Дъглас Престън
Ден на гнева (20)

20.

Когато се върна от закуска, Форд тъкмо се канеше да влезе в къщата си, когато Уордлоу изникна отстрани и препречи входа.

Форд очакваше нещо подобно.

— Нещо против да поговорим? — попита Уордлоу измамно дружески. Дъвчеше дъвка и мускулите над ушите му се издуваха ритмично.

Форд зачака. Моментът не беше подходящ да си разкрива картите, но щом Уордлоу иска, така да бъде.

— Не знам каква игра играеш, Форд, нито пък кой си всъщност. Допускам, че действаш донякъде официално. Надуших те още в деня, когато пристигна.

Форд чакаше.

Уордлоу се приближи и Форд усети мириса на афтършейва му.

— Работата ми е да пазя Изабела — дори от теб. Допускам, че си тук под прикритие, защото някой бюрократ от Вашингтон иска да си върже гащите. Това не ти осигурява голяма закрила, нали?

Форд продължи да мълчи. Остави другия да излее всичко.

— Няма да спомена пред никого малкото ти приключение снощи. Разбира се, ти ще докладваш на поръчителите си. Ако това се разчуе, знаеш каква ще бъде защитата ми. Ти си нахълтал незаконно, а моите указания са да стрелям на месо. А, и ако мислиш, че счупеният прозорец и мрежата ще накарат Гриър да се разпени, да знаеш, че са поправени. Случилото се остава помежду ни.

Форд се впечатли. Всъщност Уордлоу беше обмислил нещата. Радваше се, че отговорникът по сигурността не е глупак. Винаги му беше по-лесно да се справя с интелигентен противник. Глупавите хора бяха непредсказуеми.

— Приключи ли с малката си реч?

Вената на шията на Уордлоу пулсираше.

— Пази си гърба, ченге! — Той отстъпи встрани само колкото да позволи на Форд да мине.

Форд направи крачка напред и спря. Беше толкова близо до Уордлоу, че можеше да удари едно коляно в слабините му. Погледна мъжа само на сантиметри от лицето му и мило каза:

— Знаеш ли кое е смешното? Нямам ни най-малка представа за какво говориш.

По лицето на Уордлоу премина сянка на съмнение, докато Форд минаваше покрай него.

Влезе в къщата и затръшна вратата. Значи Уордлоу не беше напълно сигурен, че е Форд е човекът, когото е преследвал. Тази несигурност щеше да го забави, да го направи предпазлив. Прикритието на Форд бе застрашено, но не бе разкрито.

Когато се увери, че Уордлоу си е тръгнал, той се отпусна на дивана ядосан и обзет от безсилие. Вече четири дни беше на платото, а не знаеше почти нищо повече, отколкото в кабинета на Локууд.

Зачуди се защо изобщо бе решил, че задачата ще бъде лесна.

Време беше да направи следващата стъпка, която се надяваше да успее да избегне още откакто Локууд му показа досието на Кейт.

 

 

Един час по-късно намери Кейт в обора да храни и да пои конете. Застана на входа и я наблюдаваше как в сумрака пълни кофи с овес, отваря бала с люцерна и дава по малко във всяка клетка. Наблюдаваше движенията на слабото й и гъвкаво тяло, което вършеше най-обикновени неща уверено и грациозно въпреки явното й изтощение. Почувства се като преди дванайсет години, докато я наблюдаваше да спи под масата.

От вътрешността на плевнята съвсем тихо звучеше рок.

Тя метна и последната порция люцерна и едва тогава го забеляза.

— Пак ли ще яздиш? — попита тя приглушено.

Той пристъпи в хладната сянка.

— Как си, Кейт?

Тя вдигна ръцете си с ръкавици към устните:

— Не съм добре.

— Много съжалявам за Питър.

— Да.

— Да ти помогна ли?

— Вече приключих.

Музиката звучеше тихо някъде отзад. Едва сега я разпозна.

— Блонди?

— Често си пускам музика, докато работя по конете. Допада им.

— Помниш ли…? — поде той.

— Да — прекъсна го тя.

Стояха мълчаливо един срещу друг. В МИТ тя започваше деня в лабораторията по електроника, като надуваше „Атомик“ в двора на Килиън. Когато той пристигнеше, тя обикновено танцуваше в стаята със слушалки на ушите и с чаша кафе в ръка — изнасяше спектакъл. Падаше си по спектаклите — както когато сипа бензин във фонтана Мърфи Мемориъл и го запали. Внезапно изпита болка от спомена, заради отминалото време. Тя беше изпълнена с толкова наивни надежди, беше толкова убедена, че животът винаги ще бъде едно голямо развлечение. Само че животът в крайна сметка зашлевяваше всички — и особено нея.

Отърси се от спомените и се съсредоточи над мисията. С Кейт винаги беше най-добре да се подхожда директно. Тя мразеше хората, които увъртат. Форд преглътна. Дали някога щеше да си прости заради онова, което се канеше да стори?

Зададе въпроса директно:

— Добре, какво криете всички?

Тя го изгледа втренчено. Не се престори на изненадана, не се възпротиви, не се направи, че нищо не знае.

— Не е твоя работа.

— Моя работа е. Аз съм част от екипа.

— Тогава попитай Грегъри.

— Знам, че ти ще бъдеш пряма с мен. Хейзълиъс… не знам какво да мисля за него.

Изражението й омекна.

— Повярвай ми, Уайман, не ти трябва да знаеш.

— Искам да разбера. Трябва да разбера. Това ми е работата. Не ти е присъщо да имаш тайни, Кейт.

— Защо смяташ, че пазим тайни?

— Откакто пристигнах, имам чувството, че криете нещо. Волконски го намекна. Ти също. Нещо сериозно не е наред с Изабела, нали?

Кейт поклати глава:

— Боже, Уайман, никога няма да се промениш — все това проклето любопитство. — Тя сведе очи към ризата си, махна една сламка от рамото си, намръщи се.

Последва продължително мълчание. След това впери в него умните си кафяви очи и той разбра, че е взела решение.

— Да. Нещо не е наред с Изабела. Само че не е, каквото си мислиш. Не е интересно. Глупаво е. Няма нищо общо с работата ти тук. Не исках да разбереш, защото… може да си навлечеш неприятности.

Форд не каза нищо. Чакаше.

Кейт се засмя кратко и горчиво.

— Добре. Ти попита. Но не очаквай някакво голямо откровение.

Форд изпита отвратително чувство за вина. Потисна емоцията — щеше да се оправя с това по-късно.

— Когато научиш, ще разбереш защо го пазим в тайна. — Тя го погледна твърдо. — Изабела е жертва на саботаж. Някакъв хакер ни прави на глупаци.

— Как така?

— Някой е заложил нещо в суперкомпютъра. Явно е някаква логическа бомба, която избухва малко преди Изабела да достигне пълна мощност. Най-напред предизвиква странен образ на Визуализатора, след това изключва суперкомпютъра и изпраща някакво глупаво съобщение. Адски е дразнещо и ужасно опасно. При тези енергийни нива, ако лъчите се извият или променят траекторията си, ще се взривим. И което е по-лошо, внезапните енергийни колебания може да създадат опасни частици или миниатюрни черни дупки. Това е „Мона Лиза“ на хакерството, истински шедьовър, дело на невероятно способен програмист. Не можем да го намерим.

— Какво е съобщението?

— Ами, „Поздрави“ или „Здрасти“, или „Има ли някого там, отвъд?“^[1].

— Като една стара програма за изкуствен интелект, която казваше „Здравей, свят“.

— Точно така. Вътрешна шега.

— И после какво?

— Това е.

— Нищо повече ли не казва?

— Няма време да каже. След като компютърът се срине, сме принудени да започнем спешно спиране на системите.

— Не сте ли влизали в разговор? Да го накарате да говори?

— Майтапиш ли се? Когато машина за четирийсет милиарда долара всеки момент ще гръмне? Пък и не би помогнало — само ще избълва още глупости. А след като суперкомпютърът е изключен, управлението на Изабела е като да караш нощем по мокър път със сто и петдесет километра в час с изключени фарове. Би било лудост да си седим и да си говорим с това нещо.

— А изображението?

— Много е странно. Трудно ми е да го опиша — наистина си струва да се види, дълбоко е и вибрира като привидение. Който го е направил, е своеобразен художник.

— Не можете ли да откриете малуера?

— Не. Адски е умен. Явно се движи из системата, заличава следите си, не позволява да бъде засечен.

— Защо не съобщите във Вашингтон и не извикате специализиран екип да се справи с проблема?

Тя помълча известно време.

— Твърде късно е за това. Ако се разчуе, че някакъв хакер ни разиграва, ще се разрази ужасен скандал. Проектът „Изабела“ едва мина през Конгреса… Това ще е краят.

— Защо не докладвахте веднага? Защо го криете?

— Щяхме! — Тя отметна косата си. — Но после решихме, че ще е по-добре да изтрием малуера, преди да докладваме, за да съобщим, че вече сме решили проблема. Мина ден, после втори и трети, а не можехме да се доберем до него. Мина седмица, десет дни — и тогава ни се изясни, че сме чакали твърде дълго. Ако докладваме, ще ни обвинят, че прикриваме сведения.

— Било е досадна грешка.

— На мен ли го казваш. Не знам точно какво се случи… просто не бяхме на себе си от стреса, а освен това са нужни четирийсет и осем часа само за един пробен цикъл… — поклати глава тя.

— Имаш ли някаква представа кой стои зад всичко това?

— Според Грегъри е възможно да е група способни хакери, които са планирали престъпен саботаж. Само че винаги съществува неизреченият страх… че хакерът може да се окаже един от нас. — Тя замълча, задъхана. — Разбираш ли в какво положение сме, Уайман?

Един кон тихо изцвили откъм сенките.

— Явно затова Хейзълиъс смята, че смъртта на Волконски е самоубийство — каза Форд.

— Разбира се, че е самоубийство. Сигурно на него като на програмист ужасно му е тежало унижението, че е станал жетва на хакер. Горкият Питър. Беше толкова крехък, емоционално беше като дванайсетгодишен, точно като свръхактивно дете с фланелка, която му е твърде голяма. — Тя поклати глава. — Не понесе напрежението. Изобщо не спеше. Денонощно стоеше пред компютъра. Само че не успя да намери излишния код. Това го разкъсваше. Започна да пие, а няма да се учудя, ако е опитал и нещо по-силно.

— Ами Инес? Нали той е психолог на екипа?

— Инес — сбърчи вежди тя. — Добронамерен е, но е безнадеждно безсилен интелектуално. Искам да кажа, че тези „разговори“ веднъж седмично, тези глупости от сорта „говорете, ще ви олекне“ — може да минава пред обикновените хора, но не и пред нас. Много лесно надушваме номерата му, подвеждащите въпроси, дребните му стратегии. Питър го презираше. — Тя избърса една сълза с опакото на облечената си в ръкавица ръка. — Всички много харесвахме Питър.

— Всички освен Уордлоу — заяви Форд. — И Коркоран.

— Уордлоу… Той всъщност не харесва нито един от нас, с изключение на Хейзълиъс. Но разбери, че той се намира под още по-голямо напрежение. Уордлоу е агентът в екипа, човекът, който би трябвало да отговаря за сигурността. Ако станалото се разчуе, ще отиде в затвора.

„Нищо чудно, че е нервите му са обтегнати“, помисли си Форд.

— А що се отнася до Мелиса, тя има търкания с доста членове на екипа. Не само с Волконски. Аз бих… се пазила от нея.

Форд се замисли за забележката, но не каза нищо.

Кейт свали ръкавиците и ги хвърли в една окачена на стената кошница.

— Доволен ли си? — попита малко заядливо.

На връщане към къщата си Форд си повтори въпроса. Доволен ли си?