Роджър Зелазни
Лудият жезъл (22)

XXII.

Щом Пол чу гласа в главата си, той се претърколи встрани и отвори очи. Нямаше сили за нищо повече. Положението не се беше променило, както му се струваше. Вони вече не изглеждаше млада, а като уморена жена на средна възраст. Спайър също изглеждаше поувехнал, но в жестовете му все още личеше известна жизненост. Миг по-късно стана ясно, че мъжът ще победи.

В дъното на стаята нещо тихо изсъска. Спайър погледна нататък и лицето му застина. Ръцете му замръзнаха посред поредния жест. Вони също погледна нататък и резултатът бе същият.

Пол се помъчи да извърне глава и когато успя, съзря изключително отвратително създание. Оказа се демонското тяло, в което той самият бе натикан за кратко, което бързо променяше формата си. Вместо глава то носеше корона от пламъци — в цвят авокадо, почти бледорезедаво.

Пол чу как Таиса изпищя. А по лицата на Спайър и Вони се изписаха такива изражения, сякаш всеки от тях обвинява другия за появата на чудовището.

В този миг в шепите на Райл Мерсон проблесна светлинка и падна върху гърдите на Спайър. Спайър залитна назад, махна с ръка, сякаш да я прокуди и бързо метна поглед към Райл.

Пол вдигна ръка и започна да я движи, сякаш правеше магия, макар че силата му отново бе изчезнала, а драконовият белег не помръдваше. Веднага щом гласът прокънтя, Спайър понечи да се прикрие:

— Проклятието на Рондовал те стигна, Хенри Спайър!

Демонското тяло с глава от пламък се приведе напред и Спайър — пребледнял — се обърна, сграбчи статуетката и я издигна пред себе си.

— Служих ви! — изкрещя той. — А сега е ваш ред! Сега, или никога!

От огледалото на Вони плисна светлина и се насочи към Спайър. В същия миг откъм масата се разнесе силно скърцане.

Светлината от огледалото не достигна Спайър. Някъде близо до фигурката — на ръка разстояние пред магьосника — тя сякаш изчезваше някъде. Камъните по статуетката изведнъж засияха като малки разноцветни огънчета.

Тъмна сянка се спусна напред към Спайър иззад демона. Тя подмина зловещото създание, подмина тежкото дървено кресло до масата, подмина и самия Спайър, завъртя се във въздуха, падна на земята и се втурна напред. Удари Спайър под коленете.

Магьосникът се строполи в креслото, все още вкопчен в пламтящия образ.

Столът се наклони назад и бързо се издигна над земята, тъкмо когато Проклятието на Рондовал се метна към него. Описа широка дъга над стаята и над устремилия се към него отмъстител с огнена корона.

Втурна се към стената, внезапно спря и се стрелна право през прозореца.

Белфаниор възстанови равновесието си, обърна се и се метна след него, разперил нокти. Сграбчи края на жълтата мантия на Спайър, която плющеше по вятъра.

Креслото се разтърси, Спайър изхъхри и се хвана за гърлото. После отпусна хватката си и мантията отхвръкна. Креслото отново полетя напред и изхвърча през прозореца.

Пол чу смаян вик, последван от драконски рев. Миг по-късно се разнесоха и пистолетни изстрели. После чу как Миша ръкавичка ругае, та се къса. Подпря се на вдървената си ръка и започна да се надига, залитайки. Усети ръката на Райл върху рамото си.

— Леко… — обади се Райл. — Следят го. В безопасност сме.

Дебелият магьосник му помогна да седне, после огледа Таиса, Ларик, Вони.

Старата жена седеше на пода. Огледалото бе захвърлено настрани. Главата на Ибал почиваше в скута й и тя тихо му говореше нещо, почти гукаше. Щом усети погледа на Райл, прикри лицето си с ръка. Райл бързо отмести поглед.

Ларик отново се размърда. Райл се надигна бавно, тромаво, на крака и закрета към дъщеря си. Пол успя да съзре за миг лицето му.

— Господарю — рече Белфаниор и се просна по очи пред Пол, — призова ме и аз дойдох. Извинявам се, задето този човек избегна гнева ми.

— Но какво… кой си ти? — попита Пол и отдръпна изведнъж затопления си крак по-далеч от склонената глава, пламтяща в пламъци в цвят авокадо, почти бледорезедаво. — И, моля те, стани, ако обичаш.

— Белфаниор, Проклятието на Рондовал и ваш покорен слуга — представи се той и се вдигна на колене.

— Наистина ли?

— Да. Ти ме повика и аз се отзовах. Щях да го разчленя на части за твое удоволствие, да не говорим колко нечестен номер ти погоди.

— Е, може би някой ден пак ще ти се удаде възможност — рече му Пол. — Но ти благодаря за услугата. Тъкмо навреме ми дойде, пък и добре я свърши.

Белфаниор му подаде жълтото наметало.

— Твоите дрехи имат нужда от закърпване. Може би одеждите на този магьосник…

— Благодаря.

Пол я пое в ръце. Лекото платно бе странно на пипане. От вътрешната страна имаше малък бял етикет, точно под яката. Той го вдигна и го огледа внимателно.

„Ръчно произведено в Хонконг“ — пишеше там.

Замалко да изтърве наметалото. Внезапно го разтресоха студени тръпки.

— С какво мога да ти помогна, господарю?

— Не, не, остави. Ще се оправя.

Той наметна дрехата на раменете си и я завърза на врата. Изправи се — краката го боляха. Цялата лява половина го болеше и болките се усилваха все повече. Ларик също се опитваше да стане. Пол протегна ръка. Ларик я изгледа, после я пое и се надигна. Но не я пусна веднага, а се втренчи в драконовия белег. После погледна и косата на Пол.

— И аз разбрах в последния възможен момент — каза Пол.

Погледна през рамо и видя, че Миша ръкавичка е седнал на перваза и е зяпнал насреща им. Миг по-късно дребосъкът извика нещо и тупна на пода.

— Лунна птица не можа да проследи креслото! — извика той. — Много бързо летеше!

Пол кимна. Щом Миша ръкавичка се приближи до него, забеляза, че Райл и Таиса също се приближават.

Ларик се обърна към момичето и се усмихна. Тя го подмина, прегърна Пол и го целуна.

— Благодаря ти — каза тя най-накрая. — Мислех си, че този ден вече никога няма да дойде, докато, скитайки като дух, видях как те доведоха тук. Знам, че някак ще успееш да ме освободиш.

Пол погледна над рамото й и забеляза странния израз върху лицето на Ларик. Бързо се изтръгна от прегръдките й, нежно я побутна назад и се наклони към болезнената си страна.

— Много се радвам, че успях да помогна — рече той, — но едва ли може да се каже, че беше изцяло моя заслуга. Просто… обстоятелствата…

— Скромен си.

Пол се извърна.

— По-добре ще е веднага да се погрижим за Ибал и Вони.

Старият магьосник изглеждаше отново млад, но все още беше в безсъзнание. Красотата на Вони до голяма степен се беше възвърнала и докато Пол я наблюдаваше, ставаше все по-красива. Тя му се усмихна.

— Ще се оправи. Просто не искам да се събужда, докато козметичното заклинание не си свърши работата. После можем да оправим и подмладителните заклинания.

Тя вдигна вълшебното огледало и се огледа в него. Усмихна се.

— Знам, суета… много приятно нещо е суетата.

— Хайде — приближи се Райл, — да отидем в някоя по-приятна стая. Пол, може би твоят слуга ще може да носи Ибал.

— Няма да стане нужда — обади се Вони и задържа огледалото пред лицето на Ибал.

Очите на Ибал се отвориха. Той огледа отражението си, после започна да се надига.

— Вие вървете — усмихна се Вони. — Ние ще дойдем.