Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (11)

10. Глава

Атина

 

Отец Константин беше смутен. От мига, в който прочете за злополуката с Фредерик Ставрос, не бе спрял да мисли за него. Хиляди изповеди бе изслушал, но драматичният разказ на Ставрос, така бързо последван от неговата смърт, остави дълбоки следи.

— Но какво ти е?

Отец Константин се обърна към красивия младеж, който лежеше гол до него в леглото.

— Нищо, любими.

— Не ти ли е приятно с мен?

— Знаеш, че ми е приятно, Георгиос.

— Тогава какво има? Държиш се така, сякаш ме няма тук, за бога!

— Не богохулствай.

— Не обичам да ме пренебрегват.

— Извинявай, скъпи. Знаеш ли… един от моите енориаши загина при автомобилна катастрофа.

— Рано или късно всички ще си отидем, нали?

— Да, разбира се. Но този човек бе много разтревожен.

— Искаш да кажеш, че дъската му хлопаше, така ли?

— Не, криеше ужасна тайна и това бе за него прекалено тежко бреме.

— Каква тайна?

Свещеникът погали бедрото на младежа.

— Знаеш, че не бива да говоря за това. Споделено е с мен по време на изповед.

— Мислех, че няма да имаме тайни един от друг.

— Но ние нямаме, Георгиос, само че…

— Gamoto! Или имаме или нямаме. А и нали каза, че човекът вече е умрял. Тогава какво значение има?

— Предполагам, никакво, но…

Георгиос Лато прегърна любовника си и прошепна в ухото му:

— Искам да знам.

— Гъделичкаш ме.

Лато започна да гали тялото на отец Константин.

— О… не спирай…

— Разкажи ми…

— Е добре, наистина това едва ли ще навреди някому.

Георгиос Лато сам бе пробил пътя си до изисканото общество. Роден беше в бедните квартали на Атина и едва дванайсетгодишен започна да проституира. В началото намираше клиенти на улицата — пияни или туристи, които го водеха в хотелските си стаи. Беше хубавец, с мургава кожа и стройно, стегнато тяло.

Когато стана на шестнайсет години, един сводник му каза:

— Защо се хабиш така, Георгиос. Пропиляваш на вятъра богатството си. Мога да те уредя така, че да печелиш много пари.

И удържа на обещанието си. От този момент Георгиос обслужваше само високопоставени, богати мъже, които щедро го възнаграждаваха за това.

Когато срещна Никос Веритос, личния секретар на големия магнат Спирос Ламбру, животът на Лато се промени. Един ден Веритос му каза:

— Обичам те. Искам да престанеш да обикаляш. Ще бъдеш само мой.

— Разбира се, Ники, аз също те обичам.

Веритос непрестанно глезеше момчето с подаръци. Плащаше дрехите му, наема за малкия апартамент, който бе наел за него, даваше му и пари на ръка. Но много се тревожеше какво прави Лато тогава, когато не са заедно.

Веритос реши проблема и един ден съобщи на Георгиос:

— Намерих ти работа в кантората на Ламбру, където работя и аз.

— За да ме държиш под око, нали? Да знаеш, че няма…

— Разбира се, че не е заради това, любов моя. Просто искам да си близо до мен.

В началото Георгиос Лато де съпротивляваше, но най-сетне се предаде. Взе дори да му харесва. Работеше в експедицията, разнасяше пощата и това му позволяваше да припечелва и допълнителни пари от клиенти като отец Константин.

 

 

Когато същия следобед Георгиос Лато напусна дома на отец Константин, мозъкът му трескаво работеше. Тайната, доверена му от свещеника, бе страхотна новина и той веднага започна да прави сметка как да я превърне в пари. Можеше да я сподели с Никос Веритос, но плановете му бяха по-големи. Ще отида право при най-големия шеф, реши Лато. Само той ще я оцени.

На другата сутрин Лато влезе в приемната на Ламбру. Секретарката вдигна поглед.

— А, Георгиос, ти ли си? Пощата днес е пристигнала рано.

— Не, госпожо. Дошъл съм да говоря с господин Ламбру.

— Така ли? — усмихна се жената. — Да не би да идваш с някакво делово предложение?

— Не, няма такова нещо. Искам да му кажа, че майка ми е на смъртно легло и трябва да си отида вкъщи. Бих желал да благодаря на господин Ламбру за това, че ми даде работа тук. Няма да му отнема повече от една минута, но ако е много зает, аз… — и той понечи да си тръгне.

— Почакай. Сигурна съм, че няма да има нищо против.

След десет минути Георгиос стоеше в кабинета на Спирос Ламбру. За пръв път влизаше тук и обстановката му замая главата.

— Е, млади човече, искрено съжалявам за майка ви. Може би една неголяма сума ще.

— Благодаря ви, господине, но не за това съм тук.

— Не разбирам — смръщи вежди Ламбру.

— Искам да ви съобщя нещо много важно, господин Ламбру. Струва ми се, че ще бъде ценно за вас.

— Така ли? — Спирос дори не се постара да скрие недоверието си. — Съжалявам, но съм твърде зает и за това.

Става дума за Константин Демирис — заяви младежът. — Имам приятел свещеник, пред който се е изповядал някакъв човек, убит малко след това от минаващата наблизо кола. Същият човек е говорил за Константин Демирис. Господин Демирис е сторил нещо ужасно. Наистина ужасно. Може да отиде в затвора. Но щом не желаете да…

Неочаквано Ламбру прояви интерес.

— Седни, седни… как ти беше името?

— Лато, господине. Георгиос Лато.

— Е добре, Лато. Започни от началото.

 

 

Макар бракът на Константин Демирис и Мелина да се рушеше от години, до бой все още не бяха стигнали. Но ето че при един от скандалите за поредната история на Константин с най-близката приятелка на Мелина, се случи и това.

— Превръщаш всяка жена, до която се доближиш, в проститутка — крещеше Мелина. — Всичко, до което се докоснеш, се превръща в боклук.

— Skaseh! Млъкни! Затваряй гадната си уста!

— Не можеш да ме принудиш — предизвикателно извика Мелина. — Ще разкажа на целия свят какъв pousti си! Истински мръсник! Брат ми беше прав. Ти си чудовище.

Демирис вдигна ръка и силно зашлеви жена си. Тя избяга от стаята.

 

 

Следващата седмица пламна нов скандал и Константин я удари отново. Мелина си събра нещата и взе самолета за остров Атикос, собственост на брат й. Постоя там седмица, нещастна и самотна. Мъжът й започна да й липсва и полека-лека тя взе да намира извинения за поведението му.

Моя беше грешката, мислеше Мелина. Не биваше да дразня Коста. Или: Той не искаше да ме удари. Просто се ядоса и не знаеше какво прави. Или: Ако Коста не държеше толкова на мен, нямаше да ме удари.

Но в крайна сметка й беше ясно, че това бяха само извинения, защото не искаше бракът им да се разруши. Следващата неделя тя се прибра вкъщи.

Демирис беше в библиотеката.

— Все пак реши да се върнеш — вдигна поглед той.

— Това е мой дом, Коста. Ти си ми съпруг и аз те обичам. Но трябва да знаеш, че ако още веднъж ме докоснеш, ще те убия.

Той се взря в очите й и разбра, че не се шегува.

 

 

По някакъв необясним начин след тази случка отношенията им се подобриха. Константин внимаваше да не избухва пред Мелина. Любовните му похождения продължаваха, но Мелина бе прекалено горда, за да го моли да престане. Един ден всичките тези мръсници ще му омръзнат, мислеше тя. Тогава ще разбере, че единствената, от която има нужда, съм аз.

 

 

Една събота вечер Константин Демирис обличаше вечерния си костюм и очевидно се готвеше да излиза. Мелина влезе в стаята.

— Къде отиваш?

— Имам ангажимент.

— Да не би да си забравил? Канени сме на вечеря у Спирос.

— Не съм, но се наложи да свърша нещо много по-важно.

Мелина побесня.

— Много добре зная каква е тази важна среща! Сигурно ще ходиш да се забавляваш с някоя от твоите мръсници!

— Не е лошо да си мериш думите. Говориш като продавачка на пазара, Мелина. — Демирис се оглеждаше в огледалото.

— Няма да ти позволя да излезеш сам. — Това, че се държеше зле с нея, бе достатъчно неприятно, но не искаше да се примири и с държането му с брат й. Той прекаляваше. Трябваше да намери начин да го засегне. Такъв начин имаше и тя добре го знаеше.

— Всъщност добре би било да си останем вкъщи двамата — рече тя, уж примирена.

— Така ли? — с безразличие подхвърли той. — И защо?

— Не знаеш ли какъв ден е днес? — подхвърли тя.

— Не.

— Годишнина от деня, в който убих сина ти, Коста. В този ден направих аборт.

Той стоеше като вцепенен и Мелина забеляза как зениците на очите му потъмняват.

— Поисках от лекарите да направят така, че никога повече да не мога да имам деца — излъга тя, без да се колебае.

Демирис напълно загуби контрол над нервите си.

— Skaseh! Млък! — изкрещя мъжът и я удари, след което повтори и потрети.

Мелина изпищя, обърна се и побягна навън. Константин я догони до стълбите, които водеха към горния етаж.

— Ще те пречукам! — крещеше той. Посегна и отново я удари. Мелина загуби равновесие и падна върху перилата, които се залюляха и се сгромолясаха.

Мелина лежеше сред парчетата и стенеше.

— Моля те, помогни ми. Счупила съм си нещо.

Демирис стоеше надвесен над нея и я наблюдаваше с хладен поглед.

— Ще накарам някоя от прислужничките да повика лекар. Не искам да закъснявам за срещата си.

 

 

Малко преди времето, обявено за вечеря, телефонът иззвъня.

— Господин Ламбру? Казвам се доктор Метаксис. Обаждам се по молба на сестра ви. Тя е тук, в моята частна клиника. Случило й се е нещо доста неприятно.

Когато Спирос влезе в болничната стая на Мелина и приближи леглото, видът й го ужаси. Тя бе със счупена ръка, с мозъчно сътресение и подуто до неузнаваемост лице.

— Константин ли беше? — успя да промълви братът. Гласът му трепереше от гняв.

Очите на Мелина плуваха в сълзи.

— Направи го без да иска — прошепна тя.

— Ще го унищожа! Кълна се в живота си! — Спирос не помнеше да е побеснявал така.

Мисълта, какво беше причинил Константин на сестра му, не му даваше мира. Сигурно имаше някакъв начин да го спре, но какъв? Чувстваше се объркан. Имаше нужда от нечий съвет. Както неведнъж бе правил в миналото, реши да се обърне към мадам Пирис. Може би тя щеше да намери начин да му помогне.

 

 

По пътя към дома й Ламбру си мислеше с, тъга: Ако разберат, че се съветвам с гледачка, приятелите ми ще умрат от смях. Но фактите бяха налице. Преди време му бе казала неща, които наистина се случиха. Тя и сега ще ми помогне.

Седнаха край една от ъгловите маси в сумрака на кафенето. Стори му се остаряла в сравнение с последния път. Жената не сваляше очи от лицето му.

— Нуждая се от съвета ви, мадам Пирис — подхвана Ламбру.

Тя кимна.

Откъде да започне?

— Преди година и половина съдът гледа едно дело за убийство. Млада жена на име Катерин Дъглас…

Лицето на мадам Пирис се изкриви мъчително.

— Не! — простена старицата.

Ламбру я изгледа смутен, но продължи:

— Тя беше убита от…

Мадам Пирис се изправи.

— Духовете наистина ми казаха, че ще умре!

Спирос съвсем се смути.

— Но тя наистина умря. Убиха я…

— Тя е жива!

— Не е възможно! — промълви Ламбру.

— Беше тук при мен, преди три месеца. Държали са я в манастира.

Спирос я гледаше слисано. Изведнъж всички късчета от мозайката си заеха местата. Държали са я в манастира! Един от любимите начини за благотворителност на Константин бе да дава пари на манастира в Янина, градът, край който се предполагаше, че е загинала Катерин Дъглас. Информацията, която Спирос бе получил от Георгиос Лато, напълно съвпадаше. Демирис бе изпратил на смърт двама невинни за това, че уж са убили Катерин, а тя била жива и здрава, скрита от монахините!

Ламбру знаеше как да унищожи Константин Демирис.

Тони Ризоли.