Питър Джеймс
Недостатъчно мъртъв (64)

64

Жената зад дървения тезгях, отделен със стъкло, му връчи формуляр в тъмножълт цвят.

— Моля, попълнете името и адреса и другите подробности във формуляра — каза тя с уморен глас.

Изглеждаше така, сякаш беше седяла тук твърде дълго и му приличаше на музеен експонат във витрина, който бяха забравили да избършат от прах. Лицето й беше бледо като на човек, който не излиза на въздух, а безформената й кестенява коса висеше около лицето и раменете й като завеса, откачена тук-таме от корниза.

Над рецепцията на отделението за злополуки и неотложна помощ на Кралската болница на графство Съсекс имаше електронна обява с големи жълти букви на черен фон, която в момента гласеше: „ВРЕМЕ НА ИЗЧАКВАНЕ 3 ЧАСА“.

Той внимателно прочете формуляра. Искаха му име, адрес, дата на раждане и близки роднини. Имаше място и за алергии, които би могъл да има.

— Всичко ли е наред? — попита жената.

Той вдигна подутата си дясна ръка.

— Трудно ми е да пиша — каза.

— Искате ли аз да ви го попълня?

— Ще се оправя.

После, опрян на тезгяха, се загледа във формуляра за известно време със замъглен от болка мозък, който изобщо не функционираше добре. Опитваше се да мисли бързо, но необходимите мисли не идваха в нужния ред. Внезапно се почувства замаян.

— Седнете и го попълнете — каза тя.

Озъбвайки се, той й изкрещя:

— КАЗАХ, ЧЕ ЩЕ СЕ ОПРАВЯ!

Хората наоколо се заобръщаха стреснати. „Неразумно — помисли си той. — Неразумно е да се привлича внимание.“ Той попълни бързо формуляра и после, като че ли да замаже нещата, в графата, „Алергии“, според него доста остроумно, написа „Болки“.

Но тя като че ли не забеляза, когато взе формуляра.

— Моля, седнете и изчакайте, при вас ще дойде сестра.

— Три часа ли? — попита той.

— Ще им кажа, че е спешно — каза тя безизразно, а после проследи предпазливо как странният мъж с дълга рошава кестенява коса, големи мустаци и брада и тъмни очила, облечен в размъкната бяла риза върху мрежест потник, сиви панталони и сандали, се насочи към едно празно място между мъж с кървяща ръка и възрастна жена с превързана глава и седна. След това взе телефонната слушалка.

Милиардерът на време извади блекбърито си от калъфа, закачен на колана, но преди да има време да направи каквото и да било, върху му падна сянка. Приятна на вид тъмнокоса жена към края на четирийсетте с униформа на сестра беше застанала пред него. На значката на ревера й пишеше „Барбара Лийч — сестра ОЗНП“.

— Здравейте! — каза тя бодро. — Бихте ли дошъл с мен?

Въведе го в малка кабина и го помоли да седне.

— Какъв ви е проблемът?

Той вдигна ръката си.

— Нараних се, докато работех по колата.

— Преди колко време?

След като се замисли за малко, той каза:

— В четвъртък следобед.

Тя я огледа внимателно, като я обърна, а после я сравни с лявата му ръка.

— Изглежда се е инфектирала — каза. — Били ли сте си скоро инжекция против тетанус?

— Не си спомням.

Тя отново огледа ръката му замислено.

— Работили сте върху кола, така ли?

— Стара кола. Реставрирам я.

— Ще доведа лекар да ви види възможно най-бързо.

Той се върна на мястото си в чакалнята и насочи вниманието си към блекбърито. Включи се в мрежата, а после натисна за връзка с „Гугъл“.

Когато влезе в търсачката, затърси MG TF.

Това беше колата, която караше Клео Мори.

Въпреки болката и замъглените му мисли в главата му се оформяше план. Всъщност доста добър план.

— Направо брилянтен! — възкликна, не успял да контролира възбудата си. После веднага се сви в черупката си.

Тресеше се.

Това винаги беше знак за Божието одобрение.