Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Хотелът „При загиналия алпинист“ (15) (Криминално-фантастична повест)

Глава 15

Навярно това беше служебно провинение. Не чаках помощ от никого, а гангстерите можеха да налетят всяка минута. Можех да разчитам само на това, че на Шампиона сега не му е до Велзевул. Натъквайки се вчера вечер на лавината, той би могъл да се изплаши и в бързината да извърши глупости — от рода на опит да открадне хеликоптер от Мюрското летище. Знаех, че полицията отдавна преследва този бандит, особено след миналогодишния майски метеж, и надеждата ми имаше известни основания. Освен това просто не можех да се държа на нозе. Проклетият Филин ме беше довършил. Разгърнах вестници и някаква отчетност пред касата, придвижих кантонерката към стената, а самият аз легнах, поставяйки пистолета близо до себе си. Заспах мигновено, а когато се събудих беше вече дванайсет и нещо.

На вратата тихо, но настойчиво чукаха.

— Кой е? — креснах аз, припряно напипвайки дръжката на пистолета.

— Аз съм — обади се гласът на Симоне. — Отворете!

— Какво, хеликоптер ли?

— Не. Но трябва да поговорим. Отворете.

Скърцайки със зъби от болка, аз се надигнах — отначало на четири крака, а след това, като се опирах на касата, на два. Рамото ме болеше ужасно. Бинтът беше паднал на очите ми, брадата ми беше подута. Запалих лампата, отместих кантонерката от вратата и превъртях ключа. След това отстъпих, като държах пистолета готов.

Симоне имаше тържествен и делови вид, макар че усещах в него някаква възбуда.

— Охо! — каза той. — Вие тук сте като в крепост. И напразно: никой не се кани да ви напада.

— Това не зная — казах мрачно.

— Да, вие тук нищо не знаехте — каза Симоне. — Докато дремехте, инспекторе, аз свърших заради вас цялата ви работа.

— Ама какво говорите? — казах аз язвително. — Нима Мозес е вече с белезници, а съучастничката му е арестувана?

Симоне се намръщи.

— Няма никаква необходимост от това — каза той. — Тук всичко е много по-сложно, отколкото вие мислите, инспекторе.

— Само не ми разправяйте за вампири — помолих аз, като сядах на стола до касата.

Симоне се усмихна.

— Никакви вампири. Никаква мистика. Истинска научна фантастика. Мозес не е човек, инспекторе. Тук нашият домакин се оказа прав. Мозес и Луарвик не са земни хора, не са хора.

— Те са дошли при нас от Венера — казах аз разбиращо.

— Това не зная. Може би от Венера, може би от друга планетна система, може би от съседното пространство… Те не казват. Важното е, че не са хора. Мозес се намира на Земята вече около година. В земните работи той, естествено, не е могъл да се оправи. Първите, с които се е срещнал, били гангстери. И те го използували за свои цели… В края на краищата Мозес разбрал това. А като разбрал, решил незабавно да бяга и избягал. Луарвик е нещо като пилот, той води прехвърлянето оттук. Те трябвало да тръгнат вчера в полунощ. Но в десет часа вечерта се случила някаква авария, нещо се взривило в апаратурата им. В резултат — свличането и на Луарвик се наложило да се добери дотук на двата си крака… Трябва да им се помогне, инспекторе. Това просто е наше задължение.

Аз го гледах и унило си мислех: страшно много луди има в това дело. Ето още един луд.

— Накратко казано, какво искате от мене?

— Дайте им акумулатора, Петер — каза Симоне.

— Какъв акумулатор?

— В куфара има акумулатор. Енергия за техните работи. Олаф не е убит. Той въобще не е живо същество. Той е робот. И госпожа Мозес също. Това са роботи, нужна им е енергия, за да могат да функционират. В момента на взрива е разрушена тяхната енергийна станция, прекратило се е предаването на енергия и всички техни роботи в радиус от сто километра са се оказали в опасност. Някои вероятно са успели да се включат в своите портативни акумулатори. Госпожа Мозес е била включена към акумулатора от самия Мозес… а аз, ако си спомняте, я помислих за мъртва. А ето че Олаф, кой знае защо, не е успял да се включи…

— Аха — казах аз. — Не успял да се включи, паднал, ама така ловко, че си извъртял шията. Извъртял я, разбирате ли, на сто и осемдесет градуса…

— Напразно се подигравате — каза Симоне. — Това у тях са квазиагонически явления. Извъртяват се ставите, напрягат се псевдомускулите… Аз така и не успях да ви кажа: на госпожа Мозес също беше извъртяна шията.

— Е добре — казах аз. — Квазимускули, псевдовръзки… Вие не сте дете, Симоне, ако се използува арсеналът на мистиката и фантастиката, може да се обясни всяко престъпление, и то винаги ще бъде логично.

— Очаквах това възражение, Петер — каза Симоне. — Всичко може лесно да се провери. Дайте им акумулатора и те във ваше присъствие отново ще включат Олаф.

— Няма да стане — казах аз изведнъж.

— Защо? Вие не вярвате — предлагат ви се доказателства.

Хванах своята бедна бинтована глава. Защо ли слушам този бърборко? Трябва да му дам в ръцете винтовка и да го подгоня към покрива, като добър гражданин е длъжен да съдействува на закона. А Мозесите да запра в мазето. Мазето е бетонно, ще издържи на пряко попадение. И Барнстокрови там, и Кайса. И ще се държим.

— Еднакво мълчите? — каза Симоне. — Да бяхте казали нещо?

Но аз нямах какво да кажа.

— Не съм учен — бавно проговорих. — Аз съм полицейски чиновник. Извънредно много лъжи се усукаха около този куфар… Почакайте, не ме прекъсвайте. Аз не ви прекъсвах. Аз дори ви слушах с интерес. Готов съм да проверя всичко това. Моля. Нека Олаф и тази жена да са роботи. Толкова по-зле. Такива страшни оръжия в ръцете на гангстерите — опази боже! А ако можех, с удоволствие бих изключил и госпожа Мозес също. А вие предлагате на мен, на полицая, да зърна на гангстерите оръдията за престъпление! Разбирате ли какво излиза?

Симоне изпадна в затруднение и се почука по темето.

— Слушайте — каза той. — Ако гангстерите нападнат, край за всички ни. Нали вие излъгахте за пощенските гълъби? Не може да се разчита на полицията. А ако помогнем на Мозес и Луарвик да избягат, поне съвестта ни ще бъде чиста.

— Само вашата ще си бъде чиста — казах аз. — А моята ще бъде опетнена цялата. Със собствените си ръце полицаят помага на бандитите да избягат.

— Те не са бандити! — каза Симоне.

— Те са нещо по-лошо от бандити! — казах аз. — На вас известно ли ви е, че те са ограбили архива на Гренхайм? Вие какво, за нацистите ли сте?

— Известно ми е — каза Симоне. — Мозес всичко ми разказа. Шампиона е дясна ръка на сенатора Голденвасер, началник на неговите щурмоваци. През май миналата година, когато този негодник замисли метежа, Шампиона е бил един от главните организатори, едва не го пипнали войниците, но там се намесил Мозес. Той нищичко не разбирал от нашите работи… пък и сега не разбира… Решил, че това не е преврат, а народно въстание, измъкнал Шампиона и още двама мерзавци и убедил сам себе си, че има работа със солта на земята, с цвета на човечеството… Ето тогава те са се прилепили към него, като пиявици…

— С това ще се оправя съдът — казах аз хладно Симоне се облегна на гърба на стола и ме погледна.

— Обаче вие сте порядъчен дръвник, инспектор Глебски — каза той. — Не очаквах.

— Дръжте си езика — казах аз. — Вървете и се заемете със своите работи. Какво имате там по програма? Чувствени удоволствия?

Симоне започна да хапе устната си.

— Ето ти на тебе и първи контакти — измърмори той. — Ето ти тебе и среща на два свята. Това ли пък трябваше — да прелетиш на Земята дявол знае от къде и да срещнеш гангстери, а в края на краищата такъв пазител на закона, какъвто сте вие, Петер.

— Оставете ме на мира, Симоне — казах аз злобно. — И излезте оттук. Вие ми досаждате.

Той се надигна и тръгна към вратата. Главата му беше отпусната, плещите — прегърбени. На прага той се спря и каза полуобърнат към мен:

— Вие ще съжалявате за това, Глебски. Ще се срамувате, много ще се срамувате.

— Възможно е — казах аз сухо. — Това е моя работа… — Между впрочем, вие умеете ли да стреляте?

— Да.

— Това е добре. Вземете от собственика пушка и идете на покрива. Възможно е на всички нас скоро да ни се наложи да стреляме.

Той излезе мълчешком. Аз внимателно погладих подпухналото си рамо. Ама и отпуск. И как ще свърши всичко — не е ясно. Дявол да го вземе, нима те действително са пришълци? Много точно съвпада всичко… „Вие ще се срамувате, Глебски…“ Какво пък, може би и това да стане. Какво да се прави? Макар че в общи линии за мене каква разлика има пришълци ли са или не? Къде е писано, че на пришълците се разрешава да грабят банки и да участвуват в антиправителствени заговори? На земните жители, видите ли, не се разрешава, а те — може… Добре. Какво все пак трябва да правя?

За всеки случай вдигнах телефонната слушалка. Нищо. Мъртва тишина. Все пак животно е този Алек. Като че ли не е могъл да се запаси с аварийна сигнализация. Търгаш, само знае да скубе пари от клиентите…

Отново почукаха на вратата и аз отново припряно стиснах парабела. Този път ме почете с вниманието си сам господин Мозес със собствената си персона — той таласъмът, той — венерианецът, той — старата ряпа с неизменната чаша в ръка.

— Седнете до вратата — казах. — Ето стол.

— Аз мога и да постоя — избоботи той, като ме гледаше изпод вежди.

— Ваша работа — казах. — А какво обичате?

Още по-озверен, той отпи от чашата.

— Какви доказателства още ви трябват? — попита той. — Вие ни погубвате. Всички разбират това. Всички, освен вас. Какво искате от нас?

— Които и да сте — казах аз, — вие сте извършили ред престъпления. И ще отговаряте за тях.

Той пое шумно въздух през носа си и седна на стола.

— Аз съм само година на Земята — каза той. — И само преди два месеца за първи път разбрах, че помагам на отцепници и убийци. Да, помагах им. Аз отварях каси, нападах банки, грабех златни товари. Аз им помогнах да ограбят архива. Аз спасих престъпниците от възмездие. Повярвайте ми, не знаех какво правя. Мислех, че тези гангстери-политици и политици-гангстери водят борба за социална справедливост. Смятах сенатора Голденвасер за вожд на революцията, а той се оказа бесен човеконенавистник и лакей на финансовите тузове. Считах Шампиона за герой, а той се оказа организатор на масови изтребления на жени и деца в десетки страни и инициатор на политически убийства в тази страна. Аз смятах Филин и неговите приятели… Нали ги смятах за идейни борци. Разбирам, че моите грешки ви струваха скъпо, но едва разбрах всичко… При пръв удобен случай избягах. Ако не беше тази проклета авария, вече нямаше да ме има тук. Нямаше да има никакви убийства… Кълна ви се, че всички загуби, които ви е донесло моето пребиваване тук, ще бъдат възмездени. Аз дори частично ги възвръщам — готов съм да ви връча асигнации на Държавната банка на обща сума един милион крони. Това е всичко, което успях да конфискувам от Шампиона. Останалото вашата държава ще получи в злато, в чисто злато. Вече съм пратил на вашето правителство подробно изложение за омерзителната дейност на сенатора Голденвасер, която сега ми е ясна… Какво още искате?

Аз го гледах и се чувствувах зле. Чувствувах се зле, защото му съчувствувах. Седях лице с лице с отявлен престъпник, слушах го и му съчувствувах. Това беше някаква халюцинация и да се избавя от нея, казах сухо:

— А вие ли ми изплескахте масата и залепихте бележката?

— Да. Страхувах се, че иначе течението ще отнесе бележката.

— Златният часовник?…

— Също аз. И броунинга. Необходимо ми беше да повярвате, да се заинтересувате от Хинкус и да го арестувате.

— Това беше твърде непохватно направено — казах аз. — Получи се обратен ефект.

— Така ли? — попита Мозес. — Е, какво пък, това можеше да се очаква. Не ги умея тия работи…

Отново усетих прилив на съчувствие и отново се опитах да се съвзема.

— Всичко при вас излиза непохватно, господин Велзевул — казах аз. — Роботите ви не са роботи, а някакви, разбирате ли, полови неврастеници, а самият вие, вместо на пришелец от друг свят, извънредно много приличате на негодяй, Мозес. На богат, до крайност нагъл негодяй. И при това още на пияница.

Мозес отпи от чашата.

— Тоест, вие искате да кажете, че нашите роботи извънредно много приличат на хора? — попита той. — Какво пък, стереотипът на поведение на тези роботи се моделира според стереотипа на поведение на средния човек от съответствуващата социална група… — Той отново отпи от чашката. — А що се отнася до мен, инспекторе, то аз съм си избрал лоша маска и, за съжаление, не мога да ви се покажа в истинския си облик. За съжаление, защото едва ли ще мога да преживея това. Господин Мозес, когото виждате, това е скафандър. Господин Мозес, когото слушате — това е транслационно устройство. Но може би ще ми се наложи да рискувам — това оставям при най-краен случай. За мен то е сигурна смърт, но тогава вие може би ще пуснете поне Луарвик. Той пък в нищо не е намесен…

И тогава най-накрая освирепях.

— Къде да го пусна? — закрещях аз. — Ако ви трябваше да си отидете, отдавна да сте си отишли! Престанете да лъжете и говорете истината: какъв е този куфар? Какво има в него? Вие ми повтаряте непрекъснато, че сте пришълци. А аз съм склонен да предположа, че сте просто банда чуждестранни шпиони, откраднали ценна апаратура…

— Не! — каза Мозес. — Не! Съвсем не е така. Нашата станция е разрушена, може да я поправи само Олаф. Той е робот-наблюдател на тази станция, разбирате ли? Разбира се, ние бихме си отишли отдавна, но къде да отидем? Без Олаф ние сме съвършено без помощници, а Олаф е изключен и вие не давате акумулатора!

— И пак лъжете! — казах аз. — Госпожа Мозес нали също е робот, както разбрах! Тя, както разбрах, също има акумулатор…

Той затвори очи и заклати глава така, че бузите му се затресоха.

— Олга е просто работно устройство. Носач, землекоп, телохранител… Ама нима не разбирате, че не бива с едно и също гориво да се захранват… е, не знам… Грубият трактор например и самолетът… Това са различни системи…

— Вие за всичко имате готов отговор — тъжно казах. — Но аз не съм експерт. Аз съм просто полицай. Не съм упълномощен да водя преговори с вампири и пришълци. Аз съм задължен да ви предам в ръцете на закона, това е всичко. Които и да сте всъщност, вие се намирате на територията на моята страна и подлежите на нейната юрисдикция. — Станах. — От тази минута се считайте арестуван Мозес. Нямам намерение да ви затварям, досещам се, че е безсмислено. Но ако се опитате да бягате, ще стрелям. И ви напомням: всичко, което кажете от тази минута, може да се обърне срещу вас в съда.

— Така — каза той, след като помълча. — За мен сте решили. Нека бъде така… — Той отпи от чашата си. — Но Луарвик какво е виновен? Срещу него вие нищо не можете да имате… Затворете ме и дайте куфара на Луарвик. Нека поне той се спаси…

Отново седна.

— Да се спаси… Защо му е да се спасява? Защо сте така уверен, че Шампиона ще ви настигне? Може би той отдавна лежи под лавината… Може би вече са го хванали… Ако действително не сте виновен, почакайте ден-два. Ще пристигне полицията, ще ви предам в ръцете на властта…

Той затресе бузи.

— Лошо, не става. Първо, ние нямаме право да влизаме в организиран контакт. Аз съм всичко на всичко наблюдател. Направих грешки, но всички те са поправими грешки… Неподготвеният контакт може да има и за вашия, и за нашия свят най-ужасни последствия. Но дори не това сега е най-главното, инспекторе. Аз се боя за Луарвик. Той не е кондициониран за ваши условия, никога не се е предполагало, че ще му се наложи да прекара на вашата планета повече от денонощие. А като притурка му е повреден скафандърът, вие виждате — няма ръка… Той е вече отровен… слабее с всеки изминат час…

Стиснах зъби. Да, той за всичко имаше готов отговор. Нямах за какво да се хвана. Нито веднъж не ми се удаде да го заловя в нещо. Всичко беше безукоризнено логично. Принуден бях да призная, че ако не ставаше дума за всички тези скафандри, контакти и псевдомускули, такива показания биха ме удовлетворили напълно. Изпитвах жалост и бях склонен да се поддам, губех непредубедеността си…

И наистина. Юридически претенции имах само към Мозес. Луарвик беше формално чист, макар че той би могъл да бъде съучастник, но бих могъл да си затворя очите… Е добре, да затворя Мозес и… Какво „и“? Да дам на Луарвик апарата? Какво зная за този апарат?

Ако се отхвърлят всички думи — правдиви или не, — налице са два несъмнени факта. Законът изисква да задържа тези хора до изясняване на обстоятелствата… Това е факт номер едно. А ето факт номер две: тези хора искат да си отидат. Не е важно от какво искат да избягат — от закона, от гангстерите, от преждевременния контакт… Те искат да избягат. Ето два факта и те абсолютно си противоречат един на друг…

— Вървете си — казах аз. — И повикайте тук Луарвик.

Мозес се надигна тежко и излезе. Аз се опрях на лакти върху масата и сложих глава на ръцете си. Парабелумът приятно студенееше на дясната ми буза. Мина ми през ум, че сега се мъкна с този пистолет както Мозес със своята чаша. Бях смешен. Страшно ми беше да си представя какво ще говоря в Управлението по тази история. Ловец на Привидения, ловец на Пришълци… Добре. Във всеки случай, хванах Хинкус. И Мозес няма да изпусна. Нека се смеят, а Мозес няма да го изпусна. Нека се смеят колкото им душа иска, а тайната на Втора Национална, и тайната за открадването на бронираната кола, и много други тайни ще бъдат разкрити… И то така. Смейте се, дявол да ви вземе, смейте се… а ако тук е замесена още и политиката, то аз съм прост полицай, а с политика нека се занимават тези, на които е наредено.

Вратата изскърца и аз трепнах. Но не беше Луарвик. Влязоха Симоне и собственикът. Собственикът постави пред мен чаша кафе, а Симоне взе един от столовете до стената и седна срещу мен. Видя ми се напрегнат и прежълтял.

— Е, какво измислихте, инспекторе? — попита той.

— Къде е Луарвик? Аз извиках Луарвик.

— Луарвик е съвсем зле — каза Симоне. — Мозес му прави някакви процедури. — Той неприятно се озъби. — Вие ще го погубите, Глебски, и това ще бъде скотска постъпка. Аз наистина ви познавам от два дни, но ни най-малко не очаквах, че ще се окажете всичко на всичко едно чучело със златни копчета.

Със свободната си ръка взех чашата, поднесох я към устните си и я върнах обратно. Не можех повече да пия кафе. Вече ми се гадеше от кафе.

— Престанете. Вие сте дърдорковци. Алек се грижи за своето заведение, а вие, Симоне, сте просто интелектуалец на почивка…

— А вие пък — каза Симоне. — Вие пък за какво се грижите? Още една нашивка ви се е приискала на мундира ли? Вие сте дребна полицейска пионка. И най-сетне съдбата ви е подхвърлила нещо. За пръв и последен път в живота. Във вашите ръце се оказа действително важно решение, а вие се държите като най-последен тъпак…

— Млъкнете — казах аз уморено. — Престанете да дрънкате и поне за минута помислете. Вие, както виждам, нищо не разбирате от закон. Вие си въобразявате, че съществува един закон за хората и друг закон за вампирите. Но да оставим настрана дори това. Нека да са пришълци. Нека да се невинно измамени. Великият контакт… Дружба между различни светове и така нататък… Въпрос: какво правят те у нас на Земята? Мозес сам призна, че е наблюдател. А какво собствено наблюдава? Не се зъбете не се зъбете… Ние тук с вас се занимаваме с фантастика, а във фантастическите романи, доколкото помня, пришълците на Земята се занимават с шпионаж и подготвят нашествие. Как, по ваше мнение, съм длъжен да постъпя при такава ситуация аз, чиновникът със златните копчета? Длъжен ли съм да изпълня своя дълг или не?…

Симоне мълчаливо настръхваше, втренчен в мен. Собственикът се приближи до прозореца и вдигна щорите. Аз го погледнах.

— Защо направихте това?

Хотелиерът не отговори веднага. Притискайки лице в стъклото, той оглеждаше небето.

— Ами оглеждам всичко, Петер — бавно каза той, без да се обръща. — Чакам, Петер, чакам… Вие да бяхте заповядали на момичето да се прибере в къщи. Там, на снега, тя е направо готова мишена…

Сложих парабела на масата, взех чашата с две ръце и затворил очи, глътнах няколко глътки. Готова мишена… Всички ние тук сме готови мишени. Е, нищо, може би ще се размине… И изведнъж усетих как някакви силни ръце ме хванаха отзад за лактите. Отворих очи и се дръпнах. Болката в ключицата беше така остра, че едва не загубих съзнание.

— Нищо, Петер, нищо — ласкаво каза хотелиерът. — Потърпете.

Със загрижен и виновен вид Симоне вече пъхаше парабела в джоба си.

— Предатели! — казах аз с удивление.

— Не, не, Петер — каза собственикът. — Но трябва да бъдем разумни. Не само на закона се крепи съвестта човешка.

Симоне внимателно приближи отстрани и ме потупа по джоба. Ключовете звъннаха. И вече покрил се с пот в очакване на страшната болка, аз се дръпнах с все сили. Резултатът беше никакъв и когато се опомних, Симоне вече излизаше от стаята с куфара в ръце. Собственикът все още ме придържаше за лактите и тревожно говореше след него:

— Побързайте, Симоне, побързайте, лошо му е…

Исках да заговоря, но ми пресекна дъхът и само захърках. Собственикът загрижено се наклони над мен.

— Господи, Петер — проговори той, — колко сте пребледнял…

— Бандити… — изхърках аз. — Арестанти…

— Да, да, разбира се — покорно се съгласи хотелиерът. — Вие всички ще ни арестувате и правилно ще направите, само потърпете малко, не се дърпайте… нали много ви боли, а аз засега все едно няма да ви пусна…

Да, няма да ме пусне. И по-рано бях видял, че е здрав като мечка, но такава хватка все пак не съм очаквал. Отпуснах се на облегалката на стола и престанах да се съпротивлявам. Повръщаше ми се, беше ме овладяло тъпо безразличие. И някъде на самото дъно на душата ми слабо тлееше чувство на облекчение — положението вече не зависеше от мен, други взеха върху себе си отговорността. Изглежда, отново бях загубил съзнание, защото се съвзех на пода, а собственикът стоеше до мен на колене и ми навлажняваше челото с мокра ледена кърпа. Едва отворих очи и той поднесе към устните ми гърлото на бутилката. Беше много бледен.

— Помогнете ми да седна — казах аз.

Той безпрекословно се подчини. Вратата беше широко отворена, по пода вееше хлад, чуваха се възбудени гласове, после нещо се сгромоляса, затрещя. Собственикът се смръщи болезнено.

— Проклет сандък — каза той с приглушен глас.

Под прозореца гласът на Мозес кресна с нечовешка сила:

— Готови ли сте? Напред!… Прощавайте, хора! До нова среща! До истинска среща!

Гласът на Симоне извика в отговор нещо неразбрано, а след това стъклата издрънчаха от някакъв страшен вик и изсвирване. И стана тихо. Аз се изправих на крака и тръгнах към вратата. Собственикът се суетеше край мен, широкото му лице беше бяло и пухкаво като памук, по челото му се стичаше пот. Устните му беззвучно се движеха, навярно се молеше.

Ние излязохме в празния хол, по който се разхождаше леденият вятър, и собственикът измърмори: „Хайде да излезем, Петер, за вас е необходимо да подишате чист въздух…“ Аз го отблъснах и тръгнах по стълбището. Мимоходом с дълбоко злорадство констатирах, че входната врата е отнесена съвсем. На стълбата, още на първите стъпала, ми стана лошо и се вкопчих в перилата. Собственикът се опита да ме придържа, но аз го отблъснах със здравото си рамо и казах: „Вървете по дяволите, чувате ли?…“ Той изчезна. Бавно запълзях по стълбите, придържайки се за перилата, отминах Брюн, която изплашено се беше прилепила към стената, качих се на втория етаж и се повлякох към своята стая. Вратата към апартамента на Олаф беше широко отворена, там беше пусто, рязката аптечна миризма се разпространяваше в коридора. Само да се добера до дивана, мислех аз. Само да се добера до дивана и да легна… И тогава чух вик.

— Ето ги! — закрещя някой. — Късно е! Късно е!

Гласът внезапно секна. Долу в хола затропаха, нещо падна и изведнъж чух равномерно далечно бръмчене. Тогава се обърнах и спъвайки се, изтичах към таванската стълба.

Цялата широка снежна равнина беше простряна пред мен. Замижах от блясъка на слънцето, а после различих две синкави съвършено прави следи от ски. Те вървяха на север, напречно на хотела и там, където свършваха, видях отчетливите, сякаш нарисувани на бялото фигурки на бегълците. Имам добро зрение и отлично ги виждах и това беше най-дивото и нелепо зрелище, което помня.

Напред летеше госпожа Мозес с гигантския черен сандък под мишница, а на раменете й тромаво беше седнал старият Мозес. Отдясно и малко изоставайки, с равномерна финска крачка се носеше Олаф с Луарвик на гърба си. Вееше се на вятъра широката пола на госпожа Мозес, усукваше се празният ръкав на Луарвик. Те летяха бързо, свръхестествено бързо, а отстрани, отрязвайки им пътя и блестящ на слънцето с витлото и стъклата на кабината си, приближаваше хеликоптер.

Цялата долина кънтеше от мощното равномерно бръмчене, а хеликоптерът бавно, сякаш без да бърза, се снишаваше, мина над бегълците, изпревари ги, върна се, като се спускаше все по-ниско, а те продължаваха стремително да се носят напред, сякаш нищо не виждаха и не чуваха, и тогава в това могъщо монотонно бръмчене нахлу друг звук, злобен, отривист трясък и бегълците започнаха да се мятат, а после Олаф падна и остана да лежи неподвижен, след това през глава се затъркаля по снега Мозес, а Симоне ми дърпаше яката и ридаеше в ухото ми: „Видя ли? Видя ли? Видя ли…“ А след това хеликоптерът повисна над неподвижните тела, бавно се спусна и скри от нас всички — тези, които лежаха неподвижно, и тези, които се опитваха още да пълзят… Снегът се завъртя във вихрушка от витлото, блестящ бял облак изникна като гърбица на фона на гълъбовите отвесни скали. Отново се чу злокобният трясък на картечницата и Алек коленичи, закрил очи с длани, а Симоне все така ридаеше, все така крещеше: „Успя! Получи своето, дръвник, мерзавец!“

Хеликоптерът все така бавно се издигна над снежния облак и като излетя косо в пронизителната синева на небето, изчезна зад хребета. И тогава долу тъжно и жалостиво зави Лел.