Джеймс Ролинс
Ключът на страшния съд (38)

33.

23 октомври, 10:14

Вашингтон, окръг Колумбия

 

Всички се срещнаха в офиса на сенатор Горман в Капитолия.

Пейнтър седеше до генерал Меткаф. От другата му страна се бе настанила д-р Лиза Къмингс и бе кръстосала крак върху крак.

Върхът на обувката й леко докосваше крака на Пейнтър. Не беше случайно. Двамата с Лиза бяха разделени дълго време. А след като се беше върнала от отпуската си, тя бе много заета и често предприемаше изтощителни пътувания до Средния запад, за да следи кризата на място. Двамата не пропускаха нито един свободен момент, който можеха да прекарат заедно.

Меткаф докладваше за производството на противогъбичния препарат.

Пейнтър вече се бе запознал с доклада, така че вместо да слуша, гледаше отражението на приятелката си в прозореца зад сенатора. Лиза бе вдигнала косата си на кок и носеше консервативен костюм в тон с настроението на срещата. Пейнтър я гледаше и си представяше как маха шнолата от косата й и й разкопчава блузата.

— Пръскаме всички производствени посеви — продължи Меткаф. — Наред с тях покриваме и зона за безопасност с ширина двадесет и пет километра от всеки обект. Агенцията за защита на околната среда и Националната гвардия са мобилизирани да наблюдават и да вземат проби от околната растителност в радиус на още петдесет километра от насажденията.

— Колкото до положението извън страната, всички засадени култури са изкоренени и напръскани — добави Горман. — Можем само да се надяваме, че сме заличили това нещо навреме.

Лиза вдигна поглед.

— Дори и да не сме, ще бъдем готови. Първоначалните опити върху хора бяха успешни. Почти не се наблюдават странични ефекти. Първите случаи реагираха добре. Това ще е благодат за медиците. Макар да разполагаме с всякакви мощни антибиотици, арсеналът ни от противогъбични средства, особено при систематични инфекции, беше ограничен и високотоксичен. При наличието на този нов препарат…

— При това безплатен — обади се Пейнтър.

Тя кимна и продължи:

— … ще държим болестта под контрол.

Горман се размърда.

— Като стана въпрос за безплатен, отбих се да навестя Ивар Карлсен след посещението на завода за лекарството на „Виатус“.

Пейнтър отново насочи вниманието си към разговора. Карлсен се намираше в норвежки затвор в очакване на процеса. Продължаваше да ръководи бизнеса си от килията. Като частична компенсация той доброволно бе предложил всички ресурси на биотехнологичната инфраструктура на компанията си за производството на препарата. Беше шокиращо колко бързо успяха да започнат масовото му производство.

Лиза се бе опитала да му обясни, че противогъбичният компонент се получава от ген на лишей, който се среща единствено в Африка под Сахара, и че химическата му структура атакува уникален стерол, съществуващ само в мембраните на гъбата, което го прави ефективно и в същото време безопасно за третирането на бозайници и растения средство.

Пейнтър не се задълбочи в повече подробности. Достатъчно му бе да знае, че действа.

— Да бяхте видели затворническата му килия — каза Горман. — Все едно влизаш в апартамент в „Риц“.

— Но май няма да го напусне в близко бъдеще — отбеляза Пейнтър. „Ако изобщо го напусне, като се има предвид възрастта му“.

Меткаф се изправи.

— Ако сме приключили тук, имам още някои ангажименти в щабквартирата на АИОП.

Горман стана и каза:

— Насреща съм с каквото мога да помогна. Длъжник съм ви.

Думите бяха казани на Меткаф, но Пейнтър забеляза, че сенаторът хвърля поглед към него.

След събитията в Норвегия бяха принудени да разкрият съществуването на Сигма. Сенаторът така или иначе щеше да започне да души и само можеше да оплеска нещата. Това също им осигури силен съюзник в Капитолия. Пейнтър вече забелязваше промени в отношението към Сигма у различните тайни служби на Съединените щати. Макар и да не бяха с напълно развързани ръце, Пейнтър имаше повече свобода за осигуряването на организацията.

И знаеше, че това ще им потрябва.

Гилдията щеше да ги вземе на мушка.

Пейнтър и Лиза излязоха заедно с Меткаф — Пейнтър все още чакаше потвърждение от генерала по един изключително деликатен въпрос.

— Сър… — започна той с намерението само да напомни на Меткаф.

— Тя е ваш проблем — неочаквано отговори генералът. — Не мога да отменя заповедта за задържането й. Престъпленията й са обвързани с много страни. Ще трябва да се покрива, а под покриване имам предвид направо да пълзи из каналите. — Меткаф го погледна. — Но все пак мислите ли, че ще ни бъде от полза?

— Да.

— Добре тогава. Но на ваша отговорност.

Пейнтър винаги беше харесвал подобни прояви на ентусиазирана подкрепа. Размениха още няколко думи, след което Меткаф се запъти на поредната си среща. Пейнтър и Лиза излязоха под лъчите, на утринното слънце.

Пейнтър си погледна часовника. Погребението започваше след час. Имаше време колкото да вземе душ и да се преоблече. Въпреки че денят бе свеж, настроението му бе мрачно. Джон Крийд бе загинал, за да спаси живота му. Пейнтър твърде често пращаше хората си на опасни задачи и се беше научил да е до известна степен безчувствен. Това бе единственият начин да запази разсъдъка си и да продължи да взема трудни решения.

Но в случая това не помагаше.

Не и при Крийд.

Лиза пъхна ръка в неговата, дръпна го към себе си и се облегна на него.

— Ще мине.

Знаеше, че е права, но това като че ли само влоши положението. Да мине означаваше да забрави. Не всичко, но поне част от случилото се.

А той не искаше никога да забравя саможертвата на Джон.

Нито частица от нея.

 

 

15:33

 

Монк бродеше из хълмовете на гробището Арлингтън с Кат. Държаха се за ръце, сгушени в дългите си палта. Беше свеж есенен ден, яките дъбове бяха великолепни с огнените си листа. Погребението бе приключило преди час. Но Монк не беше готов да си тръгне.

Кат не каза нито дума.

Разбираше го.

Всички бяха дошли. Дори Рейчъл бе долетяла от Рим. Щеше да си замине утре сутринта. Не искаше да оставя дълго вуйчо си сам. Вигор беше изписан от болницата само преди два дни, но се възстановяваше добре.

По време на бавната си разходка Монк и Кат бяха направили пълен кръг и се озоваха там, откъдето бяха тръгнали. Гробът на Джон Крийд се намираше върху малко хълмче под един кучешки дрян. Клоните му вече бяха голи и приличаха на скелет на фона на синьото небе, но през пролетта щяха да се покрият с бели цветчета.

Хубаво място.

Монк искаше след погребението да остане малко сам при гроба, но видя, че там все още е коленичил някакъв човек, вкопчил се с две ръце в надгробния камък. Позата издаваше огромната му мъка.

Монк спря.

Коленичилият бе млад мъж, облечен в синя парадна униформа. Монк смътно го помнеше от погребението. Беше седял сковано като всички останали. Явно и той искаше да остане още малко, за да се сбогува. Пръстите на Кат стиснаха неговите. Монк се обърна към нея. Тя поклати глава и го дръпна настрани. Монк я погледна въпросително. Усещаше, че тя знае нещо повече от него.

— Това е партньорът на Джон.

Монк хвърли поглед през рамо и разбра, че няма предвид партньор в работата. Не го знаеше. Внезапно си спомни разговора си с Крийд. Беше го попитал подигравателно защо са го изритали от армията след две мисии в Ирак. Крийд му бе отговорил само с две думи.

„Не питай“.

Тогава Монк си беше помислил, че младокът просто му казва да си гледа работата. А всъщност беше отговорил на въпроса му.

„Не питай, не казвай“.

Кат го поведе настрани, за да оставят непознатия да тъгува сам.

— Все още е на служба — обясни тя.

Монк я последва. Сега разбираше защо младежът беше така скован по време на погребението. Дори и сега дълбочината на мъката му трябваше да си остане лично негова. Единствено насаме можеше наистина да се сбогува с приятеля си.

Кат се облегна на него. Той я прегърна през рамо. И двамата знаеха какво мисли другият. Не искаха никога да се сбогуват по този начин.

 

 

21:55

 

Грей стоеше под душа, затворил очи. Чу издайническия хрип от водопроводната тръба. Топлата вода щеше да спре.

Въпреки това не помръдна, предпочете да се наслади и на последната гореща капка. Разкършваше стави и масажираше изметнати сухожилия. Беше се натоварил здравата и сега плащаше цената. След толкова много синини и наранявания трябваше да прояви малко повече предпазливост. Само преди два дни бяха махнали конците от ръката му.

Душът се задави още веднъж и водата бързо стана студена. Грей завъртя крана, взе хавлията и се изсуши в топлата пара.

Краткото попадане под студената вода го върна към бурята на остров Бардси. По-рано през деня бе разговарял по телефона с отец Рай, за да се увери, че Руфъс свиква с битието си на църковно куче. Освен това искаше да провери дали Оуен Брайс е получил парите, които да покрият разходите по ремонта на лодката му, която бяха отмъкнали.

На Бардси животът се връщаше в нормалния си ритъм след поредицата силни бури.

Освен това Грей разпита свещеника за тъмнокожите владетелки и Черните мадони. Добрият отец определено беше ходеща енциклопедия. Грей подозираше, че този месец сметката за телефона му ще е главозамайваща. Въпреки това научи някои интересни неща. Някои учени смятаха, че корените на култа към Черната мадона може би трябва да се търсят в почитането на Изида, богинята-майка на Египет.

Значи отново се появяваше египетска връзка.

Но след експлозията във Франция всички доказателства за това бяха унищожени — стъклените ковчези, телата, дори изгубената книга с пророчества на Малахия.

Всичко си беше отишло.

И може би това беше за хубаво. Най-добре е бъдещето да си остава неизвестно.

Но пророчеството на Малахия за папите завършваше малко неясно. Според вуйчото на Рейчъл Малахия номерирал всички папи в списъка си с изключение на последния — Петър Римлянина, който щял да види края на света. Апокалиптичният папа нямаше номер.

— Това кара някои учени да предполагат, че може би между настоящия и последния папа има неизвестен брой наместници на свети Петър — бе му обяснил Вигор от болничната си стая. — И че светът може би ще продължи да съществува още известно време.

Грей определено се надяваше да е така. Най-сетне сух, той омота кърпата около бедрата си и излезе в спалнята. Оказа се, че не е сам.

— Мислех, че си тръгваш — каза Грей.

Тя лежеше увита в чаршафите. Дългият й крак бе оголен до бедрото. Протегна се като гъвкава лъвица и вдигна ръка над главата си, оголвайки едва-едва едната гърда. Свали ръка и повдигна чаршафа. Тялото й все още оставаше скрито в гънки и сенки, но поканата бе очевидна.

— Пак ли? — попита той.

Повдигната вежда, съпроводена с едва доловима усмивка.

Грей въздъхна, махна кърпата и я метна настрани.

За един мъж работата никога не свършва.

Епилог

23 октомври, 23:55

Вашингтон, окръг Колумбия

 

Пейнтър слезе по последните стъпала към най-долното ниво на щабквартирата на Сигма. До полунощ оставаха само няколко минути — доста злокобно време за посещение на морга.

Пратката обаче бе пристигнала само преди час. Работата трябваше да се свърши бързо. След това всички улики щяха да бъдат унищожени, кремирани на място.

Д-р Малкълм Рейнолдс, главният патолог на Сигма, го чакаше на входа.

— Тялото е подготвено.

Пейнтър го последва в съседната стая. Миризмата веднага го удари в носа — на развалено препечено месо. Трупът лежеше на масата, завит с чаршаф. До него имаше ковчег на колела. Д-р Рейнолдс вече беше махнал дипломатическия печат.

Пейнтър трябваше да положи огромни усилия да уреди тялото да бъде тайно изнесено от Франция и доставено тук с фалшиви документи.

— Няма да е много приятно — предупреди го Малкълм. — Трупът е престоял в онази импровизирана пещ няколко часа, преди някой да си помисли да го изнесе.

Пейнтър не бе от гнусливите — или поне не чак толкова. Дръпна чаршафа и откри тялото на д-р Уолас Бойл. Лицето му беше подуто, почерняло от едната страна и пурпурночервено от другата. Пейнтър си представи как овъглената част е допирала тухления под на подземната зала. Спомни си описанието на Грей на запалителната бомба и как тя е опекла камъните.

— Помогни ми да го обърнем по корем — каза той.

С общи усилия обърнаха трупа на Уолас.

— Трябва ми нещо за бръснене.

Малкълм излезе.

Докато чакаше, Пейнтър се взираше в мършавото тяло. Уолас твърдял, че е член на Ешелона, а според Сейчан с това име се наричали истинските водачи на Гилдията. Тя не разполагаше с друга информация с изключение на един по-мрачен слух, който бе чула само веднъж.

Малкълм се върна с електрическа машинка за подстригване и самобръсначка за еднократна употреба. Пейнтър бързо махна косата от тила на Уолас с машинката, след което го избръсна.

Докато работеше със самобръсначката, установи, че слухът е верен.

На тила на трупа имаше малка татуировка, не по-голяма от нокътя на палеца му. Изобразяваше инструментите на майстор зидар — пергел и ъгъл.

Това бе символът на свободните зидари — тайното братство, обхващащо целия свят. Но детайлът в центъра на изображението не беше на мястото си. Ъгълът и пергелът обикновено обрамчваха буквата О, която означаваше Господ или Геометрия.

А понякога и Гилдия.

 

 

Пейнтър знаеше, че терористичната организация на Сейчан няма истинско име или ако има, то е известно единствено на лидерите й. Дали този символ и връзката му с масоните беше източникът на по-често използваното наименование?

Огледа татуировката. В средата на символа имаше полумесец и звезда. Никога не беше виждал подобно нещо. Които и да бяха в действителност, тези хора нямаха общо с масонството.

— Изгори тялото — нареди Пейнтър на Малкълм. — Да остане само пепел.

Не искаше никой да научава какво е открил. Много неща за бившите господари на Сейчан оставаха неизвестни. Но вече разполагаше с две парчета от големия пъзел.

Името Ешелон… и странният символ.

Засега щяха да свършат работа.

Но историята не беше приключила — нито за едната, нито за другата страна.

— Какво означава това? — попита Малкълм, докато вървеше към вратата.

Пейнтър знаеше, че отговорът му е верен.

— Означава война.