Мария Семьонова
Право на двубой (15)

Този подъл живот колко ли пъти

с кръв лицето ми къпа.

И затуй веч не вярвам на мили слова,

ни на край със щастлива развръзка.

 

Сговор с хората трябва! Тъй живее се век,

без да търсиш белята и бича.

Ала кратко живее тоз, що казва „не“,

че съдбата не ще го обича!

 

Ако въпреки всичко героят се върне

у дома си, и то със победа…

То е приказка само, не ще да се сбъдне,

че животът накриво ни гледа.

 

Ако враг пощадиш и той се смири

или в очите погледне те честно…

Не, не може да бъде, това са лъжи!

Туй е небивало нещо!

 

Ако изгревът нов стрехата облее

и любовта под венчило минава…

То е само илюзия, за да не крее,

за доброто надеждата стара.

 

Но защо ли миражът все ти не дава

да отвърнеш очи от чужда беда?

Че спасеният често подхваща отново

на щастливата приказка първото слово.