Мария Семьонова
Право на двубой (5)

Приведен вървях,

потайно пълзях,

надушвайки пътя напред.

Гората достигнах,

на дърво се повдигнах

и отгоре погледнах навред.

 

Следата си сам

в годините там

за миг чудодейно видял,

веднага разбрах —

в безпътност и мрак

оковите сам съм ковал.

 

Но що е напред?

Без слово и ред

е разумът на Боговете!

От слънце огрян

възправя балкан

короната на снеговете.

И ето — прозрях:

от каква висота

се вижда брегът

                на Земята!

 

Ръцете отпуснах,

на скалата се спуснах

и снегът ми проблесна

                в косата.

Но все пак го стигнах!

До върха се издигнах

и пред мене се ширна

                простор.

Далеко и близко

земята разкри се

пред моя жадуващ я взор.

 

Оглеждам небето

със болка в сърцето,

че пак съм от блян уязвен.

Там, в синевата,

със облак в краката

възправя се връх озарен.

 

Но ето, дочувам

пред Божия трон

орел ми говори надменно:

„Недей се стреми

към тез висоти,

крила са дарени на мене.

 

Малцина сред вас

получиха шанс,

на тебе той не приляга.

С душа си богат,

затуй си ми брат,

за още недей да посягаш!“

 

Не почнах да споря,

и без да говоря,

изправих се, тръгнах

                напред.

Ръцете разтворих,

за пропаст, за полет.

И нека ме съди Небето.