Константин Балмонт
Разсъмване

Дървета тъй прекрасни,

поляна, тишина.

Река почти безгласна,

мъглива пелена.

 

Топи се бавно мракът

в зелените листа.

И отговор очаква

да чуе мисълта.

 

Въпроси мълчаливи

на влюбени треви.

Росата милостива

цвета ще съживи.

 

Светило ярко, вечно,

надежда в утринта,

днес всичко е далечно,

отминала мечта.

 

О, ден с небе безкрайно,

изгрей над своя рай!

С лъчите си сияйни

ти пак ме пресъздай!