Сидни Шелдън
Кой се страхува от мрака (34)

Глава 32

Възпоменателната служба се провеждаше в парка зад комплекса на Кингсли Интернешънъл Груп. Присъстваха стотина души. Можеше да се влезе само през два охраняеми портала.

В средата бяха издигнали подиум, на който седяха неколцина висши ръководители на КИГ. В края на редицата беше секретарката на Ричард Стивънс Бети Баркър, привлекателна жена на трийсетина години.

Танър говореше по микрофона.

— … и тази компания беше изградена благодарение на всеотдайността и предаността на нейните служители. Ние сме им признателни за това и им отдаваме почит. Винаги съм мислил за компанията като за семейство, в което всички работят заедно за постигането на обща цел. — Без да прекъсва речта си, той оглеждаше тълпата. — Тук в КИГ решаваме проблеми и осъществяваме идеи, които правят света по-приятно място за живот, и няма по-голямо удовлетворение от…

В отсрещния край на парка бяха влезли Даян и Кели. Танър си погледна часовника. Бе единайсет и четирийсет. На лицето му се изписа доволна усмивка. Той продължи:

— … от убеждението, че успехите на компанията се дължат на вас…

Даян погледна подиума и развълнувано сръга Кели.

— Бети Баркър е там. Трябва да говоря с нея.

— Внимавай.

Даян се огледа и неспокойно отбеляза:

— Прекалено е лесно. Имам чувството, че сме… — Тя се обърна и ахна. На единия портал се беше появил Хари Флинт с двама от хората си. Даян погледна към втория портал. Там бяха Карбайо и още двама мъже.

— Виж! — Гърлото й пресъхна.

Кели се обърна и видя шестимата мъже, които преграждаха пътищата им за бягство.

— Има ли друг изход оттук?

— Съмнявам се.

Танър продължаваше:

— … За съжаление с неколцина души от нашето семейство напоследък се случиха нещастия. А когато някой от семейството бъде сполетян от трагедия, тя се отразява на всички ни. КИГ предлага пет милиона долара награда на всеки, който докаже кой стои зад всичко това.

— Пет милиона долара от единия джоб в другия — прошепна Кели.

Кингсли погледна над тълпата към тях и очите му станаха студени.

— Днес сред нас са двама осиротели члена на нашето семейство — госпожа Марк Харис и госпожа Ричард Стивънс. Ще ги помоля да дойдат тук на подиума.

— Не можем да отидем там — ужаси се Кели. — Трябва да останем в тълпата. Какво ще правим?

Даян я погледна изненадано.

— Какво искаш да кажеш? Нали ти щеше да ни измъкнеш оттук, забрави ли? Какво стана с плана ти?

Кели мъчително преглътна.

— Не се получи.

— Тогава действай по резервния — нервно отвърна Даян.

— Даян…

— Да?

— Нямам резервен план.

Даян се ококори.

— Искаш да кажеш, че… не знаеш как ще се измъкнем, така ли?

— Мислех…

Гласът на Танър изкънтя по уредбата:

— Моля госпожа Стивънс и госпожа Харис да дойдат тук.

Кели се обърна към Даян.

— Много… много съжалявам.

— Аз съм виновна. Изобщо не биваше да се съгласявам да идваме.

Присъстващите се обръщаха към тях и ги зяпаха. Бяха в капан.

— Госпожа Стивънс и госпожа Харис…

— Какво ще правим? — прошепна Кели.

— Нямаме избор — заяви Даян. — Отиваме. — Тя си пое дълбоко дъх. — Да вървим.

Двете неохотно се запътиха към подиума. Даян гледаше Бети Баркър, чиито очи бяха приковани в нея. На лицето й се бе изписала паника. Приближиха се към трибуната.

„Ричард, скъпи, опитах — мислеше си Даян. — Каквото и да се случи, искам да знаеш, че…“

Изведнъж в дъното на парка настана смут. Хората започнаха да се обръщат, за да видят какво става.

Пристигаше Бен Робъртс, придружен от голяма група оператори и техници.

Кели стисна Даян за ръката и лицето й засия.

— Това беше първоначалният ми план! Бен!

Даян вдигна очи към небето и промълви:

— Благодаря ти, Ричард.

— Какво? — попита Кели. И изведнъж разбра какво иска да каже Даян. — Ясно. Хайде, Бен ни чака.

Танър наблюдаваше сцената с вцепенено лице.

— Извинете — извика той. — Съжалявам, господин Робъртс. Това е частна възпоменателна церемония. Трябва да ви помоля да напуснете.

— Добро утро, господин Кингсли — отговори журналистът. — Моето предаване записва интервю с госпожа Харис и госпожа Стивънс в студиото, но докато сме тук, реших, че може би ще пожелаете да заснемем репортаж и за възпоменателната служба.

Танър поклати глава.

— Не, не мога да ви позволя да останете тук.

— Жалко. Тогава просто ще заведа госпожа Харис и госпожа Стивънс в студиото.

— Не може — рязко отсече Кингсли.

Бен го погледна.

— Моля?

Танър почти се разтрепери от ярост.

— Искам… искам да кажа… вие… Нищо.

Жените вече бяха при Бен.

— Извинявайте, че закъснях — прошепна той. — Правих репортаж за едно убийство и…

— За малко да направиш репортаж за още две — прекъсна го Кели. — Да се махаме оттук.

Под разгневения поглед на Танър Кели, Даян, Бен Робъртс и неговият екип подминаха охраната и напуснаха парка.

Хари Флинт отправи очи към шефа си за инструкции. Танър бавно поклати глава. „Още не съм свършил, кучки“.

 

 

Даян и Кели се качиха в колата на Бен Робъртс. Хората му ги следваха с два вана. Журналистът погледна Кели.

— Сега ще ми обясниш ли какво беше всичко това?

— Ще ми се да можех, Бен. Но още не мога. Ще ти разкажа, когато съм сигурна. Обещавам.

— Аз съм репортер, Кели. Трябва да знам…

— Днес дойде тук като мой приятел.

Робъртс въздъхна.

— Добре. Къде да ви закарам?

— Ще ни оставите ли на Четирийсет и втора улица и Таймс Скуеър? — попита Даян.

— Разбира се.

* * *

След двайсет минути Кели и Даян слизаха от колата. Кели целуна Бен Робъртс по бузата.

— Благодаря ти, Бен. Няма да го забравя. Ще поддържаме връзка.

— Пази се.

— Чувствам се гола — каза Кели.

— Защо?

— Даян, ние нямаме никакви оръжия, абсолютно нищо. Ще ми се да имахме пистолет.

— Имаме ума си.

— Ще ми се да имахме пистолет. Какво ще правим сега?

— Ще престанем да бягаме. Преминаваме в настъпление.

Кели я погледна любопитно.

— Какво означава това?

— Означава, че ми писна да сме плячката. Тръгваме в атака, Кели.

Тъмнокожата жена я зяпна.

— Ние ли тръгваме в атака срещу КИГ?

— Точно така.

— Четеш прекалено много трилъри. Как смяташ, че можем да се справим с най-големия мозъчен тръст на света?

— Ще започнем, като открием имената на всичките им служители, починали през последните седмици.

— Какво те кара да смяташ, че не са умрели само Марк и Ричард?

— Във вестника пишеше „всички служители“, значи са повече от двама.

— Аха. И кой ще ни даде имената им?

— Ще ти покажа.

 

 

Интернет кафето представляваше огромна компютърна зала с над дванайсет редици бюра, снабдени с четиристотин персонални компютъра, почти всички от които в момента се използваха. Заведението бе част от верига, обхващаща целия свят.

Щом влязоха, Даян отиде при автомата и купи един час достъп до интернет.

— Откъде ще започнем? — попита Кели.

— Да попитаме компютъра.

Намериха свободно бюро и седнаха. Даян влезе в интернет.

— Какво правим сега? — отново полюбопитства тъмнокожата жена.

— Първо правим търсене с Гугъл, за да открием имената на другите жертви, които са работили в КИГ.

Даян влезе в търсачката и въведе критериите си: „некролог“ и „КИГ“.

Появи се дълъг списък отговори. Тя търсеше конкретно материали, излезли във вестниците, и откри няколко, достъпни онлайн. Връзките я отведоха при няколко скорошни некролога и други статии. Един от репортажите я насочи към берлинския клон на КИГ и Даян влезе в уебсайта.

— Интересно… Франц Фербрюге.

— Кой е този?

— Въпросът е къде е той? Явно е изчезнал. Работил е в берлинското представителство на КИГ и жена му Соня е починала при загадъчни обстоятелства.

Даян кликна върху друга връзка, поколеба се и погледна Кели.

— Във Франция — Марк Харис. Кели дълбоко си пое дъх и кимна. — Продължавай.

Даян продължи да работи с клавишите.

— В Денвър — Гари Рейнолдс, а в Манхатън… — гласът й се задави — Ричард. — Тя се изправи. — Това е.

— А сега?

— Трябва да измислим как да свържем всички тези имена. Да вървим.

По пътя видяха компютърен магазин.

— Чакай малко — каза Кели.

Даян я последва вътре. Кели отиде право при управителя.

— Извинете, казвам се Кели Харис. Помощничка съм на Танър Кингсли. Трябват ни трийсет и шест от най-мощните ви и скъпи компютри. За следобед. Можете ли да го уредите?

Управителят просия.

— Ама разбира се, госпожо Харис. За господин Кингсли — всичко. Нямаме толкова в магазина, естествено, но ще ги докараме от складовете ни. Лично ще се заема. В брой ли ще платите, или с кредитна карта?

— В брой при доставка.

— Ще ми се аз да се бях сетила — каза Даян, когато излязоха.

Кели се усмихна широко.

— И това ще стане.

 

 

— Реших, че бихте искали да видите тези заглавия, господин Кингсли. — Кати Ордонес му подаде няколко вестника:

В Австралия бушува странно торнадо…

Първото торнадо в историята на Австралия унищожи десетина села. Броят на жертвите е неизвестен.

Метеоролозите са озадачени от новите промени в световния климат. Обвиняват озоновия слой.

— Пратете ги на сенатор ван Лювън с писмо: „Уважаема госпожо сенатор ван Лювън, мисля, че времето изтича. С най-добри пожелания, Танър Кингсли“.

— Ясно. — Кати излезе от кабинета.

 

 

Обадиха му се от отдела за информационни технологии. Хората от ИТ отдела бяха инсталирали „паяци“ — супермодерен софтуер, който постоянно пресяваше интернет в търсене на информация. Танър ги беше настроил да следят за хора, търсещи деликатни данни, и сега с интерес прочете съобщението на монитора. После натисна един бутон.

— Ела тук, Андрю.

Брат му беше в кабинета си и си спомняше за злополуката. Намираше се в съблекалнята и се готвеше да облече космическия скафандър, който бяха пратили военните. Понечи да свали един от костюмите на закачалката, но Танър бе там и му подаде друг с думите: „Вземи този. Ще ти донесе късмет“. Танър беше…

— Андрю! Веднага ела тук!

Андрю чу заповедта, изправи се и бавно влезе в кабинета на брат си.

— Седни.

— Да, Танър… — Той се подчини.

— Кучките току-що влязоха в берлинския ни уебсайт. Знаеш ли какво означава това?

— Да… хм… не.

Обади се секретарката.

— Доставиха компютрите, господин Кингсли.

— Какви компютри?

— Които сте поръчали.

Озадачен, той стана от стола си и излезе в приемната. Видя колички с трийсет и шест кашона с компютри. До тях стояха трима мъже в гащеризони и един с костюм.

Когато видя Танър, мъжът с костюма възкликна доволно:

— Имам точно каквото ви трябва, господин Кингсли. Последна дума на техниката. И с удоволствие ще ви доставим още…

Танър зяпаше купчината компютри.

— Кой ги е поръчал?

— Вашата асистентка Кели Харис. Каза, че ви трябвали спешно, затова…

— Върнете ги — тихо заповяда Танър. — Там, където отива тя, няма да й трябват.

Обърна се и влезе в кабинета си.

— Сещаш ли се защо са влезли в нашия уебсайт, Андрю? Е, аз ще ти кажа. Ще се опитат да проследят жертвите и ще потърсят мотивите за смъртта им. — Танър седна зад бюрото си. — За тази цел ще се наложи да отидат в Европа. Само че няма да стигнат там.

— Няма… — сънливо се съгласи брат му.

— Как ще ги спрем?

Андрю кимна.

— Ще ги спрем…

Танър погледна брат си и презрително рече:

— Ще ми се да можех да поговоря с някой, който има поне капчица мозък в главата.

Отиде при един компютър и започна да пише.

— Първо ще изтрием всичките им авоари. Имаме номерата на социалните им осигуровки. — Докато говореше, продължаваше да трака на клавиатурата. — Даян Стивънс… — замислено произнесе Танър. Със своя свръхмодерен софтуер можеше да промени личните финансови данни на всеки.

— Виж, това е цялата информация за банковата й сметка, пенсионните отчисления, банковият й кредит. Виждаш ли?

Андрю преглътна.

— Да, Танър. Да.

Брат му отново се обърна към компютъра.

— Ще запишем кредитните й карти като откраднати… Сега ще повторим същото с Кели Харис… Следващата ни спирка е уебсайтът на банката на Даян. — Той влезе в сайта и кликна върху връзката „Управление на сметките“.

После въведе номера на сметката на Даян Стивънс и последните четири цифри от номера на социалната й осигуровка, получи достъп и прехвърли целия й баланс в графата за кредит, върна се в кредитната база данни и анулира кредита й.

— Андрю…

— Да, Танър?

— Видя ли какво направих? Прехвърлих всички средства на Даян Стивънс като дължими вземания — самодоволно поясни той. — Сега ще направим същото с Кели Харис.

Когато свърши, Танър се изправи и се приближи до брат си.

— Готово. Сега нямат нито пари, нито кредит. Няма как да напуснат страната. Хванахме ги в капан. Какво мислиш за малкото си братче?

Андрю пак кимна и каза:

— Снощи по телевизията гледах един филм за…

Бесен, Танър сви юмрук и толкова силно го заби в лицето на брат си, че Андрю се строполи от стола и се блъсна в стената.

— Копеле гадно! Слушай ме, когато ти говоря!

Вратата рязко се отвори и в кабинета влетя секретарката на Танър Кати Ордонес.

— Всичко наред ли е, господин Кингсли?

Танър се обърна към нея.

— Да. Бедният Андрю падна.

— О, божичко!

Двамата изправиха Андрю на крака.

— Паднах ли?

— Да, Андрю, но сега си добре — загрижено отвърна Танър.

— Господин Кингсли, не смятате ли, че е по-добре да пратите брат си в… в лечебно заведение? — прошепна Кати Ордонес.

— Разбира се. Но това ще разбие сърцето му. Това е истинският му дом и тук мога да се грижа за него.

Тя го погледна с възхищение.

— Вие сте прекрасен човек, господин Кингсли.

Танър скромно сви рамене.

— Всички трябва да правим каквото можем.

* * *

След десет минути секретарката се върна в кабинета му.

— Добра новина, господин Кингсли. Този факс току-що се получи от кабинета на сенатор ван Лювън.

— Дай да го видя. — Танър го грабна от ръката й.

Уважаеми господин Кингсли, с настоящото Ви съобщавам, че сенатската екологична комисия взе решение да отдели средства за незабавно задълбочаване на нашите проучвания върху глобалното затопляне и средствата за борба с него. Искрено Ваша,

сенатор ван Лювън.