Пол Дохърти
Шпионинът на краля (10)

Десета глава

Корбет и Ранулф прекараха шест дни, яздейки през дивата земя на Южен Уелс; понякога спяха на открито, в изоставени обори, а понякога в укрепения дом на някой английски благородник. Един от тях ги предупреди да бъдат предпазливи, защото разбойници още бродели по хълмовете, а още по-опасни били тайните церемонии и обреди на уелсците, някои от които все още били езичници и извършвали огнените си ритуали в тъмните гори или из планините. Корбет взе присърце предупреждението, но не се сблъскаха с нищо по-опасно от скръбния вой на вълците или виковете на нощните създания — бухали, лисици, хермелини и невестулки, които търсеха плячка. Уелските селца, през които минаваха, с къщи от дърво и кирпич и сламени покриви, изглеждаха доста дружелюбни. Корбет не разбираше странния напевен говор на местните жители, но дребните мургави уелсци се усмихваха и предлагаха храна и силна бира.

Когато наближиха скалистото крайбрежие, на което се намираше замъкът Нийт, местността стана по-пуста. Малкото амбулантни търговци, които срещаха по пътя си, започваха да говорят припряно, когато чуеха името на лорд Морган и макар да не разбираше всяка дума, от разтревожените им лица Корбет схвана, че се боят от местния управник. Писарят беше събрал някои сведения за него: Едуард беше завладял Уелс преди дванадесет години и около 1284-та, цялата страна беше подчинена. Същата година в Карнарвон беше проведена среща, на която малкият син на краля беше получил титлата „Princeps Walliae“ — Уелски принц. Но завладяната страна беше неспокойна, бунтовете избухваха като внезапни горски пожари. Две години по-рано, през 1294-та, беше започнало голямо въстание, което бързо набра скорост.

То беше подкрепено от лорд Морган, разгневен задето Гилбърт дьо Клер, граф Глостър, бе нахлул в земите му. Той получи широка подкрепа, но Едуард беше бърз, събра армиите си близо до Честър, навлезе в Уелс и смаза въстанието след поредица блестящи походи. Лорд Морган и другите уелски благородници трябваше да молят за милост, за да сключат отново мир с краля; позволиха на Морган да запази замъка Нийт и земите си, но ако можеше да се вярва на писмото на Талбът, той отново планираше предателство; само че този път с помощта на Филип I. Корбет си представяше триъгълник от предатели: на единия му връх беше Филип, на втория — Морган, но кой беше на третия? Англичанинът, който им предаваше сведения?

Да, ако лорд Морган беше предател, той все още притежаваше значителна власт: на входа на голямата зелена долина Нийт, която се виеше сред хълмовете, се издигаха две бесилки; дебелите ясенови стълбове бяха забити дълбоко в земята и върху всеки от тях беше поставено хоризонтално голямо колело от каруца.

От спицата на всяко колело, а те бяха общо дванадесет, висеше труп със счупен врат, клюмнала глава, почерняло лице, изхвръкнали очи и език. На самите стълбове пък бяха приковани за ушите нещастници, на чиито вратове висяха грубо изписани табели, че са бракониери.

Ранулф пребледня от страх и Корбет тайно се зачуди какви ли ужаси ги очакваха. Навлязоха в долината, заобиколена от зелени плодородни хълмове, по които се виждаха множество дървета и канари. Зловещата тишина се нарушаваше само от дрезгавото грачене на гарваните или песента на свирците. От грубата карта, която им беше начертал един монах от абатството в Бристол, Корбет знаеше, че замъкът Нийт се намира в края на долината, на стръмните канари, гледащи към морето. В мига, когато съзря сивите стени, той беше стреснат от група въоръжени конници, която изневиделица се появи измежду дърветата и се спусна към тях.

Видял облаците прах, вдигани от буйно препускащите коне, отблясъка на слънцето върху металните брони и големите знамена в зелено и златно, които се развяваха и плющяха над главите на нападащите ездачи, той хвана юздите на товарния кон с една ръка, а с другата посегна към камата си — излишно, защото нападателите вече ги бяха обкръжили. В сравнение с тях разбойниците, които беше виждал да бесят в Лондон, приличаха на светци. Двайсетината конници носеха разнородни оръжия и брони — някои бяха с ризници, наколенници, конусовидни или плосковърхи шлемове, а останалите с облекла от телешка, вълча, видрова и лисича кожа. Водачът им, мургав мъж с провиснали черни мустаци, беше нагизден с кожени панталони и ботуши, а под бронята му сияеше пурпурна риза. На главата му се зъбеше глава на дива котка, чиято кожа се спускаше върху косата му.

Той допря меча си до гърдите на Корбет и щракна с пръсти. Писарят се огледа — нападателите бяха добре въоръжени с боздугани, мечове, тояги и щитове, затова сви рамене и предаде камата си.

— Кои сте вие? — Водачът говореше английски почти перфектно и Корбет застина, осъзнал, че под странните дрехи се крие образован човек.

— Казвам се Хю Корбет и съм старши съдебен писар. Това е прислужникът ми Ранулф-ат-Нюгейт. Тук сме по заповед на крал Едуард Английски за аудиенция с лорд Морган. А кой си ти, сър?

Мъжът го огледа от глава до пети и избухна в звънлив смях, а после каза нещо на уелски на спътниците си. Корбет прехапа устни от яд, защото беше сигурен, че го подиграва. Зад него Ранулф беше преодолял първоначалния си страх и оглеждаше нахакано уелсците. Те, обаче явно се забавляваха от това. Един от тях се приведе и разроши червената му коса, а когато прислужникът ги заля с поток от ругатни, всички звънко се разсмяха.

Корбет не проговори, нито се опита да се прави на герой: знаеше, че уелсците са отзивчиви и благородни хора, но изключително избухливи — при най-малкия повод можеха да станат агресивни, а той не беше забравил висящите от бесилката трупове на входа на долината. Смехът замря, водачът хвана юздите на коня му и ги поведе напред, а останалата част от групата пое от двете им страни. Скоро замъкът се появи пред очите им в цялото си величие — студена и строга сграда, кацнала на върха на скалите, които се спускаха отвесно към морето.

Голяма кула се извисяваше над назъбените стени и когато Корбет наближи главния вход, видя, че навсякъде по укрепленията има войници и се развяваха знамената на Морган. Имаше още нещо — от стените висеше обесен а точно над портата се виждаше ръждясала клетка, чиято дебела червеникава верига скърцаше зловещо на вятъра.

Корбет се загледа в нея и потрепери при вида на белите кости в ъгъла, но на придружителите му тя очевидно не направи никакво впечатление. Прекосиха тесния дълбок ров, трополейки по дървения подвижен мост и изчакаха в сянката на входната кула, където беше студено и миришеше на плесен, вдигането на решетката, за да влязат в големия двор. До стената на замъка бяха издигнати едноетажни каменни пристройки, но останалите сгради бяха дървени — някои самостоятелни, а други, допрени до неносещите стени — ковачници, кухня, конюшни, кочина и импровизирани обори за добитъка. Беше като малко селце. Кокошки кълвяха в прахта и кудкудякаха яростно към кучетата и прасетата, които грухтяха и душеха всичко.

Деца играеха с надути свински мехури; бебета, голи, както майка ги е родила, седяха в прахта, защото родителите им бяха прекалено заети с работа, за да им обръщат внимание. Когато конниците влязоха в двора и слязоха от конете си, обичайните шумове позатихнаха. Корбет и Ранулф бяха внимателно огледани, една голяма хрътка дойде да ги подуши, но беше изритана, а след това един сакат старец със сълзливи очи се дотътри до тях и се втренчи в Корбет. После се изкикоти, зачопли носа си и леко потупа писаря по ръкава.

— Изчезвай, Гарет — каза тихо предводителят и лудият се отдалечи, пращайки въздушни целувки на Корбет. — Англичанин е — многозначително каза мъжът. — Лорд Морган го плени по време на войната и го подложи на разпит. Наричаме го Гарет, защото изгуби името заедно с ума си.

Корбет сви рамене и подаде юздите на коня си.

— Погрижете се за него — студено каза той — и съобщете на лорд Морган, че пратениците на крал Едуард са готови да се срещнат с него.

Лицето на уелсеца пребледня от гняв заради обидата и ръката му посегна към късия меч, но после размисли, огледа се и избухна в смях. Напрежението се стопи, зяпачите се върнаха към работата си и сякаш забравиха новодошлите.

Преведоха Корбет и Ранулф през двора и нагоре по тесните каменни стъпала към втория етаж на голямата крепост, където се намираше голямата зала. Беше висока десетина метра и писарят се смая от занемарения вид. На южната стена имаше огромна камина, иззидана от квадратни каменни плочи. Вероятно коминът й минаваше през дебелата стена и излизаше навън. Няколко скосени овални арки, широки над два метра, се стесняваха до амбразури или тесни квадратни прозорци, закрити с тънки рогови покрития. Гредите на тавана бяха почернели, но от тях висяха многобройни разноцветни драперии — някои скъсани, а белосаните стени бяха покрити от гоблени със сцени от Стария завет. Върху подиума в отсрещния край на залата блестеше полирана дъбова маса, а на нея бяха поставени златна солница, инкрустирана със скъпоценни камъни, и пет сребърни свещника, които според Корбет бяха отмъкнати от някоя английска църква. В тях горяха восъчни свещи, а в ръждясалите скоби по стените бяха пъхнати насмолени факли. Подът беше покрит с прясно отрязана тръстика и писарят долови мириса на смачканата мента и пирен, разпръснати върху нея.

В залата имаше само двама мъже, които играеха шах на малка масичка до огъня. Те седяха на резбовани дървени столове, увити в наметките си, съсредоточени в играта. Кацнал на дървена стойка над тях, един сокол неспокойно се бореше с каишката и звънчетата на краката си, а очите му наблюдаваха бдително залата. Водачът на групата побутна леко Корбет, писарят отиде до масичката, огледа шахматната дъска и премести една фигура. Двамата играчи вдигнаха поглед. Единият беше блед русокос младеж с розови момичешки устни и очи като синчец. Другият, дребен и мургав, с кестенява коса, която се спускаше до раменете му в странен контраст с посивелите му брада и мустаци, имаше тъмни очи, жестоко лице и нос, който приличаше на клюна на сокола. По-младият се засмя, защото ходът на Корбет беше провалил играта на противника му, но другият се изправи и погледна мрачно писаря.

— Кой си ти? — попита той с изненадващо тих и мелодичен глас.

— Хю Корбет, кралски писар и пратеник на Едуард I.

Мъжът кимна и излая някаква заповед на уелски. Един слуга се спусна към масичката със столче и Корбет беше поканен да седне. Възрастният мъж му наля чаша вино, докато високопарно се представяше като лорд Морган. Корбет кимна и отпи с наслада от бургундското вино, проучвайки събеседника си. Уелсецът беше внушителна фигура — на ушите му висяха златни халки, на врата носеше сребърна торква, на ръцете — сребърни гривни, а по пръстите му блестяха пръстени с аметисти. Носеше тъмносиня роба, украсена с овча вълна, но Корбет забеляза петната по нея и бялата батистена риза отдолу. Уелсецът също съсредоточено изучаваше писаря, докато отпиваше от виното си.

— Погрижи ли се Оуен за теб? — попита Морган, кимайки към водача на конниците, който още не беше излязъл.

— Да — отвърна Корбет. — Оуен се погрижи за мен. Той е човек, който обича да се смее.

— Защо се оплакваш, един уелсец има малко поводи дори да се усмихне!

— Недоволен ли си от нещо, милорд?

— Не, Корбет — остро отвърна Морган, — не съм недоволен, просто изказах мнение, на което имам право в собствения си замък, нали? — и той погледна гневно русокосия си другар.

— Да — едва прошепна младежът. — Напълно си прав. После се обърна към Корбет. — Нека ти се представя — продължи той — аз съм Гилбърт Медар, иконом на лорд Морган.

В отговор Корбет му се усмихна леко. Може би младежът наистина беше иконом на Морган, а може би нещо много повече, но това със сигурност не беше нито времето, нито мястото да се обсъжда този въпрос. Лордът остави чашата си и прибра фигурите от шаха в украсено със скъпоценни камъни ковчеже, което постави под масата.

— Негово величество кралят — каза той бързо — те е пратил при мен. Защо?

Корбет беше очаквал този въпрос. В краткия си разговор с Едуард, преди да замине от Лондон беше получил едно ясно нареждане — да открие всичко, което може за предателските действия на Морган и да се опита да разбере дали те могат да му помогнат да открие кой е предателят в съвета.

— Негово величество кралят — излъга той спокойно — ти праща своите поздрави и благопожелания. Надява се, че добрите отношения помежду ви ще се затвърдят; пита дали си заловил убийците на Дейвид Талбът и те уверява, че смята за злобни лъжи и клевети слуховете, че имаш връзка с врага му Филип Френски.

В себе си Корбет се усмихна злорадо, когато очите на Морган се отместиха встрани, а икономът замръзна.

— Благодаря на негово величество — предпазливо отвърна Морган — за добрите му пожелания към неговия верен поданик. За съжаление, убийците на Талбът не бяха открити. Кралят знае, че Южен Уелс все още е пълен с хора извън закона. И накрая — Морган разпери ръце, — радвам се, че негово величество отхвърля всички скандални обвинения по отношение на моята преданост към короната. Какво друго бих могъл да кажа?

Какво друго, наистина, помисли си Корбет. Идеше му да се изсмее гласно при вида на престорено сериозното лице на уелския благородник и очевидното притеснение, което беше обхванало иконома му. Двама предатели и чудесни лъжци. Той прочисти гърлото си и се канеше да продължи с дипломатическия фарс, когато някакъв шум от отсрещната страна на залата го накара да се обърне. Малка врата встрани от подиума се отвори и една жена с прекрасна фигура се появи и тръгна към тях. Корбет се надигна и с мъка сподави ахването си: дългата й руса коса падаше като воал до раменете. Кожата й беше бяла и блестяща като скъпоценен камък; лицето й — почти сърцевидно, носът — малък, а огромните дяволити сини очи не се откъсваха от него.

Той никога не беше виждал такава красота: без да се срамува, я огледа от глава до пети и забеляза как тъмнозелената рокля подчертава очертанията на талията и гърдите й. На шията й имаше брошка, тъничкото й кръстче беше опасано от филигранна сребърна верижка, а върху изящните й китки подрънкваха гривни, украсени със скъпоценни камъни. Момичето го изгледа с престорено смущение и леко повдигна полите на дрехата си.

— Ако не си видял достатъчно, нося ботуши от телешка кожа.

— Съжалявам — заекна Корбет. — Просто не очаквах да… Аз… — Той се изправи от стола.

— А какво очакваше? — Напевният й глас звучеше подигравателно.

— Нищо — отсече писарят, ядосан на самия себе си. — Нищо не съм очаквал, просто бях изненадан. Не знаех, че тук има жени.

— Искаш да кажеш, че жените нямат място в мъжките работи: в изкуството на войната — да се избиват помежду си с най-добрите възможни мотиви, а когато си почиват — да се занимават с дипломация или преговори.

— Мейв! — Морган се надигна с престорен гняв, но Корбет усети, че тайно се радва, задето са го поставили на мястото му. — Това е племенницата ми Мейв — каза той, обръщайки се към писаря, — която се слави с острия си език.

— Не е вярно, чичо — отвърна тя язвително. — Просто англичанинът ми се струва неучтив, не е свикнал да поздравява жените.

И преди Корбет да измисли подходящ отговор, тя бързо го отмина. Той се обърна, когато чу как стоящият зад него Ранулф с мъка преглъща смеха си при гледката как една непозната жена тъй успешно бе затворила устата на господаря му.

Двамата нямаха избор — трябваше да отседнат в Нийт. Самият лорд Морган ги заведе до белосаната стая, отредена за тях на четвъртия етаж на крепостта, в която имаше две походни легла, очукан сандък и лекьосана маса с пейки от двете страни. Корбет горчиво се оплакваше от студа, затова Морган нацупено накара да поставят дървени капаци на тесните прозорци и да донесат ръждясал мангал и железен свещник в стаята. Кралските пратеници не знаеха дали да се чувстват посрещнати с уважение или са просто затворници. Беше им позволено да се движат свободно из замъка и около него, но трябваше да нощуват там.

Голямата крепост имаше три етажа над приземния, на който имаше складове, килер и кухни. На първия етаж беше голямата зала, където Корбет се бе срещнал с Морган, на втория се намираха всекидневната, параклисът и личните покои на семейството, а на третия имаше редица малки, студени и задушни стаи, за които дори думата „затвор“ би била ласкателна.

Там бяха настанени Корбет и Ранулф — на върха на тясното виещо се стълбище, там живееше и Оуен, капитанът на стражата на Морган, когото Корбет умишлено избягваше. Не харесваше този мъж със сплъстена черна коса, жълтеникаво лице и неугасваща усмихва. Усещаше, че той е зъл човек; беше срещал такива хора и преди — убийци, които обичаха смъртта и излъчваха нейната смрад на разложение.

Останалата част от хората на Морган живееше на приземния етаж, в пристройките на двора или в съседните села. Корбет разбираше, че лордът е дребен управник, но се радва на безпрекословната вярност на своите наематели и прислуга. Уелският благородник несъмнено беше богат, долината Нийт и околните плодородни земи със сигурност носеха солиден доход. Освен това той притежаваше правото за риболов по скалистото крайбрежие на морето и го защитаваше с редицата бесилки, на всяка от които висеше гниещ труп. Черните им силуети зловещо се очертаваха на фона на синьото небе. Те служеха за предупреждение на бракониери, крадци и пирати.

Корбет често оглеждаше владенията на Морган от върха на крепостта — това беше тихо място, от което се разкриваше вълшебна гледка и той обичаше да стои там, усещайки топлината на слънцето и соления морски бриз — истинско облекчение след вонята на нужниците, които се изливаха в крепостния ров. Беше се опитал да разбере нещо повече за смъртта на Дейвид Талбът, но в отговор получаваше само безизразни погледи и учтиви усмивки. Ако продължеше да настоява, събеседникът му заговаряше на уелски, сякаш не разбираше какво го пита англичанинът. Ако се появеше на двора, лудият старец Гарет го следваше навсякъде и имитираше походката му за смях на тълпата. Обикновено писарят не му обръщаше внимание.

Веднъж го попита за Талбът и беше сигурен, че видя в очите му да проблясва искрица разум, но после старецът примигна, засмя се лукаво, уви се в мръсната си дреха и го заведе в една от външните пристройки — дълго мрачно помещение от измазан с глина плет с една врата и дупка на покрива, откъдето да влиза светлина. Миришеше на кожа, пот и конски фъшкии. Корбет се огледа и видя седла, юзди, оглавници, стремена и всякаква сбруя да висят от дървените греди, които заемаха надлъжната стена. Обърна се и погледна в сълзящите очи на Гарет.

— Талбът? Какво общо има това с неговата смърт? — попита той, но старецът засия в беззъба усмивка и се измъкна навън.

Ранулф също не успя да се сдобие с никакви сведения и скоро се залови да задиря жените или да губи парите си в безкрайни игри на зарове. Оплакваше се, че го мамят, но уелсецът се усмихваше и го подканяше да покаже как. Единственото подозрително нещо, което Корбет откри, беше огромната купчина дърва и съчки, струпани на покрива на крепостта. Подозираше, че целта им е да послужат за сигнален огън, ако замъкът бъде нападнат, или за да се подгрява катранът при обсада. При една от дългите си разходки по крайбрежието той откри бурета, пълни със съчки и подредени едно върху друго и се зачуди дали Морган се боеше или очакваше нашествие. Забеляза също, че обичайно му позволяваха да се разхожда свободно из замъка и околностите му, но седмица след пристигането му, два последователни дни Оуен учтиво, но твърдо настоя да си останат в стаята.

Като изключим това, Морган се държеше като любезен домакин. Корбет вечеряше на неговата маса и тъй като великите пости бяха свършили, беше дошъл краят на сушената херинга и скумрия; вместо това се хранеха със скопени петли и есетра от рибарниците на лорда, които се намираха съвсем близо до крепостните стени. Очевидно той пренебрегваше закона, според който есетрата беше риба, предназначена да бъде сервирана само на кралската трапеза. В кухнята приготвяха и еленско, подправено с мента, канела и пълнено с бадеми, пресен лук и праз; плодови сладкиши и пайове, подсладена извара с плодове и сметана, а за прокарването им помагаха многобройни халби силна бира. Корбет забеляза само едно нещо, което не беше на място — каните младо бордо, които Морган поднасяше суетно, за да впечатли гостите си. Писарят харесваше виното не само заради отличния му вкус, но и заради факта, че потвърждава подозренията, зародили се у него, когато беше видял струпаните съчки по брега.