Джеймс Ролинс
Черният орден (14)

10.
Черният Камелот

09:32

Вевелсбург, Германия

— СС се създава като лична охранителна гвардия на Хитлер — обясняваше на френски екскурзоводът, повел група подгизнали туристи из музея. — Всъщност съкращението СС идва от немската дума Schutzstaffel, която означава „охранителен отряд“. Чак по-късно СС се превръща в Черния орден на Химлер.

Грей се дръпна встрани и изчака туристите да го подминат. Докато чакаше директора на музея, беше чул достатъчно от обясненията на екскурзовода, за да придобие представа за историята на замъка. Как Химлер купил замъка само за една райхсмарка, а после похарчил четвърт милиард да го ремонтира и превърне в свой личен Камелот… но и тази сума била ниска в сравнение с цената на човешката кръв и страдания, погребани тук.

Във витрината до Грей беше изложена раирана униформа от концентрационния лагер в Недерхаген.

Поредната гръмотевица изгромоли зад дебелите зидове и прозорците се разтресоха.

Туристите бавно се отдалечиха, гласът на екскурзовода се изгуби сред разговорите на неколцината други посетители, потърсили тук убежище от бурята.

Монк стоеше с Фиона. Райън беше отишъл да доведе директора. Монк се беше навел да разгледа по-отблизо един от прословутите сребърни пръстени Totenkopf, които раздавали на офицерите от СС. Беше гравиран с руни, плюс череп и кръстосани кости. Зловещо произведение на изкуството, пълно със символизъм и самонадеяност.

И други групирани по теми експонати бяха изложени в малката зала — миниатюрни макети, снимки, лични вещи на офицери от СС, дори един странен малък чайник, принадлежал някога на Химлер. Беше украсен с руна във формата на стилизирано слънце.

— Ето го директора — каза Монк и кимна към един набит господин, който тъкмо влизаше заедно с Райън.

Директорът на музея беше петдесетинагодишен, с прошарена коса и омачкан черен костюм. Свали си очилата и подаде ръка на Грей.

— Доктор Дитер Улмщром — представи се той. — Директор на Historisches Museum des Hochstifts Paderborn. Wilkommen.

Притесненият му вид беше в противоречие с гостоприемните думи. Той продължи:

— Младият Райън казва, че сте дошли във връзка с някакви руни, които сте открили в стара книга. Много интригуващо.

Само дето изглеждаше повече уплашен, отколкото заинтригуван.

— Няма да ви отнемем много време — каза Грей. — Надявахме се, че ще ни помогнете със значението на една определена руна.

— Разбира се, разбира се. Няма начин един директор във Вевелсбург да не разбира от руни.

Грей махна на Фиона да му покаже библията. Тя вече я беше извадила.

Грей отвори книгата на последната страница и я показа на директора.

Свил устни, доктор Улмщром сложи очилата на носа си и се наведе да погледне по-отблизо руната, която Хуго Хирцфелд беше нарисувал с мастило върху мукавата на задната корица.

— Мога ли да прегледам книгата, bitte?

След кратко колебание Грей му я връчи.

Директорът я разлисти бавно, като спираше да огледа някои от написаните на ръка символи по вътрешните страници.

— Библия… колко странно…

— И символът отзад? — настоя Грей.

— Разбира се. Това е руната Mensch.

— Mensch — повтори Грей. — Тоест „човек“.

— Ja. Обърнете внимание на формата. Като стилизирано изображение на човек, но без главата. — Директорът разлисти към средата на библията. — Прадядото на Райън, изглежда, е бил вманиачен на тема символи, свързани с Всеотеца.

— Какво имате предвид? — попита Грей.

Улмщром посочи един от символите, надраскани по вътрешните страници на библията.

— Това е руническият знак за „k“ — обясни директорът, — наречен също „сен“ в англосаксонския. Това е по-ранна руна за човек, само с две вдигнати ръце, още по-грубо стилизирана. А на тази страница е огледалният й образ. — Прелисти няколко страници и посочи.

— Двата символа са нещо като двете страни на една и съща монета. Ин и ян. Мъжко и женско. Светлина и мрак.

Грей кимна. Казаното му напомняше за дългите му разговори с Анг Гелу по времето, когато се беше обучавал при будисткия монах. За това как всички общества по света били като омагьосани от тази двойственост. Споменът го подсети за Пейнтър Кроу и веднага го жегна тревога — все още нямаше никаква връзка с шефа в Непал.

Монк насочи разговора в нова посока.

— Тези руни, те какво общо имат с… този… Всеотеца ли беше?

— Трите са взаимно свързани. Символично поне. Често се смята, че голямата руна, руната Mensch, символизира северния бог Тор, който е създател, по-висше същество. Онова, към което всички се стремим.

Грей се опита да подреди детайлите, да си представи отговора.

— И тези две по-ранни руни, те са всъщност двете половини на руната Mensch.

— Ъ? — изхъмка въпросително Монк.

— Ето така — каза Фиона и начерта с пръст върху покритата с прах витринка наблизо. — Събираш двете по-малки руни и се получава по-голямата. Като пъзел.

— Sehr gut — похвали я директорът. Почука с пръст по първите две руни. — Тези обозначават обикновения човек в неговата двойственост, а когато двете му половинки се съберат, се получава Всеотецът, върховното същество. — Върна библията на Грей и поклати глава. — Тези руни очевидно са интересували дълбоко прадядото на Райън.

Грей се взираше в символа върху мукавата на задната корица.

— Райън, Хуго е бил биолог, нали така?

Райън се размърда малко притеснено.

— Да. Баба Тола също.

Грей бавно кимна. Нацистите бяха проявявали неотслабващ интерес към мита за свръхчовека, за Всеотеца, от който уж била произлязла арийската раса. Всичките тези надраскани символи… нима бяха просто израз на вярата на Хуго в нацистката догма? Едва ли. Спомни си какво беше казал Райън за писмата на прадядо си, за растящото отрезвяване на биолога… а и онова странно писмо до сестра му, в което се намекваше за тайна истина, която е твърде красива, за да умре, и твърде чудовищна, за да я пуснеш на свобода.

От един биолог към друг.

Усещаше, че всичко това е свързано — руните, Всеотецът, отдавна изоставеният научен проект. Каквато и да беше тайната, явно някой смяташе, че е достатъчно важна, за да убива хора.

Улмщром продължи:

— Руната Mensch е била от особен интерес за нацистите, между другото. Те дори я преименували на leben-rune.

— Руната на живота? — попита Грей.

— Ja. Използвали я дори като обозначение за програмата Lebensborn.

— Това пък какво е? — попита Монк.

Отговори му Грей:

— Нацистка програма за развъждане. Ферми за производство на руси и синеоки деца.

Директорът кимна.

— Но също като при двойствеността на руната „k“, и leben-rune си има огледален образ. — Даде знак на Грей да обърне библията на обратно, така че символът да сочи надолу. — Когато се обърне, leben-rune се превръща в своята противоположност. В toten-rune.

Монк изгледа смръщено Грей.

И той преведе:

— Руната на смъртта.

13:31

Хималаите

Смъртта отброяваше секундите.

00:55

Пейнтър стоеше с часовника-таймер в ръка.

— Пеша няма да успеем. Няма начин да се отдалечим достатъчно.

— Тогава какво? — попита Анна.

— Хеликоптерът — каза Пейнтър и посочи към прозореца.

— Но другите… — Анна тръгна към телефона с намерението да вдигне тревога.

— Keine Zeit — изръмжа Гюнтер.

После свали автомата си, руски А-91, откачи пълнител с 40-милиметрови гранати от колана си и го зареди.

— Hier! — Тръгна с големи крачки към бюрото на Анна. — Schnell!

Насочи оръжието към зарешетения прозорец.

Пейнтър грабна Лиза за ръката и я повлече към бюрото. Анна хукна след тях. Гюнтер стреля.

Всички се хвърлиха зад бюрото.

Гюнтер сграбчи сестра си през кръста и легна отгоре й да я защити. Гранатата избухна оглушително. Ушите на Пейнтър изпукаха.

Ударната вълна избута бюрото с цяла крачка. Парчета камък и стъкло обсипаха плота. Пелена от прах и дим се спусна отгоре им.

Гюнтер дръпна Анна да стане. Никой не губи време за приказки. В стената на библиотеката зееше неравна дупка. Книги — разкъсани и горящи — се въргаляха по пода, други бяха отнесени чак в двора навън.

Четиримата хукнаха към изхода.

Хеликоптерът клечеше под надвисналия скален корниз. На по-малко от четиридесет метра. Като прескачаха отломките, те хукнаха към машината.

Пейнтър все така стискаше таймера. Погледна го чак когато стигнаха до хеликоптера. Гюнтер се оказа най-бърз и им отвори задната врата. Пейнтър помогна на Анна и Лиза да се качат, после се метна след тях.

Гюнтер вече седеше на пилотското място. Коланите изщракаха в закопчалките. Пейнтър погледна таймера. Не че имаше смисъл. Или щяха да се измъкнат, или не.

Гледаше цифрите. Главата го болеше ужасно, сякаш шишове пробождаха очите му. Цифрите се размазваха пред погледа му.

00:09

Нямаше време.

Двигателят вече ръмжеше. Пейнтър погледна нагоре. Роторите бяха започнали да се въртят… бавно, твърде бавно. Погледна през страничния прозорец. Хеликоптерът бе на стръмен заснежен склон, обрулен от снощната буря. Небето от другата страна беше закърпено с облаци, а по ниските места се влачеха мъгли.

Гюнтер изруга. Хеликоптерът нямаше да се издигне в разредения въздух, преди роторите му да достигнат пълната си скорост.

00:03

Нямаше да успеят. Абсурд.

Пейнтър посегна към ръката на Лиза.

Стисна я здраво… а после целият свят изведнъж подскочи и се стовари обратно. Чу се далечен кух бумтеж. Всички затаиха дъх в очакване взривната вълна да ги катурне по нанадолнището. Но нищо повече не се случи. Може пък да им се разминеше в края на краищата.

В следващия миг скалният корниз, на който бяха, се отчупи. Хеликоптерът се наклони с носа напред. Роторите му се въртяха безпомощно. Целият заснежен склон се хързулна като ледена плоча, сякаш планината беше отърсила рамене, и повлече хеликоптера със себе си.

Право към ръба на пропастта. Засипваха ги вълни от сняг.

Земята подскочи отново — още една експлозия…

Хеликоптерът все така не излиташе.

Гюнтер се бореше с контролните уреди, подаваше газ до дупка.

Пропастта летеше към тях. Грохотът на свличащия се сняг се чуваше дори през рева на хеликоптера, трещеше като огромен водопад.

Лиза се притисна към Пейнтър, ръката й стискаше неговата до болка. От другата му страна Анна седеше вцепенена, с безизразно лице и вперени напред очи.

Гюнтер бе потънал в мъртвешко мълчание.

Хеликоптерът падна през ръба.

Останала без опора, машината се килна настрани сред пелена от сняг. Падаха бързо, хеликоптерът се тресеше и се люшкаше.

Никой не издаде и звук. Роторите пищяха и за четиримата.

После, най-неочаквано, роторите захапаха въздуха. С леко подрусване, като от спрял асансьор, хеликоптерът се закрепи. Гюнтер изръмжа… и бавно, много бавно, изведе машината в спирала нагоре.

Пред тях ариергардът на лавината се сурна през ръба.

Хеликоптерът се издигна и видяха опустошението. Дим бълваше през всички прозорци на фасадата. Тежките врати на входа бяха изкъртени. Иззад планинския масив се издигаше плътен стълб дим — откъм хеликоптерната площадка в другия край на комплекса.

— Почти сто и петдесет души… — въздъхна Анна, опряла ръце на страничния прозорец.

— Може някои да са се спасили — каза Лиза, очите й не мигаха.

Не се забелязваше никакво движение.

Само дим.

Анна посочи към замъка.

— Wir sollten suchen…

Ала нямаше да има нито търсене, нито спасителна операция.

Никога.

Ослепителнобяло сияние, като светкавица, се ливна през всички прозорци. Зад планинския масив сякаш изгря бяло слънце. Никакъв звук. Светкавица без гръм. Светкавица, която прогаря ретината и отнема зрението.

Ослепен, Пейнтър усети как хеликоптерът се люшка. И ето че се появи звукът — стържене и трополене на скали. Неописуемо и невъзможно силен звук. Не просто като лавина. Звучеше като нещо тектонично, като разместване на континентални плочи.

Хеликоптерът се разтресе…

Зрението се връщаше бавно и болезнено.

Пейнтър притисна лице до прозореца и погледна с присвити очи надолу.

— Господи… — прошепна, обзет от страхопочитание.

Скален прах висеше във въздуха и скриваше отчасти гледката, но не можеше да скрие мащаба на унищожението. Целият планински масив се беше сринал сам в себе си. Гранитното рамо, надвисвало допреди секунди над замъка, се беше срутило, сякаш всичко под него — комплексът и голяма част от планината — просто бяха изчезнали.

— Unmoglich — промълви невярващо Анна.

— Какво?

— Такова унищожение… трябва да са използвали бомба с ЕТН.

Пейнтър я изчака да обясни.

— ЕТН. Енергията на точка нула. Формулите на Айнщайн довеждат до първата ядрена бомба, разбъркват енергиите на няколко уранови атома. Ала ядрената бомба е нищо в сравнение с потенциалната сила, скрита в квантовите теории на Планк. Такива бомби биха използвали енергиите, зародили се още при Големия взрив.

В кабината се възцари пълно мълчание.

Анна поклати глава.

— Експериментите с горивния източник на Камбаната — Зерум 525 — намекваха за потенциалната употреба на енергията на точка нула като оръжие. Но никога не сме работили по това й приложение.

— Е, някой друг явно го е направил — каза Пейнтър. Помисли си за мъртвата ледено руса убийца.

Анна се обърна към него; на лицето й бе изписан ужас и пълно стъписване.

— Трябва да ги спрем.

— Кого? Кои са те?

Лиза се размърда.

— Мисля, че скоро ще разберем. — И посочи през прозореца.

Над върха вдясно от тях се бяха появили три хеликоптера, бели, за да се сливат с пейзажа. Развърнаха се и поеха от три страни към техния.

Пейнтър знаеше достатъчно за въздушния бой.

Бяха се развърнали в атакуваща формация.

09:32

Вевелсбург, Германия

— Северната кула е насам — каза доктор Улмщром и поведе Грей, Монк и Фиона през задната врата на изложбената зала. Райън беше тръгнал преди тях с една стройна жена, облечена в костюм от туид — уредничка в музея. Отишли бяха да направят копие на писмото на Хуго Хирцфелд, както и на всичко друго, свързано с научната дейност на прадядо му. Грей усещаше, че е близо до някои отговори, но първо му трябваше още информация.

С тази цел се беше съгласил директорът лично да ги разведе из замъка на Химлер. Именно тук беше започнала връзката на Хуго с нацистите. Грей си даваше сметка, че за да се придвижи напред, трябва да придобие възможно най-ясна представа за ситуацията през войната — а по-добър източник на подобна информация от директора едва ли щеше да намери.

— За да бъдат наистина разбрани нацистите — почна Улмщром, — човек не бива да ги разглежда само като политическа партия. Наричали себе си Nationalsozialistische Deutsche Arbeitepartei — Германска националсоциалистическа работническа партия, — но в действителност организацията им представлявала по-скоро култ.

— Култ ли? — попита Грей.

— Налице са всички данни за това. Духовен водач, чиито решения не се подлагат на съмнение, негови последователи, облечени еднакво, ритуали и кръвни клетви, провеждани тайно, и най-важното — въвеждането на символ, тотем, който да почитат безпрекословно. Hakenkreuz. Пречупеният кръст, наричан още свастика. Символ, събиращ в едно разпятието и звездата на Давид.

— Кришнарчета, тъпкани с анаболи — измърмори Монк.

— Не се шегувайте. Нацистите разбирали присъщата на идеите сила. Сила, по-голяма от всяко оръжие или ракета. Използвали я, за да подчинят и промият мозъците на цяла нация.

Светкавица озари коридора зад тях. Гръмотевица изтрополи по петите й, силна и басова. Осветлението примигна.

Всички спряха.

— Само един пищящ прилеп… — прошепна Монк. — Дори и най-малкият…

Лампите засветиха нормално и те продължиха напред. Коридорът свърши пред стъклена врата с решетки. От другата й страна имаше просторно помещение.

— Това е така наречената Obergruppenfuhrersaal. — Улмщром извади тежка връзка ключове и отключи вратата. — Вътрешното светилище на замъка. Тук обикновено не се допускат посетители, но мисля, че на вас ще ви се стори интересна.

Отвори вратата и ги покани да влязат.

Минаха един след друг. Дъжд плющеше по пръстена от прозорци на кръглата зала.

— Химлер построил тази зала като повторение на онази в Камелот, замъка на крал Артур. Дори имало дъбова кръгла маса в средата, където се събирали дванайсетимата висши офицери на неговия Черен орден.

— Какъв е този Черен орден? — попита Монк.

— Друго име на СС. По-точно Schwarze Auftrag, или Черният орден, е името, дадено от Химлер на кръга негови приближени, тайната кабала, която водела началото си още от окултисткото общество „Туле“.

Грей наостри уши. Пак „Туле“. Химлер бил негов член, прадядото на Райън също. Замисли се за връзката. Вътрешен кръг от окултисти и учени, които вярват, че някога светът е бил управляван от господарска раса… и че това ще се случи отново.

Директорът продължи разказа си:

— Химлер бил убеден, че тази зала и кулата, в която тя се намира, са духовният и географски център на новия арийски свят.

— Защо точно тук? — попита Грей.

Улмщром сви рамене и тръгна към центъра на залата.

— Някъде по тези земи тевтонците са надвили римляните в една от най-важните битки в историята на германските народи.

Нещо подобно им беше разказал и бащата на Райън.

— Но може да е имало и други причини. Тук легенди колкото щеш. Недалеч има група праисторически монолити, подобни на камъните при Стоунхендж, казват се Екстернщайн. Някои твърдят, че под тях били корените на Северното световно дърво, Игдрасил. А да не забравяме, разбира се, и за вещиците.

— Които са били избити тук — каза Грей.

— Химлер вярвал, вероятно с основание, че жените са били убити, защото са били езичници, практикуващи нордическите обичаи и ритуали. От негова гледна точка, фактът, че кръвта им е била пролята тук, бил по-скоро освещаване на тукашната земя.

— Значи агентите по недвижими имоти са прави — измърмори Монк. — Местоположение и пак местоположение, това е ключовата дума.

Улмщром се намръщи, но продължи без коментар:

— Каквато и да е причината, ето това е същинското предназначение на Вевелсбург. — И посочи към пода.

Рисунък от тъмнозелени плочки изпъкваше на белия фон в сумрака. Приличаше на слънце, от което излизаха дванайсет светкавици.

— Schwarze Sonne. Черното слънце. — Улмщром тръгна покрай външната окръжност. — И този символ е свързан с много легенди. Но за нацистите той символизирал земята, откъдето произлизал Всеотецът. Земя, позната под много имена. Туле, Хиперборея, Агарта. По-общо, символът представлявал слънцето, под което щяла да се прероди арийската раса.

— Което ни връща към Всеотеца — каза Грей, замислил се за руната Mensch.

— Това била върховната цел на нацистите… или поне на Химлер и неговия Черен орден. Да се въздигне немският народ до предишния си богоподобен статут. Именно затова Химлер избрал този символ за един вид лого на своя Черен орден.

Грей започна да се досеща за естеството на научния проект, възложен на Хуго. Биолог, свързан с Вевелсбург. Дали не се е забъркал в някаква още по-изродена форма на проекта Lebensborn, някакъв вид евгенична програма — теорията за низшите раси, които се плодят като зайци и развалят човешкия геном? На защо някой би пощурял по такава програма днес, и то до степен да убива хора наляво и надясно? Какво толкова беше открил Хуго, че да го запази в дълбока тайна, да го погребе шифровано в семейните си книги?

Спомни си какво им беше казал Райън за писмото, което прадядо му написал на дъщеря си малко преди да умре. За тайната истина, която е твърде красива, за да умре, и твърде чудовищна, за да я пуснат на свобода. Какво беше открил? Какво беше решил да скрие от нацистките си шефове?

Нова светкавица обля залата в светлина. Символът на черното слънце грейна. Електрическото осветление потрепна отново, докато гръмотевицата тресеше кацналия на хълма замък. Да, това не беше най-подходящото място, където да се озовеш по време на гръмотевична буря.

Сякаш в потвърждение осветлението примигна отново… а после лампите угаснаха.

Токът спря.

Но пък през прозорците все още нахлуваше достатъчно сумрачна светлина.

Отнякъде долетяха силни гласове, викове.

Силен трясък долетя от по-близо.

Всички обърнаха погледи натам.

Вратата на залата се беше затръшнала. Грей посегна към пистолета под мишницата си.

— От охранителната система е — успокои ги Улмщром. — Не се притеснявайте. Резервните генератори всеки миг ще…

Лампите примигнаха, после се включиха.

Улмщром кимна.

— Ето, нали ви казах. Es tut mir leid — извини се той. — Насам, моля.

Поведе ги обратно през вратата, но вместо да тръгне към централната зала, се насочи към някакво стълбище отстрани. Явно туристическата обиколка още не беше свършила.

— Мисля, че следващата стая ще ви се стори още по-интересна, защото там ще видите руната Mensch от вашата библия.

По коридора се чуха стъпки, приближаваха се бързо.

Грей се обърна и осъзна, че ръката му още е върху пистолета. Но не се наложи да го вади от кобура. Стъпките се оказаха на Райън, който бързаше към тях, стиснал дебел кафяв плик.

Настигна ги задъхан. Очите му шареха неспокойно, сигурно заради спирането на тока отпреди малко.

— Ich glaube… — Окашля се да прочисти гърлото си. — Взех всички документи, включително писмото до баба Тола.

Монк взе плика и изсумтя:

— Значи вече можем да се разкараме оттук.

Може би наистина трябваше да побързат. Грей погледна към доктор Улмщром, който стоеше при стълбището, водещо надолу.

Директорът на музея пристъпи към тях.

— Ако бързате…

— He, bitte. Та какво казвахте за руната Mensch? Глупаво ще е да си тръгнем, без да разберем колкото се може повече.

Улмщром вдигна ръка и махна към стълбището.

— На долното ниво се намира единствената стая в целия замък, където може да се види руната Mensch. Разбира се, присъствието й е съвсем на място, като се има предвид…

— Като се има предвид какво?

Улмщром въздъхна и си погледна часовника.

— Елате. И без това трябва да побързаме. — Обърна се и заслиза по стълбището.

Грей махна на Фиона и Райън да го последват. Монк извъртя очи, докато минаваше покрай него.

— Призрачен замък… По-добре да си бяхме тръгнали…

Грей разбираше неустоимото му желание да се махне оттук. И той го усещаше. Първо фалшивата тревога с мерцедеса, после спрелият ток. Но пък нищо съмнително не се беше случило. А шансът да научат още нещо за руната в библията и присъствието й тук не беше за изпускане.

Чу глас — директорът и другите бяха стигнали долу.

— Тази стая се намира точно под Obergruppenfuhrersaal.

Грей ги настигна, докато директорът отключваше друга врата, същата като вратата на горния етаж, с дебело стъкло и охранителна решетка. Задържа я да влязат, после влезе след тях.

И тази стая беше кръгла, но без прозорци, слабо осветена от аплици. Дванайсет гранитни колони обикаляха в пръстен помещението — поддържаха куполообразния таван. В центъра му беше нарисувана свастика.

— Това е криптата на замъка — каза Улмщром. — Вижте ямата в центъра на стаята. Тук изгаряли церемониално нашивките на провалилите се офицери от СС.

Грей вече беше забелязал каменната яма, точно под свастиката на тавана.

— Ако застанете близо до ямата и погледнете към стените, ще видите руните Mensch, изобразени там.

Грей пристъпи към ямата и изпълни указанията. На равни разстояния в четирите посоки руните изпъкваха ясно, вдълбани в каменните стени. Сега вече Грей разбираше казаното от Улмщром преди малко. „Присъствието на руните е съвсем на място, като се има предвид…“

Тук руните бяха обърнати надолу.

Toten-runes.

Руни на смъртта.

Силен трясък, същият като онзи отпреди малко, разтърси стаята. Само че този път токът не угасна. Грей се завъртя, осъзнал грешката си. Любопитството му го беше разсеяло. Доктор Улмщром всъщност така и не се беше отдалечил на повече от крачка от вратата.

А сега стоеше от другата й страна и спускаше заключващия механизъм.

Извика през дебелото стъкло, което без съмнение беше бронирано.

— Сега ще разберете истинското значение на toten-rune.

 

 

След което се чу силно изпукване. Всички лампи угаснаха. Стаята потъна в пълен мрак.

В тишината на потресеното им мълчание нахлу нов звук — зловещо съскане.

Но не на змия.

Грей усети вкуса в устата си.

Газ.

13:38

Хималаите

Трите хеликоптера се разгърнаха в атакуваща формация.

Пейнтър наблюдаваше приближаването им с бинокъл. Беше разкопчал колана си и пълзешком се беше прехвърлил на мястото до пилота. Веднага позна вражеските машини — „Юрокоптер Тайгър“, снаряжени с ракети въздух-въздух.

— Нашият хеликоптер има ли някакви оръжия? — попита той Гюнтер.

Гигантът поклати глава.

— Nein.

Опитваше се да обърне хеликоптера на сто и осемдесет градуса и да избяга от преследвачите. Завърши маневрата и даде газ. Това беше единствената им надежда — скоростта.

Техният хеликоптер, по-лек като конструкция и без тежестта на въоръжение, беше едновременно по-бърз и по-маневрен. Но дори и това предимство си имаше ограничения.

Пейнтър знаеше накъде ги води Гюнтер, притискан от машините отзад. Добре беше изучил картите на района. Китайската граница отстоеше само на петдесетина километра.

Ако атакуващите хеликоптери не ги сваляха, навлизането в китайското въздушно пространство определено щеше да доведе до същото. А при напрежението в последно време между непалското правителство и маоистките бунтовници границата се охраняваше дори по-бдително от обичайното. Озовали се бяха между чука и наковалнята.

— Изстреляха ракета! — извика Анна от задната седалка.

Шеметна резка от пушек и огън мина от дясната им страна, само на метри от корпуса. Ракетата се заби в заледеното било пред тях. Лумна огън, разхвърчаха се скални отломки. Голям къс от билото се откърти и се плъзна по склона.

Гюнтер наклони хеликоптера и го изведе извън дъжда от отломки.

После се гмурна рязко надолу и се провря между два скални рида. Временно бяха извън директната линия на обстрел.

— Ако кацнем? — каза Анна. — Сега. И продължим пешком.

Пейнтър поклати глава и извика, за да го чуят над рева на двигателя:

— Тези хеликоптери имат инфрачервено засичане. Ще ни открият веднага. И няма начин да се измъкнем от ракетите и картечниците им.

— Тогава какво ще правим?

Нажежените до бяло шишове на главоболието продължаваха да го измъчват. Зрението му се беше свило до лазерен фокус.

Отговори Лиза — беше се навела напред откъм задната седалка и бе забила поглед в компаса.

— Еверест — каза тя.

— Какво?

Лиза кимна към компаса.

— Движим се право към Еверест. Защо не кацнем там и не се смесим с катерачите?

Пейнтър се замисли за плана й. „Да се скрием на видно място.“

— Заради бурята планината направо се беше задръстила — продължи тя високо. — Когато тръгнах, поне двеста души чакаха времето да се оправи. Имаше и войници от непалската армия. Може и още да са пристигнали след опожаряването на манастира.

Лиза хвърли поглед към Анна. Пейнтър видя изражението й и разбра какво означава. Двамата се бореха за живота си в една лодка със същите хора, които бяха опожарили манастира. Ала по-голям враг заплашваше и четиримата. Макар Анна да беше направила жесток и непростим избор, необходимостта от нейните действия беше предизвикана от действията на другата, вражеската фракция, която беше задвижила събитията, довела и четиримата дотук.

А Пейнтър знаеше и друго — че няма да се свърши само с това. Това тук беше само началото, диверсия, предназначена да отклони вниманието от нещо друго. От нещо чудовищно. Думите на Анна кънтяха в измъчената му глава.

„Трябва да ги спрем.“

— При толкова много сателитни телефони и видеообмен от базовия лагер едва ли ще посмеят да атакуват — каза Лиза.

— Да се надяваме — каза Пейнтър. — Защото ако не се оттеглят, ще поставим в опасност живота на много хора.

Лиза се намръщи. Пейнтър знаеше, че сред хората в базовия лагер е и брат й. Двамата се спогледаха.

— Става въпрос за нещо наистина важно — каза тя, стигнала до същото заключение, до което беше стигнал и той преди миг. — Налага се да поемем риска. Трябва да кажем на някого какво става!

Пейнтър само кимна.

— По-бързо ще е, ако минем над отсамния му склон, вместо да го заобиколим, за да стигнем до другия — каза Анна и посочи огромната планина пред тях.

— Значи тръгваме към базовия лагер? — попита Пейнтър.

Явно бяха постигнали единодушие.

Но не всичко зависеше от тях.

Над хребета изрева хеликоптер и плъзгачите му минаха сякаш на сантиметри над тях. Новопоявилият се, изглежда, не беше очаквал да ги открие тук. „Тигърът“ се извъртя и набра височина в изненадан пирует.

Уви, бяха ги открили.

Пейнтър се надяваше другите два хеликоптера да ги търсят далече оттук… но пък и един „Тигър“ беше достатъчен.

Тяхната невъоръжена машина зави към широка клисура, цялата в сняг и лед. Никакво прикритие. Вражеският пилот реагира веднага и ги последва.

Гюнтер увеличи скоростта максимално, може и да успееха да надбягат по-тежкия „Тигър“… но не и ракетите му.

Сякаш за да подчертае това, вражеският хеликоптер откри огън с картечниците си, куршумите задупчиха заледения сняг.

— Няма да го надбягаш, забрави! — изкрещя Пейнтър и вдигна палец нагоре. — По-добре се надбягвайте натам.

Гюнтер го погледна, свъсил вежди.

— Той е по-тежък — обясни Пейнтър. — Ние можем да се изкачим на по-голяма височина. Където няма как да ни последва.

Гюнтер кимна и дръпна лоста за управление назад. Хеликоптерът се изстреля нагоре като експресен асансьор.

Преследвачът им явно не очакваше подобна маневра и изгуби няколко секунди.

Пейнтър гледаше висотомера. Световният рекорд за височинно изкачване с хеликоптер беше поставен с машина от същия модел като тяхната, „А-Стар“, без въоръжение. Онзи хеликоптер беше кацнал на Еверест. Не беше нужно да се изкачват чак толкова високо — след седем хиляди метра тежкият „Тигър“ започна да изостава, роторите му блъскаха напразно разредения въздух, машината се клатеше странично, което допълнително възпрепятстваше успешна стрелба с ракетите.

А тяхната машина все така се издигаше към безопасността.

Но пък не можеха вечно да останат тук, горе.

Всичко, което отива нагоре, рано или късно трябва да се върне долу.

А като кръжаща акула, атакуващият хеликоптер ги чакаше в ниското. Трябваше само да ги следи, нищо друго. Пейнтър забеляза и другите два да летят към тях — истинска глутница, която се събира около ранената плячка.

— Мини над хеликоптера — каза Пейнтър и постави дланите си една над друга за по-ясно.

Гюнтер продължаваше да се мръщи, но въпреки това последва съвета му.

Пейнтър се извърна към Анна и Лиза.

— Вие двете, искам да гледате внимателно през страничните прозорци. Кажете ми, когато е точно под нас.

Те кимнаха, че са го разбрали.

Пейнтър хвана лоста пред себе си.

— Почти! — извика Лиза от своята страна.

— Готово! — извика и Анна секунда по-късно.

Пейнтър дръпна лоста. Той контролираше лебедката, прикачена към колесниците на хеликоптера. Въжето и сбруята бяха спуснали Пейнтър по-рано, когато преследваха убийцата в замъка. Само че сега той не спускаше сбруята. Лостът, който държеше, се използваше за изхвърляне на цялата лебедка, в случай че механизмът заяде. Пейнтър го дръпна докрай и усети тласъка на изхвърлянето.

Притисна лице към прозореца.

Гюнтер изведе хеликоптера встрани, за да виждат по-добре.

Тежката лебедка падаше с въртеливо движение, сбруята и въжето се развиваха в оплетена маса.

Всичко това се удари в роторите на хеликоптера под тях. Ефектът беше разрушителен. Роторите се откъртиха и се разхвърчаха във всички посоки. Самата машина се завъртя, килна се настрани и започна бързо да пада.

Нямаше време за губене. Пейнтър посочи единствения им съсед на тази височина. Белият масив на Еверест се издигаше напред, обвит в облачна пелена.

Трябваше да стигнат до базовия лагер на по-ниските му склонове… само че там, на по-малките височини, небето беше опасно.

Още два хеликоптера, разлютени като стършели, летяха към тях.

А на Пейнтър му бяха свършили лебедките.

 

 

Лиза гледаше как другите хеликоптери се приближават и уголемяват — от мушици в началото до ястреби сега. Надбягването беше започнало.

Гюнтер наклони стръмно тяхната машина и се гмурна към не така разредения въздух долу. Прицелил се беше в пролуката между връх Еверест и неговия побратим Лхотце. Извит хребет — прословутата южна седловина — свързваше Лхотце с Еверест. Трябваше да минат над нея и да оставят планината между себе си и преследвачите. Базовият лагер лежеше от другата страна на седловината, в подножието й.

Ако успееха да стигнат там…

Лиза си представи брат си, широката му усмивка, врътката в косата му отзад, която все се опитваше да приглади. Къде им беше умът, да пренасят тази война в базовия лагер, при брат й?

Пейнтър и Гюнтер се бяха привели над контролните уреди и говореха нещо, но ревът на двигателя поглъщаше думите им. Просто трябваше да вярва, че Пейнтър знае какво прави. Той не би изложил на излишен риск никого.

Седловината се приближаваше. Еверест изпълваше гледката вдясно, вятърът разнасяше сняг по върха му. Лхотце, четвъртият по височина връх на света, се изправяше като стена вляво.

Гюнтер снижи хеликоптера в по-остър ъгъл. Лиза стисна предпазния колан.

Пронизителен писък се вряза в рева на двигателя и тракането на перките.

— Ракета! — извика Анна.

Гюнтер рязко дръпна лоста. Носът на хеликоптера се вирна нагоре и надясно. Ракетата мина под плъзгачите им и се заби в източния край на седловината. Към небето изригна огън. Гюнтер побърза пак да сниши хеликоптера, далеч от разлетелите се отломки.

Притиснала буза до прозореца, Лиза гледаше назад. Двата хеликоптера бяха скъсили разстоянието и се насочваха към тях. А после ледена стена ги скри от погледа й.

— Прехвърлихме билото! — извика Пейнтър. — Дръжте се здраво!

Лиза се обърна напред. Хеликоптерът се спусна стремглаво покрай почти вертикалния склон на южната седловина. Сняг и лед се изнизваха под тях. Напред се появи по-тъмно петно. Базовият лагер.

Летяха право натам, сякаш смятаха да се забият в палатковия град.

Лагерът се разду под тях, разрастваше се с всяка секунда, вече се различаваха и палатките.

— Ще кацнем тежко! — извика Пейнтър.

Гюнтер не намали.

Лиза зашепна:

— О, Боже… о, Боже… о, Боже…

В последния момент Гюнтер вдигна носа на машината нагоре, водеше отчаяна борба с контролните уреди. И с вятъра, който ги натискаше надолу.

Светът около тях се люлееше като пиян.

Лиза стисна до болка страничните облегалки; единствено предпазният колан я задържаше на мястото й.

А после плъзгачите се удариха силно в земята, носът на хеликоптера се озова малко по-ниско от оптималната позиция за кацане и Лиза политна напред. Коланът я задържа. Вихрушката на роторите вдигна пушилка от сняг. Хеликоптерът се люшна назад и клекна стабилно на плъзгачите.

— Бързо навън! — изкрещя Пейнтър, докато Гюнтер изключваше двигателя.

Люковете изщракаха и четиримата се изсипаха от кабината.

Пейнтър сграбчи ръката на Лиза. Анна и Гюнтер ги последваха. Към тях тичаха хора. Лиза вдигна поглед към хребета. Иззад седловината още се вдигаше дим от забилата се ракета. Несъмнено всички в лагера бяха чули експлозията и именно тя ги беше изкарала от палатките.

Засипаха ги гласове, мешавица от езици.

Лиза, почти оглушала от трещенето в хеликоптера, ги чуваше сякаш от километри.

А после един познат глас стигна до нея:

— Лиза!

Тя се обърна. Висок мъж с черна грейка и сива термориза разбутваше яростно тълпата.

— Джош!

Пейнтър я пусна и след миг Лиза се озова в прегръдките на брат си, сгуши се до гърдите му. Миришеше на якове. По-приятна миризма не беше усещала в живота си.

Зад тях Гюнтер изръмжа:

— Pass auf!

Предупреждение.

Всички наоколо се раздвижиха и засочиха към небето.

Лиза се отскубна от прегръдките на брат си.

Двата хеликоптера бяха увиснали над седловината, перките им разбъркваха дима от ракетното попадение. Хищни, смъртоносни.

„Махайте се — помисли си Лиза — напрегнато, сякаш можеше да им го внуши само с усилие на волята си. — Махайте се, дяволите ви взели!“

— Тези пък кои са? — попита някой.

И без да се обръща, Лиза позна Бостънския Боб — поредната грешка от миналото й. Вечното мрънкащо недоволство в гласа му го издаваше като документ за самоличност. Нахален както винаги, той явно беше тръгнал след Джош. Лиза не му обърна внимание.

Ала Джош, изглежда, беше усетил напрежението й при появата на хеликоптерите.

— Лиза, какво става?

Тя само поклати глава, вперила очи в небето. Не биваше да раздвоява вниманието си, ако искаше да ги прогони.

Уви, и това не помогна.

Двата хеликоптера едновременно се гмурнаха към тях. Огнен пукот освети носовете им. Сняг и лед изригнаха в паралелни смъртоносни пътеки — идваха право към базовия лагер.

— Не… — простена Лиза.

Бостънския Боб заотстъпва и изкрещя:

— Какво си направила, за Бога?

Тълпата, зашеметена и вкаменила се за миг, изведнъж изригна в писъци и викове и се пръсна във всички посоки.

Пейнтър грабна другата ръка на Лиза. Дръпна я и повлече и Джош с нея. Но нямаше къде да се скрият.

— Радио! — изкрещя Пейнтър на Джош. — Къде има радио?

Брат й се взираше онемял в небето.

Лиза го разтърси за ръката и той най-после я погледна.

— Джош, трябва да намерим радиостанция! — Знаеше какво има предвид Пейнтър. Ако не друго, трябваше поне да съобщят на някого във външния свят какво става.

Брат й се закашля, съвзе се и посочи.

— Ето там… След като бунтовниците нападнаха манастира, включиха спешна комуникационна мрежа — И забърза към една голяма червена палатка.

Бостънския Боб заподтичва подир тях, доловил авторитета, който се излъчваше от Пейнтър и Гюнтер. Или пък беше заради автомата на Гюнтер. Германецът беше заредил нова граната в приставката му. Готов беше да окаже последен отпор и да ги прикрива, докато те се оправят с радиостанцията.

Но преди да са стигнали до палатката, Пейнтър извика:

— Залегни!

И я повали на земята. Всички последваха примера му, макар че се наложи Джош да дръпне със сила Бостънския Боб.

Странен нов звук, като пищене, отекна в планината.

Пейнтър трескаво оглеждаше небето.

— Какво е това? — възкликна Лиза.

— Чакай — измърмори Пейнтър, бе свъсил объркано чело.

Иззад връх Лхотце се появиха два военни самолета. Огнени езици изригнаха изпод крилете им.

Ракети.

О, не!

Само че не в лагера се целеха самолетите. Стрелнаха се с гръмовен рев над палатковия град, разделиха се и набраха рязко височина.

Двата атакуващи хеликоптера, изминали вече три четвърти от разстоянието до лагера, се взривиха, ударени от ракетите с топлинно насочване. Горящите им останки се забиха в склона и изригнаха във фонтани от пламъци и сняг. Заваляха отломки, но нито една не стигна до лагера.

Пейнтър стана и помогна на Лиза да се изправи.

Другите се заизправяха след тях.

Бостънския Боб се втурна към Лиза и размаха пръст пред лицето й.

— Какво значи това, мамка му? Ти ни го стовари на главата!

Лиза му обърна гръб. Къде й беше умът, че да легне с това мекотело? Сякаш го беше направила някаква друга, непозната й жена.

— Не ми обръщай гръб, кучка с кучка!

Лиза се извъртя, стиснала юмруци… но Пейнтър я изпревари. Юмрукът му се заби в лицето на Бостънския Боб. Лиза беше чувала израза „да паднеш като покосен“, но не беше виждала никой да пада така. Бостънския Боб политна като отсечено дърво и падна на земята. И не помръдна, проснат като труп, със счупен нос и в безсъзнание.

Пейнтър разтърси ръката си и примижа.

Джош ги зяпна, после се ухили.

— Приятел, от цяла седмица си мечтаех да го направя.

В този момент някакъв мъж с пясъчноруса коса излезе от червената палатка. Беше с военна униформа. Военна униформа на САЩ. Погледът му се закова върху Пейнтър.

— Директор Кроу? — попита той и протегна ръка.

Пейнтър я стисна и примижа — натъртените кокалчета боляха.

— Имате много поздрави от Логан Грегъри, сър — каза мъжът и кимна към димящите на склона отломки.

— По-добре късно, отколкото никога — отвърна Пейнтър.

— В момента чака на линия. Бихте ли ме последвали?

 

 

Пейнтър придружи офицера от въздушните сили, майор Брукс, към комуникационната палатка. Лиза се опита да го последва заедно с Анна и Гюнтер, но майор Брукс вдигна ръка и ги спря.

— Ей сега се връщам — успокои ги Пейнтър.

Наведе се и влезе в палатката. Вътре имаше пълен комплект комуникационно оборудване. Един офицер отстъпи от сателитната телекомуникационна станция и Пейнтър зае мястото му и вдигна слушалката.

— Логан?

Гласът от другия край на линията се чу съвсем ясно:

— Директор Кроу, не мога да ви опиша колко се радвам да ви чуя.

— Май трябва да благодаря на теб за това.

— Получихме сигнала ви за помощ.

Пейнтър кимна. Значи съобщението му бе стигнало където трябва, изпратено чрез единичното излъчване от импровизирания усилвател, който беше сглобил в замъка, преди той да даде на късо.

— Доста се поозорихме, докато уредим сателитно наблюдение и координираме действията си с непалците — обясни Логан. — Успяхме, но беше на косъм.

Логан явно беше наблюдавал цялата ситуация чрез сателит, навярно още от момента, когато бяха избягали от замъка. Но подробностите щяха да почакат. Пейнтър си имаше по-неотложни грижи.

— Логан, ще те уведомя за всичко случило се, но преди това искам да направиш едно спешно проучване. Ще ти пратя по факса един символ, татуировка. — Пейнтър се обърна към майора и с жест му поиска нещо за писане. Подадоха му необходимото. Той нарисува набързо символа, който беше видял върху ръката на убийцата. Засега разполагаха само с това.

— Веднага започнете работа — продължи Пейнтър. — Виж дали някоя терористична организация, политическа партия, наркокартел или дори звено на бойскаути може да бъде свързано с този символ.

— Веднага ще се заема.

Пейнтър довърши не особено умелата скица на татуираната детелина, подаде листа на офицера по комуникациите и той веднага я пусна по факса.

Междувременно Пейнтър описа в най-общи линии случилото се на своя заместник. За щастие, Логан го остави да довърши, без да задава излишни въпроси.

— Факсът пристигна ли вече? — попита Пейнтър, щом свърши.

— Държа го в ръцете си.

— Чудесно. Проучването… искам го с най-висок приоритет.

Последва дълга пауза. Пълно мълчание в ефира. Пейнтър помисли, че връзката е прекъснала, но после Логан най-сетне се обади, предпазливо и смутено.

— Сър…

— Какво има?

— Този символ ми е познат. Грейсън Пиърс ми изпрати същия преди осем часа.

— Какво?!

Логан му обясни за събитията в Копенхаген. Пейнтър се мъчеше да обхване всичко това и да го намести в ума си.

Адреналинът от преследването вече спадаше и пулсиращото главоболие му пречеше да се съсредоточи. Той се мъчеше да не му обръща внимание и да навърже новите факти към старите. Явно същите убийци бяха погнали и Грей — Sonnekonige, родени под въздействието на друга Камбана. Но какво правеха в Европа? Какво беше толкова важно в няколко стари книги? В момента Грей бил някъде в Германия и вървял по следата с надеждата да разбере нещо повече.

Затвори очи. От това главоболието му се усили още повече. Нападенията в Европа само засилиха убеждението му, че става въпрос за операция в световен мащаб. Готвеше се нещо голямо, което скоро щеше да даде плодове.

Но какво?

Можеха да започнат само от едно място, от една улика.

— Символът явно е от голямо значение. Трябва да разберем кой и какво стои зад него.

Логан каза отсечено:

— Може би знам отговора на този въпрос.

— Какво? Вече?

— Имах осем часа, сър.

„Да. Естествено.“ Пейнтър поклати глава. Погледна химикалката в ръката си и забеляза нещо странно. Обърна ръка. Нокътя на безимения му пръст го нямаше — навярно се беше откъртил преди малко, когато бе цапнал онзи нещастник в носа. Нямаше и капка кръв, само бледа суха плът, безчувствена и студена.

Пейнтър знаеше какво означава това.

Времето му изтичаше.

Логан обясни какво е научил и Пейнтър попита:

— Прати ли тази информация на Грей?

— Още не, сър. В момента нямаме връзка с него.

Пейнтър се намръщи, загърбил временно собствените си здравословни проблеми.

— Гледай да го откриеш — твърдо рече той. — На всяка цена. Грей си няма представа срещу какво се е изправил.

09:50

Вевелсбург, Германия

Криптата се обля в слаба светлина — Монк беше включил фенерчето си.

Грей измъкна и своето фенерче, включи го и го насочи нагоре. По ръбовете на купола бяха разположени миниатюрни дюзи и сега през тях навлизаше зеленикав газ, по-тежък от въздуха — изливаше се на димни водопади от всички отвори.

Дюзите бяха прекалено високо и прекалено много, за да ги запушат.

Фиона се премести по-близо до него. Райън стоеше от другата страна на кладенеца, свил ръце пред гърдите си и вперил поглед в тавана, сякаш не можеше да повярва на очите си.

Някакво движение привлече погледа на Грей към Монк.

Приятелят му беше извадил деветмилиметровия си Глок и се целеше в стъклената врата.

— Не! — извика Грей.

Твърде късно. Монк стреля.

Изстрелът отекна в затвореното пространство, чу се и острото изпукване на рикоширалия в стъклото куршум, който след това се удари сред дъжд от искри в една от стоманените дюзи по ръба на тавана. Поне газът, изглежда, не беше запалим — иначе една искра щеше да ги погуби.

Явно Монк стигна до същия извод, защото горчиво заключи:

— Бронебойно стъкло.

Гласът на директора потвърди наблюдението му:

— Наложи се да инсталираме допълнителни мерки за сигурност. Твърде много неонацисти имаха мерак да се вмъкнат тук. — Отражението на фенерчетата им в стъклото скриваше местоположението му.

— Копеле гадно — измърмори Монк.

Газът се спускаше надолу. Миризмата му беше неприятно сладникава, но на вкус се усещаше горчив. Поне не беше цианид, ако не друго. Цианидът миришеше на горчиви бадеми — и убиваше почти светкавично.

— Стойте прави — каза Грей. — Дръжте главите си високо. И се съберете в средата на стаята, далеч от дюзите.

Събраха се около церемониалната яма. Фиона стисна ръката му. Силно. После вдигна другата си ръка.

— Свих му портфейла. Не че има значение.

— Супер — изръмжа Монк. — Да му беше свила ключовете.

Райън извика на немски:

— Баща ми… баща ми знае, че сме тук! Ще извика полицията!

Отвърна им нов глас — стъклото скриваше лицето на човека, който говореше:

— Боя се, че баща ти няма да се обади на никого… вече. — Думите не бяха изречени като заплаха, а по-скоро уведомително.

Райън залитна, сякаш го бяха ударили в корема. Метна поглед към Грей, после към вратата.

Грей позна гласа. Фиона — също. Пръстите й буквално се впиха в ръката му. Беше татуираният купувач от аукционната къща.

— Този път никакви номерца няма да ви помогнат — каза той. — Оттук няма да се измъкнете.

Грей вече усещаше слаб световъртеж. Тялото му олекваше, почти като в безтегловност. Разтърси глава. Онзи беше прав. Нямаше как да избягат. Но това още не значеше, че са беззащитни.

Знанието беше сила.

Обърна се към Монк и каза:

— Дай си запалката.

Докато Монк ровеше в раницата си, Грей пусна своята на пода и измъкна бележника си. Хвърли го в ямата.

— Монк, хвърли копията, които направи Райън. — После протегна ръка към Фиона. — Фиона, дай ми библията, ако обичаш.

И двамата се подчиниха, без да задават въпроси.

— Подпали ямата — каза Грей.

Монк щракна запалката си и подпали един от листовете, копирани преди малко от Райън. После го хвърли в ямата. След миг от плитката дупка се издигнаха пламъци. Издигащият се дим дори сякаш донякъде разнесе отровния газ… или така поне му се стори на Грей. Главата му се въртеше като след четвърто уиски.

От другата страна на вратата се чуваха гласове, твърде тихи, за да се различат думите.

Грей вдигна библията на Дарвин и извика:

— Само ние знаем каква тайна е скрита в тази библия!

Светлорусият убиец, все още скрит зад стъклото, отговори развеселено:

— Доктор Улмщром разчете всичко, което ни е необходимо. Руната Mensch. Библията вече не ни трябва.

— Сериозно? — Грей вдигна книгата още по-високо и я освети с фенерчето си. — Показахме на Улмщром само онова, което Хуго Хирцфелд е написал върху мукавата на задната корица. Но не и написаното върху предната!

Миг мълчание, после пак тихи гласове. На Грей му се стори, че различава и женски глас, навярно на русата близначка.

Едно съвсем ясно и поуплашено „nein“ — Улмщром.

Фиона залитна, коленете й се подгъваха. Монк я подхвана и задържа главата й над покачващото се ниво на отровния газ. Но дори и той се клатушкаше.

Грей не можеше да чака повече.

Изключи фенерчето за повече драматизъм и пусна библията в огъня. Все още беше в достатъчна степен римокатолик, за да се притесни — не му се случваше всеки ден да гори библии. Старите страници се подпалиха моментално, пламъците се издигнаха до коленете им. Към тавана изригна валмо дим.

Грей си пое дълбоко дъх и вложи максимум увереност в гласа си:

— Ако ние умрем, умира и тайната на библията на Дарвин!

Зачака. Молеше се онези да захапят въдицата.

Една секунда… две…

Газът се надигаше, вече почти не можеха да дишат.

Райън се срина, сякаш някой беше срязал вървите, които го държаха изправен. Монк посегна да го хване, но падна на коляно под тежестта на Фиона. И не се изправи. Отпусна се, гушнал момичето.

Грей се взираше в черната врата. Фенерчето на Монк се търкулна от отпуснатите му пръсти. Имаше ли изобщо някой отвън? Беше ли му повярвал някой?

Така и нямаше да разбере.

Светът потъмня и Грей потъна в бездънен мрак.

17:30

Ловен резерват Хлухлуве-Умфолози

На хиляди километри оттам един мъж се събуди.

Светът се завърна като миазма от болка и цвят. Очите му примигнаха. Нещо пърхаше в лицето му… криле на птица. Слухът му регистрира песен, напев.

— Събужда се — каза нечий глас на зулуски.

— Камиси… — Този път беше женски глас.

Мина известно време, докато събуждащият се мъж свърже името със самия себе си. Негово беше, а някак не му пасваше. Нечий стон стигна до слуха му. Стон със собствения му глас.

— Помогни му да седне — каза жената. И тя говореше на зулуски, но акцентът й беше британски и му звучеше познато.

Усети как го повдигат и го подпират на възглавници. Стаята, коптор от непечени тухли, беше тъмна, но по краищата на запердените прозорци и покрай чергата, преграждаща вратата, си пробиваха път болезнени копия светлина. Таванът беше украсен с цветни кратунки, животински кожи и нанизи пера. Въздухът тежеше от странни миризми. Поднесоха нещо под носа му. Блъсна го миризма на амоняк, толкова силна, че главата му отскочи назад.

Размърда се. Видя, че в дясната му ръка е включена интравенозна система, прикачена към стойка с някаква жълтеникава течност в прозрачна торбичка. Държаха ръцете му.

От едната страна гологърдият шаман с корона от пера стискаше рамото му. Именно той беше напявал. Размахваше отрязано крило на лешояд пред лицето му, за да прогони птиците на смъртта.

От другата му страна доктор Пола Кейн го държеше над лакътя и внимателно притискаше ръката му към одеялото. Под одеялото Камиси беше гол. Самото одеяло така се беше пропило с пот, че лепнеше.

— Къде… какво…? — изграчи той.

— Вода — нареди Пола.

Третият човек в стаята се подчини веднага — беше един прегърбен старейшина от племето. Подаде й очукана манерка.

— Можеш ли да я хванеш? — попита Пола.

Камиси кимна. Силите му бавно се възвръщаха. Взе манерката и отпи от хладката вода — тя размърда едновременно и залепналия му език, и спомените му. Старейшината, който подаде манерката… именно него беше видял в бунгалото си.

Сърцето му внезапно се разбърза. Другата му ръка, тази с включената система, се вдигна към шията му. Напипа превръзка. И тогава Камиси си спомни всичко. Стреличката със змийски зъб. Черната мамба. Инсценираното змийско ухапване.

— Какво стана?

Старецът запълни празнините в историята. Камиси се сети, че именно той, преди приблизително пет месеца, пръв беше казал, че е видял укуфа в резервата. По онова време никой не беше взел твърденията му на сериозно, дори и Камиси.

— Чух какво е станало с госпожа доктор. — Старецът кимна съчувствено към Пола. Заради нея говореше на езика на белите хора. — Чух и какво си казал, че видял. Хората приказва. И аз отивам в твой дом да говоря с теб. Но ти не вкъщи. И аз чакам. Други идват и аз скривам. Те убиват змия. Мамба. Лоша магия. Аз крия се.

Камиси затвори очи и поредицата събития се заниза пред вътрешния му взор. Беше се прибрал, отровиха го със стреличката, после го бяха зарязали, взели го бяха за мъртъв. Само че убийците му не бяха подозирали за човека, скрил се в задната стаичка.

— Аз излиза — продължи старейшината. — Вика други. Тайно отнасяме те.

Пола Кейн довърши историята:

— Донесохме те тук. Отровата едва не те уби, но медицината — и съвременната, и древната — те спаси. Беше на косъм.

Камиси премести поглед от интравенозната система към шамана.

— Благодаря.

— Ще имаш ли сили да ходиш? — попита Пола. — Трябва да се движиш. Отровата засяга най-вече кръвообращението.

С помощта на шамана Камиси се изправи, придържаше срамежливо потното одеяло на кръста си. Поведоха го към вратата. Първите няколко крачки се чувстваше слаб като бебе, но с всяка следваща крайниците му сякаш ставаха по-стабилни.

Дръпнаха чергата.

Светлината и жегата се ливнаха през прага, ослепителни и нетърпими.

Следобедно време, прецени той. Слънцето скланяше на запад.

Заслони очи с ръка и пристъпи навън.

Позна миниатюрното зулуско село. Намираше се в самия край на резервата Хлухлуве-Умфолози. Недалеч от мястото, където бяха намерили носорога и където беше нападната доктор Феърфилд.

Погледна Пола Кейн. Тя стоеше със скръстени ръце, лицето й бе изпито от умора.

— Бил е главният надзирател — каза Камиси. Сигурен беше. — Искал е да ми затвори устата.

— За това как е загинала Марша. За онова, което си видял.

Той кимна.

— А какво всъщност…

Не довърши въпроса си — прекъсна я двумоторен хеликоптер, който се стрелна в небето над тях, ниско и шумно. Завихреният от роторите му въздух сведе храстите и клоните на дърветата. Чергите по входовете на колибите заплющяха, сякаш разгневени от неканената поява на машината в небето.

Тежкият хеликоптер се отдалечи бързо, летеше ниско над саваната.

Камиси го проследи с поглед. Определено не беше тръгнал на туристическа обиколка.

Пола наблюдаваше машината с бинокъл. Хеликоптерът се отдалечи, после заходи за кацане. Камиси направи още няколко крачка напред.

Пола му подаде бинокъла.

— Цял ден кацат и излитат хеликоптери там.

Камиси вдигна бинокъла. Светът се увеличи и се приближи. Той видя двумоторната машина да се спуска зад триметрова черна ограда. Оградата, която маркираше границата на частното имение на Вааленберг. Хеликоптерът изчезна зад нея.

— Нещо ги е размърдало — каза Пола.

Камиси настръхна.

Нагласи фокуса. Централните порти, които рядко се използваха, си бяха затворени. Ясно се виждаше старият семеен герб, очертан със сребърен филигран върху тях. Короната и Кръстът на Вааленберг.