Джеймс Ролинс
Черният орден (5)

1.
Покривът на света

В наши дни

16 май, 06:34

Хималаите

Базов лагер Еверест, 5 365 м

Смъртта яздела ветровете.

Таски, главният шерп, произнесе тази присъда с цялата тържественост и тежест на занаята си. Набит беше, но иначе нямаше и метър и петдесет, дори с охлузената си каубойска шапка. Самочувствието и държането му обаче бяха като за най-високия човек в планината. Очите му, вкопани под тежки, постоянно присвити клепачи, оглеждаха редицата плющящи флагчета.

Доктор Лиза Къмингс хвана шерпа в центъра на обектива и натисна копчето. Таски беше водач на групата им, но освен това и обект на психометричните тестове на Лиза. Идеалният кандидат за изследването й.

Беше дошла в Непал, след като спечели стипендия за изучаването на ефектите върху човешката психика при изкачването на Еверест без кислородна маска. Преди 1978-а никой не беше изкачвал върха без помощта на допълнителен кислород. Тук въздухът беше прекалено разреден. Дори и опитни планинари, снабдени с кислородни бутилки, се оплакваха от крайна умора, нарушена координация, двойно зрение, халюцинации. Смятало се за невъзможно върхът на осемхилядника да се изкачи без допълнителен източник на въздух.

После, през 1978-а, двама тиролски планинари бяха постигнали невъзможното — бяха изкачили върха, като разчитали единствено на дробовете си. В годините след това приблизително шестдесет мъже и жени бяха последвали примера им, като вдигаха все по-високо летвата пред елита на алпинисткото съсловие.

Не би могла и да си мечтае за по-добър стрес-тест на човешките реакции при атмосфера с ниско налягане.

Преди да потегли за Хималаите, доктор Лиза Къмингс тъкмо беше приключила петгодишното си проучване върху въздействието на системи с високо налягане върху психичните процеси при човека. За тази цел беше проучвала дълбоководни гмуркачи на изследователския им кораб „Дълбина“. След това обстоятелствата я принудиха да продължи напред… както с професионалния, така и с личния си живот. Тъкмо затова беше приела стипендията на Националната научна фондация за противоположното изследване — проучване на психичните реакции в системи с ниско налягане.

Така се беше стигнало до това пътуване до Покрива на света.

Избра нов ъгъл за следващата снимка на Таски Шерпа. Като мнозина свои сънародници, Таски беше приел името на етническата си група за фамилно.

Дребосъкът обърна гръб на плющящите флагчета, тръсна решително глава и посочи с цигарата си, стисната здраво между два пръста, към надвисналия връх.

— Лош ден. Смърт язди тези ветрове — повтори той, после мушна цигарата между устните си и се обърна. Въпросът беше решен.

Но не и за останалите от групата.

Катерачите се разшумяха разочаровано и вдигнаха лица към безоблачното синьо небе. Десетчленният отряд беше чакал девет дни да се отвори климатичният прозорец. Досега, докато траеше проточилата се цяла седмица буря, никой не беше оспорвал решенията на шерпа да чакат в лагера. Времето се беше развалило заради циклон, зародил се над Бенгалския залив. Свирепи ветрове брулиха лагера цяла седмица, на моменти надхвърляха сто и шейсет километра в час, отнесоха една от кухненските палатки, събаряха хора като да бяха пешки, а накрая донесоха остър сняг, който дращеше кожата като едра шкурка.

А после дойде зора ясна като надеждите им. Слънчевите лъчи се отразяваха ослепително от ледника Кумбу и преспите. Снежният Еверест сякаш плаваше над тях, обграден от ведрите си посестрими, като булка и шаферките й, всичките в бяло.

Лиза беше направила над сто снимки — улавяше променящата се светлина в цялата й променлива прелест. Вече разбираше откъде идва местното име на върха — на китайски Джомолунгма, Богинята майка на света, и на непалски Сагарматха, Богинята на небето.

Както се носеше сред облаците, планината наистина беше като богиня от лед и скали. И всички те бяха дошли да й се поклонят, да докажат, че са достойни да целунат небето. Доста скъпичко им беше излязло, между другото. По шейсет и пет хиляди долара на глава. Това включваше лагерното оборудване, носачите, шерпите и толкова якове, колкото си поискаш. Те бяха взели двайсет и пет. Шатрите в червено и жълто очертаваха лагера като декоративни капси. Пет други лагера деляха с тях това сравнително равно каменисто парче земя и също като тях чакаха боговете на бурите да насочат взора си другаде.

Но ако се вярваше на главния им шерп, това нямаше да се случи днес.

— Направо не е истина — заяви мениджърът на една бостънска компания за спортни стоки. Облечен в екип с пълнеж от гъши пух, последен писък на модата, той стоеше със скръстени ръце до натъпканата си раница. — Повече от шестстотин долара на ден, за да киснем тук. Пързалят ни и толкова. Няма и едно облаче в тъпото небе!

Говореше под нос, сякаш с намерение да подтикне останалите към бунт, без сам да застане начело.

Лиза познаваше и други хора като него. Темперамент тип Б — Б като Боклук. Май щеше да е по-добре да не беше спала с него. Направо изтръпна, като си спомни. Заварката беше станала още в Щатите, след организационна среща в Сиатъл и след твърде много уискита. Бостънския Боб просто се беше явил поредното пристанище в буря — нито първото, а навярно не и последното. Едно обаче беше сигурно — точно в това пристанище Лиза нямаше повече да хвърли котва.

Подозираше, че тъкмо това е основната причина за нестихващата му войнственост.

Обърна му гръб, с надеждата, че по-малкият й брат ще съумее да потуши напрежението. Джош беше планинар с десетгодишен опит и именно той беше уредил да я включат в едно от изкачванията на Еверест, които организираше. Водеше планинарски групи из целия свят поне два пъти годишно.

Джош Къмингс вдигна ръка. Рус и строен като нея, той носеше черни дънки, натъпкани в планинарските кубинки, и сива термориза.

Изкашля се.

— Таски се е качвал на Еверест дванайсет пъти. Познава планината и нейните настроения. Щом казва, че времето е твърде непредсказуемо, за да тръгнем, значи още един ден ще се аклиматизираме и ще се упражняваме. А ако има желаещи, мога да уредя двама водачи за еднодневен преход до рододендроновата гора в долната част на долината Кумбу.

Някой вдигна ръка.

— А защо не еднодневна екскурзия до хотел „Еверест Вю“? От шест дни сме в тези проклети палатки. Лично аз не бих имал нищо против една гореща вана.

Предложението беше посрещнато с одобрително мърморене.

— Не съм сигурен, че идеята е добра — предупреди ги Джош. — Хотелът е на цял ден път оттук, а въздухът в стаите се обогатява изкуствено с кислород срещу височинната болест. Само ще навреди на аклиматизацията ви и ще забави изкачването.

— Сякаш вече не се забавихме достатъчно! — възрази Бостънския Боб.

Джош не му обърна внимание. Лиза знаеше, че брат й никога не би поел толкова глупав риск — да започнат изкачването в неподходящо време. Небето беше синьо, но дори тя добре знаеше, че това може да се промени за минути. Беше расла край морето, близо до брега на Каталина. Джош също. Човек се научава да преценява времето и по други признаци освен липсата на облаци. Джош все още може и да нямаше тънкия усет на шерпите за местното време, но се беше научил да уважава мнението на онези, които го имаха.

Лиза погледна прозрачната пелена от сняг, понесена от вятър откъм върха. Тя беше един вид мерило за скоростта му, която горе често надхвърляше триста километра в час. Днес пелената се беше разтеглила надалеч. Макар бурята да беше утихнала, неравномерното атмосферно налягане все още вдигаше силни ветрове на височина над осем хиляди метра. Вятърът горе можеше всеки миг да им довее нова буря.

— Можем поне да тръгнем към лагер едно — настояваше на своето Бостънския Боб. — Да се настаним там и да видим какво ще е времето.

В гласа на мениджъра по спортните стоки се беше промъкнала дразнеща пискливост. Лицето му беше почервеняло от детински яд.

Лиза не можеше да се начуди какво изобщо е намерила в него.

Преди брат й да отговори, се чу шум. Приличаше на думкане на барабани. Всички погледнаха на изток. Откъм сиянието на изгряващото слънце се появи черен хеликоптер — В-2 „Скуиръл А-Стар Екюриел“. Приличаше по форма на стършел и беше конструиран специално да се издига до такива височини.

Групичката потъна в тишина. Преди седмица, точно преди да се развихри бурята, една експедиция беше поела нагоре откъм непалската страна. Според трафика по радиостанциите бяха стигнали до лагер две. На височина повече от седем хиляди метра.

Лиза заслони очи. Дано не се бе объркало нещо.

Беше ходила в клиниката на Хималайската спасителна асоциация във Фериш. Там се стичаха всички болни и ранени, които изплюваше планината — счупени кости, белодробни и церебрални отоци, измръзвания, сърдечни кризи, дизентерия, снежна слепота и всякакви видове инфекции, включително и такива, предавани по полов път. Изглежда, дори хламидиите и гонореята бяха решили да изкачат Еверест.

Но какво ли се беше объркало сега? Никой не беше обявил тревога по запазената за спешни линии радиочестота. Заради разредения въздух, хеликоптерът можеше да се изкачи само малко над базовия лагер. Това означаваше, че ранените трябва предварително да бъдат свалени на ръце от най-суровите височини и едва тогава можеха да се надяват на помощ от въздуха. Над осем хиляди метра мъртвите просто биваха зарязвани там, където ги е сполетяла смъртта, и така превръщаха горните склонове на Еверест в ледено гробище за изоставена екипировка, празни кислородни бутилки и мумифицирани от студа трупове.

Ритмичният бумтеж на роторите премина в по-горна октава.

— Идват насам — каза Джош и даде знак на хората да се отдръпнат към палатките, за да освободят равното място в центъра на лагера.

Черният хеликоптер се сниши над тях. Завихреният от роторите въздух вдигна пушилка от пясък и дребни камъчета. Обвивка от сникърс се стрелна покрай носа на Лиза. Малките флагчета танцуваха и плющяха, яковете се пръснаха. След толкова много дни на тишина в планината шумът им се стори оглушителен.

Хеликоптерът стъпи на плъзгачите си с грация, която противоречеше на размерите му. Вратите се отвориха и двама мъже скочиха на земята. Единият беше със зелена камуфлажна униформа и с автоматично оръжие, войник от Кралската непалска армия. Другият беше по-висок, в червена роба и наметало, стегнати с шарф през кръста, главата му бе обръсната до голо. Будистки монах.

Приближиха се и заговориха бързо на непалски с двама от шерпите. Последва кратък изблик на енергично жестикулиране, после единият посочи с пръст.

Към Лиза.

Монахът тръгна към нея, последван от войника. Ако се съдеше по бръчиците около очите му, сигурно беше някъде на четиридесет и пет, кожата му имаше цвят на кафе с мляко, очите му бяха карамеленокафяви.

Кожата на войника беше по-тъмна, очите му — по-близко разположени. Не сваляше очи от нея — някъде под основата на врата й. Беше оставила якето си разкопчано и спортният сутиен под фланелката й, изглежда, привличаше погледа му като магнит.

За разлика от него, будисткият монах я гледаше почтително, дори приведе леко глава. Заговори я на прецизен английски с лек британски акцент.

— Доктор Къмингс, моля да ми простите, че ви се натрапвам така, но възникна нещо спешно. От клиниката на ХСА ме уведомиха, че сте лекар.

Лиза смръщи чело.

— Да.

— В един манастир наблизо се е появила тайнствена болест, заразени са почти всичките му обитатели. Един мъж от съседно село бил пратен пешком и пътувал три дни до болницата в Кунде. След като разбрахме за случилото се, се надявахме, че някой от лекарите там ще дойде с нас, но е имало лавина и персоналът и без нас изнемогва. Доктор Соренсон ни каза, че можем да ви намерим в базовия лагер.

Лиза си представи дребната канадска лекарка. Една вечер двете бяха изпили стекче тъмна бира и неуточнен брой чаши подсладен чай с мляко.

— Как мога да ви помогна? — попита тя.

— Елате с нас. Макар и изолиран от света, манастирът е достъпен за хеликоптер.

— Колко е далече? — попита тя и погледна Джош. Той се беше приближил към тях.

Монахът поклати глава, в очите му се четеше загриженост и смущение, че я безпокои.

— Пътят трае около три часа. Не знам какво ще заварим там. — И отново поклати тревожно глава.

Джош се намеси в разговора им:

— И без това днес няма да ходим никъде. — Докосна я по лакътя и се наведе по-близо. — Но аз ще дойда с теб.

Лиза се възпротиви. Можеше и сама да се грижи за себе си. Но пък я бяха предупредили за напрегнатия политически климат в Непал след 1996-а. Маоистки бунтовници водеха партизанска война в планините с надеждата да свалят конституционната монархия и да я заменят със социалистическа република. Прочули се бяха с позорната практика да отсичат крайниците на жертвите си — един по един — със сърпове. Макар в момента да имаше примирие, все още се наблюдаваха отделни прояви на жестокост.

Лиза плъзна поглед към добре смазаната автоматична пушка в ръцете на войника. Щом дори монасите имаха нужда от въоръжена охрана, може би щеше да е разумно да приеме предложението на брат си.

— Аз… разполагам кажи-речи само с комплект за първа помощ и няколко апарата за мониториране — неуверено каза тя. — Не съм подготвена за сложна медицинска ситуация с множество пациенти.

Монахът кимна и махна към чакащия хеликоптер.

— Доктор Соренсон ни осигури всичко, което ще ни трябва на първо време. Нуждаем се от услугите ви само за един ден. Пилотът има сателитен телефон, по който да съобщите диагнозата и преценката си. А ако имаме късмет, проблемът може вече да е решен и тогава ще се върнем тук още по обед.

Сянка прекоси лицето му при последните думи. Не вярваше, че ще имат въпросния късмет. В думите му прозираше тревога — тревога, както и нотка страх.

Лиза пое дълбоко дъх. Беше положила клетва. Пък и вече беше направила достатъчно снимки. Искаше й се да се върне към истинска работа.

Монахът, изглежда, забеляза решението й по лицето й.

— Значи ще дойдете.

— Да.

— Лиза… — предупредително почна брат й.

— Ще се оправя. — Тя стисна ръката му. — Ти гледай да предотвратиш бунта тук.

Джош хвърли поглед към Бостънския Боб и въздъхна.

— Просто удържи крепостта, докато се върна.

Той я погледна отново. Очевидно не беше съгласен с нея, но не продължи да спори. Лицето му си остана мрачно.

— А ти внимавай.

— Нали ме пази Кралската непалска армия.

Джош погледна оръжието на войника.

— Точно от това се притеснявам. — Позасмя се в опит да омаловажи тревогата си, но не успя.

Лиза знаеше, че не може да се надява на повече. Прегърна го набързо, взе си медицинската раница от палатката и сякаш само след миг вече се привеждаше под наточената стомана на въртящите се ротори и се настаняваше на задната седалка в кабината на спасителния хеликоптер.

Пилотът дори не я погледна. Войникът седна до него. Монахът — представи се като Анг Гелу — се настани до нея отзад.

Лиза си сложи шумоизолиращите слушалки. Дори и с тях ревът на форсираните двигатели беше оглушителен. Хеликоптерът се заклати на сантиметри от земята, перките му се мъчеха да захапят разредения въздух. Воят се изкачи към свръхзвуковите гами. Накрая стоманената птица се отдели от каменистата площадка и бързо се изкатери нагоре.

Лиза усети как стомахът й се смъква под пъпа, когато хеликоптерът изви над едно съседно ждрело. Погледна през страничния прозорец към скупчените палатки и якове долу. Мярна брат си. Беше вдигнал ръка за довиждане или пък за да заслони очите си от силното слънце. До него стоеше Таски Шерпа с каубойската си шапка.

Думите му я последваха в небесата и пратиха студени тръпки по гръбнака й.

„Смърт язди тези ветрове.“

Доста неприятна мисъл точно в този момент.

Монахът мълвеше безгласна молитва. Беше все така напрегнат. Дали заради начина им на транспортиране, или от страх какво ще заварят в манастира, Лиза не искаше и да гадае.

Облегна се назад. Думите на шерпа продължаваха да звучат в главата й.

Лош ден наистина.

09:13

Надморска височина — 6 776 м

Вървеше по дъното на пропастта с леки крачки, стоманените котки се впиваха дълбоко в снега и леда. От двете му страни се издигаха канари от гол камък, нашарени с кафяви лишеи. Ждрелото се издигаше под ъгъл нагоре.

Към целта му.

Облечен беше с екип от една част с пълнеж от гъши пух, в черно и бяло, за да се слива с терена. На главата си имаше шапка от полар, лицето му беше скрито зад скиорски очила. Раницата му тежеше двайсет и един килограма, включително брадвичката, закачена от едната страна, и навитото въже от полиуретан от другата.

Носеше и автомат „Хеклер и Кох“, пълнител за презареждане с двайсет патрона и чантичка с девет запалителни гранати.

Дори на тази височина нямаше нужда от допълнителен кислород. Планината беше негов дом вече четиридесет и четири години. Беше се адаптирал към тези места не по-зле от всеки шерп, но не говореше езика им, а очите му свидетелстваха за различно наследство: едното беше бледосиньо, другото — чисто бяло. Тази особеност го отличаваше също толкова категорично като татуировката на рамото му. Дори и сред Sonnekonige, Рицарите на слънцето.

Радиото в ухото му изпука.

— Стигна ли манастира?

Той докосна с пръсти микрофона на гърлото си.

— Още четиринайсет минути.

— Никой не бива да узнае за инцидента.

— Ще имам грижата. — Дишаше през носа. Гласът му беше спокоен. В гласа на другия долови колкото авторитет, толкова и страх. Проява на непростима слабост. Точно заради това рядко ходеше в Granitschloss, Гранитния замък: предпочиташе да живее в усамотение, каквото му се полагаше по право.

Никой всъщност не го беше молил за по-голяма близост.

Търсеха уменията му само в крайна нужда.

Слушалката в ухото му изпука отново.

— Скоро ще стигнат в манастира.

Той не си направи труда да отговори. Чуваше далечното туптене на ротори. Пресметна наум. Нямаше нужда да бърза. Планините учат на търпение.

Успокои дишането си и продължи надолу към каменните сгради с покриви от червени плочи. Манастирът Темп Ох клечеше на ръба на скална стена и единственият път до него беше по тясна пътечка от ниското. Монасите и учениците им бяха отделени от света.

Допреди три дни.

Допреди инцидента.

Неговата задача беше да почисти.

Ритмичният туптеж на приближаващия се хеликоптер стана по-отчетлив, издигаше се от ниското. Той не забърза. Имаше предостатъчно време. Важно беше пристигащите да влязат в манастира.

Щеше да е много по-лесно да убие всички накуп.

09:35

Гледан от хеликоптера, светът долу беше замръзнал в ярък фотографски негатив. Свят от контрасти. Черно и бяло. Сняг и скали. Забулени в мъгла върхове и потънали в сянка клисури. Утринната светлина се отразяваше болезнено от ледените ридове и насечените ледници, толкова ярка, че като нищо можеше да причини снежна слепота.

Лиза примижа да защити очите си. Кой би живял доброволно толкова далеч от всичко? В толкова сурова околна среда? Защо хората се стремяха към такива негостоприемни места, когато можеха да си живеят къде-къде по-удобно другаде?

Но пък собствената й майка често й задаваше същия въпрос. Кому бяха нужни тези крайности? Пет години в морето на борда на изследователски кораб, после още една година подготовка за изпитанията на високопланинското катерене, а сега тук, в Непал, на път да атакува Еверест. Защо поемала такива рискове, когато имала подръка толкова по-удобен и уреден живот?

Лиза винаги й отговаряше по един и същи начин — заради предизвикателството. Не беше ли отговорил по същия начин Джордж Малори, легенда сред алпинистите, когато го попитали защо е изкачил Еверест? „Защото беше там.“ Разбира се, истината зад тази знаменита реплика беше малко по-различна — Малори просто се сопнал на някакъв досаждащ му репортер. Дали и Лиза не отговаряше така на майка си по навик, нещо като условен рефлекс? Защо всъщност се беше озовала тук горе? Ежедневието предлагаше достатъчно предизвикателства — изкарването на прехраната, спестяванията за черни дни, търсенето на партньор, превъзмогването на загуби, отглеждането на деца.

Дръпна се като опарена от тези мисли, доловила зараждането на позната тревожност и разбрала какво най-вероятно означава тя. „Възможно ли е да водя живот на ръба само за да избягна истинския живот? Затова ли толкова много мъже минаха през живота ми, без да се задържат?“

И ето я тук. На трийсет и три, сама, без никакви трайни връзки, научната работа — единственият й другар, и единичен спален чувал за легло. Май по-добре направо да си обръсне главата и да постъпи в някой високопланински манастир като този.

Хеликоптерът се разтресе — издигаше се.

Вниманието й се върна към настоящето.

О, мамка му…

Задържа дъх, докато хеликоптерът прелиташе сякаш само на сантиметри от остър като бръснач рид. Плъзгачите му минаха на косъм над оголения от вятъра леден корниз и машината се спусна в ждрелото оттатък.

Насили се да пусне страничните облегалки, в които пръстите се бяха вкопчили сами. Изведнъж къщичката с три спални и две цяло и пет деца вече не й изглеждаше толкова лоша възможност.

Анг Гелу се наведе напред и посочи с ръка между пилота и войника към нещо долу. Ревът на роторите погълна думите му.

Лиза залепи буза до прозореца на вратата и погледна навън. Извитият студен плексиглас целуна бузата й. Долу най-после се мярна цвят. Скупчени червени покриви. Осем каменни сгради, кацнали на плато, обградени с върхове-седемхилядници от три страни и вертикална скална стена от четвъртата.

Манастирът Темп Ох.

Хеликоптерът рязко се снижи към сградите. Лиза мярна терасирани ниви или зеленчукови градини от едната страна. От другата страна имаше ниски кошари и плевни. Никакво движение. Никой не излезе да посрещне шумните посетители.

Още по-зловещи й се сториха козите и овцете в кошарите. И те не помръдваха. Вместо да се разбягат панически от спускащия се хеликоптер, лежаха проснати на земята с разкривени крака и извити вратове.

Анг Гелу забеляза същото и потъна в седалката си. Очите им се срещнаха. Какво се бе случило тук? Пилотът и войникът на предната седалка спореха за нещо. Очевидно пилотът не искаше да кацне. Войникът спечели спора, като сложи ръка на приклада на пушката си. Пилотът се намръщи и пристегна по-здраво маската върху носа и устата си. Не защото се нуждаеше от допълнителен кислород, а като предпазна мярка срещу заразяване.

И все пак се подчини на заповедите на войника. Сниши хеликоптера към земята. Насочи го възможно най-далеч от кошарите, към края на терасираните ниви.

Те се плъзнаха покрай тях като амфитеатър от тераси с прави редички малки зелени кълнове. Отглеждането на картофи на големи височини било въведено от британците в началото на деветнайсети век и се беше превърнало в една от основните земеделски култури тук. Плъзгачите на хеликоптера се удариха в каменистата почва — смачкаха една редичка растения — и машината се разклати силно. Съседните кълнове полегнаха под напора на въздушния вихър.

Все още никой не излизаше да ги посрещне. Лиза си помисли за мъртвите животни. Бяха ли изобщо останали живи хора, които да спасят? Какво беше станало тук? Различни заразни болести се заредиха в главата й, заедно с начините на заразяване — поглъщане, вдишване, физически контакт. Беше ли изобщо заразно? Трябваше й повече информация.

— Може би ще е по-добре да останете тук — каза Анг Гелу, докато разкопчаваше предпазния си колан. — Нека първо огледаме манастира.

Лиза вдигна медицинската си раница от пода и поклати глава.

— Не ме е страх от болни хора. А и може да изникнат въпроси, на които мога да отговоря само аз.

Анг Гелу кимна, каза нещо на войника, слезе и се обърна да подаде ръка на Лиза.

Студен вятър нахлу в топлата кабина. Лиза вдигна качулката на парката си и установи, че леденото течение отвява и малкото кислород, останал на тези височини. Или пък се дължеше на страха й. Дръзкото й изказване преди малко всъщност не отговаряше на вътрешния й трепет.

Пое предложената й от монаха ръка. Дори през вълнените си ръкавици усети силата и топлината му. Той не си направи труда да покрие бръснатата си глава, сякаш нетърпимият студ изобщо не му правеше впечатление.

Лиза слезе и остана приведена под въртящите се перки. Войникът слезе последен. Пилотът остана в кабината. Макар да беше приземил хеликоптера, както му беше заповядано, явно не желаеше да поеме други рискове.

Анг Гелу затвори люка и тримата бързо тръгнаха през картофените ниви към скупчените каменни постройки над тях.

Оттук къщите с червени покриви изглеждаха по-високи, отколкото й се бяха сторили от въздуха. Централната сграда беше триетажна, с покрив в стила на пагодите. Всички сгради имаха сложна украса. Стенописи във всички цветове на дъгата обточваха вратите и прозорците. Трегерите грееха позлатени, а от стрехите се зъбеха каменни дракони и митични птици. Покрити галерии свързваха сградите и оформяха малки вътрешни дворчета и уединени ниши. Дървени молитвени колела с резба от древни надписи бяха качени върху стълбове из целия комплекс. Пъстри молитвени флагчета се вееха по стрехите.

Макар атмосферата тук да беше като излязла от приказка, нещо като високопланинска Шангри-ла, Лиза несъзнателно забави крачка. Нищо не помръдваше. Повечето прозорци бяха със спуснати капаци. Тишината тегнеше зловещо.

А и тази специфична миризма. Макар да се занимаваше основно с научна работа, Лиза се беше нагледала на достатъчно смърт, докато работеше като специализант в една голяма болница. И най-силният вятър не можеше да отвее напълно миризмата на разложение. Надяваше се единственият й източник да са мъртвите животни. Но ако се съдеше по липсата на посрещачи, надеждите й най-вероятно бяха напразни.

Анг Гелу вървеше напред, следван от войника. Наложи се да побърза, за да ги настигне. Минаха между две сгради и се отправиха към високия храм в центъра.

В централния двор лежаха захвърлени земеделски сечива, сякаш изоставени набързо. Каруца с впрегнат в нея як лежеше обърната на една страна. И това животно беше мъртво, коремът му бе подут до пръсване. Побелелите му очи сякаш ги гледаха втренчено. Подутият му език се подаваше от подпухналите черни бърни.

Лиза забеляза липсата на мухи. Всъщност имаше ли мухи на тази височина? Не беше сигурна. Плъзна поглед по небето. Никакви птици. Никакъв звук освен шепота на вятъра.

— Насам — каза Анг Гелу.

После тръгна към високата двойна врата на централната обител, където явно се помещаваше и храмът. Побутна я, видя, че е отключено, и я отвори сред съпровод на скърцащи панти.

От другата страна на прага ги посрещнаха първите признаци на живот — вляво и вдясно от вратата горяха големи лампи. Маслени лампи — използваха мас от якове. Тук миризмата на разложение беше още по-силна и не вещаеше нищо добро.

Дори войникът се поколеба, преди да прекрачи прага, и премести пушката си от едното рамо на другото, сякаш да си вдъхне кураж. Монахът обаче влезе, без да трепне. Извика за поздрав. Гласът му отекна.

Лиза влезе след Анг Гелу. Войникът остана до прага.

Още няколко лампи осветяваха вътрешността на храма. От двете страни молитвени колела обточваха стените, свещи с аромат на хвойна и тамянови пръчки горяха край триметровата дървена статуя на Буда. Други богове от пантеона се редяха зад раменете му.

Когато очите й се нагодиха към сумрака, Лиза забеляза многобройните стенни рисунки и дървени мандали с изящна дърворезба: изобразяваха сцени, които изглеждаха демонични на трептящата светлина. Погледна нагоре. Галериите се катереха на височината на два етажа; висящите лампи не светеха.

Анг Гелу извика отново.

Някъде над главите им нещо изскърца.

Внезапният звук вкамени всички. Войникът включи фенерче и насочи лъча му към тавана. Сенките се разскачаха и затанцуваха, но освен тях нямаше нищо.

И отново се чу скърцане на дъски. Някой се движеше по най-високата галерия. Въпреки този категоричен признак на живот Лиза настръхна.

— Горе има уединена стая за медитация — каза Анг Гелу. — Отзад има стълби. Ще ида да проверя. Вие останете тук.

Искаше й се да го послуша, но усещаше тежестта както на медицинската си раница, така и на отговорността си. Не човешка ръка беше причинила смъртта на домашните животни вън. В това беше сигурна. Ако имаше оцелял, който да разкаже какво се е случило, именно тя трябваше да чуе разказа му.

Намести раницата си по-високо и каза:

— И аз идвам.

Гласът й не трепна, но все пак Лиза остави Анг Гелу да мине напред.

Монахът заобиколи статуята на Буда и отиде до извит вход в дъното на помещението. Отметна драперията от бродиран със златни нишки брокат. Къс коридор водеше по-навътре в сградата. Затворените капаци на прозорците пропускаха тънки лъчи светлина в прашния сумрак и по варосаните стени. Произходът на червеното петно и провлачената следа по една от стените беше очевиден и без подробна инспекция.

Кръв.

Два неподвижни голи крака стърчаха от отворена врата на половината разстояние по коридора… в черна локва. Анг Гелу й даде знак да се върне в храмовото помещение. Тя поклати глава и го заобиколи. Не смяташе, че ще е по силите й да направи каквото и да било за човека, който лежеше в коридора. Ясно беше, че е мъртъв. Ала инстинктът я тласна напред. След пет крачки вече стоеше до тялото.

Обхвана с поглед сцената и се дръпна като ужилена.

Крака. Само това беше останало от човека. Само два крака, отрязани през средата на бедрата. Погледна в стаята… в кланицата по-точно. Ръце и крака лежаха натрупани в центъра й като дърва за огрев.

Главите, отрязаните глави, бяха наредени грижливо покрай едната стена, очите им бяха изцъклени от ужас.

Анг Гелу стоеше до нея. Беше се вкаменил, само устните му мълвяха нещо, което приличаше наполовина на молитва, наполовина на проклятие.

Сякаш по негов сигнал, нещо в стаята се размърда. Надигна се откъм другата страна на купчината крайници. Гола фигура с бръсната глава, цялата в кръв, като новородено. Един от манастирските монаси.

Гърлено съскане долетя откъм фигурата. Лудостта се излъчваше от нея на вълни. Очите уловиха оскъдната светлина и я отразиха като очите на вълк нощем.

Монахът закрачи тромаво към тях, влачеше по дъските еднометров сърп. Лиза избяга в коридора и спря на няколко крачки от вратата. Анг Гелу заговори тихо, вдигнал смирено ръце; опитваше се да успокои побеснялото същество.

— Релу На — каза той. — Релу На.

Явно познаваше лудия, даде си сметка Лиза, сигурно го знаеше от предишни свои посещения в манастира. Назовал го бе по име и този толкова дребен иначе факт едновременно очовечаваше убиеца и правеше зверството му още по-жестоко.

С гърлен крясък монахът се хвърли към Анг Гелу, но той лесно избягна сърпа. Силата на убиеца беше отслабнала заедно с разума му. Анг Гелу го сграбчи в мечешка прегръдка и го притисна към рамката на вратата.

Лиза дойде на себе си, пусна раницата на пода, отвори един цип и извади метална кутия.

Вътре имаше спринцовки за еднократна употреба, всяка в специално гнездо и пълна с различно лекарство за спешни случаи — морфин за болка, епинефрин при анафилактичен шок, ласикс за белодробен оток. Спринцовките бяха надписани, но тя и без това помнеше мястото на всяко лекарство. При спешен случай всяка секунда е от значение. Извади последната спринцовка в редичката.

Мидазолам. Успокоително. Маниакални състояния и халюцинации не бяха изключени при големи височини и понякога се налагаше спешна медикаментозна интервенция.

Махна със зъби капачето на спринцовката и забърза напред.

Анг Гелу все още стискаше здраво мъжа, който се мяташе трескаво в ръцете му. Устната на Анг Гелу беше цепната. Имаше и дълбоки драскотини по едната страна на врата.

— Дръж го здраво! — извика Лиза.

Анг Гелу правеше всичко по силите си… но точно в този момент, навярно усетил намерението на лекарката, умопомраченият се извъртя и захапа дълбоко бузата на монаха.

Анг Гелу изкрещя — зъбите пробиха плътта му до костта.

Но въпреки това не отпусна хватката си.

Лиза не чака повече, а заби иглата във врата на лудия монах и натисна буталото докрай.

— Пусни го!

Анг Гелу го блъсна силно в рамката и черепът му изтропа в дървото. После двамата отстъпиха назад.

— Успокоителното ще го повали след по-малко от минута. — Би предпочела да направи инжекцията венозно, но това нямаше как да стане при трескавото мятане на обезумелия монах. Дълбоката мускулна инжекция също трябваше да свърши работа. След като лекарството го упоеше, тя можеше да работи по-спокойно и прецизно, навярно дори да стигне до някакви отговори.

Голият монах изпъшка, задраска врата си с ръка. Инжекциите с този медикамент бяха болезнени. Залитна към тях, наведе се и грабна сърпа. Изправи се.

Лиза дръпна Анг Гелу назад.

— Само още…

Бум!

Изстрелът изтрещя оглушително. Главата на монаха избухна в дъжд от кръв и натрошени кости. Тялото му политна назад и се свлече на пода.

Лиза и Анг Гелу зяпнаха шашардисани стрелеца.

Непалският войник бавно свали пушката. Анг Гелу му се развика на родния му език и само дето не му взе пушката.

Лиза отиде при тялото и провери за пулс. Нямаше. Огледа изпитателно трупа в търсене на някакъв отговор. Само в морга с пълен набор модерно патологично оборудване можеше да се определи причината за лудостта му. Според разказа на селянина, съобщил за неприятностите в манастира, случилото се тук не беше засегнало само един човек. И други вероятно бяха засегнати в различна степен.

Но от какво? Някой тежък метал във водата или подземен теч на отровен газ, или някаква токсична плесен в старо зърно? Или пък някакъв вирус, като ебола например? Или дори нова форма на луда крава? Опита се да си спомни дали яковете са податливи на това заболяване. Спомни си подутия труп в двора. Не знаеше.

Анг Гелу дойде при нея. Раната на бузата му изглеждаше зле и кървеше, но той сякаш изобщо не я забелязваше. Цялата му болка беше насочена към тялото на пода.

— Казваше се Релу На Хаварши.

— Познавали сте го?

Кимване.

— Беше братовчед на зет ми, сестриния ми мъж. От малко селце в Рейсе. Увлякъл се беше по идеологията на маоистките бунтовници, но после откри, че тяхната ескалираща жестокост не е в природата му, и избяга от тях. Което е равносилно на смъртна присъда. За да го скрия, му уредих да остане известно време в манастира… където бившите му другари никога нямаше да го потърсят. Тук той намери спокойно място, където да изцели раните си… или така поне се надявах. Сега ще трябва сам да намери пътя си към душевния мир.

— Съжалявам.

Помисли си за купчината крайници. Дали умопомрачението не бе задействало някакъв посттравматичен шок и не го беше подтикнало да извърши онова, което го е ужасявало най-силно?

Отгоре се чу ново скърцане.

Всички погледнаха натам.

Беше забравила какво ги е довело тук. Анг Гелу посочи към стръмно тясно стълбище до входа с драперия към храма. Лиза не го беше забелязала. Приличаше повече на паянтова стълба, отколкото на истинско стълбище.

— Аз ще ида — каза монахът.

— Няма да се разделяме — настоя тя, отиде при раницата си и напълни нова спринцовка със седатив. — Само се погрижете нашият каубой да си държи пръста далеч от спусъка.

Войникът тръгна пръв по стълбата. Огледа се и им махна да се качат. Стълбището извеждаше в празна стая. Купчинки тънки възглавници бяха натрупани в единия ъгъл. Стаята миришеше на благовонията, просмукващи се от храма на долния етаж.

Войникът беше насочил пушката си към една дървена врата в дъното на стаята. Под прага се процеждаше треперлива светлина. После някаква сянка пресече светлата линия.

Вътре имаше някой.

Анг Гелу се приближи и почука.

Скърцането спря.

Монахът извика през вратата. Лиза не разбра думите му, но някой друг очевидно ги разбра. Чу се пристъргване на дърво. Вдигна се резе. Вратата се открехна, но не се отвори.

Анг Гелу сложи длан на вратата.

— Внимавайте — прошепна Лиза. Стискаше здраво спринцовката — единственото й оръжие.

Войникът до нея направи същото с пушката си.

Анг Гелу избута вратата. Стаята от другата страна не беше много по-голяма от килер. Разбъркано легло в единия ъгъл. Малко нощно шкафче с маслена лампа. Въздухът вонеше на урина и изпражнения от отвореното нощно гърне до единия крак на леглото. Който и да се крепеше тук, явно не беше излизал с дни.

Възрастен мъж стоеше с гръб към тях в единия ъгъл. Беше със същата червена роба като Анг Гелу, но дрехите му бяха окъсани и мръсни. Беше вързал краищата на робата над коленете си и голите му крака стърчаха отдолу. Пишеше нещо по стената. С пръсти.

Със собствената си кръв.

Още лудост.

В другата си ръка държеше къса кама. По оголените му крака имаше дълбоки разрези — от тях идваше мастилото му. Продължи да работи дори и след като Анг Гелу влезе в стаичката.

— Лама Кемсар — каза Анг Гелу загрижено и малко уплашено.

Лиза влезе след него и вдигна спринцовката. Кимна на Анг Гелу, когато той погледна към нея. После даде знак на войника да отстъпи. Не искаше случилото се долу да се повтори.

Лама Кемсар се обърна. Лицето му беше отпуснато, очите му изцъклени и леко прибулени като в начален стадий на перде, но иначе отразяваха светлината на свещите твърде ярко, като при треска.

— Анг Гелу — измърмори старият монах, после огледа замаяно стотиците редове текст, изписани по четирите стени. Вдигна окървавения си пръст, готов да продължи работата си.

Анг Гелу пристъпи към него, явно поуспокоен. Ламата, господарят на манастира, явно още не беше пресякъл окончателно границата на умопомрачението. С малко късмет можеше и да получат някакви отговори. Анг Гелу заговори на родния си език.

Лама Кемсар кимна, макар да не отклони и за миг вниманието си от своя кървав епос. Докато Анг Гелу уговаряше стария монах, Лиза заразглежда стената. Макар писмеността да не й беше позната, скоро осъзна, че една и съща група символи се повтаря отново и отново.

Реши, че в надписа трябва да се крие някакво значение, бръкна в раницата си и измъкна с една ръка фотоапарата. Насочи го откъм хълбока си към стената и направи снимка. Съвсем беше забравила за светкавицата.

Стаята избухна в силна светлина.

Старецът изкрещя. Завъртя се с камата в ръка. Разсече въздуха. Анг Гелу отскочи стреснато. Ала не той беше мишената. Лама Кемсар изломоти нещо, обзет от нечовешки страх, и преряза собственото си гърло. Отначало се появи само червена линия, която след миг се превърна в пулсиращ порой. Прорезът беше засегнал и трахеята. С последното дихание на стария монах кръвта закипя.

Анг Гелу се хвърли, изби ножа от ръката му и го прегърна като малко дете. Кръв напои робата му, ръкавите и скутът му подгизнаха.

Лиза пусна фотоапарата и раницата и се хвърли към тях. Анг Гелу се опитваше да затисне раната, но усилията му бяха напразни.

— Помогни ми да го сложим на пода — каза Лиза. — Трябва да му осигуря достъп на въздух…

Анг Гелу поклати глава. Знаеше, че е безсмислено. Просто залюля стареца в обятията си. Дишането му — личеше по липсата на мехурчета в прореза — беше спряло. Възрастта, кръвозагубата и обезводняването и без това вече бяха отслабили фатално организма на лама Кемсар.

— Съжалявам — каза Лиза. — Помислих си… — Махна с ръка към стените. — Помислих си, че може да е важно.

Анг Гелу поклати глава.

— Безсмислици. Драсканици на луд човек.

Като не знаеше какво друго да направи, Лиза извади стетоскопа и мушна слушалката под робата на монаха. Опитваше се да скрие вината си зад някаква дейност. Напразно местеше слушалката по гърдите му. Пулс нямаше. Ала откри на ребрата на мъртвия лама странна неравност. Разгърна внимателно подгизналата предница на робата и оголи гърдите му.

Анг Гелу погледна и ахна.

Изглежда, стените не бяха единственото платно, което лама Кемсар беше избрал за писанията си. Един последен символ беше издълбан в гърдите му, прорязан със същата кама и най-вероятно от същата ръка. За разлика от странните символи по стените, този пречупен кръст не можеше да се сбърка с нищо друго.

Свастика.

Още преди да реагират, първата експлозия разтресе сградата.

09:55

Събуди се, обхванат от паника.

Трясък на гръмотевица го извади от трескавия мрак. Не, не беше гръмотевица. Експлозия беше. Мазилка се сипеше на ситен прах от ниския таван. Той седна и се огледа объркано. Не можеше да определи къде е и кое време е. Стаята се въртеше. Погледна надолу и отметна мръсното вълнено одеяло. Лежеше в непознато легло, само по ленени гащи. Вдигна ръка. Трепереше. В устата му имаше вкус на топло лепило и макар че през затворените кепенци на прозорците почти не влизаше светлина, очите го боляха. Побиваха го силни тръпки.

Нямаше никаква представа къде е и дори кога е.

Смъкна крака на пода и се опита да стане. Кофти идея. Светът отново потъна в мрак. Срина се назад и сигурно пак щеше да изпадне в безсъзнание, ако не беше стрелбата. Стрелба с автоматично оръжие. Някъде близо. Кратък откос, после нищо.

Опита отново, този път с повече решимост. Спомените му започнаха да се връщат. Тръгна към вратата. Удари се в нея, подпря се на ръце и натисна бравата.

Заключено.

09:57

— Хеликоптерът — каза Анг Гелу. — Унищожен е.

Лиза стоеше от едната страна на високия прозорец. Веднага след като експлозията утихна, дръпнаха резетата и отвориха широко капаците. Войникът дори откри стрелба на посоки — реши, че нещо в двора се движи.

Никой не отвърна на стрелбата.

— Да не си видял пилота? — попита Лиза. — Може да е открил някакъв проблем с двигателя и да е избягал от хеликоптера.

Войникът бе опрял пушката на перваза и притиснал око до окуляра, оглеждаше трескаво двора.

Анг Гелу посочи мазните кълбета дим, които се издигаха откъм картофените ниви. Точно където беше кацнал хеликоптерът им.

— Не мисля, че експлозията е от механична повреда.

— Какво ще правим сега? — попита Лиза. Дали друг умопобъркан монах не беше взривил машината? И ако бе така, още колко войнствени луди се разхождаха на свобода из манастира? Помисли си за първия, с размахания сърп, и за ужасното нещо, което ламата беше причинил сам на себе си… Какво ставаше, по дяволите?

— Трябва да се махнем оттук — каза Анг Гелу.

— И къде ще отидем?

— На един ден път пеша има малки селца и единични стопанства. Каквото и да е се е случило тук, сами няма да го разгадаем.

— Ами другите монаси? Някои може да са в по-добро състояние от братовчеда на зет ви. Не трябва ли да им помогнем?

— Първата ми грижа е вашата безопасност, доктор Къмингс. Освен това трябва да уведомим властите.

— Ами ако заболяването е заразно? Само ще разпространим заразата, ако се махнем оттук.

Монахът вдигна ръка към разкъсаната си буза.

— Без хеликоптера няма как да се свържем с останалия свят. Ако останем тук, ние също ще умрем… и никой навън няма да разбере.

Това изглеждаше разумно.

— Можем да сведем до минимум контакта си с други хора, докато не стане ясно какъв е причинителят — продължи той. — Ще викаме за помощ, без да се приближаваме много.

— Без физически контакт — измърмори тя.

Той кимна.

— Информацията, която носим, си струва риска.

Лиза бавно кимна. Загледа се в стълба черен дим на фона на синьото небе. Един от групата им, пилотът, най-вероятно вече беше мъртъв. Нямаше начин да определят точния брой на заразените. А експлозията без съмнение беше задълбочила допълнително маниакалните им отклонения. Ако щяха да бягат, трябваше да е бързо.

— Да тръгваме — каза тя.

Анг Гелу заговори отсечено на войника. Той кимна и се дръпна от прозореца. Стискаше пушката в готовност.

Лиза погледна за последно стаята и мъртвия монах. Каква бе вероятността от зараза? Дали вече не се бяха заразили? Прецени вътрешното си състояние, докато излизаше след другите от стаята и се спускаше по стълбите. Устата й беше суха, лицевите мускули я боляха, а сърцето й се беше качило в гърлото. Но това се дължеше само на страха, нали така? Нормални автономни реакции на периферната нервна система в състояние на стрес. Пипна челото си. Влажно, но не пареше. Пое си дълбоко дъх да се успокои, да си внуши, че страховете й са глупави. Дори причинителят да беше заразен, инкубационният период едва ли беше светкавичен.

Прекосиха централния храм. Слънчевата светлина нахлуваше непоносимо ярка през отворената врата.

Въоръженият им придружител оглежда двора цяла минута, после им махна в знак, че е чисто. Лиза и Анг Гелу го последваха.

Лиза огледа двора за някакво движение. Всичко изглеждаше спокойно.

Ала не задълго…

Зад гърба й втора детонация разкъса една по-малка сграда в другия край на двора. Взривната вълна я събори. Тя се просна на земята и се превъртя да погледне.

Покривни плочи летяха сред пламъци към небето. Двата прозореца изплюха нажежени огнени топки, една врата избухна навън, натрошена на трески, последвани от дим и пламъци. Нажежен въздух се ливна към тях като дихание от доменна пещ.

Войникът, на няколко крачки пред нея, беше паднал по гръб. Изправи се с мъка под дъжда от натрошени камъни.

Анг Гелу се надигна и подаде ръка на Лиза.

И смъртта му дойде.

По-силен трясък се чу над трополенето от падащите плочи и рева на пламъците. Изстрел. Горната половина на лицето му се взриви сред мъгла от кръв.

Ала този път вината не беше на плашливия им придружител.

Войникът бягаше от падащите парчета каменни плочи, повлякъл пушката за ремъка. Изглежда, не беше чул изстрела, защото очите му се разшириха невярващо, когато Анг Гелу се срина на земята. Воден от чист рефлекс, войникът свърна надясно и залегна до съседната сграда. Извика нещо на Лиза, но паниката правеше думите му неразбираеми.

Лиза запълзя на заден ход към входа на храма. Нов куршум изби искри от калдъръма. На сантиметри от краката й. Тя се метна през прага в тъмната вътрешност.

Долепи се до стената и погледна през вратата към войника: той се придвижваше бавно покрай сградата, опитваше се да остане извън обсега на стрелеца.

Лиза сякаш беше забравила как се диша, очите й — как да мигат. Оглеждаше трескаво покривите, прозорците. Кой беше застрелял Анг Гелу?

И тогава го видя.

Сянка прекоси на бегом дима, извиращ от сградата отсреща. За миг Лиза зърна у бягащия мъж отблясък на нещо метално. Оръжие. Стрелецът беше напуснал първоначалната си позиция и търсеше нова.

Лиза излезе на открито, молеше се трескаво сенките да я скриват добре. Извика и махна на войника. Той беше долепил гръб до стената и се придвижваше към нея, към централния храм. Погледът и пушката му бяха насочени към ръба на покрива отсреща. Не беше видял придвижването на стрелеца.

Тя извика отново:

— Махни се оттам! — Не говореше езика му, но паниката й явно бе достатъчно очевидна. Погледите им се срещнаха. Тя му махна настойчиво да дойде при нея. Посочи, опитваше се да обясни накъде е избягал стрелецът. Но къде беше отишъл всъщност? Беше ли заел вече позиция?

— Тичай! — изкрещя тя.

Войникът направи крачка към нея. Проблясък над рамото му й даде да разбере, че е сгрешила в заключението си. Онзи не бе тичал, за да заеме нова позиция за стрелба. Пламъци танцуваха зад един прозорец на съседната сграда. Още една бомба.

О, Господи…

Взривът хвана войника в крачка. Вратата зад него избухна навън с хиляди огнени отломки, които се забиха в тялото му миг преди взривната вълна да го вдигне и да го запрати през двора. Той падна тежко по лице и се хързулна напред.

Най-после спря и не помръдна дори когато дрехите му се подпалиха.

Лиза — очите й не се откъснаха от входа — отстъпи към задния изход, към тесния коридор. Нямаше план. Всъщност почти нямаше контрол над собствените си мисли.

Само едно нещо знаеше със сигурност. Анг Гелу и войникът не бяха убити от умопобъркан монах. Действията на нападателя бяха твърде добре пресметнати, убийствата — преднамерени.

И сега тя беше останала съвсем сама.

Огледа тесния коридор и погледът й се спря на окървавения труп на Релу На. Иначе коридорът изглеждаше чист. Ако успееше да вземе захвърления сърп на мъртвия… поне щеше да има някакво оръжие…

Вмъкна се в коридора.

Преди да е направила втора крачка, някой се появи зад нея. Гола ръка я стисна здраво през гърлото. Хрипкав глас излая в ухото й:

— Не мърдай.

Лиза мразеше да й заповядват и повече по навик, отколкото по друга причина, не се подчини и този път — вместо да замръзне, заби лакът в корема на нападателя си.

Чу се изпъшкване и ръката около гърлото й изчезна. Нападателят падна назад през бродираната брокатена завеса на входа и я раздра с тежестта си. Тупна по задник.

Лиза се завъртя и приклекна, готова да хукне.

Мъжът беше само по долни гащи. Кожата му беше смугла, прорязана тук-там от стари изсветлели белези. Права разрошена черна коса скриваше наполовина лицето му. По габаритите си, мускулатурата и широките рамене приличаше повече на индианец, отколкото на тибетски монах.

Но пък може да й се струваше така само заради гащите, които приличаха на набедрена превръзка.

Той изпъшка и вдигна поглед към нея. Леденосините му очи отразиха светлината на лампите.

— Кой си ти? — попита Лиза.

— Пейнтър — изпъшка той. — Пейнтър Кроу.