Мария Семьонова
Право на двубой (11)

Когато се опълчи род на род,

и тръгнат да мъстят за злите си деяния,

ще спомнят хората за онзи черен период

и внуците си ще врекат на кротост в завещания.

 

Щом няма чест, то нека люта стража

да е страхът — та да изчисти разума.

Затуй и обичаят наш е да се плаща

сега, до грош, без никакъв остатък!

 

… но пак се противи душата

и жалостта гаси наследствения гняв.

Едно е да убиваш — туй е ясно,

да възкресиш обаче не е свише дар.

 

Приключила е битката и отмъстено е,

но как действително и без да преиграваш,

да сложиш край на свойто минало

и древната обида да забравиш?…

 

Как ще живееш през ограда със съседа

и как в очите ще го гледаш?

Нима не е едва до вчера

на негов гръб празнувана пияната победа!

 

За да не се проточи тази нишка,

с която изтъкаваме саван за гроба,

нима не е по-лесно да простим,

да не мъстим, живеейки без злоба?…

 

Но непосилно е това да го докажеш

на онзи, чийто син не може веч да стане!

А другите, които живи си оставил,

ще те обесят с лико на гръкляна.