Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Are You Afraid of the Dark?, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 78 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Сидни Шелдън. Кой се страхува от мрака
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
ИК „Бард“, София, 2005
История
- — Добавяне
Глава 9
Ниско профучалият самолет накара Лоис Рейнолдс да се усмихне. Гари пак закъсняваше. Беше предложила да го посрещне на летището, но той бе отговорил:
— Не си прави труда, сестричке. Ще взема такси.
— Но, Гари, с удоволствие ще…
— По-добре да ме чакаш у вас.
— Както кажеш, братле.
Брат й беше най-важният човек в живота й. Ранните й години в Кълона бяха кошмарни. От малка й се струваше, че светът е срещу нея: засрамваха я снимките в модните списания, моделите и киноактрисите, и то само защото беше пълничка. Къде пишеше, че закръглените момичета не са също толкова хубави, колкото болнавите наглед мършави девойки? Лоис Рейнолдс винаги щеше да изучава отражението си в огледалото. Имаше дълга руса коса, сини очи, изящно лице със светла кожа и според нея приятно закръглено тяло. Мъжете можеха да друсат увисналите над коланите им шкембета и никой нищо не им казваше, но само да качаха някое и друго кило, жените ставаха обект на подигравки. Кой идиот имаше право да постанови, че идеалната женска фигура трябва да е 36–26–36?
Откакто се помнеше, съучениците й се подиграваха зад гърба: викаха й дебелогъза, дунда, крава. Думите им дълбоко я оскърбяваха. Ала Гари винаги я защитаваше.
Когато завърши Университета на Торонто, й бе дошло до гуша от подигравки. „Ако истинският мъж търси истинска жена, аз го чакам“ — казваше си.
И един ден истинският мъж неочаквано се появи. Казваше се Хенри Лоусън. Запознаха се в черквата и той веднага я привлече. Беше висок, слаб, рус, с лице, винаги готово да се усмихне, и съответния характер. Баща му бе свещеник. Докато разговаряха, Лоис научи, че Хенри е собственик на преуспяващ разсадник и любител на природата.
— Ако не си заета утре, бих искал да вечеряме заедно — предложи й той.
Тя не се поколеба нито за миг.
— Да, благодаря.
Хенри Лоусън я заведе в един от най-добрите ресторанти в Торонто. Менюто бе разкошно, но Лоис си поръча лека храна, защото не искаше Хенри да я помисли за лакомница.
Той обаче забеляза, че яде само салата, и каза:
— Това няма да ти стигне.
— Опитвам се да отслабна — излъга го тя.
Хенри постави длан върху нейната.
— Не искам да отслабваш, Лоис. Харесваш ми такава, каквато си.
Обзе я вълнение. Той беше първият мъж, който й го казваше.
— Ще ти поръчам пържола, картофи и салата „Цезар“.
Бе чудесно най-после да намери мъж, който разбира и одобрява апетита й.
През следващите две седмици се срещаха колкото можеха по-често. По-малко от месец след запознанството им Хенри й каза:
— Обичам те, Лоис. Искам да станеш моя жена.
Думи, които си беше мислила, че никога няма да чуе.
Лоис го прегърна.
— И аз те обичам, Хенри. Искам да стана твоя жена.
След пет дни се ожениха в черквата, в която се бяха запознали. Гари и неколцина техни приятели присъстваха на церемонията, извършена от бащата на Хенри. Лоис бе на седмото небе.
— Къде ще отидете на меден месец? — попита преподобният Лоусън.
— На езерото Луис — отвърна Хенри. — Там е много романтично.
— Идеално.
Хенри прегърна Лоис.
— Надявам се, че до края на живота ни всеки ден ще е като меден месец.
Тя се разтопи от щастие.
Веднага след сватбата заминаха за езерото Луис, разкошен оазис в националния парк „Банф“ в сърцето на Скалистите планини.
Пристигнаха привечер. Слънцето искреше над езерото.
Хенри я прегърна.
— Гладна ли си?
Тя го погледна в очите и се усмихна.
— Не.
— Аз също. Искаш ли да се съблечем?
— О, да, скъпи.
След две минути бяха в леглото и Хенри я любеше. Беше чудесно. Изтощително. Съживяващо.
— О, скъпи, ужасно те обичам.
— И аз те обичам, Лоис — отвърна Хенри. После се изправи. — Сега трябва да изкупим плътския грях.
Тя го погледна смутено.
— Моля?
— Коленичи.
Лоис се засмя.
— Не се ли умори, скъпи?
— Коленичи.
Тя се усмихна.
— Добре.
После коленичи и озадачено видя, че Хенри смъква широкия колан от панталона си. Приближи се до нея и преди Лоис да разбере какво става, силно я удари по голия задник.
Тя изкрещя и се опита да се изправи.
— Какво…
Хенри я блъсна на пода.
— Казах ти, скъпа. Трябва да изкупим плътския грях. — И отново замахна с колана.
— Престани! Престани!
— Не мърдай. — Гласът му трепереше от страст.
Лоис се опита да стане, ала Хенри я натисна с ръка и пак я удари.
Тя имаше чувството, че я дерат жива.
— Хенри! Боже мой! Престани!
Накрая Хенри се отдръпна и дълбоко си пое дъх.
— Сега всичко е наред.
Лоис едва се движеше. Усещаше, че раните й кървят. С мъка успя да се изправи. Не можеше да говори. Можеше само ужасено да зяпа мъжа си.
— Сексът е грях. Трябва да се борим със съблазънта.
Тя безмълвно поклати глава. Все още не вярваше, че това наистина се случва с нея.
— Помисли за Адам и Ева, за първородния грях — продължи Хенри.
Лоис се разрида.
— Вече всичко е наред. — Той я прегърна. — Всичко е наред. Обичам те.
— И аз те обичам, но… — неуверено отвърна младата жена.
— Не се бой. Ние победихме греха.
„Победихме“? Това означаваше, че се случва за последен път. „Сигурно защото е син на свещеник. Слава Богу, че свърши“.
Хенри я притисна към себе си.
— Много те обичам. Да вървим на вечеря.
В ресторанта Лоис едва успя да седне. Болката беше мъчителна, ала я бе срам да си поиска възглавница.
— Аз ще поръчам — заяви Хенри. За себе си взе салата, а за нея — обилна вечеря. — Трябва да пазиш силите си, скъпа.
По време на вечерята Лоис си мислеше за случилото се. Хенри беше най-прекрасният мъж, когото познаваше. Удивляваше я неговият… Тя се зачуди как да го нарече. Може би… фетиш? Така или иначе, всичко бе свършило. Можеше да прекара остатъка от живота си в грижи за този човек и да разчита на неговите грижи.
Когато се нахраниха, Хенри й поръча втори десерт и каза:
— Обичам жената да има много от всичко.
Лоис се усмихна.
— Радвам се, че ти харесвам.
— Да се връщаме в стаята — предложи той, когато вечерята свърши.
— Да.
В стаята се съблякоха и когато Хенри я взе в прегръдките си, болката й сякаш изчезна. Той я люби нежно и сладостно, още по-възхитително от първия път.
Лоис го прегърна.
— Беше прекрасно.
— Да — кимна мъжът й. — А сега трябва да изкупим плътския грях. Коленичи.
През нощта, докато Хенри спеше, Лоис тихо събра багажа си и избяга. Взе самолет до Ванкувър и се обади на Гари. Срещнаха се на обяд и тя му разказа всичко.
— Ще поискам развод, но трябва да напусна града.
Брат й се замисли за миг.
— Един мой приятел има застрахователна компания, сестричке. Тя е в Денвър, почти на две хиляди и петстотин километра оттук.
— Идеално.
— Ще му се обадя — обеща Гари.
След две седмици Лоис работеше в застрахователната компания.
Брат й непрекъснато поддържаше връзка с нея. Тя си купи очарователно малко бунгало с изглед към Скалистите планини и Гари от време на време й идваше на гости. Прекараха заедно няколко чудесни уикенда — караха ски, ходеха на риба или просто разговаряха на дивана. „Много се гордея с теб, сестричке“ — винаги й казваше той и Лоис също се гордееше с неговите успехи. Гари бе защитил докторат по естествени науки, работеше в международна корпорация и през свободното си време пилотираше самолет.
На вратата се почука. Лоис погледна през прозореца да види кой е, и го позна. Том Хюбнър, висок чартърен пилот с набръчкано лице, приятел на брат й.
Лоис му отвори и той влезе.
— Здрасти, Том.
— Здравей, Лоис.
— Гари още го няма. Струва ми се, че преди малко чух самолета му. Би трябвало да се появи всеки момент. Ще го почакаш ли?
Том я гледаше втренчено.
— Не си ли гледала новините?
Лоис поклати глава.
— Не. Какво става? Надявам се, че не сме започнали нова война и…
— Лоис, нося ти лоша вест. Много лоша. — Говореше напрегнато. — За Гари.
Тя се вцепени.
— Какво се е случило?
— Загинал е на път за насам. — Том видя, че очите й помръкват. — Много съжалявам. Знам колко се обичахте.
Тя се опита да каже нещо, ала се задъхваше.
— Как… как… как…
Том Хюбнър я хвана за ръка и внимателно я заведе при дивана.
Лоис седна и дълбоко си пое дъх.
— Как… се е случило?
— Самолетът на Гари се блъснал в планинския склон на няколко километра от Денвър.
На Лоис й призля.
— Искам да остана сама, Том.
Той загрижено се вторачи в нея.
— Сигурна ли си, Лоис? Мога да постоя при теб и…
— Благодаря ти, но си върви, моля те.
Том Хюбнър се поколеба, после кимна.
— Имаш номера ми. Ако ти потрябвам, обади ми се.
Лоис не го чу да тръгва. Беше изпаднала в шок. Все едно й бяха казали, че е умряла тя. Мислите й се върнаха в детството им.
Гари винаги я закриляше, биеше се с момчетата, които я закачаха, и когато пораснаха, я водеше на бейзболни мачове, кино и купони. За последен път се бяха видели преди седмица — сцената изникна в съзнанието й като филм, замъглен от сълзите й.
Двамата седяха на масата в трапезарията.
— Нищо не хапваш, Гари.
— Много е вкусно, сестричке. Просто не съм гладен.
Лоис се вгледа в него.
— Искаш ли да поговорим за нещо?
— Винаги познаваш, а?
— С работата ти ли е свързано?
— Да. — Той отмести чинията. — Мисля, че животът ми е в опасност.
Тя се сепна.
— Какво?
— Само шестима души знаят какво става, сестричке. В понеделник ще дойда със самолета да пренощувам тук. Във вторник сутринта заминавам за Вашингтон.
Лоис се озадачи.
— Какво ще правиш във Вашингтон?
— Ще им разкажа за Прима.
И Гари й обясни.
А сега беше мъртъв. „Мисля, че животът ми е в опасност“ — така бе казал. Брат й не беше загинал случайно. Бяха го убили.
Лоис си погледна часовника. Вече бе късно да направи нещо, но на сутринта щеше да се обади по телефона и да отмъсти за убийството на Гари. Щеше да довърши изпълнението на плановете му. Изведнъж се почувства изтощена. Струваше й усилия дори само да стане от дивана. Не беше вечеряла, ала при мисълта за храна й се гадеше.
Отиде в спалнята и си легна; беше прекалено уморена, за да се съблече. Скоро се унесе.
Сънува, че с Гари пътуват в бърз влак и всички пътници пушат. Ставаше горещо и димът я давеше. Събуди се от кашлица и отвори очи, после смаяно се огледа. Спалнята й гореше, огънят обхващаше завесите, навсякъде се кълбеше дим. Лоис със залитане се изправи от леглото. Опита се да не диша и излезе в дневната. Огънят бе навсякъде. Тя направи няколко стъпки към вратата, усети, че краката й се подкосяват, и се строполи на пода.
Последното нещо, което си спомняше, бяха пламъците, лакомо облизващи се към нея.