Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Хотелът „При загиналия алпинист“ (13) (Криминално-фантастична повест)

Глава 13

Навярно бях успял да дремна петнайсетина минути, а за повече — Лел не ми даде. Той облизваше ушите и •бузите ми, дърпаше крачолите ми, блъскаше ме и накрая леко ме ухапа по ръката. Тогава не издържах и скочих, готов да го разкъсам на парчета, несвързани проклятия и жалби се блъскаха в гърлото ми, но погледът ми падна на масичката и аз замрях. На блестящата лакирана повърхност на масичката, редом с книжата и сметките на собственика, лежеше огромен черен пистолет.

Това беше парабел с удължена ръкохватка. Той лежеше в локва вода и бучки неразтопен сняг бяха залепнали на него; и докато гледах, отворих уста, една бучка се откъсна от спусъка и падна на масата. Тогава огледах хола. В хола нямаше никого, само Лел стоеше до масичката и наклонил глава встрани, сериозно-въпросително ме гледаше. От кухнята се носеше звън на тенджерите, чуваше се приглушеният бас на собственика и силно миришеше на кафе.

— Ти ли го донесе? — попитах шепнешком Лел.

Той наклони главата си на другата страна и все така продължаваше да ме гледа. Лапите му бяха в сняг, от мъхнатия му корем капеше вода. Внимателно взех пистолета.

Ето това беше истинско гангстерско оръжие. Далекобойност — двеста метра, приспособление за поставяне на оптически мерник, рамка за допълнителен приклад, лостче за превод на автоматна стрелба и прочие удобства… Дулото беше пълно със сняг. Пистолетът беше студен, тъжен, накатената ръкохватка добре прилягаше в дланта. Не знам защо си спомних, че не съм обискирвал Хинкус. Багажа му обискирах, шубата обискирах, а самия него забравих. Може би защото изглеждаше на жертва.

Измъкнах от ръкохватката пълнителя — пълнителят беше зареден. Щракнах затвора и на масата изскочи патрон. Взех го, за да го поставя в пълнителя и изведнъж обърнах внимание на странния цвят на куршума. Той не беше жълт, нито мътно сив, както обикновено. Блестеше като никелиран, само че това не беше никел, а по-скоро сребро. Никога през живота си не бях виждал такива куршуми. Започнах внимателно, един след друг да ги изваждам от пълнителя. Всички те бях сребърни. Облизах пресъхналите си устни и отново погледнах Лел.

— Откъде го взе, старче? — попитах аз.

Лел игриво поклати глава и скочи към вратата.

— Разбрано — казах. — Разбирам. Почакай една минута.

Прибрах патроните в пълнителя, сложих пълнителя в ръкохватката и пъхайки пътем пистолета в страничния си джоб, тръгнах към изхода. Лел се спусна по парадната стълба и потъвайки в снега, заскача покрай фасадата. Бях почти уверен, че ще се спре под прозореца на Олаф, но той не се спря. Заобиколи къщата, изчезна за секунда и отново се появи, нетърпеливо поглеждаше иззад ъгъла. Грабнах първите попаднали ми ски, горе-долу ги закрепих на краката си и хукнах след него.

Заобиколихме хотела, а след това Лел се устреми някъде встрани и се спря на петдесетина метра. Приближих се и се огледах. Всичко това беше някак странно. Видях ямичката в снега, откъдето Лел беше изровил пистолета, видях следите на моите ски отзад, видях браздите, които беше оставил Лел, скачайки в преспите, а наоколо пелената на снега беше недокосната. Това можеше да означава само едно: бяха хвърлили тук пистолета или от пътя, или от хотела. И беше добро хвърляне. Не бях сигурен, че самият аз бих могъл да запратя такова тежко и неудобно за хвърляне нещо толкова далеч. След това разбрах: бяха хвърлили пистолета от покрива. Бяха взели от Хинкус пистолета и бяха го запратили колкото може по-далеч. Може би впрочем и самият Хинкус да го е запратил колкото се може по-далеч. Може би се е страхувал, че ще го пипнат с този пистолет. А може, разбира се, да не го е сторил Хинкус, а някой друг… но почти сигурно е, че от покрива. От пътя такова хвърляне може да направи само добър гранатохвъргач, а от прозореца на който и да е от апартаментите това беше невъзможно да се направи.

— Браво, Лел — казах на санбернара, — ти си юнак. А пък аз не съм. Трябваше да раздрусам Хинкус по-основно, както умее да го прави старикът Згут. Вярно ли е? За щастие, още не е късно да се направи това.

Бях с намерение веднага да се отправя към Хинкус, да разбудя този кучи син и да му извадя душата, дори ако ми го впишат после в служебното досие. Сега ми беше пределно ясно, че работите на Олаф и Хинкус са свързани по най-непосредствен начин, че Олаф и Хинкус са пристигнали тук заедно съвсем не случайно, че Хинкус е стоял на покрива, въоръжен с далекобоен пистолет, само с една цел: да държи под прицел околността и да не даде на някого да напусне хотела; че за това именно той предупреждаваше някого с бележката, подписана с „Ф“ (тук наистина сбърка и бележката попадна явно не на адреса си — дю Барнстокр не предизвика ни най-малки подозрения); че на някого тук той страшно пречеше и, вероятно, продължаваше да му пречи и нека бъда проклет, ако ей сега не изясня кому и защо. В тази версия имаше, разбира се, маса противоречия. Ако Хинкус, да кажем, е бил телохранител на Олаф и е пречел на неговия убиец, то защо с него, с Хинкус, са се отнесли така меко? Защо не са му извъртели също така шията? Да! И трябва да се изясни кому е пратил телеграмата. През цялото време изпускам предвид това…

Собственикът ми викна от бюфетната и без да каже повече нито дума, ми предложи чаша горещо кафе и грамаден сочен сандвич с шунка. Беше точно каквото ми трябваше. Докато дъвчех и гълтах, той внимателно ме разглеждаше с присвити очи и накрая попита:

— Нещо ново?

Кимнах, преглътнах и отговорих:

— Да. Пистолет. Само че не аз, а Лел. А аз съм идиот.

— Хм… Да. Лел е умно куче. А що за пистолет е?

— Интересен пистолет — казах. — Професионален… Между впрочем вие чували ли сте някога пистолетите да се зареждат със сребърни куршуми?

Известно време хотелиерът мълча, издавайки напред челюстта си.

— Този ваш пистолет е зареден със сребърни куршуми? — бавно произнесе той тези думи. Кимнах. — М-да, чел съм за това… — каза собственикът. — Оръжието се зарежда със сребърни куршуми, когато човек възнамерява да стреля по призраци.

— Пак зомбизъм-момбизъм — измърморих.

— Да, пак… Вампир няма да убиеш с обикновен куршум. Верволф… лисицата-кицуне… жабата-кралица… Аз ви предупреждавам, Петер! — Той вдигна тлъстия си пръст. — Вече отдавна очаквам нещо такова. А сега се оказва, че не само аз…

Довърших сандвича и допих кафето. Не можеше да се каже, че думите на собственика съвсем не ми направиха впечатление. Кой знае защо, през цялото време излизаше така, че версията на собственика — единствена и безумна — непрекъснато намираше потвърждение, а всичките мои версии — многочислени и реалистични — не… Вампири, призраци, привидения… Цялата беда беше там, че тогава ми оставаше само да сложа оръжие: както беше казал един писател, задгробният свят — това е ведомство на църквата, а не на полицията…

— Вие разбрахте ли чий е този пистолет? — попита собственикът.

— Ами има тук при нас един ловец на вампири. Хинкус е фамилията му — казах аз и излязох.

Насред хола, изкривен и неестествен, стърчеше като наклонен стълб господин Луарвик Л. Луарвик. С едното си око гледаше мен, а с другото — стълбището. Сакото му стоеше някак особено накриво, панталоните бяха смъкнати, празният ръкав се размяташе и имаше вид, като че ли го е дъвкала крава. Кимнах му и исках да го заобикаля, но той закуцука и ми прегради пътя.

— Един малък, но важен разговор — обяви той.

— Зает съм. Хайде след половин час.

Той ме хвана за лакътя.

— Много ви моля да отделите няколко минути. Това е важно за мен.

— Това е важно за вас… — повторих думите му аз, като продължавах да се придвижвам към стълбата. — Ако това е важно само за вас, то за мен съвсем не е важно.

Той се влачеше подире ми като завързан и някак странно пристъпваше: единият си крак поставяше с пръстите навън, другият — с пръстите навътре.

— За вас също е важно — каза той. — Вие ще бъдете доволен. Вие ще получите желаното.

Вече се качвахме по стълбището.

— В какво собствено се състои работата? — попитах.

— Това е работата около куфара.

— След половин час — казах. — И пуснете ме, моля ви, вие ми пречите.

— Да — съгласи се той. — Преча. Аз искам да преча. Моят разговор е бърз.

— Каква ти бързина — възразих. — Има време. След половин час. Или, да кажем, след час.

— Не, не, много ви моля веднага. Много зависи от това. И е бързо. Аз — на вас, вие — на мене. Край.

Бяхме вече в коридора на втория етаж и аз се съжалих.

— Добре, да отидем в моя апартамент. Само че хайде, по-бързо.

— Да, да, това ще бъде бързо.

Заведох го в своя апартамент, седнах до осквернената маса и викнах:

— Казвайте.

Но той не започна изведнъж. Отначало се огледа, надяваше се, че куфарът ще лежи някъде тук, на ачик.

— Няма го тук куфара — казах. — Хайде по-бързо.

— Тогава аз ще седна — каза той и седна в креслото ми. — На мен ми е много необходим този куфар. Колко искате за него?

— Нищо не искам. Докажете, че имате право над него, и той ще бъде ваш.

Луарвик Л. Луарвик поклати глава и каза:

— Не. Куфарът не е мой. На мен ми беше заповядано да намеря Олаф и да му кажа: „Дай това, което си взел. Комендант двеста двадесет и четири.“ Не зная какво означава това. Не зная какво е взел той. И после, през цялото време вие казвате: куфара. Това ме измами. Не куфар. Калъф. Вътре има прибор. По-рано аз не знаех. Когато видях Олаф, се досетих. Сега зная: Олаф не е убит. Олаф е умрял. От прибора. Приборът е много опасен. Угроза за всички. Всички ще бъдат като Олаф, или пък може — взрив. Тогава всички ще бъдат още по-зле. Разбирате ли защо трябва бързо? Олаф е глупак, той е умрял. Ние сме умни, ние няма да умрем. По-скоро давайте куфара.

Всичко това избърбори със своя безцветен глас, като ме гледаше подред ту с дясното, ту с лявото си око и немилостиво мачкаше празния си ръкав. Лицето му оставаше неподвижно, само от време на време се вдигаха и спускаха редичките му вежди. Аз го гледах и си мислех, че маниерите и граматиката му бяха останали предишните, но ето че запасът от думи през последния половин час значително се беше увеличил. Разприказва се Луарвик.

— Кой сте вие? — попитах.

— Аз съм емигрант. Изгнаник. Жертва на политиката.

Да, разприказва се Луарвик. И какво ли ще изскочи оттук!

— Емигрант откъде? — попитах аз.

— Не трябва такива въпроси. Не мога да кажа. Чест. Никаква вреда за вашата страна.

— Откъде пристигнахте тук? От кой град?

— От близкия град. Не знам името му. Придружаваха ме.

— Кой?

— Не зная. Секретно. Също изгнаници.

— Вие искате да кажете, че сте член на тайно общество?

— Не мога да кажа. Чест. Трябва по-скоро. Може да загинат.

Колкото повече припираше, толкова по-малко бях склонен да бързам. Всичко ми беше ясно: той лъжеше и лъжеше страшно неумело.

— С какво пристигнахте тук? — попитах аз.

— Машина.

— Каква марка?

— Марка… Черна, голяма.

— Вие не знаете марката на своя автомобил.

— Не зная, той не е мой.

— Но вие сте механик — казах аз със злорадство. — Какъв, по дяволите, механик сте, а още и шофьор, ако не разбирате от автомобили?

— Дайте ми куфара, иначе ще стане нещастие.

— А какво ще правите с този куфар?

— Бързо ще го отнеса.

— Къде? Вие знаете, че лавина е затворила пътя.

— Все едно. Ще го отнеса по-далеч. Ще се опитам да го разредя. Ако не успея, ще избягам. Нека лежи сам.

— Добре — казах аз и скочих от стола. — Да вървим.

— Как?

— С моя автомобил. Аз имам хубав автомобил. Ще вземем куфара, ще го откараме някъде по-далеч, ще го разгледаме.

Той не мръдна от мястото си.

— Защо стоите? — попитах. — Нали е опасно, трябва по-скоро…

— Не става така — каза той накрая. — Ще пробваме по друг начин. Не искате да дадете куфара, тогава продайте куфара. А?

— Тоест? — казах аз и отново приседнах на края на масата.

— Аз ще ви дам пари, много пари. Вие не сте на работа, вие сте в отпуск. Вие сте намерили куфара, аз съм го купил. Това е.

— И колко ще ми дадете? — попитах аз.

— Много. Колкото искате. Ето.

Той бръкна в пазвата си и измъкна тлъста пачка банкноти. Само веднъж съм виждал натурално такива пачки — в Държавната банка, когато водех там делото за фалшификация.

— Колко са? — попитах аз.

— Малко ли са? Тогава ето още.

Той бръкна в джоба на сакото си, измъкна още една такава пачка и я хвърли пак на масата до мен.

— Колко пари има тук? — попитах.

— Какво значение има? — учуди се той. — Всичко е ваше.

— Много голямо значение има. Вие знаете ли колко пари има тук?

Той мълчеше, очите му ту се раздалечаваха, ту се сближаваха.

— Така. Не знаете. А откъде ги взехте?

Мои са.

— Престанете, Луарвик. Кой ви ги даде? Вие се появихте тук с празни джобове. Мозес, никой друг. Така ли е?

— Не искате ли парите?

— Вижте какво — казах аз. — Тези пари ги конфискувам, а вас ви привличам под отговорност поради опит за подкуп на длъжностно лице. Вие се натопихте в твърде неприятна история, Луарвик. Остава ви само едно: да говорите откровено. Кой сте вие?

— Взехте ли парите? — осведоми се Луарвик.

— Конфискувах ги.

— Конфискувах… добре — каза той. — А къде е куфарът?

И без да каже повече нито дума, той стана и се отправи към вратата. Взех парите и тръгнах след него. Ние минахме по коридора и се спуснахме по стълбището.

— Напразно не ми давате куфара — каза Луарвик. — Това няма да бъде полезно за вас.

— Не заплашвайте — напомних.

— Вие ще бъдете причина за голямо нещастие.

— Престанете да лъжете — казах аз. — Не искате да кажете истината — ваша работа. Но вие загазихте до уши, Луарвик, и помъкнахте след себе си Мозес. Сега няма да се отървете леко… Стоп! Не тук. Вървете след мен.

Хванах го за празния ръкав и го заведох в канцеларията. След това извиках хотелиера и в негово присъствие преброих парите и съставих акт. Хотелиерът също преброи парите — оказаха се повече от осемдесет хиляди, моята заплата за десет години честна служба — и подписа акта. Луарвик стоеше по-настрани и тромаво пристъпваше от крак на крак като човек, който иска колкото може по-скоро да си върви.

— Подпишете — казах аз и му подадох писалката.

Той взе писалката, внимателно я огледа и внимателно я остави на масата.

— Не — каза той. — Аз ще си вървя.

— Както искате — казах. — Това няма да измени вашето положение.

Той тутакси се обърна и излезе, блъскайки рамото си в касата на вратата. Ние със собственика се погледнахме.

— Защо е искал да ви подкупи? — попита собственикът. — Какво му е трябвало?

— Куфарът на Олаф, който е в касата ви… — Извадих ключа и отворих касата. — Ето този.

— Той струва осемдесет хиляди? — попита хотелиерът с уважение.

— Той навярно струва много повече. Тук има някаква тъмна история, Алек. — Аз прибрах парите в сейфа, отново заключих тежката вратичка, а актът пъхнах в джоба си.

Собственикът за малко да вдигне тлъстия си пръст и да каже нещо, но се отказа. Вместо това енергично потри тлъстата си гуша, кресна: „Кайса!“ — и излезе. Аз останах да седя зад кантонерката. Заех се да си припомням. Старателно прехвърлях в паметта си най-малките подробности, най-незначителните произшествия, на които бях свидетел в този хотел. Стана ми ясно, че съм запомнил достатъчно много.

Аз помнех, че при първата ни среща Симоне беше облечен в сив костюм, а на вчерашната вечеринка дойде с виненочервен и копчетата му за ръкавели бяха с жълти камъчета. Спомних си, че когато Брюн крънкаше от чичо си цигари, той винаги ги измъкваше зад дясното си ухо. Помнех, че Кайса има малка черна бенка на дясната си ноздра, че дю Барнстокр винаги вдига кутрето си, като си служи с вилица; че ключът на моя апартамент прилича на ключа от апартамента на Олаф; и още много подобни дреболии. В цялото това бунище намерих само два бисера. Първо, спомних си как оная вечер Олаф, целият в сняг, стоеше насред хола със своя черен куфар и се оглеждаше, сякаш очакваше, че ще го посрещнат; и как погледна покрай мен закрития със завеса вход към половината на Мозесите; и как ми се стори, че завесата се полюшва, както можеше да се предположи, от течението. Второ, спомних си, че когато стоях на опашка пред душа, отгоре слизаха под ръка Олаф и Мозес…

Всичко това упорито ме навеждаше на мисълта, че Олаф, Мозес, а сега и Луарвик, са от една компания, при това тази компания не се стремеше да афишира, че са едно цяло. И ако си спомним, че намерих Мозес в стаята-музей съвсем близо до моя апартамент, пет минути преди да намеря на изцапаната си маса бележката относно гангстера и маниака; и ако си спомним, че златният часовник на Мозес беше подхвърлен — явно подхвърлен, а след това отново взет — в пътния сандък на Хинкус… И ако си спомним, че госпожа Мозес беше единственият човек може би, ако не се смята Кайса, който отсъствуваше от залата именно тогава, когато бяха вързали Хинкус като пашкул и бяха го пъхнали под масата… ако си спомним всичко това, то се получава прелюбопитна картина.

В тази картина добре се намества и заявлението на Хинкус, че са превърнали ловко единия от пътните му сандъци във фалшив багаж, и обстоятелството, че госпожа Мозес беше единственият човек, който е видял отблизо двойника на Хинкус.

Разбира се в картината оставаха още много бели и съвършено непонятни петна. Но в крайна сметка беше ясно разпределението на силите: Хинкус от една страна, а Мозесите, Олаф и Луарвик — от друга. И тогава ми дойде на ум, че аз, изглежда, напразно държа Хинкус под ключ. Мозес може би мисли, че Хинкус досега се търкаля под масата. Ще погледаме как ще започне да се държи, когато Хинкус изведнъж се появи в столовата за закуска… За това, кой и как е вързал Хинкус, за това, кой и как е убил Олаф, реших засега да не мисля. Смачках бележките си, сложих ги в пепелницата и ги запалих.

— На храна, моля — пропищя някъде отгоре Кайса. — На храна, моля…