разбереш. — Той се изправи, тръгна си, после се обърна. — Какво ще кажеш, ако ти съобщя, че Плейнфолк са потомци на хората от Старото време… че са били с прави крайници, мнозина с кожа със същия цвят като твоята?

Стив реши, че е време да стане дипломатичен, и каза:

— След като те срещнах, бих казал, че всичко е възможно.

Мистър Сноу се засмя непринудено.

— Наистина си умен. Далеч ще стигнеш.

Докато гледаше как Мистър Сноу се отдалечава, Стив определено почувства, че старият летописец и неговият наследник очевидно го будалкат. Винаги се беше гордял, че е с една крачка по-напред в играта, и сега беше раздразнен, че стои в неведение. Мистър Сноу беше умен. Стив си помисли, че както той можеше да „предскаже“ някои малки събития няколко секунди преди те да станат, тези двама мюти може би също притежават някакви средства да научават какво минава през ума му — като например твърдото му намерение при първа възможност да избяга. Може би на това се дължеше развеселеното изражение, с което Мистър Сноу го беше слушал. От друга страна, беше възможно те просто да се радват на неговата компания въпреки факта, че той не беше направил никакъв опит да им се подмазва. Стив беше останал жив, но по природа той не беше подлизурко. Досега грубоватият му подход даваше резултат. Те, изглежда, нямаха нищо против прямотата, дори всъщност като че ли я поощряваха.

В резултат от това и напълно в разрез с възпитанието си Стив откри, че очаква с нетърпение ежедневните разговори, които мютите наричаха „бъбрене“. Почти не можеше да го признае пред себе си, но по някакъв странен начин беше започнал да ги обича. Това не беше, както толкова често в миналото, пресметнат акт на измама; чувството беше съвсем искрено. Той все още гледаше на тях като на малко повече от примитивни уродливи диваци, които вонят като сметище от ниво А, но те водеха свободен начин на живот, който беше пълна противоположност на строго структурираната програма за развитие, по която беше протичал неговият живот във Федерацията още от първия му ден. Психиката му на трекер беше раздвоена. Едната част се дразнеше от липсата на дисциплина и строга организация, отблъсната от чуждоземния начин на живот; другата отстъпваше пред коварните примамки на съществуването над земята.

Въпреки годините на втълпяване в него се събуди някакъв отдавна забравен инстинкт; той реагираше — както при първия си самостоятелен полет — на света със синьото небе. Досега несъмнено бе водил привилегирован живот. Още не беше длъжен да си търси храна или да готви върху открити огньове при проливен дъжд или снежна буря. Грижеха се за него, хранеха го и откакто беше свален, на племето не се беше налагало да защитава територията си. В сравнение с Федерацията това, образно казано, си беше райски живот.

Но имаше и нещо друго.

Голямото откритие, което беше направил Стив като пленник на М’Кол, беше спокойствието. В ума му се беше настанило едно почти наркотично спокойствие. Имаше шум, но той идваше от естествени източници: на вятъра в дърветата, на течащата вода; говор и песни; живи звуци; детски смях, плач, утешаване с успокояващ шепот; музика от дървени свирки, вибриращи ноти, които висяха във въздуха и създаваха смущаващ резонанс.

Такъв прост инструмент и все пак съвсем непознат във Федерацията, където цялата музика се произвеждаше електронно и с изключение на блекджека беше под пълен контрол на Първото семейство. Но преди всичко в Плейнфолк нямаше караници; нямаше патрули; очите и ушите не бяха непрекъснато атакувани от вдъхновяващи видеокасети — и все пак, въпреки пълната липса на агитация от някакъв централен управляващ орган, имаше пълно единство на целта, сътрудничество по време на нужда без никакъв явен знак на дисциплина.

Някакъв вид сплотеност. Някакво неизказано родство. Някакво…

Съзнание.

Тази внезапно хрумнала му дума го изненада.

Бележки

[1] Девет облака (англ.) — Б.пр.

[2] Сняг (англ.) — Б.пр.