Питър Джеймс
Недостатъчно мъртъв (24)

24

Скункс се изкушаваше да се обади на пласьора си по крадения телефон, защото ваучерът на собствения му току-що беше изтекъл, но реши, че не си заслужава да рискува да го разгневи. Или още по-лошо — да го зачеркне като клиент, стиснатото му копеле. Човекът нямаше да е щастлив да му вкарат номера в указателя на откраднат телефон — особено такъв, който той щеше да продава.

Затова Скункс влезе в една обществена телефонна кабина пред мръсна редица от еднотипни къщи в стила на Регентството^[1] на „Левъл“ и затръшна вратата, отрязвайки шума на трафика в петък следобед. Все едно че подире му затвориха вратата на пещ — горещината беше почти непоносима.

Той набра номера, след като отвори вратата и я подпря с крак. След два сигнала му отговориха с рязкото „Да?“.

— Уейн Руни — каза Скункс, което беше паролата, уговорена от миналия път. Сменяха я при всяка среща.

Мъжът говореше с източнолондонски акцент.

— Да-а, добре де, обичайното ли? Кафяв ли искаш? Торбичка за десет фунта или за двайсет?

— За двайсет.

— С какво плащаш? В брой?

— С „Моторола Рейзър“. Мобилен.

— Заринат съм с такива до гуша. Мога да ти дам само десет за него.

— Мамка ти, човече, надявах се на трийсет.

— Тогава не мога да ти помогна, приятел. Съжалявам. Бай.

Обхванат от внезапна паника, Скункс извика бързо:

— Хей, не, не. Не затваряй.

Последва кратко мълчание. След това мъжът отново заговори:

— Зает съм. Нямам време за губене. Цената на улицата се покачва и има недостиг. Така ще е две седмици.

Скункс запомни този коментар.

— Бих могъл да взема за двайсет.

— Най-много мога да ти дам за десет.

Имаше и други наркопласьори, но последният, когото използваше, го бяха гепили и сега не беше на улицата, а някъде по затворите. Друг пък, беше сигурен, му беше пробутал някакво лайно. Имаше и няколко купувачи, на които можеше да се обади по телефона за по-добра цена, но се чувстваше все по-напрегнат; имаше нужда от нещо сега, за да си избистри главата. Днес имаше работа за вършене, която щеше да му донесе повече пари от телефона. По-късно през деня ще може да си купи още.

— Да-а. Окей. Къде ще се срещнем?

Пласьорът, когото познаваше само като Джо, му даде инструкции.

Скункс излезе от кабината с чувството, че слънцето му подпалва главата, и прекоси в задръстването уличните платна на „Марлборо Плейс“, точно пред кръчмата, където понякога си купуваше „екстази“ нощем в мъжката тоалетна. Може би ако всичко минеше добре, щяха да му останат пари да си купи малко и тази вечер.

После сви надясно по „Норт Роуд“ — дълга, шумна, еднопосочна улица, която се изкачваше стръмно нагоре. Долната й част беше гнусна, но от средата, точно след магазина на „Старбъкс“, започваше най-модната част на Брайтън.

Районът на Норт Лейн представляваше плетеница от тесни улици, които прехвърляха по-голямата част от хълма и слизаха надолу на изток от гарата. Зад всеки ъгъл човек се натъкваше на подредени на паважа антични мраморни камини, закачалки с екстравагантни дрехи или редица еднотипни вилички близнаци във викториански стил, строени за железопътните работници в XIX век, а сега модни градски къщи. Или пък попадаше на подновената фасада на стара фабрика, превърната днес в шикозни градски мезонети.

Краткото изкачване по хълма се видя трудно на Скункс. Имаше време, когато хвърчеше по-бърз и от вятъра, когато уверено можеше да грабне чанта или стока от магазина, но сега всяко физическо усилие бързо го изтощаваше, освен в часовете, когато току-що си беше взел дозата или когато беше на стимуланти. Никой не му обърна внимание освен двама цивилни полицаи, седнали на една маса в претъпкания „Старбъкс“, с добър изглед през витрината за онова, което ставаше на улицата.

Мърляво облечени, и двамата можеха да минат за студенти, които ближат кафетата си възможно най-дълго. Единият, по-нисък и набит, с бръсната глава и козя брадичка, носеше черна тениска и разпрани джинси; вторият, по-висок, с рядка косица, беше с размъкната риза върху военни камуфлажни панталони. Те познаваха повечето отрепки на Брайтън лице в лице, а физиономията на Скункс висеше на стената в Брайтънската централа наред с още четирийсетина редовни нарушители още откакто двамата постъпиха в полицията.

За по-голямата част от населението на Брайтън и Хоув Скункс беше почти невидим. Облечен така, както се обличаше още от пубертета, в измачкано найлоново ветроустойчиво яке с качулка върху опърпана оранжева тениска, долнище на анцуг и маратонки, с ръце в джобовете, прегърбен напред, той се сливаше с града като хамелеон. Това беше униформата на неговата банда УБК — „Уел Биг Крю“ — съперничка на отдавна установилата се ТМК — „Тийм Масив Крю“. Те не бяха толкова зли, колкото ТМК, чийто обред за посвещение твърдяха, че включвал или побой над ченге, или изнасилване или намушкване с нож на невинен минувач, но УБК обичаше да си придава страховит вид. Висяха по моловете с вдигнати качулки, крадяха всичко, което им беше подръка, пребиваха всеки, който беше достатъчно глупав да остане сам, и харчеха парите предимно за алкохол и наркотици. Сега вече беше твърде стар за бандата, те бяха предимно пубертетчета, но все още носеше дрехите, защото му харесваше чувството някъде да принадлежи.

Главата на Скункс беше обръсната — от Бетани, всеки път, когато идваше, — а една тясна, неравна ивица косми се спускаше от средата на долната му устна до основата на брадичката. На Бетани й харесваше, казваше, че го правела мистериозен, особено с моравите слънчеви очила.

Но той не се оглеждаше много-много в огледалата. Като малко момченце се зяпаше в огледалото с часове, като се опитваше да се убеди, че не е толкова грозен, колкото майка му и брат му твърдяха, че е. Сега вече не го беше грижа. Оправяше се добре с момичетата. Понякога лицето му го плашеше, беше сухо, на плюски, изпито. Като че ли опънато върху черепните кости отдолу.

Тялото му се разкапваше — нямаше нужда човек да е ядрен физик, за да проумее това. Не беше от наркотиците, а от примесите, с които ги смесваха онези мошеници доставчиците, те го унищожаваха. През повечето дни главата му се маеше, като че ли беше болен от грип, като че ли живееше живота си ту в постоянна гореща омара, ту в зимна мъгла. Паметта му беше боклук — не можеше да се концентрира достатъчно, за да изгледа един филм по телевизията от началото до края. По тялото му непрекъснато се отваряха язви. Не задържаше храната в стомаха си. Беше изгубил представа за времето. Понякога не можеше да си спомни на колко е години.

Мислеше, че е на двайсет и четири или там някъде. Искаше да пита за това брат си, когато му се обади по телефона в Австралия миналата вечер, ама не стана.

Точно брат му, с три години по-голям и една стъпка по-висок от него, пръв го нарече Скункс и на него му хареса.

Скунксовете бяха подли, неопитомяеми животни. Промъкваха се, можеха да се защитават. Не ти трябваше да се захващаш със скункс.

В пубертета се беше специализирал в крадене на коли. Установи, без дори да помисли за това, че може да ги краде с лекота. А щом се разчу, че може да свие всяка кола по желание, изведнъж откри, че има приятели. Арестуваха го два пъти — първия път го пуснаха условно и му забраниха да шофира, макар че беше твърде млад, за да има шофьорска книжка, а втория път, тъй като беше усложнил провинението си с нападение, го изпратиха в изправителен дом за малолетни за една година.

А днес следобед на това влажно късче хартия, сгънато в джоба му, имаше поръчка за кола. Ново ауди А4 кабриолет, автоматик, с нисък километраж, металик в синьо, сребристо или черно.

Той спря да си поеме дъх и изведнъж го заля тъмен неопределен страх, изсмуквайки цялата горещина на деня от тялото му, и го остави като че ли внезапно го тикнаха във фризер. Усети гъделичкане по кожата си както преди, сякаш милион термити пъплеха по нея.

Видя телефонна кабина. Имаше нужда от тази кабина. Трябваше да се концентрира, да си възвърне равновесието. Той влезе в нея и от усилието да затръшне тежката врата почувства, че се задъхва. Мамка му. Облегна се на стената на кабината в задушната жега със замаяна глава и подкосяващи се крака. Сграбчи слушалката, като се подпря с едната ръка, изрови от джоба си монета и я пусна в апарата, после набра номера на Джо.

— Обажда се Уейн Руни — каза той тихо, като че ли някой можеше да го чуе. — Тук съм.

— Дай ми номера си. Ще ти се обадя.

Скункс зачака, като се изнервяше все повече. След няколко минути телефонът най-сетне иззвъня. Последва нова поредица от инструкции. Майната му, Джо ставаше все по-параноичен от ден на ден. Или беше гледал твърде много филми с Джеймс Бонд.

Скункс излезе от будката, измина около петдесет метра по улицата, после спря и се зазяпа във витрината на магазин за рязане на стиропор по поръчка, както му бяха наредили.

Двамата полицаи отпиха от студените си кафета. По-ниският и набит от тях, чието име беше Пол Пакър, държеше чашата си с мушнат среден пръст в дръжката. Преди осем години най-горната фаланга от показалеца на дясната му ръка беше отхапана в една схватка от Скункс.

Това беше третата сделка, на която бяха свидетели през последния час. А знаеха, че същото ставаше в момента поне в половин дузина горещи точки из цял Брайтън. Във всеки час от денонощието. Да се опитваш да спреш търговията с наркотици в град като този беше като да се опитваш да спреш ледник, като го замеряш с камъчета.

За да поддържа пристрастеност към наркотик на стойност десет фунта, един наркоман извършваше престъпления от типа на кражбите на стойност от три до пет хиляди фунта месечно. Малцина обаче караха на дози за по десет фунта дневно — повечето бяха на дози за по двайсет, петдесет до стотина фунта и повече. Някои достигаха до триста-четиристотин фунта дневно. И един куп посредници си вземаха процента в процес на всичко това. По цялата верига имаше богата жътва. Разкривате неколцина, прибирате ги от улицата и след няколко дни изникват куп нови лица с нови доставки. Ливърпулци. Българи. Руснаци. С едно общо нещо помежду си. Живееха си охолно на гърба на жалките малки копеленца като Скункс.

Но Пол Пакър и колегата му Тревър Салис не бяха платили 50 лири от полицейския фонд на информатор, за да им помогне да пипнат Скункс за наркотици. Той беше твърде дребен играч, за да се занимават с него. Те се надяваха, че той ще ги заведе при съвсем различен играч в съвсем друга сфера.

След няколко минути едно ниско дебело хлапе на около дванайсет години, с кръгло луничаво лице и подстрижка тип канадска ливада, облечено в мръсна тениска с надпис „Саут Парк“, шорти и незавързани баскетболни кецове, което обилно се потеше, се примъкна до Скункс.

— Уейн Руни? — попита момчето с изменен писклив глас.

— Да-а.

Хлапето изплю малко пакетче, увито в целофан, от устата си и го връчи на Скункс, който на свой ред му връчи моторолата. След секунди хлапето вече тичаше нагоре по хълма. А Скункс се запъти обратно към караваната си.

А Пол Пакър и Тревър Салис излязоха от „Старбъкс“ и тръгнаха подире му надолу по хълма.