Мария Семьонова
Право на двубой (19)

Нам всичко напомня тихата скръб на нощта,

че все ни се струва палач на всяка надежда.

Денят отминава — ладия в тиха река,

и нашето „вчера“ назад не поглежда.

 

Но утрото носи ни радост, и тиха печал,

вечно ще грее и топли младото слънце,

не ще се завърне ни зло, ни добро, и за жал,

нашето „утре“ безмилостно вече настъпва.

 

Летят бързите дни, текат без пощада,

и ние отново се взираме в бъдната слава,

От глупост с приятел започнал си свада,

не ще го поправиш, мигът отминава.

 

Пришпорваме времето, утре мечтаем,

а днешните грижи — за тях пък нехаем.

Уж вчера невръстния син ти държеше,

как дните ще върнеш, пораснал е вече…

 

Към миналото време душа недей протяга —

увехнаха цветята, саван постла сланата…

А може и да има в туй промисъл от Бога,

че всяко ново утро пристъпва със усмивка.

 

Но както и да мами безгрижие при изгрев,

че вчерашната мъдрост на дело си обърнал,

с това добър е той — все отговори носи…

Но залезът в живота — ще има ли той утре?…