Мария Семьонова
Право на двубой (29)

Съдбите наши като ручеи текат,

изронват се подобно пясъка крайбрежен,

какво е песъчинката, какво — водата?…

В живота си, обаче, неведнъж

човек сам трябва да си изкове съдбата.

И често трудно е да избереш,

какво като от тебе не зависят кралства.

 

И ако някога добро и зло

се сблъскат в битка откровена,

или пък е веч дошъл мигът

пророчествата сетни да се сбъднат,

ти погледни във своята душа

за туй, което те влече с велика сила,

кое те движи и какво е то —

вражда ли е, или добро?

 

А сетне ти внимателно се вгледай

кой силен е, кого с венец ще кичат,

кому навеки името не ще изричат?

И пак в душата своя погледни

дали добър е краят, който виждаш?

Запитай се отново, точно ти

нима да се намесиш още искаш?

 

И що за радост е това

без име в бой неравен да умреш?

Дали все пак да не склониш глава,

веч никого не ще да отървеш…

И няма смисъл от геройство празно,

което невъзпято си остава,

а времето лекува всичко знайно,

дори на себе си донявга се прощава.

 

Освен това, повярвай — тъй е,

по-лоши врагове от тези няма,

които в огъня на люта битка

за всяка чест и доблест ще забравят.

По-мразени са те и от онези,

които любовта и добротата бранят.

Къде е разликата между тях,

с кого е правдата тогава?

 

Накрая победилият герой

с умора скланя своя меч,

врагът застава на колене,

светът отново от беда спасен е.

Но проехтява заповедно:

„Главите да се отсекат

на всички, що не са покорни!“…

Какво тогава ще решиш,

мой смел другарю,

кому тогава ще помогнеш?