Томислав Вичев
Ерата Клайбер (4)

Разговор с Ерих Клайбер относно записите му
(La Pensa, Аржентина; 6 октомври 1929)

Не бихме могли да си представим, че Ерих Клайбер — един от най-ценените записващи диригенти — не е мислил особено за записи. На него му е чужд ентусиазмът, характерен за повечето от неговите колеги, но това не пречи записите му да включват интересни творби като Moldau на Сметана; Dancesk на Моцарт и Firebird на Стравински.

По повод на една визита на Клайбер в Буенос Айрес проведохме разговор с него за отношението и мнението му относно записите. Той ни прие в апартамента си в хотел „Плаза“, разхождайки се от единия край на стаята до другия, докато разговаряхме с него.

— Току-що чухме Вашето изпълнение на Firebird — започнахме ние разговора. — Наистина е много добро. От дълго време ли записвате?

— Да — отговори Клайбер. — Спомням си първите фонографски опити, когато трябваше да свирим пред една голяма говорителна тръба с малък оркестър с общо пет или шест първи цигулки. Изработката на всяка матрица за плоча беше много болезнена! А колко повече усилия и репетиции бяха нужни, за да се получи добър запис!

— Коя плоча записвахте по това време?

— Сега не си спомням. Правих записи за Vox.

— Сега е различно, нали?

— Да, различно е. Правим плочи по начин, по който пожелаем, с пълен оркестър, както е по време на концерт, и микрофоните улавят звука.

— Оставяйки настрана плочите, които познаваме, кои други произведения сте записвали?

— Няколко. Не правя изключение да записвам за никои други музикални компании, освен за пет или шест от тях. За Victor завърших записа на Е-flat Symphony от Моцарт, който вече пристигна в Буенос Арйрес, и записа на три Виенски валса на Щраус с Виенската филхармония, направени в техните старинни и красиви концертни зали. За Polydor записах Втората симфония на Бетовен и New World Symphony от Дворжак. Сега те ме помолиха да запиша Деветата симфония, един цикъл на Моцарт и някои други произведения, но нямам достатъчно време за това. С театъра, концертите и пътуванията остава малко време за записи.

— Не е ли уморително да се правят записи?

— Определено. Всяко изпълнение трябва да бъде чуто, повторено и коригирано на няколко пъти. Това е тежка работа.

— Дали бихме могли да Ви попитаме — какво е вашето мнение за фонографията?

— Много ми харесва — отговаря Клайбер не много уверено. — Интересно е, но все още доста несъвършено. Бавното темпо и паузите не се получават добре. Например, в началото на прелюдията към Tristan, след първият звук на виолончелото има пауза, предвидена от Вагнер. Това не е възможно да се получи при записа. Вместо тишина се чува шума на иглата по плочата. Друг пример е Don Juan на Щраус — след фортисимото има дълга пауза, така наречената „корона“, предназначена да направи голям контраст. Това не се получава на записа. Там е просто тишина без никакъв смисъл.

— Но тези дефекти са били поправени.

— Да, били са поправени, — повтаря Клайбер отново не много убедително — но доброто относно плочите е, че фиксират завинаги определено изпълнение с уникалния емоционален елемент в него, тъй като в действителност никога две музикални изпълнения не си приличат. Един ден усещам музиката по един начин, следващия ден — по съвършено различен. Кой от тях е истинският, който трябва да остане на плочата? Това е въпрос на умствена нагласа. Кръвта не тече всеки ден с една и съща скорост. Плочата фиксира това, което е подвижно, нещо, което е живо.

— Това означава, че творецът ще трябва да търси „своя“ ден за записи …

— Не, това е невъзможно. Това винаги ще бъде един определен момент от живота на твореца, и тогава той се противопоставя на всяко фиксирано правило.

— Значи Вие правите записи без всъщност да им вярвате?

— Това ми харесва, харесва ми, но е нещо повече от просто забавление. При записите човек губи връзката между публиката и твореца, това разбиране, тази духовна комуникация, която създава една емоционална, една „звездна“ атмосфера, както биха казали теоретиците.

— И въпреки това …

— Никога не би могло да се сравни с музиката в концертна зала — продължава Клайбер, без да даде време да му противоречим. — Записът е консервирана музика. Ако ми се ядат аспержи, първо ще опитам да си намеря пресни, и ако не мога, тогава ще си купя консервирани. Записът е същото — консервирана музика. Човек, който слуша само плочи от фонотека и не ходи на концерти, сякаш се храни само с консервирани ястия. А за хората е полезно да приемат свежа, прясна храна. Ако сега беше зима и не можехме да си намерим свежа храна, тогава бихме отворили фонотеката и бихме си пуснали плочи. Но концертите са необходимост.

— Така, както и музикалното звукозаписно образование ли?

— То е много полезно за музиканта и певеца. В двадесет или тридесет процента от случаите записът ще бъде автентичен документ за начина, по който Щраус или Стравински са свирили своята собствена музика. За певеца е особено полезно. От плочите на Карузо аз научих неговия метод на тактуване. Разбирате ли?

— Какво мислите за Вашите собствени записи?

— Забавляват ме, харесват ми. Подарявам ги на мои добри приятели Имам приятели, които живеят в планината, в отдалечени села Когато им отивам на гости, нося със себе си свои плочи и те винаги се приемат добре с ентусиазъм. Така споменът за това, което сме правили, оживява и ни освежава; много е полезно в подобни случаи.

— Това ли е всичко?

— Да за момента. Но аз вярвам в технологичния прогрес на фоногра фията. В Германия ние правим много записи, особено с английски звукозаписни компании. Те са най-добрите експерти в тази област…