Методи Христов
Зайковият сън

Сняг затрупа планината.

Вятър зъл фучи.

Само Зайко във гората

зъзне и мълчи.

 

Зъзне Зайко и сънува

старата гора.

И гората му се струва

есенна софра.

 

А по нея наредени,

колкото си щеш,

зелки, моркови червени —

само да ядеш!

 

Свирна вятърът и бора

разлюля снега.

Две шишарки от умора

паднаха в снега.

 

Трепна Зайко и примигна.

Даже не разбра

кой тъй неусетно вдигна

пълната софра…

 

Вятър в клоните звънеше:

— Зън, зън, зън, зън, зън…

Зайко, разбери, че беше

всичко само сън.