Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (93)

91.
Нира

Нира не се съмняваше, че след такива безредици магът-император ще се появи на Добро, и го очакваше с нетърпение. Гореше от желание да надникне в сапфиреносините му очи и да се увери сама каква е истината.

Атмосферата беше изпълнена с напрегнато очакване. Тя погледна загрубелите си зелени ръце. Тялото й беше подлагано на мъчения безброй пъти. Душата й бе опустошена от липсата на контакт със световните дървета. Бяха я откъснали от любовта й и по-късно й бяха отнели бебето. Накрая Удру’х я бе заточил на самотен остров, но тя бе успяла да избяга. Бе издържала толкова много изпитания.

Джора’х скоро щеше да е тук.

След бунта Осира’х беше объркана. Сякаш не можеше да проумее какво е станало и каква е била нейната роля. Понякога, когато не знаеше, че майка й я гледа, приличаше на нормално дете. Но това никога не траеше дълго.

Момичето сякаш усети мислите й и се усмихна странно.

— Може би промяната ще е за добро. Магът-император идва.

— Да, знам. — Гласът на Нира бе пресипнал. Беше готова… и мъничко уплашена.

Корабът на Слънчевия флот се спусна и Нира забърза към площадката за кацане. Сърцето й тупкаше бясно. Тя помнеше искрящите очи на Джора’х, целувките и ласките му. Спомни си първия път, когато я бе докоснал. Спомни си и как я бяха отвлекли от Призматичния палат, в нощта, когато убиха старата посланичка Отема.

Корабът направи кръг и кацна. От него слязоха неколцина готови за бой войници, строиха се и загледаха мърлявите човеци, които се приближаваха боязливо, като очакващи наказание деца.

След това се показа Джора’х, облечен в богато украсена роба, която отразяваше слънчевата светлина. Сапфиреносините му очи се втренчиха в Нира.

Краката й затрепериха. Не можеше да помръдне, сякаш беше пуснала корени. А след това цялото й колебание се изпари и тя хукна към него, без въобще да се замисля.

Илдирийските стражи извадиха оръжията си, но магът-император им изкрещя:

— Ако някой я докосне, ще го екзекутирам лично! — Войниците замръзнаха, сякаш поразени от зашеметител.

Нира забави ход, сякаш внезапно се бе разколебала. Направи още няколко крачки и спря пред него. Трепереше. Бе нормално да се чувства уплашена след всичко, което бе преживяла. Прегърнаха се.

— Жива си — каза той нежно. — Жива. — Тя се притисна към цветната му роба и усети биенето на сърцето му, слушаше топлия му глас. — Удру’х ме уверяваше, че си загинала. После пък каза, че си жива. Не знаех какво да вярвам.

— Аз също. — Толкова много неща се бяха случили, че между тях имаше огромна празнина. — Доколко мога да ти се доверя, Джора’х? В какво да вярвам вече?

Хората и илдирийците на Добро очакваха думите на мага-император и се бояха от тях.

Той се замисли, търсеше точните думи. После каза високо, на всички:

— Ще ви покажа в какво да вярвате. Между нас няма да има повече тайни… но ще ни трябва известно време.