Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Are You Afraid of the Dark?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране
ultimat (2010)
Корекция
Alegria (2010)

Издание:

Сидни Шелдън. Кой се страхува от мрака

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, София, 2005

История

  1. — Добавяне

Глава 20

Даян Стивънс и Кели Харис седяха в едно ъглово сепаре в кафенето оттатък улицата. Кели чакаше Даян да заговори.

Ала Даян не беше сигурна с какво да започне. Чудеше се дали просто да не попита: „Какво се е случило с мъжа ви, госпожо Харис? И той ли е бил убит като Ричард?“

— Е? — нетърпеливо попита Кели. — Казахте, че искате да разговаряме за мъжа ми. Добре ли познавахте Марк?

— Изобщо не го познавах, но…

Кели се разяри.

— Нали казахте, че…

— Казах, че искам да поговорим за него.

Кели се изправи.

— Нямам време за такива глупости. — И понечи да си тръгне.

— Чакайте! Струва ми се, че имаме еднакъв проблем и можем да си помогнем взаимно.

Кели спря.

— Какви ги говорите?

— Седнете, моля.

Кели неохотно седна.

— Е, казвайте.

— Исках да ви попитам дали…

До масата им се приближи келнер с менюто.

— Какво ще обичат дамите?

„Да се махна оттук“ — помисли си Кели и отговори:

— Нищо.

— Две кафета, моля — отвърна Даян.

Кели я погледна предизвикателно и каза:

— За мен чай.

— Да, госпожо. — Келнерът се отдалечи.

— Мисля, че ние с вас… — започна Даян.

Прекъсна я едно момиченце, което се приближи до масата и се обърна към Кели.

— Може ли един автограф?

Кели я погледна.

— Познаваш ли ме?

— Не, но мама казва, че сте важна личност.

— Не съм.

— О!

Момиченцето се върна при майка си и Даян озадачено погледна Кели.

— Трябва ли да ви познавам?

— Не. — Кели подчертано прибави: — И не обичам да ми се бъркат в живота. За какво става дума, госпожо Стивънс?

— Даян, моля. Чух, че с мъжа ви се е случило нещо ужасно и…

— Да, той беше убит.

— И моят мъж беше убит. И двамата са работили в КИГ.

— Това ли било? — нетърпеливо попита Кели. — Е, в КИГ работят хиляди хора. Ако двама от тях хванат грип, ще го обявите ли за епидемия?

Даян се наведе напред.

— Вижте, важно е. Първо…

— Съжалявам — прекъсна я Кели. — Не съм в настроение да ви слушам. — И взе чантичката си.

— И аз не съм в настроение да говоря за това — озъби се Даян, — обаче може да е много…

Гласът на Даян внезапно отекна в кафенето:

В стаята имаше четирима мъже…

Сепнати, двете жени се обърнаха към звука. Идваше от телевизор, монтиран над бара. Даян говореше от свидетелския подиум в съда.

Единият седеше на стол. Беше завързан. Господин Алтиери като че ли го разпитваше, докато другите двама стояха до него. — Гласът й потрепери. — Господин Алтиери извади пистолет, извика нещо и… и застреля мъжа в тила.

На екрана се появи водещият.

Това беше Даян Стивънс, която свидетелства в процеса срещу мафиотския бос Антъни Алтиери. Съдебните заседатели току-що го обявиха за невинен.

Даян се смая. „Невинен ли?“

Антъни Алтиери беше обвинен в убийството на един от своите хора преди близо две години. Въпреки показанията на Даян Стивънс съдебните заседатели повярваха на други свидетели, които я опровергаха.

Ококорена, Кели зяпаше телевизора.

Доктор Ръсел, в Ню Йорк ли практикувате? — попита Джейк Рубинстийн.

Не. Работя само в Бостън.

На въпросната дата лекувахте ли господин Алтиери от сърдечен проблем?

Да. Към девет сутринта. Задържах го за наблюдение през целия ден.

Значи не може да е бил в Ню Йорк на четиринайсети октомври?

Не.

На екрана се появи друг свидетел:

Ще ни съобщите ли професията си, господине?

Аз съм управител на хотел „Бостън Парк“.

Бяхте ли на работа на четиринайсети октомври?

Да.

Случи ли се нещо необичайно?

Да. Обадиха ми се от мезонета незабавно да пратя лекар.

Какво стана после?

Обадих се на доктор Джоузеф Ръсел и той веднага пристигна. Качихме се в мезонета, който беше нает от Антъни Алтиери.

Какво видяхте там?

Господин Алтиери лежеше на пода. Помислих си, че ще умре в нашия хотел.

Даян пребледня и каза прегракнало:

— Те лъжат. И двамата.

Разпитваха Антъни Алтиери. Изглеждаше немощен и болен.

Имате ли планове за близкото бъдеще, господин Алтиери?

След като правосъдието възтържествува, просто известно време ще си почина. — Той се подсмихна. — Може би ще разчистя някои стари дългове.

Кели бе поразена. Обърна се към Даян.

— Дали сте показания срещу него?!

— Да. Видях го да убива…

Ръцете на Кели трепереха. Тя разля чая си и събори една солница.

— Махам се оттук.

— От какво толкова ви е страх?

— От какво толкова ме е страх ли? Опитали сте се да помогнете за пращането на боса на мафията в затвора, а сега той е на свобода и се готви да разчисти старите си дългове. И ме питате от какво толкова ме е страх, така ли? И вас би трябвало да ви е страх. — Кели се изправи и хвърли няколко банкноти на масата. — Аз ще платя сметката. Вие по-добре си запазете парите за пътни разходи, госпожо Стивънс.

— Чакайте! Още не сме разговаряли за съпрузите си и…

— Оставете. — Кели тръгна към изхода и Даян неохотно я последва.

— Струва ми се, че преигравате.

— Нима?

— Не разбирам как може да проявявате глупостта да… — Кели вече беше на вратата.

В кафенето влезе възрастен мъж на патерици, подхлъзна се и щеше да падне. За миг Кели се озова в Париж и си представи, че пада Марк. Втурна се да го спаси, Даян също се наведе да помогне. В този момент оттатък улицата отекнаха два силни изстрела и куршумите се забиха в стената зад жените. Гърмежите върнаха Кели към действителността. Намираше се в Манхатън и току-що бе пила чай с някаква луда.

— Боже мой! — възкликна Даян. — Ние…

— Не е време за молитви. Да се махаме оттук!

Кели я повлече към тротоара, където чакаше Колин. Той отвори вратата на колата и двете се вмъкнаха на задната седалка.

— Каква беше тази суматоха? — попита шофьорът. Двете жени седяха отзад, неспособни да отговорят.

— Ами… хм… трябва да е било от спукан ауспух — отвърна Кели, обърна се към Даян, която се опитваше да се успокои, и каза саркастично: — Надявам се, че не преигравам. Ще ви оставя у вас. Къде живеете?

Даян дълбоко си пое дъх и даде на Колин адреса на блока си. По целия път двете жени седяха в гробно мълчание, потресени от случилото се.

Когато колата спря пред блока й, Даян се обърна към Кели.

— Ще влезете ли? Малко съм нервна. Имам предчувствието, че ще се случи още нещо.

— И аз имам същото предчувствие — обаче това няма да са случи с мен — рязко я отряза Кели. — Сбогом, госпожо Стивънс.

Даян се втренчи в нея, понечи да каже нещо, после поклати глава и слезе от автомобила.

Щом тя изчезна във фоайето и се заизкачва по стълбището към апартамента си на първия етаж, Кели облекчено въздъхна.

— Къде отиваме, госпожо Харис?

— Обратно в хотела, Колин, и…

От кооперацията се разнесе силен вик. Кели се поколеба за миг, после отвори вратата и се втурна навън. Даян беше оставила вратата на апартамента си отворена и стоеше насред стаята. Трепереше.

— Какво има?

— Някой… някой е влизал. Куфарчето на Ричард беше на тази маса, а сега го няма. Вътре имаше негови служебни материали. Но са оставили венчалната му халка.

Кели нервно се огледа.

— Най-добре се обадете в полицията.

— Да. — Даян си спомни за визитката, която детектив Гринбърг бе оставил на масата в коридора, взе я и набра номера. — Детектив Ърл Гринбърг, моля.

Последва кратко мълчание.

— Гринбърг слуша.

— Детектив Гринбърг, обажда се Даян Стивънс. Тук се случи нещо. Дали не бихте могли да дойдете вкъщи и… Благодаря.

Дълбоко си пое дъх и се обърна към Кели. — Ще дойде. Ако нямате нищо против да почакате, докато…

— Имам. Това си е ваш проблем. Не искам да се забърквам в него. И може да му споменете, че преди малко са се опитали да ви убият. Аз заминавам за Париж. Сбогом, госпожо Стивънс.

Кели излезе от блока и се качи в лимузината.

— Накъде? — попита Колин.

— Обратно в хотела, моля.

Където щеше да е в безопасност.