Роджър Зелазни
Лудият жезъл (11)

XI.

Пол се събуди от светлината, която сияеше в лицето му. На няколко пъти извръща глава, за да я избегне, после изведнъж се надигна и отвори очи.

Вратата на килията му беше широко отворена.

Дали някой беше дошъл за него, а след това нещо му бе отвлякло вниманието? Той се заслуша. От коридора не се чуваше нито звук.

Предпазливо се изправи на крака. Прекоси килията до мястото, където беше застанал по-рано, докато се опитваше безуспешно да отвори вратата с магия.

Протегна ръка към рамката, докосна вратата. Тя леко помръдна. В този миг той почувства беззвучен, подигравателен смях. Сякаш някой зловещо се забавляваше с това, колко беше смаян и развълнуван — някой, който обитаваше равнище на реалност, несъвпадащо с неговото собствено. Стоеше там, замръзнал на място, и чакаше, но смехът не се повтори.

Най-накрая той пристъпи напред и излезе в коридора. Нямаше жива душа.

Ами сега? — помисли си той. Дали да не тръгне по пътя на Ларик? Дали пък да не рискува и да тръгне да изследва друга част на замъка? Или пък трябва да се върне в двора, да възседне някой от хвъркатите зверове и да офейка?

Последното му се видя най-разумно: да избяга, да се скрие и да чака да се върнат силите му. После можеше да се върне в Рондовал, да разбуди своите легиони от чудовища и да се върне тук отново — така, както беше отишъл в планината Анвил. А после да разруши този замък до основи. Изглеждаше по-разумно, отколкото да остане тук, обезсилен и сам-самичък в цитаделата на врага.

Обърна се, готов да тръгне към двора с клетките. И застина на място.

Завеса от бял пламък преграждаше пътя му.

— Значи, моят избор всъщност не е никакъв избор — прошепна той.

— А някога бил ли е? — отекнаха в главата му познатите иронични нотки.

— Е, май това ще се види по-нататък.

— Както е с повечето неща — дойде отговорът, придружен с леко чувство на примирение.

— Никога не успях да разбера вие врагове ли сте ми или съюзници.

— Ние сме посредници. Веднъж ти помогнахме.

— А следващия път…

— Защо смяташ, че имаш причини да се съмняваш в онези, които са ти помогнали в миналото?

— Защото не мога да се отърва от чувството, че са ме натикали в нещо, без аз да го искам.

— Бих казал по-скоро, че те измъкнахме.

— Тук можем да поспорим. Но казвате, че сте посредници. Посредници на какво?

— На промяната.

— Това е разтегливо понятие. Можеш ли да се уточниш?

— Две от силите, които действат в този свят, са науката и магията. Има времена, в които те застават една срещу друга. Ние сме на страната на магията.

— Това място тук никак не ми прилича на крепост на технологията.

— То и не е. Тук става въпрос за директния сблъсък.

— Мътните да ви вземат! Да се мъчиш да получиш от вас прям отговор е все едно да се мъчиш да доиш дива котка! Защо просто не ми кажете за какво става въпрос?

— Истината е толкова свещено нещо, че ние трябва да я охраняваме добре.

— Струва ми се, че искате да ви сътруднича.

— Тъкмо затова пак ти помагаме.

Пол се опита да включи второто си зрение. Този път май нямаше проблеми. Съзря очертанията на човешка фигура вътре в пламъците — дребна, мъжка, с наведена глава, дланите бяха скрити в дълги ръкави, които покриваха тъмния й център. До дясната ръка на Пол изплува оранжева нишка — далечният й край се губеше в пламъка. Той я хвана с пръсти и я засука. Драконовият белег на китката му започна да тупти.

— А сега бихте ли ми казали онова, което искам да знам… — започна той.

Ръката му сякаш се подпали. Потисна вика си и падна на едно коляно, сгърчен в агония. Второто му зрение угасна. Ръката го болеше чак до рамото.

— Така няма да се разберем — изрече гласът.

— Ще намеря начина — процеди той през стиснатите си зъби.

— Толкова по-лесно ще бъде и толкова време ще си спестим, ако просто ни дадеш да ти покажем, вместо да си прекараме цялата нощ, като ти обясняваме какво е замесено тук.

Пол се изправи на крака, стиснал болната си ръка с другата.

— Предполагам, че тази вечер по-добре няма да се разберем.

— Така е. Обърни се и следвай другия.

Пол се обърна и съзря друг пламък. Този беше голям едва колкото дланта му и висеше във въздуха в средата на коридора на около осем крачки от него. Миг след като погледът му падна върху него, той започна да се отдалечава. Последва го.

Пламъкът го поведе през зала, пълна с гротескни статуи — на хора и на други същества. Цялото място беше окъпано от слаб червен блясък, от меко, почти трептящо сияние — вероятно го излъчваше самият пламък и създаваше впечатлението, че всички тези каменни фигури бяха започнали леко да се размърдват. Въздухът, който влизаше в дробовете му, беше спарен и той откри, че задържа дъха си чак докато излязоха от залата. Блясъкът присъстваше и в някои от другите зали, но все пак не беше така зловещо, както в онази стая и изображенията в нея. Щом влязоха там, драконовият белег беше започнал да тупти и спря да пулсира чак когато се отдалечиха доста.

Слизаше все по-надолу по някакви каменни стълби — всяка от тях по-грубо издялана от предишната. Мина през влажни зали и дълги коридори, които сигурно се намираха под самия замък и бяха издълбани в живия камък на планинския склон. Веднъж Пол се осмели да погледне назад и видя, че другият пламък не се виждаше никъде. Ала видя също и това, че сенките зад гърба му се сливат, сякаш са течни, сякаш са живи — по начин, който той намери за обезпокояващ. Побърза да настигне водача си.

Залите и коридорите, през които минаваше, бяха покрити с дебел слой прах — явно ничий крак не беше стъпвал тук от години. Това леко го насърчи. Минаваше през поредица от зали, които биха могли да бъдат единствено стаи за мъчения — бяха пълни с вериги, кръстове за разпъване, щипци, ръжени, тежести, тояги, камшици, дървени чукове и най-различни странни на вид ножове. По всички тях имаше петна, следи от ръжда или и двете — заедно с успокояващото покривало на праха. В затулени ъгли се въргаляха кости — отдавна оглозгани от плъховете, а сега — сухи, крехки, напукани и избелели. Пол прокара пръст по една стена и чу ехо от отдавнашни писъци. Превключи на второто си зрение и пред очите му се мярнаха гледки на жестокостите, които някога се бяха вършили тук. Той припряно превключи на нормално зрение.

— Кой… — прошепна той повече на себе си. — Кой е вършил всичко това?

— Сегашният господар, Райл Мерсон — дойде отговорът.

— Той трябва да е чудовище!

— Някога тези неща тук са били нещо обичайно. Но той скъса с всичко това преди четвърт век. Разкая се. Говори се, че оттогава води относително невинен, дори добродетелен живот.

— Вярно ли е?

— Кой може да каже какво е в душата на човека? Може би самият той със сигурност не би могъл да го каже.

— Вие правите от всичко това пълна загадка за мене. Признавам, предубеден съм, но по никакъв начин не бих могъл да кажа, че се отнася с мене добродетелно или невинно… а това важи и за лакея му, Ларик!

— Хората си имат причини за онова, което вършат. Мотивите и целите рядко си подхождат по морален цвят.

— Ами какво ще кажете за вас самите, каквото и да представлявате?

— Сега ние не сме нито морални, нито неморални, защото действията ни не съдържат елемента избор.

— И все пак, нещо ви е насочило по курса, който следвате. Тогава някой е взел решение.

— Така излиза.

Имаше ли намек за ирония в тези думи?

— И пак нищо не искате да издадете, а?

— Нищо.

Преминаха покрай зловонна цистерна, в която се плискаше нещо. Подът на нишата до съседната въздушна шахта беше потънал в изпражнения и покрит с крехки, йероглифни скелети — вероятно на прилепи. В хлътнатините по пода се бяха събрали локвички вода. Стените тук бяха лепкави и Пол почти усещаше над себе си огромната тежест на пръстта и скалите, която стенеше с тихи, продължителни стонове под вечното напрежение.

Замисли се над краткия им разговор, припомни си твърденията на седемте фигурки след битката в планината Анвил, които внушаваха впечатлението, че действията им са предопределени. Но макар и да казваха много малко, то поне беше състоятелно. В тях имаше и нещо повече, което той усещаше, че трябва да запомни — нещо, чиято тъкан беше като тази на сънищата…

Усилията му да си го спомни свършиха, щом зави зад един ъгъл и спря. Не можеше да разбере дали е влязъл в стая или в коридор. Пътят напред тънеше в мъгла или в гъст дим, макар че не усещаше никакви миризми. Пламъкът беше спрял, когато и той спря, и сега му се струваше много по-близо; беше станал по-ярък и бе придобил зеленикав отблясък.

— Какво, по дяволите, е това? — възкликна Пол.

— Просто етерът тук не е в ред.

— Не вярвам в етера.

— Ами тогава го наричай другояче. Може би някой бъдещ лексикограф ще те цитира някъде. Знам, че там, където си израснал, е било доста по-различно.

— Проклет да съм. Почти измъкнах нещичко от тебе. Та значи, вие знаете историята ми?

— Ние присъствахме, когато ти напусна този свят. Присъствахме и когато се завърна.

— Интересна работа. Карате ме да се съмнявам, че знаете нещо за мястото, където съм израснал.

— Вярно е, макар че можахме да си направим някои заключения, като изследвахме действията и реакциите ти, откакто се завърна. Например показа, че познаваш технологията, което…

Светлината пред него угасна. Пол стоеше неподвижен в полумрака, взрян в слабото сияние, което излъчваше мъглата. Вслуша се в ударите на сърцето си и се замисли дали да не призове драконовата светлинка.

Миг по-късно във въздуха пред него изникна дълго перо от пламък — близо до мястото, където преди гореше другият.

— Ела.

Гласът беше женски, властен.

— Какво стана с предишния ми водач?

— Много приказваше. Ела!

Пол се зачуди. Дали най-накрая не беше съзрял пролука в тяхната броня?

— Значи, доближих се до нещо, което не искате да знам, а?

Отговор не последва. Синият пламък бавно започна да се отдалечава от него. Пол не помръдна.

— Знаеш ли какво си мисля? — обади се той. — Мисля, че ви се налага да ме използвате, защото аз съм син на баща си, а пък той ви е създал. Вие имате някаква специална връзка с Рондовал и само аз мога да ви послужа за вашата цел.

— Грешиш.

— Не вярвам това да ви харесва — продължи той, без да обръща внимание на отговора, — защото колкото и да ми приказвате за предопределение, аз отраснах в друг свят, за който знаете много малко или съвсем нищо. Вие не можете да предвиждате действията ми, както бихте могли, ако бях човек, израснал тук, на тази земя. Аз съм по-случаен фактор, отколкото на вас ви се иска, но се налага да си имате работа с мене. Тази вечер ще се опитате да ме впечатлите по някакъв начин, така че да стана по-податлив. Казвам ви, че съм видял неща, пред които онова в планината Анвил беше слаба ракия. С нищо не можете да ме впечатлите.

— Свърши ли?

— Засега.

— Тогава да продължаваме.

Пламъкът се понесе, а Пол го последва. Наглед пламъкът клонеше наляво, но в полезрението му нямаше никакви други предмети, по които би могъл да проследи движението му. Мъкнеше се след него, а мъглата, светеща с бледа светлина, се кълбеше и вихреше наоколо. Сред нея се раздвижиха неизброими сенки.

Продължи да лъкатуши. Ехото глъхнеше. Пол не можеше да каже със сигурност дали върви по дълъг вит коридор, или върви в кръг и се лута из една и съща огромна стая. Тъй като не напипваше стени, подозираше, че е последното. Но не виждаше никакъв начин да го разбере със сигурност.

Сенките, които го следваха, станаха по-тъмни, очертанията им — по-ясни. Някои имаха определено човешка форма, други — не. Над главата му примигна силуетът на дракон, който сякаш летеше високо-високо горе. Сега му се струваше, че много хора тихомълком обикалят около него на различни разстояния. Опита се да превключи на второто си зрение, но нищо в гледката не се промени.

Изведнъж една фигура изникна право пред него — едър, набит, оплешивяващ мъж с големи, сръчни ръце. Пламъкът се стрелна край него и сигурно спря някъде наблизо.

— Тате! — сепна се Пол.

Устата на втория му баща се изкриви в полуусмивка.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че търсиш на това забутано изостанало място? — попита той. — Знаеш ли колко ми трябваш точно сега вкъщи, за да ми помагаш в бизнеса?

— Ти не си истински… — пророни Пол.

Но Майкъл Чейн изглеждаше съвсем плътен. И сменящите се изрази на лицето му, и интонациите му бяха същите като на Майкъл Чейн, обърнал няколко чашки и готов всеки момент да изгуби всякакво търпение.

— Ти си истинско разочарование за мене. И винаги си бил.

— Тате…

— Давай, продължавай да си играеш глупавите игрички. Разбий сърцето на майка си.

Едрият мъж махна презрително и му обърна гръб.

— Татко! Почакай!

Мъжът изчезна в мъглата.

— Това е номер! — Пол изгледа ядно пламъка. — Не знам как го направи и защо, но е просто гаден номер!

— Животът е пълен с гадни номера. Самият живот може да е просто един гаден номер.

Пол се извърна.

— Защо стоим тук, в тази тъмнина? Мислех си, че ме водиш на някакво важно място!

— Добре! Давай да се махаме!

Той се обърна.

Бети Луис, облечена в тясна, силно деколтирана рокля, стоеше отляво и се мръщеше. Познатата й плът изглеждаше толкова истинска, че сякаш можеше да я пипне…

— Можеше да се обадиш — каза тя. — Може това между нас да не е било кой знае какво, но поне можеше да ми кажеш „довиждане“!

— Не можех! — оправда се Пол. — Нямаше начин!

— Същият си като всички останали! — изрече тя, мъглите нахлуха между тях и тя изчезна.

— Разбрах какво правиш — обърна се Пол към пламъка. — Ама няма да стане.

— Просто мястото тук е такова. Сам си го правиш.

Пол пристъпи напред.

— Ти ме доведе тук!

— Пол? — чу се отдясно познат глас и той потръпна.

— Върви по дяволите! — извика той, без да се обръща. — Да вървим, пламъко!

Синкавата светлина послушно тръгна и той я последва. Сянката отдясно продължаваше да го следва. Приближи се. — Пол!

Той не се извърна. Но в полезрението му се протегна ръка — мускулеста, покрита с гъсти косми с цвят на ръжда; плътна, широка гривна с копчета, индикатори и светлинки обхващаше китката — дори щом я видя, не повярва, че е истинска.

Изведнъж ръката се стовари на рамото му, спря го и го обърна.

— Усещам ръката ти — каза той бавно.

— Усещам гнева ти — изрече другият.

Пол вдигна очи и съзря някога красивите, но вече разкривени черти на Марк Мараксон, загрозени от лещата на лявото му око, която сега мъждукаше в тъмно, искрящо синьо.

— Ти не ми даде никакъв избор — каза Пол.

— Ти имаше моето име, моите родители. Отне ми момичето…

— Това е невъзможно! — извика Пол.

— … и моя живот — довърши Марк, лещата почерня, а плътта му се зачерви, после се овъгли и започна да се разпада.

Пол изпищя.

Ръката, през която сега се виждаха костите, падна от рамото му. Фигурата отстъпи, стопи се в мъглата — черната леща на протезата сега беше прикрепена към череп — и после изчезна.

Пол започна да се тресе. Вдигна ръце към лицето си, след това пак ги отпусна.

Сега на мястото на Марк стоеше Нора. Лицето й беше безизразно.

— Вярно е — каза тя. — Ти уби мъжа, когото обичах.

Тя се обърна и се отдалечи.

— Чакай!

Той се затича и протегна ръка да я спре, но сянката й се изгуби сред другите. Ала той продължи да се лута, да се обръща, да се мята в различни посоки.

— Върни се!

— Пол! Стой неподвижен! Да не се загубиш тук!

Той се обърна отново. Пред него беше застанал старият Мор, облегнат на жезъла си.

— Пред тебе виждам такива неща, че ми се ще никога да не те бях довеждал обратно тук — каза магьосникът. — По-добре да беше те надвил Марк, отколкото да сториш онова, което ще сториш!

— Не зная за какво говориш! — извика Пол. — Кажи ми, ако има нещо, което трябва да знам!

Избухна пламък и Мор изчезна в него.

— Дръж се близо до мене! — извика му пламъкът. — Това може да излезе извън контрол!

— Извън чий контрол? — обърна му гръб Пол.

Стел, кентавърката, беше застанала пред него и го гледаше в очите.

— Ти престъпи нашата клетва — каза тя, — макар че се закле в жезъла си, че никога няма да я престъпиш…

— Не съм я престъпил! — отговори той.

— … и смъртта, която винаги върви зад гърба ти, ще пристъпи напред.

— Не съм престъпил клетвата! — повтори той.

— Прокълнат син на прокълнат баща!

Пол се обърна и се заотдалечава.

— Върни се! — сега това прозвуча почти като молба.

Гигантската фигура с глава на куче, с която се беше изправил лице в лице в пирамидата, внезапно изникна пред него.

— Крадец! Ти разруши триъгълника на Инт! — отекна в мислите му.

— Нищо не съм откраднал. Взех онова, което си беше мое — отвърна му Пол.

— Знам такива проклятия срещу крадците, че могат да ги попилеят по всички краища на света!

— Да ти пикая на проклятията! — викна Пол. — Веднъж те надвих. Сега не ме е страх от тебе!

Пристъпи една крачка към заплашителната фигура.

— Спри! Те набират мощ! То наистина може да те нарани! — отекнаха в ума му думите на пламъка, който току-що беше изникнал помежду им. Сега говореше трескаво.

Песоглавецът вдигна десница. Пол се претърколи и побягна.

— Спри!

Пред погледа му се втурна малка фигурка. Беше бяла, имаше дълги уши и беше облечена с жилетка. Нослето й мърдаше^[1].

— Пак закъснях! — каза тя. — Този път ще ми хвръкне главата, няма начин!

Погледна Пол.

— И твоята — също — каза тя и побягна.

Пол продължаваше да пристъпва напред.

— Застани, без да мърдаш! Тук, на това място…

Почти се сблъска с мъжа. Беше безименният магьосник, с когото се беше борил в Рондовал. Пол се дръпна назад.

Магьосникът вдигна десница и в нея се появи нож. Хвърли го право към гърдите му.

Пол се метна встрани и се претърколи на земята. Продължи да се търкаля, докато доста се отдалечи.

Известно време лежа задъхан, след това се помъчи да стане на крака. Щом успя, към него се приближи друг мъж — вървеше бързо. Спря пред него. Беше висок и царствен, един-единствен черен кичур се спускаше назад през бялата му грива. Пол веднага осъзна, че чертите на лицето му много приличат на неговите собствени.

— Ти си…

— Дет Морсон, баща ти — дойде отговорът.

— Ами тегли ми една тогава и си върви по пътя — изпъчи рамене Пол. — Тук играта е такава, нали?

— Аз не съм част от тукашната игра. Просто се възползвам от нея — той вдигна десница и леко погали Пол по бузата. — По който и път да тръгнеш, каквото и да решиш, каквото и да те сполети — каза той, — истинският ти враг — това е Лудият жезъл.

— Кой Луд жезъл? Мислех, че това е общата дума за…

— Хенри Спайър е най-великият от Лудите жезли и него го знаят само под това име.

— Що за име е това — Хенри Спайър? Тук, в този свят…

Огненият език се извиси помежду им.

— Връщай се, Дет! Връщай се в твоя ад! — чу се глас от пламъците. — Вече нямаш власт над нас!

Дет вдигна длани и скръсти ръце на гърдите си. Пламъци изкривиха очертанията му, сякаш се беше подпалил от огнения език. Изведнъж обаче той вдигна глава и се втренчи в Пол.

— Белфаниор — каза той. — Спомни си това в трудни времена.

Пол отвори уста, за да го разпита, но Дет изчезна сред буря от вятър и огън.

Пламъкът, увиснал във въздуха пред него, започна да се смалява, възстановявайки предишните си, по-малки размери и форма.

— Какво искаше да каже с това?

— Представа си нямам — отвърна Пол.

— А какво друго ти каза?

— Нищо. Нямаше време.

— Лъжеш.

— Истината е нещо толкова свещено, че аз я охранявам добре.

Пламъкът не помръдна. Пол усети чувство на озадаченост и гняв, но не го придружи с никакви думи. Изминаха дълги мигове.

Най-накрая, с движение, което досущ наподобяваше свиване на рамене, пламъкът се понесе наляво. Пол го последва. Сред мъглата все още се мержелееха сенки, но не се приближаваха. Сега пламъкът се движеше бързо и Пол ускори крачка.

Мъглата започна да изтънява. Пол забеляза отляво стена; отдясно нямаше нищо. Не след дълго пред него изникна арка. Последва светлинката през нея и усети, че се е върнал в обикновеното пространство. От тази страна нямаше мъгла — само сумрак и мирис на плесенясали гоблени.

— Ние всъщност просто обикаляхме из някаква голяма стая, нали? — попита Пол.

Никакъв отговор.

— Това беше някакъв шантав тест на Роршах, нали? — продължи той. — Всичко там идваше от мен самия — по един или друг начин. Така ли е?

Отново мълчание.

— Добре де — каза той, щом приближиха едно стълбище, което водеше нагоре. — Щом онова, което искате от мене, изисква съдействието ми, запомнете, че сте оставили клиента си недоволен.

Стигна до стълбището и тръгна нагоре.

Почувства радостна тръпка. Драконовият му белег започна бурно да пулсира. Изкачиха се и минаха през една по-добре мебелирана, макар и отдавна необитаема стая. След като излязоха от нея, стигнаха до друго стълбище, което отново водеше нагоре. Щом го изкачиха, Пол забеляза, че май са се върнали в същото източно или североизточно крило на замъка, до което преди беше проследил Ларик.

— Значи, направихме нещо като обиколка, а?

— Налагаше се.

— Защо?

— За да избегнем населените части.

— Само заради това ли?

— А заради какво друго?

— Не за да ме подготвите, или да ме впечатлите по някакъв начин?

— Самоласкаеш се.

— Е, вашата да е.

— Нашата ще е.

Пол зави наляво и тръгна по един тесен коридор. После зави надясно и влезе в стая с един-единствен огромен прозорец, който гледаше отвъд бойниците към мрачен, огрян от луната пейзаж. В самата стая бяха струпани стари, потрошени мебели, които очевидно никой не използваше. Излезе от другия й край и влезе в друга стая, която очевидно също използваха за склад. Докато минаваше, Пол отмяташе встрани нишките на паяжините. Един плъх се стрелна пред краката му, навря се под едно кресло и се втренчи в него от там.

Две стаи по-нататък, в едно помещение с няколко врати, го обзе чувството, че познава това място. Беше сигурен, че Ларик беше минал оттук преди това.

Забърза из завоите и най-накрая пред него изникна тъмното каменно възвишение, увенчано със сияйния предмет. Пламъкът се издигна нагоре. Пол се заизкачва след него.

— Какво е това? — прошепна той едва-едва.

— Нещо, което ни трябва.

— Адски ми помагаш, няма що.

— Много повече, отколкото явно забелязваш.

Малко по-късно той забеляза, че предметът беше някакъв сандък, покрит с издуто прозрачно покривало. И щом се приближи към него, пое рязко дъх, защото в него лежеше съвсем запазено тяло на жена. Високите скули, малката брадичка и крилете на косата й не му бяха непознати.

— Призракът… — въздъхна той.

— Говори се, че духът й обикаля из тези зали. Не е важно. Вдигни капака.

— Как?

— И от двете страни има заключалки.

Пол продължи да се взира в бледите черти.

— Сега пък и Снежанка! Защо? — попита той най-накрая.

— Моля? Не разбрах.

— Защо е така изложена на показ?

— Баща й, Райл Мерсон, от време на време идва да я гледа.

— Ама че извратен кучи син, а? Предполагам, че й е наложил заклинание за запазване… ако е умряла много отдавна.

— Отдавна беше. Вдигни капака.

— Защо?

— За да я преместиш.

— Че защо да я местя?

— Присъствието й е необходимо другаде. Прави каквото ти казвам!

— Добре де. Само че изкачването беше доста стръмничко…

— Ще я пренесеш оттук.

Пламъкът засия по-ярко и Пол видя зад сандъка равен перваз, който водеше към един тунел. Наведе се напред и затърси ключалките. Една по една ги отвори и ги измъкна. После сграбчи капака и се напрегна да го повдигне. Отначало не поддаваше. След това изскърца и бавно се плъзна нагоре.

Пол отмести прозрачния капак и го остави на земята. Едва тогава спря и заразглежда жената с по-дълбок от научния интерес.

— Как се казва тя? — попита той.

— Таиса. Вдигни я. Насам.

Пламъкът тръгна по равния перваз зад сандъка.

Пол се приведе и вдигна жената на ръце. Слабият, познат аромат на познатия парфюм погъделичка ноздрите му.

— Какво е станало с нея? Как така е стигнала дотук? — попита Пол, щом заобиколи ковчега и последва пламъка.

— Жертва на обстоятелствата в една дълга и заплетена борба.

Той прекоси перваза и навлезе в тунела след блуждаещия огън.

След няколко крачки пламъкът рязко зави наляво и Пол усети, че се изкачва. Предчувствието, което го придружаваше, откакто се беше събудил, сега беше още по-силно. Усети, че се приближава към сърцето на някаква тайна — тайна, която беше много лична, тайна, в която той щеше да изиграе значителна роля.

Нов завой — и той се намери сред широка стая с висок таван, отчасти мебелирана, издълбана вътре в скалата. През голям четириъгълен отвор в стената отляво се виждаха звездите в небето и най-високите планински склонове. В близкия край на стаята имаше дълга маса и тежки кресла. В дъното…

Той се спря и се втренчи.

— Донеси я тук.

Бавно, почти механично краката му се подчиниха и се раздвижиха. Едва-едва осъзнаваше, че се движи — очите му бяха приковани в онова, което му се беше разкрило там, на задната стена.

— Остави я тук. Не. Главата трябва да е от другия край.

Пол постави тялото на Таиса върху наклонената каменна плоча — краката й бяха откъм по-високия край. Главата й попадна в широката вдлъбнатина, изсечена в твърдата сива повърхност. Той автоматично нагласи дългата й синя дреха. Щом го направи, забеляза широката, плитка вдлъбнатина в края на плочата. На ръба й лежеше черен каменен кинжал. Той забеляза всички тези неща, но те не му направиха никакво впечатление, тъй като вниманието му беше приковано другаде.

Беше се втренчил в стената пред себе си и огромната двойна врата, вградена в нея. Пот изби по челото му, ръцете му леко затрепериха, щом се отдалечи от жената и от камъка. Не откъсваше поглед от вратата.

Това бяха Портите от ония забравени сънища, които сега го затрупваха като сияйни покрови.

Приближи се. Вратата беше солидна, масивна, обкована с желязо, направено от тъмно дърво, което приличаше на метал. Не се виждаха нито ключалка, нито дръжки — само халките, разположени на равни интервали.

 

 

Изрязана и прогорена в Портите, се възправяше фигурата на огромна змия. Сложният вит рисунък заемаше място от основата до средата и се издигаше високо над стилизираните вълни. В нея бяха забити три тежки остриета — едно във врата, едно в опашката и едно по средата на тялото й.

После, щом вдигна поглед към горния край на Портите и над него, той съзря познатия силует на огромно, черно, подобно на птица същество с разперени криле, изрязано в скалата. И в тази фигура бяха забити шипове — по един във всяко крило.

Пол пристъпи още крачка напред и спря. Дишаше тежко. Той отново беше Продромолу. Онзи, който отвори пътя, и кръстосваше небесата на Код, а под него от дълбините се издигаше змията, Талкне, достигнала последния кръг на своето продължило цели епохи пътуване — векове наред го беше търсила. Ниалит изкрещя — предупреждаваше го, писъкът й разлюля планините и разкри тайните, които те криеха в сърцата си. Той закръжи и се гмурна към спокойната морска повърхност…

Отново дойде на себе си и си спомни за Ключовете и за обещанието на тъмния бог да изведе хората от опустошената земя, да слее тази земя с друга, като отвори пътя между двата свята. А Ключовете…

Ключовете!

Статуетките — те бяха Ключовете. Странни, живи ключове… И…

Той сведе очи.

Да…

Издълбана в пода, оцветена в избеляло жълто, червено и синьо, той видя огромна диаграма с неправилна форма. Една част от нея се вдаваше напред, за да обхване каменната плоча, върху която лежеше Таиса; друга част беше издадена далече напред и докосваше тежката рамка на Портите вляво. Няколко остри, почти триъгълни части се протягаха като шипове от главната част на фигурата. Пол ги преброи — изведнъж беше усетил, че драконовият му белег пулсира:

— … пет, шест, седем…

— Точно така.

Той едва-едва погледна пламъка, който сега се рееше над Таиса.

— А сега донеси тук, на това място, статуетките, които ни представляват, и постави всяка една от тях на върха на всеки лъч. Знаеш реда.

— Знам го.

Пол превключи на второто си зрение, вдигна десница и хвана една от седемте абаносови нишки, които се протягаха над дясното му рамо. Завъртя длан и започна да я навива, докато не усети как се напряга. Силата пробяга от драконовия белег по нишката и той я дръпна.

Една от статуетките беше в ръката му — висока, стройна, женствена, с остри черти, властна. Наметалото й беше покрито в патина с цвят на ковано злато и бе украсено с оранжеви, червени и жълти камъни. На челото й беше инкрустиран един-единствен зелен камък.

Докато Пол я държеше и се оглеждаше, той усети, че тя се затопля и става все по-топла.

Да…

Пристъпи вдясно и я постави на върха на втория отзад напред лъч, който сочеше вратата.

Щом се изправи, видя, че звездите помръкват, а небето става все по-светло.

Вдигна ръка и отново потърси нишките. Не се виждаха. Тогава осъзна, че второто му зрение е престанало да действа. Опита се да го задейства отново, но не постигна нищо.

След това забеляза, че и драконовият му белег вече не пулсира. Разтри китката си. Отново се опита да призове второто си зрение.

— Какво става?

— Не знам. Не мога.

— Какво искаш да кажеш с това, че не можеш? Та нали току-що го направи!

— Знам. Но нещо пак ми се изплъзна. Откакто минах през Белкен, силата ми ту изчезва, ту се връща. И точно сега изчезна.

Пламъкът се приближи до него и увисна точно пред очите му. Затвори ги — светлината го заслепяваше.

— Дръж си очите отворени.

Той се подчини и присви очи. Видя, че пламъкът се разраства, превръща се в широка огнена стена, висока колкото него, и дори по-висока…

Той се дръпна назад, но пламъкът отново го приближи.

— Стой и не мърдай. Трябва да те прегледаме.

Пламъкът го обви като наметало, обгърна го целия. Усети, че прониква в тялото му, в самото му същество. Не усещаше горещина — само някакво странно трептене, сякаш стъпваше на суша след няколко дена в открито море.

Усещането рязко секна и пред него се изви смалилият се пламък.

— Вярно е. В момента не можеш да действаш на магическо равнище. Няма никакъв начин да определим колко време ще продължи това, а и нощта е почти към края си. Райл Мерсон може да прати сутринта да те извикат. Засега трябва да изоставим начинанието си и отново да те приберем на сигурно място в килията. Върни пак обратно статуетката и…

Пол бавно поклати глава.

— Разбира се. В твоето състояние не можеш да я върнеш, а на нас ни е забранено директно да командваме своите изображения. Прибери я. По пътя за насам минахме покрай много скали и ниши. Ще ти се наложи да я скриеш.

— Ами Таиса?

— Зарежи я.

— Ами ако някой я намери тук?

— Не е важно. Ела.

Пламъкът мина покрай него. Той прибра статуетката и го последва. Щом навлязоха в тунела, той натика статуетката в една пукнатина в скалната стена.

Излязоха от пещерата и навлязоха в самия дворец. След няколко завоя Пол осъзна, че се връщат по друг път. Сега напредваха много по-бързо и изобщо не минаха през залата с мъглата и през мрачните тунели.

Не след дълго той се намери отново в килията си, влезе и затвори вратата зад себе си.

— Пътуването нататък беше само заради шоуто, нали?

— Заспивай, заспивай.

Пламъкът премигна и изчезна. Чу как резето се затваря. Изведнъж го връхлетя умора, зави му се свят, той се заклатушка към пейката и се строполи върху нея. Нямаше време дори да си помисли — черните вълни го погълнаха.