Роджър Зелазни
Лудият жезъл (5)

V.

Пол отново се понесе през огромните порти, над земята отвъд. Движеше се по-бързо, отколкото в миналото. Пак се натъкна на преследване, трансформация и ново преследване — докато наблюдаваше, му ставаше все по-забавно. Когато за втори път уловиха жертвата обаче, онези я изядоха и трябваше да си търсят нова. Пол усети вътре в себе си някакъв подтик, който го накара да се отдръпне и да навлезе в пустинята. Стори му се, че пътува дни наред в смътна, неопределена форма, над неизменна мъртва пустош и най-накрая стигна до полуразрушени, ала високи черни планини, прострели се от хоризонт до хоризонт. Три пъти се издига той нагоре и три пъти отново пропада надолу; на четвъртия път сухият, виещ вятър го изтика към един процеп, през който прелетя. Появи се от другата страна и видя под себе си град, построен на тераси, който покриваше целия склон. Този склон слизаше много по-ниско надолу от онзи от другата страна и най-накрая свършваше на брега на древно, неподвижно море — без вълни, без приливи. Продължаваше и под повърхността му. Той започна да кръжи над морето и съзря очертанията на сгради под скалите и тъмните, движещи се силуети на обитателите. През сумрачната мъгла видя и създанията, обитаващи горните тераси — сивкави, дългоръки, подобни на чудовища. Бяха малко по-дребни от съществата, които бе видял в пустинята. Виждаха се и такива с облик на хора, които свободно се движеха сред тях.

Той се спусна много бавно и кацна да си почине върху един висок шпил. Загледа се във фигурите долу. Скоро в основата на зданието се събра голяма тълпа. След малко те вече бяха струпали клада. Доведоха няколко оковани човеци, разчлениха телата им и ги изгориха. Димът се издигна, той го вдиша и това му беше приятно.

Накрая разпери криле и полетя в спирала надолу, към най-ниската тераса, където го чакаха. Поклониха му се ниско и засвириха на инструменти, които виеха, думкаха и тракаха. Той се заразхожда сред тях, като от време на време избираше по някого и го разкъсваше с нокти и клюн; останалите наблюдаваха това със страхопочитание и явно удоволствие. По-късно към него се приближи един, който носеше меден нашийник, инкрустиран с бледи, мъждукащи камъни; държеше железен жезъл, завършващ с тризъбец и увенчан с бял пламък, бълващ сажди.

Той последва светлината и онзи, който я носеше, в сенчестата вътрешност на една от сградите — схлупено малко здание с наклонени подове и разкривени стени. Беше влажно, нямаше прозорци; вонеше на гранясали благовония. Дълбоко навътре, върху висока мраморна плоча, лежеше студена и неподвижна жената. До главата и до краката й горяха свещи. Единствените й одежди бяха гирлянда и колан от червени цветни венчелистчета, вече леко почернели. Косата й беше бледоруса, почти бяла. Устните, зърната на гърдите и ноктите й бяха боядисани в синьо. От клюна му се откъсна меко чуруликане и той се изкачи по стълбите, върху плочата, върху жената. Одра я с нокът и на два пъти заби клюн в нея; после запя. Обгърна я с криле и започна бавно да се движи. Онзи, който носеше железния жезъл, удряше по студения каменен под в бавен, отчетлив ритъм, а пламъкът хвърляше танцуващи сенки по сълзящите стени.

След много-много време жената отвори бледите си очи, но погледът й беше празен и тя още дълго остана неподвижна. Накрая се усмихна.

Когато и тримата излязоха, останалите се бяха събрали пред сградата. Те сякаш извираха от дълбините и се спускаха надолу по високите тераси. Тътенът, воят, сухото трополене на музиката се бяха разраснали до невъобразима степен, а ритмичното крякане, излизащо от гърдите на самите събрали се същества, звучеше в дисхармония. После процесията, водена от факлоносеца, потегли бавно и обиколи равнищата на кръгообразния град — свят, потопен в морето. По време на пътуването те нощуваха в декорирани в червено стаи, а докато ту се потапяха в морето, ту се издигаха над него, то шест пъти смени цвета си. Огромни ръждивочервени червеи плуваха около тях — безоки, жужащи, гърчещи и въртящи се. Пространството се огъваше, гледките се сменяха с невероятна бързина. Звуци на мощен гонг ги приветстваха и изпращаха.

В деня, когато се роди дъщеря му, небето притъмня още повече. Наске се мяташе, стенеше и крещеше, а после легна също толкова неподвижна и студена, колкото беше и онзи ден там, върху мраморната плоча. Планините изкрещяха гръмовно и заваля червен дъжд, изливащ се като водопади от кръв надолу по терасите към морето. Нарекоха детето Ниалит — на звука от тъпана и костената флейта. Когато тя разпери криле и се зарея над света, екна гръм и пред нея проблеснаха лъчи от жълта светлина. Тя щеше да царува тук десет хиляди години.

Той литна към най-високия връх на тази черна планинска земя и се вкамени там в очакване на Талкне, змията от Неподвижните води, която щеше да дойде, за да се бори с него за земята Код. Хората идваха при него на поклонение, а Ниалит поднасяше жертвоприношения в нозете му. Продромолу — Баща на епохата. Отворилият пътя — така го наричаха те в неуморни литании и го къпеха в мед и благовония, във вино и кръв.

Усети как духът му се издига и запява, как проблясва над планините. После мъртвите земи под него се сгърчиха и почерняха. Той политна надолу през избледняващата нощ към светлината.

 

 

Пол се събуди с чувство за благополучие. Отвори очи и погледна към прозореца, през който се процеждаше утринната светлина. Пое дълбоко дъх и стегна мускули. Чаша димящо кафе би му дошла много добре, реши той, макар и прекрасно да знаеше, че в този свят не би могъл да я получи. Поне засега. Това беше едно от нещата, с които беше решил да се занимае при първа възможност. Сега…

В този миг сънят отново се върна и той проумя, че от него идваше чувството на удоволствие. Заедно с него дойде и споменът за други подобни сънища — осъзна той сега — които беше сънувал всяка нощ, откакто безименният магьосник го бе посетил по пътя за насам и бе променил облика му. Но те, за разлика от другите, неизменно бяха приятни, въпреки че бяха донякъде и гротескни.

Той стана, отиде до отходното място, изми се, облече се и изля върху белия кичур в косите си цял буркан с някаква течност, която беше купил от един аптекар предната вечер на път за вкъщи. Докато се занимаваше с всичко това, чу Миша ръкавичка да се размърдва. Разтури предпазните заклинания и го зачака да се приготви. После двамата минаха през квартирата на Ибал, но прислужникът им каза, че господарят му не трябва да бъде безпокоен.

— Нека тогава да се поразходим и да намерим нещо за закуска — предложи Миша ръкавичка.

Пол кимна и те отново се отправиха към уличката с кръчмите. Нощните искри и блясък избледняваха и щом слънцето се издигна по-нависоко, по ярките здания около тях тук-там започнаха да се появяват мътни и загадъчни петна.

— Добре ли спа?

— Да. Ами ти?

Пол кимна.

— Обаче…

Погледът на Миша ръкавичка рязко се отклони вляво и той кимна нататък. Пол се облегна назад, протегна се и извърна глава.

Човекът, който се приближаваше по тясната уличка, беше облечен в червено и черно — също както и предишната вечер. Гледаше към тях.

Пол се наведе напред и вдигна чашата си с чай.

— Още ли не се сещаш? — попита той.

Миша ръкавичка поклати глава.

— Но той идва насам — промърмори той, без да помръдва устни.

Пол сръбна от чая и се вслуша за звук от приближаващи се стъпки. Човекът стъпваше много леко и когато той най-после го чу, вече беше почти зад гърба му.

— Добро утро — каза той, щом се показа пред него. — Ти си онзи, когото наричат Лудият жезъл, от компанията на Ибал, нали?

Пол остави чашата и вдигна поглед.

— Да, аз съм.

— Хубаво — усмихна се другият. — Аз се казвам Ларик. Назначиха ме да заведа кандидатите за посвещаване до входа към западния склон на Белкен днес следобед. Освен това тази нощ ще бъда ваш водач през планината.

— Посвещаването тази нощ ли ще бъде? Мислех, че се провежда чак към края на събора…

— Обикновено е така — отвърна Ларик, — само че напоследък не съм си преглеждал таблиците. И едва снощи, когато ме назначиха на този пост, научих, че тази вечер разположението на планетите е особено благоприятно, а по-нататък нещата едва ли ще станат подобри.

— Би ли желал чаша чай?

— Да, жаден съм. Благодаря.

Дръпна един стол, а Пол махна за нов чайник.

— Приятелят ми се казва Миша ръкавичка — представи го Пол.

Мъжете се огледаха и си стиснаха ръцете.

— Драго ми е.

— И на мене също.

Ларик извади парче пергамент и калем.

— Между другото, аз не ти знам името, Луд жезъл, а трябва да те запиша в списъка на кандидатите. Та как се казваш?

Умът на Пол мигом се плъзна през настоящето към отминалите времена.

— Дан — отвърна той. — Чейн… Чейнсон.

— Дан Чейнсон — повтори Ларик и го записа. — Ти си четвърти в моя списък. Остават ми още шестима.

— Значи излиза, че всичко това идва като изненада за всички, които участват?

— Боя се, че да. Точно затова сега трябва набързо да намеря всички.

Чаят пристигна. Пол му наля.

— Ще се срещнем при Арката на синята птица — отбеляза Ларик. — Това е крайната западна арка. Оттук се пада малко на юг.

Пол кимна.

— Ще я намеря. Но кога точно ще се срещнем?

— Надявах се всички да се съберем до обяд — отвърна Ларик, — но като гледам, това май е доста нереалистично. Да кажем, когато слънцето е между пладнето и залеза.

— Добре. Трябва ли да нося нещо?

Ларик се вгледа в него.

— Колко си се подготвял за това? — попита той.

Пол се зачуди дали изчервяването, което почувства върху бузите си, се вижда през магическата му маска с белега.

— Зависи какво имаш предвид под подготовка — отвърна той. — Доста съм подготвен, що се отнася до метафизичната страна на нещата, но разчитах, че тук ще имам повече време да поизуча практическата страна.

— Значи, както намеква и името ти, не си минал през онова, което се нарича чиракуване?

— Не, не съм. Онова, което знам, съм го научил от собствената си дарба, от практиката и от онова, което сам съм изучил.

Ларик се усмихна.

— Разбирам. С други думи, имаш възможно най-слабата подготовка и все пак би могло да се каже, че имаш някаква.

— Добре го каза.

Ларик отпи глътка от чая си.

— Съществува известен риск — дори и за тези, които са минали пълната подготовка — каза той.

— Вече знам.

— Е, ти решаваш, а докато се изкачваме и чакаме слънцето да залезе, ще имаш време и да пообмислиш нещата. Но да ти отговоря на първия въпрос — не носи нищо, освен дрехите, с които си облечен, малък самун хляб и манерка с вода. Можеш да ядеш и пиеш по всяко време на пътуването, докато влезем вътре в планината. Бих ти препоръчал да запазиш по-голямата част за накрая, тъй като по време на нощното пътуване през Белкен ние спазваме пълен пост.

Ларик допи чая си и стана.

— А сега трябва да издиря и другите. Благодаря за чая. Ще се видим при Арката на синята птица.

— Един момент — обади се Миша ръкавичка.

— Да?

— На кое точно място ще излезете на сутринта от вътрешността на планината?

— Ще излезем от една пещера ниско на източния склон — това ще рече, от тази страна. Оттук не можете да видите мястото. Ако искате, елате с мене, аз ще се изкачвам нагоре — Оттам сигурно ще мога да ви я посоча.

— Да, ще дойда.

Миша ръкавичка стана. Пол — също.

Ято повехнали пеперуди прелетя край тях, докато се качваха по стълбите. Когато Пол докосна с ръце една колона с орнаменти, усети, че на пипане повече прилича на дънер, отколкото на камък. В тежкото сияние на деня огромните скъпоценни камъни, инкрустирани в скалите, бяха изгубили голяма част от блясъка си. Впечатлението за красота обаче оставаше.

Изкачиха се на един хълм и Ларик посочи към планината.

— Ето там — рече той. — Почти в подножието при онзи тъмен триъгълник. Ако се взрете, ще го видите.

— Видях го — обади се Миша ръкавичка.

— И аз — включи се Пол.

— Много добре. Тогава да тръгвам. Ще се видим по-късно.

Видяха, че потегли към една група сгради на юг.

— Ще те чакам да излезеш там — рече Миша ръкавичка. — Не се доверявай на никого, докато си вътре.

— Но защо?

— Оттук-оттам добивам впечатление, че онези, които се минали през редовното чиракуване, гледат отвисоко на Лудите жезли и злобеят срещу тях. Не знам колко силни могат да бъдат тези им чувства, но там вътре ще си заедно с цели девет от тях. Не бих се обърнал с гръб към никой в тъмните коридори.

— Кой знае, може и да си прав. Няма да им давам възможност.

— Ако искаш, да се връщаме и да проверим дали Ибал вече приема компания…

— Добра идея.

Само че Ибал още не приемаше. Пол му остави бележка, че програмата се променя и че ще потегли същия следобед. После се върна в квартирата си и се просна на леглото да си почине и размисли. Прехвърли целия си живот — такъв, какъвто го познаваше сега — историята за сина на силен и зъл магьосник, чийто живот е бил пощаден в замяна на неговото наследство и той е бил заточен в друг свят — свят, който не познава магията. Спомни си деня на своето завръщане, суровото му посрещане в този свят, когато бе разпознат по драконовия си рожден белег на дясната китка. Спомни си бягството, как се измъкна, как откри разрушения семеен замък Рондовал и всичко свързано с него — своята самоличност, увереността, че може да владее спящите там страшилища. Съживи отново своя сблъсък с необикновено надарения си, ала изкривен доведен брат Марк Мараксон в ненормалния център на висшите технологии, издигнат в планината Анвил там, на юг. Помисли и за своята кратка и обречена връзка със селското момиче Нора, която така и не беше успяла да разлюби Марк. А сега…

Седемте. Седемте статуетки, които така странно манипулираха живота му. Всичко това привидно бе свършило в планината Анвил, но сега се беше завърнало и поболяваше ума му. Все още нямаше понятие кои са и какво целят. Чувстваше, че никога няма да се радва на пълна свобода, докато не си уреди сметките с тях. А после — и неотдавнашното необяснимо покушение над живота му, среднощната среща с магьосника, който сякаш знаеше отговорите, но не му се щеше да ги сподели…

Кажи-речи единственото лично нещо, което не му мина през ума, бяха постоянно повтарящите се сънища. Скоро заспа и отново засънува сън.

 

 

Той взе със себе си самун хляб и манерка с вода и отиде при Арката на синята птица. Миша ръкавичка го придружи. Ларик и още шестима вече ги чакаха там. Клонящото на запад слънце беше срещнало облачен бряг и градът бе засиял преждевременно във вечерния си блясък. Другите кандидати си приличаха — до един бяха млади и изнервени. Пол не запомни как се казват — освен Нурф, когото вече познаваше.

Докато чакаха останалите, небето продължи да тъмнее и Пол нехайно позволи на второто си зрение да се включи. Оглеждайки се наоколо, забеляза близо до центъра на града синьо-бяла пирамида или конус — нещо, което нормалните му възприятия не бяха успели да уловят. Продължи да я гледа известно време и започна да му се струва, че тя се разраства. Превключи отново на обичайното си зрение и явлението изчезна.

Той премина между другите кандидати и се доближи до Ларик, който стоеше и гледаше трупащите се облаци, очевидно изгубил търпение.

— Ларик?

— Защо съм ти?

— Просто съм любопитен. Знаеш ли какво представлява големият конус от синя светлина, който се разраства ей там?

Ларик се обърна, известно време стоя втренчен, после обясни:

— О, това се прави за наше добро, напомня ми колко закъсняваме. Къде, по дяволите, се губят останалите? — Той се обърна и се огледа насам-натам. Забеляза три приближаващи фигури и напрежението изведнъж го напусна.

Обърна се отново към Пол.

— Конусът, който виждаш, е сила, излъчвана от цял кръг магьосници — обясни той. — Когато влезем в Белкен, той ще е стигнал до планината, ще я е изпълнил и ще е настроил всичките десет станции вътре на по-големи космически сили. Докато се придвижваш от една към друга — всяка една от тях символично представлява една от собствените ти светлини — енергиите ще текат през тебе и така ти самият ще бъдеш оформен, преоформен и настроен.

— Разбрах.

— Не съм сигурен, че си разбрал, Дан. Останалите деветима кандидати са развили светлините си както трябва, според установения ред, след като са минали обичайното чиракуване. За тях тазвечерното преживяване ще бъде просто усилване, с някакво минимално уравновесяване. При тебе обаче… Един Луд жезъл може да хване коя да е пътека. Това може да се окаже болезнено, потресаващо, дори може да те докара до лудост или до фатални последици. Не ти го казвам, за да те обезсърча или уплаша, а просто за да те подготвя. Опитвай се да не позволяваш на нищо от това, което ще ти се случи, да те вкарва в ненужна беда.

Тук Ларик прехапа устни и отмести поглед встрани.

— Ти… Ти откъде си? — попита той.

— От една много далечна земя. Сигурен съм, че не си я и чувал.

— И с какво се занимаваше там?

— С много неща. Май бях най-добър като музикант.

— Ами в магията?

— Там не я познават.

Ларик поклати глава.

— Ама как така?!

— Ами просто така си беше.

— Но тогава… ти? Как така дойде тук? И как така стана Луд жезъл?

За миг на Пол му се прииска да разкаже на Ларик историята си от край до край. Но благоразумието сложи бариера пред това желание.

— Тя е дълга и широка — той погледна през рамо. — Пък и другите трима вече почти пристигнаха.

Ларик също погледна нататък.

— Предполагам, че си имал интересни преживявания, след като веднъж си открил способностите си? — припряно попита той.

— Да, много — отвърна Пол. — Мога да напиша цяла книга.

— А запомнил ли си някои от тях като особено важни?

— Не.

— Оставам с впечатлението, че не ти се говори много за тези неща. Добре. Това не се изисква от тебе. Но ако искаш да ми го кажеш, бих желал да разбера едно нещо.

— И какво?

— Един бял магьосник може при случай да използва онова, което е известно като черна магия, и обратно. Знаем, че те всъщност са кажи-речи едно и също, а онова, което определя разликата, е намерението, с което се използват, и това, че пътят на един магьосник може да се опише единствено от гледна точка на намерението. Избрал ли си вече по кой път да тръгнеш?

— Използвал съм онова, което е трябвало да използвам, така, както ми се е налагало да го използвам — отговори Пол. — Харесва ми да си мисля, че намеренията ми са били относително чисти, но точно така се оправдават повечето хора в собствените си очи. Искам да кажа… така де, през повечето време.

Ларик се усмихна и поклати глава.

— Щеше ми се да имаме повече време да си поговорим, защото усещам зад твоите думи нещо много особено. Използвал ли си някога магия с голяма сила срещу друго човешко същество?

— Да.

— И какво стана с него?

— Той е мъртъв.

— И той ли беше магьосник?

— Не точно.

— Не точно ли? Ама как така? Човек или е магьосник, или не е!

— Това беше много особен случай.

Ларик въздъхна, но след това пак се усмихна.

— Значи, ти си черен магьосник.

— Ти го каза. Не аз.

Последните трима кандидати вече се бяха приближили към групата и бяха представени. Ларик ги огледа хубаво и се обърна към тях:

— Закъсняхме. Тръгваме веднага ето по този път и вървим, докато излезем от града. Дирята, която трябва да следваме, започва малко след това и оттам започваме изкачването. Още не знам колко пъти ще можем да спираме за почивка, ако изобщо можем. Зависи от това, докъде ще стигнем и кога. — Той посочи купчина сгънати бели дрехи. — Всеки да си вземе по една роба. Ще ги облечем точно преди да влезем в планината.

Обърна се, мина под арката и пое по пътя.

Миша ръкавичка се приближи до Пол.

— Сутринта ще те чакам на изхода — рече той. — Късмет!

— Благодаря.

Пол забърза след другите и се придвижи в челото на групата. Когато се обърна, Миша ръкавичка беше изчезнал. Продължи, докато настигна Ларик, и тръгна в крачка с него.

— Любопитен съм — подхвърли той, — защо толкова упорито се мъчиш да ме изкараш черен магьосник.

— Не че ме е грижа — отвърна онзи. — Тук, на това място, се срещат и си общуват свободно хора с всякакви убеждения.

— Но аз не съм черен магьосник! Или поне така си мисля…

— Няма значение.

Пол сви рамене.

— Хайде, от мен да мине.

Той забави крачка и се сля с групата чираци. Нурф застана до него.

— Малко нещо изненадка, а?

— Какво искаш да кажеш?

— Колко изведнъж стана всичко. Ибал дори още не знае, че съм тръгнал. Той все още е… — той млъкна и се ухили, — … зает.

— Поне ме вписа в списъка, преди да насочи вниманието си към други неща.

— Не беше изцяло от алтруизъм — отговори Нурф. — Доста сериозно ще ти завиждам, ако излезеш от всичко това цял-целеничък.

— Как така?

— Не знаеш ли?

Пол поклати глава.

— Лудите жезли — особено онези, които минат през посвещаването — заобяснява Нурф, — са почти без изключение най-могъщите магьосници от всички. Разбира се, те не са чак толкова много. И все пак, точно затова на Ибал му се ще да си спомняш за него с известна привързаност и благодарност.

— Проклет да съм! — възкликна Пол.

— Ама ти наистина ли не знаеше?

— Ни най-малко. Чудя се това има ли нещо общо с напъните на Ларик да разбере бял ли съм, черен ли съм.

Нурф се разсмя.

— Предполагам, че би му било пренеприятно, ако противниковата страна се сдобие с добро попълнение.

— Какво искаш да кажеш?

— О, всъщност не знам за него чак толкова много, но сред другите кандидати се носи мълвата, че Ларик бил толкова, ама толкова бял — същинска лилия — че си прекарвал цялото свободно време в мразене на противника. Освен това го смятат за много добър — в чисто технически смисъл.

— Писна ми все да ме мислят за нещо друго — въздъхна Пол. — Откакто се помня, все е така.

— Засега е най-добре да го изтърпиш още малко.

— Нямах предвид да се опитвам да преча на посвещаването.

— Сигурен съм, че ще го проведе идеално. Те, белите, са много съвестни.

Пол се засмя. Нагласи зрението си и отново погледна към конуса от светлина. Беше се разраснал забележимо. Извърна се и пое към трупащите се облаци. Там, под тях, Белкен вече беше започнал да излъчва леко сияние.