Питър Джеймс
Недостатъчно мъртъв (15)

15

Майката на Софи беше италианка. Винаги беше учила дъщеря си, че храната е най-доброто лекарство при шок. А в този миг, застанала до тезгяха на един италиански деликатесен магазин, несъзнаваща, че мъжът с качулката и с черните очила я наблюдава през непрозрачното стъкло на магазина за секспринадлежности през улицата, Софи притискаше мобилния телефон до ухото си в дълбок шок.

Тя беше човек на навика, но навиците й се променяха в зависимост от настроението. Няколко месеца, ден подир ден, Софи се връщаше в офиса с кутия суши за обяд, но после прочете в една статия, че от сурова риба се хващали глисти. Оттогава обядваше чабата с моцарела, домати и шунка от Парма от този деликатесен магазин. Не беше толкова здравословно колкото сушито, но вкусно. Ядеше по една на обяд почти всеки ден през последния месец — може би и по-дълго. А днес повече от всеки друг ден имаше нужда от утехата на нещо познато.

— Кажи ми, миличък — каза тя, — какво се е случило? Моля ти се, кажи ми.

Той бръщолевеше несвързано: „Голф… Мъртва… Не ме пускат в къщата… Полиция. Мъртва, О, Божичко, мъртва.“

Нисичкият плешив италианец зад тезгяха я изненада, като й протегна горещия сандвич, завит в хартия.

Тя го взе и все още притиснала телефона до ухото си, излезе на улицата.

— Мислят, че аз съм го извършил. Искам да кажа… О, Боже. О, Боже.

— Миличък, мога ли да направя нещо? Искаш ли да дойда при теб?

Последва дълго мълчание.

— Те ме разпитваха… въртяха ме на шиш — издума Бишоп. — Мислят, че аз съм го направил. Мислят, че аз съм я убил. Все ме питат къде съм бил миналата нощ.

— Е, това е лесно — каза тя. — Ти беше с мен.

— Не. Благодаря, но това не е умно. Няма нужда да лъжем.

— Да лъжем ли? — отговори тя изненадана.

— Господи — отвърна той. — Чувствам се толкова объркан.

— Какво искаш да кажеш с това „Няма нужда да лъжем“? Миличък?

По улицата профуча полицейска кола с включена сирена. Той отговори нещо, но гласът му се удави в шума. Когато колата премина, тя каза:

— Съжалявам, не чух. Какво каза?

— Казах им истината. Че съм вечерял с Фил Тейлър, моя финансов съветник, и че после си легнах — последва дълга пауза, после го чу да ридае.

— Миличък, мисля, че пропускаш нещо. Онова, което си правил след вечерята с твоя финансов съветник.

— Не — отвърна той с леко изненадан тон.

— Ало! Знам че си в шок. Но ти дойде в моя апартамент. Точно след полунощ. Прекара нощта с мен… и се изстреля около пет сутринта, защото трябваше да си вземеш от вас такъмите за голф.

— Много си мила — каза той. — Но не искам да почваш да лъжеш.

Тя замръзна на място. Покрай нея прогърмя камион, последван от такси.

— Да лъжа ли? Какво искаш да кажеш? Това е истината.

— Миличка, нямам нужда да си измислям алиби. По-добре е да кажа истината.

— Съжалявам — каза тя, като изведнъж се почувства объркана. — Изобщо не те разбирам. Това е истината. Ти дойде, спахме заедно, после си тръгна. Наистина е най-добре така, да се каже истината.

— Да. Абсолютно. Така е.

— Значи?

— Значи? — повтори той като ехо.

— Ти дойде в апартамента ми след полунощ, любихме се… доста бурно… и си тръгна веднага след пет часа.

— Само дето не съм идвал — каза той.

— Не си какво?

— Не съм идвал в апартамента ти.

Тя вдигна телефона от ухото си, погледна го, после пак го притисна до ухото си, чудейки се за миг дали пък не полудява. Или може би той е полудял.

— Аз… аз не разбирам.

— Трябва да вървя — каза той.