Мария Семьонова
Право на двубой (21)

Вкъщи, братчета, от небесата,

няма да измолим чудесата.

Ден след ден не знаят чет

като грънци върху плет.

 

Вкъщи — скука и сумрак,

нас ни тегли по-нататък.

Чудесата е известно,

че живеят зад морето…

 

И народът там е друг,

тръгнеш ли веднъж на път!

Кой ли чудото преново

ще намери наготово?

 

Зад морето — пир велик,

всеки момък е герой,

а девойка всяка в миг

дави те в очи-порой.

 

Тъй си жалим в глухи степи,

но прислушани в душата,

туй, което сме дочули,

тегли ни подир следата.

И подема ни и ни носи

на съдбата вихър нов

на омръзналия дом

шепнем вяло „сбогом“.

 

Но излиза, че и гдето

корени да пуснеш ти,

хляб корав е, все горчи

с чуждата ръка изпечен.

 

Не във бащината пещ,

не от дядовата свещ,

не от родната земя,

пили са тез семена.

 

Там герои кат навред —

кат елмази сред бразди.

Вместо прелестни моми —

само глупави жени.

 

Чудото на чудесата

се оказва пък… земляка,

във задморски край отнесен

е и той от вихър бесен.

 

И във теб ще легне мрак,

там назад ще тегли пак,

като вълк ще виеш сам

сред гъмжащия площад.

 

Чак тогава осъзнаваш,

че туй, дето си оставил,

е в света широк бездруго —

най-пресветлото му чудо.

 

Към дома те тегли пак…

но си врастнал вече чак

в чуждата земя и тръпнеш

как тоз корен да изтръгнеш.

 

Как кое е в роден край

и за младост отлетяла —

ти на внуците комай

до смъртта си ще разказваш.

 

Те обаче ще растат,

все назад ще се озъртат,

към оня стар забравен път

пак краката ще ги дърпат…