Джеймс Ролинс
Ключът на страшния съд (35)

30.

14 октомври, 15:33

Клерво, Франция

 

Криста тръгна дебнешком през градината. Денят се бе превърнал в здрач от вдигналия се дим, разнасян от време на време от минаващия хеликоптер.

Из затвора горяха стотици огньове. Сирените продължаваха да надават вой и към него се добавяха изстрели и писъци. Охраната едва смогваше да се справи с полуделите затворници, пожарите и пълния хаос. За момента нямаше да се занимават с руините. Но за да е сигурна, че никой няма да им досажда, Криста заповяда вторият екип да установи защитен периметър и да завземе всички подстъпи към района. Двата хеликоптера осигуряваха допълнителна огнева поддръжка от небето.

Една особено силна експлозия я накара да погледне на запад. В небето се издигна нов димен стълб. Предположи, че е експлодирал някой резервоар на малката вертолетна площадка — тя бе сред първите им цели.

Криста искаше да изолира затвора колкото се може по-пълно и за колкото се може по-дълго. Преди атаката бяха прекъснали основните телефонни и други комуникационни кабели. Единственият път към затвора бе миниран. В крайна сметка щяха да дойдат подкрепления, но Криста смяташе дотогава да е приключила.

Или поне така се надяваше.

Първият й помощник я посрещна в покритата алея. Беше едър чернокож алжирец, казваше се Хатаб. Намръщи се и поклати глава.

— Все още нямаме контакт с целите.

Криста бе наредила на екипа да претърси руините. Един от войниците беше стрелял по някой от другата група; доколкото можеше да се съди по описанието, по Грейсън Пиърс. Но къде се бяха дянали всички? Докладът на стрелеца изглеждаше безсмислен. Показа й къде бяха изчезнали мишените. Там обаче не се виждаха никакви прозорци или врати. Само плътни стени. Нима бяха успели да се промъкнат през сенките и да избягат?

Засега не ги бяха засекли отново.

Бяха открили единствено един уплашен пазач и стара жена сред руините. Криста ги беше разпитала, но те наистина не знаеха нищо.

Стоеше на алеята с Хатаб и се взираше в месинговия компас в центъра на градината. Мишените им правеха нещо там, когато екипът й атакува.

— Прати двама души при компаса. Виж дали няма нещо необичайно.

— Ами целите? Заповедта същата ли остава?

— Имам нова. — Беше се надявала да се сдобие чрез тях с ключа на Страшния съд, но разбираше, че тази възможност вече я няма. — Стреляйте на месо.

Понечи да се отдалечи и кракът й се подхлъзна на някакъв пясък. Това привлече вниманието й към каменната настилка. Приклекна. Беше я пропуснала заради сенките, но сега видя, че пясъчната линия от изтъркан варовик оформя правоъгълник. Наполовина скрит под един от стълбовете, точно там, където стрелецът бе видял мишените да изчезват.

Криста взе щипка пясък и го разтърка между пръстите си. Присви очи.

— Хатаб, зарежи предишната заповед. Искам хората тук. Някой да донесе експлозив.

„Може пък все още да има възможност“.

 

 

15:34

 

Със запалено фенерче в ръка Грей поведе останалите. Тухленият тунел се спускаше стръмно надолу, без никакви завои. Доколкото Грей можеше да се ориентира, май ги водеше в посоката, където се беше издигало старото абатство. Вече сигурно се намираха на четири етажа под земята.

Никой не говореше.

Знаеха, че всичко зависи от откриването на ключа.

Грей следваше лъча на фенерчето. Стените на тунела се губеха напред. Въпреки че трябваше да бързат, забави крачка. Помнеше капана, който бе задействал по невнимание. Сега не бе време за подобни безразсъдни грешки.

Затаи дъх и предпазливо измина последните метри. Лъчът на фенерчето се изгуби в далеч по-обширно пространство. Той пристъпи напред и се загледа в залата пред себе си.

Първото впечатление бе, че се намират в подземна катедрала. Тухлени стени и четири гигантски колони поддържаха голям купол. Помещението приличаше на онези по краищата на градината. Тук обаче куполът бе наистина огромен — от четирите колони се издигаха стреловидни ребра, които се пресичаха в центъра. Грей знаеше какъв мотив се получава, ако се гледа точно отдолу — кръгъл купол, разделен на четири от ребрата.

Езически кръст.

Разделеният на четири кръг.

Дори да имаше съмнения в символа, достатъчно беше просто да погледне надолу, за да види потвърждението. Украсата бе изработена от бронз и инкрустирана във варовиковия под. Дължината й бе около трийсет метра. Мотивът беше непрекъснат и се виеше навън, после отново се връщаше навътре, образувайки три съвършени преплетени една в друга спирали, в Древната тройна спирала, вездесъщият символ, откриван по изправените камъни в Англия, изобразяван в старите ирландски текстове на Келтската църква и възприет от Римокатолическата църква като олицетворение на Светата Троица.

Кръгът горе, спиралата долу.

А между тях се издигаше още един обект. Единственият в цялата зала.

— Келтски кръст — с благоговение промълви Рейчъл.

Останалите се събраха около Грей.

Кръстът се издигаше в центъра на тройната спирала. Беше изработен също от бронз — прост, без украса, висок само около два метра. Двете му рамена се пресичаха високо горе, в центъра на кръга.

Грей тръгна напред.

Единствено Ковалски не излезе от тунела и заяви:

— Предпочитам да остана тук. Помня какво стана миналия път, когато се забърка с разни кръстове.

Останалите четирима продължиха към центъра. Уолас коментира простотата на изображението:

— Цистерцианските монаси винаги са проповядвали против пищните украси. Вярвали са в аскетизма и минимализма. Всичко трябва да е на мястото си и да изпълнява онова, за което е предвидено.

Грей предпазливо приближи бронзовата спирала. Не беше много убеден, че такава мащабна подова украса може да се определи като „аскетична“. Професорът обаче бе прав относно кръста. По форма и размери изглеждаше незначителен. Всъщност приличаше по-скоро на работен инструмент, отколкото на религиозен символ.

Въпреки това никой не можеше да отрече важната му роля.

Рейчъл погледна нагоре и отбеляза:

— Намира се между спиралата и разделения на четири кръг.

Грей освети купола с фенерчето. Когато лъчът плъзна по тавана, забеляза нещо, което беше пропуснал. Разделеният на четири части купол беше украсен. Светлината се отрази от груби парченца кварц, инкрустирани в тавана.

Освети целия купол и разбра какво гледа.

— Звездна карта — каза Рейчъл.

Именно. Грей разпозна съзвездията, оформени от парченцата кварц. Кристалите бяха с различна големина и създаваха илюзия за перспектива.

Но не разполагаха с време да се възхищават на майсторството на създателите.

— Ами ключът? — напомни им Сейчан. — На остров Бардси реши, че кръстът съдържа комбинацията за отварянето на хранилището. Възможно ли е тук да е същото? Виж.

И посочи кръглия елемент на кръста. Бронзовото колело бе разделено с дълбоки бразди, подобни на онези от каменния кръст на Бардси.

„Подобно на ключа на сейф“.

Грей подозираше, че Сейчан е права, но имаше и един проблем.

Не знаеше комбинацията.

А когато беше опитал миналия път, това едва не коства живота им.

По тревожните физиономии на останалите бе ясно, че и те не са забравили.

— Ще трябва да опитаме — каза Уолас.

— И ако задействаме капана, Ковалски ще дръпне лоста като миналия път — добави Сейчан.

Професорът поклати глава.

— Дори и да се получи, може и да ни прецака. Дърпането на лоста може да ни спаси задниците от капана тук, но в същото време и да отвори стълбището.

Погледна многозначително останалите. Станеше ли подобно нещо, командосите щяха да се изсипят тук. — От трън, та на глог — кисело заключи Уолас. Грей отново се обърна към кръста.

— Имаме право на един опит. Направим ли грешка, обречени сме.

Рейчъл предложи основателна причина да опитат:

— А ако не направим нищо, пак сме обречени.

Ковалски също имаше мнение. Измърмори го тихо, но акустиката в залата си я биваше.

— Чуя ли още някой да казва „обречен“, се разкарвам.

 

 

15:48

 

Криста стоеше до Хатаб, докато специалистът по взривове на екипа пълнеше последната дупка с пластичен експлозив. Пръстите му оформяха заряда с умението на скулптор. След като остана доволен от резултата, той заби в него безжично задействащ се детонатор и махна на всички да се отдалечат.

Върнаха се в градината.

Никой не искаше да остава на покритата алея. Специалистът ги бе предупредил, че има вероятност взривът да я срути и да погребе тайния вход.

— Готови? — попита Хатаб.

Криста махна нетърпеливо с ръка.

Хатаб кимна. Специалистът вдигна предавателя и натисна копчето.

 

 

15:49

 

Взривът накара Рейчъл да приклекне — не от сътресението, а от страх. И без това беше напрегната, а експлозията я свари съвсем неподготвена. Метрите скала заглушиха гърмежа, но въпреки това той прозвуча като изстрел.

— Опитват се да си пробият път — каза Сейчан, взираше се назад към тунела.

— Имам грижата! — извика Ковалски и хукна по тунела с карабината си. Но беше сам срещу цяла армия.

Клекналата Рейчъл се отпусна и седна на пода. Треската й се влошаваше. Побиваха я ледени тръпки.

Главата й пулсираше, сякаш мозъкът й се раздуваше и свиваше с всеки удар на сърцето. Вече не можеше да не обръща внимание и на гаденето.

Грей впери поглед в нея. Тя му махна да продължи да изучава кръста. През последните десет минути Грей го бе разглеждал, без да го докосва. Обиколи го безброй пъти. Понякога се навеждаше напред, друг път отстъпваше няколко крачки и го съзерцаваше от разстояние.

Бяха забелязали някои особености. Хоризонталното рамо беше кухо. А от задната страна на кръста имаше дълга връв, прикрепена към центъра му. Беше от сухожилия, сплетени в дебела корда, в края на която имаше триъгълно парче бронз.

Никой не знаеше какво представлява тя — и никой не смееше да я докосне.

Тропотът на кубинки оповести завръщането на Ковалски.

— Не успяха — извика той с облекчение. — Все още сме на сигурно.

— Ще продължат да опитват — предупреди ги Сейчан.

Рейчъл погледна Грей. Времето им изтичаше. Грей беше спрял. Отпусна се бавно на пода, сякаш се предаваше.

Но тя го познаваше добре.

Поне така се надяваше.

 

 

15:59

 

Криста приближи телефона до ухото си. Не искаше да отговаря на повикването, но нямаше избор. С другата си ръка запуши другото си ухо. Сирените продължаваха да вият. Стрелбата откъм затвора също се беше усилила. Сякаш бушуваше истинска война. Криста знаеше, че сражението всеки момент може да се пренесе и в този изолиран оазис.

— Знаем къде са! — извика тя в телефона, като се мъчеше да скрие отчаянието в гласа си. — Най-много след десет минути ще си пробием път до прохода.

Хвърли поглед към покритата алея. Хатаб следеше работата на специалиста по взривовете. Алжирецът забеляза, че го гледа, и вдигна и десетте си пръста, потвърждавайки предположението й.

Това бе вторият им опит. Бяха направили кратер в настилката и бяха разкрили варовиковите плочи отдолу. Криста знаеше колко малко остава и ругаеше наум предпазливостта на специалиста.

По почернелите стени и колони обаче ясно се виждаше, че трябва да внимават. Ако срутеха покрива над тайния вход, никога нямаше да се доберат до подземието.

Мъжът от другата страна най-накрая заговори. Гласът му бе съвсем спокоен.

— Значи смяташ, че са стигнали до някакво подземие, в което се намира ключът на Страшния съд?

— Да!

Поне адски се надяваше да е така.

Последва дълга пауза, сякаш Криста разполагаше с цялото време на света. Недалеч се чуха силни гърмежи. Стреляха хора от нейния екип. Това можеше да означава само едно — войната бе на път да се стовари върху тях.

— Добре тогава — най-сетне каза мъжът. — Осигури ключа.

Нямаше нужда да я заплашва.

Връзката прекъсна.

Криста впери поглед в Хатаб.

Той вдигна девет пръста.

 

 

16:00

 

Отец Джовани със сигурност бе знаел нещо.

Това бе всичко, с което разполагаше Грей, за да продължи.

Седеше с отворени очи, но бе сляп за всичко около себе си. Мислено се върна в криптата под манастира „Св. Мария“ на остров Бардси. Представи си надписите с въглен по стената. Отново прочете изчисленията на свещеника и разгледа големия кръг, нарисуван около кръста. Имаше и други линии, които го разделяха на части.

В същото време наблюдаваше кръста пред себе си. Спомни си първото си впечатление и му се довери. Беше си помислил, че му прилича повече на работен инструмент, отколкото на религиозен символ. Като бронзов часовник, устройство, направено да работи, а не да украсява.

Описанието на Уолас на Цистерцианския орден отекна в главата му.

„Всичко трябва да е на мястото си и да изпълнява онова, за което е предвидено“.

Загледа се нагоре към кварцовите звезди. Усети как нещо се надига в него, някакво разбиране, което не можеше да се изрази с думи.

В следващия момент стоеше прав. Така и не си спомняше кога се е надигнал от пода. Пристъпи към кръста. Погледна го отстрани. Бронзовото съоръжение бе съвсем малко по-високо от него. Наложи му се да приклекне, за да погледне през кухото рамо.

— Това не е кръст — промълви Грей.

— Какво имаш предвид? — попита Уолас от другата страна.

Грей не отговори. Все още не разбираше напълно. Пак погледна през кухото рамо.

Сейчан застана до него.

— Почти като телескоп е.

Поразен, Грей се изправи.

Точно така.

Това бе парчето, което не му достигаше.

Сякаш някой бе вдигнал шлюз и разбирането нахлу в главата му. Образите прелитаха пред мисления му взор по-бързо, отколкото можеше да ги проследи, но въпреки това, по някакъв необясним начин, всичко се събра в едно. Погледна нагоре към тавана. „Като телескоп“.

Обърна се и прегърна врага си. Сейчан се стегна, несигурна какво да направи.

— Зная — прошепна той в ухото й.

Тя трепна, може би погрешно разбрала думите му.

Грей я пусна. Клекна и огледа основата на кръста. Той се издигаше от бронзова полусфера. Грей опипа краищата й. Не беше закрепена неподвижно. Между камъка и бронза имаше съвсем тънък процеп.

Скочи и изтича до зарязаната на пода раница. Изсипа я и намери черен флумастер. Коленичи. Искаше да го види нагледно. Флумастерът бързо зашари по камъка.

Докато работеше, част от ума му се върна на остров Бардси. Сега разбираше несвързаните изчисления по стената. Кръгът с линиите. Отец Джовани бе по-умен от всички тях. Беше го измислил. Кръгът представляваше Земята. Сметките му…

— Онова са били изчисления на географска ширина и дължина.

Останалите се събраха около него.

— За какво говориш? — попита Уолас.

Грей посочи бронзовото съоръжение в центъра на помещението.

— Това не е кръст — повтори той. — А навигационен уред. Свързан със звездите!

Довърши чертежа си.

Схемата показваше как кръстът може да се наклони така, че рамото му да сочи към някоя звезда, и как кордата с тежестта играе ролята на отвес, а завъртането на колелото на устройството отмерва градусите.

— Това е ранна форма на секстант — обясни Грей.

— Боже мой. — Смаяният Уолас направи крачка назад и се плесна по челото. — Открай време археолозите спорят как древните са постигали такава точност при разполагането на камъните си. С каква прецизност са ги ориентирали! — Посочи чертежа с пръст. — По дяволите! Това устройство може да играе и ролята на теодолит!

— На какво? — попита Рейчъл.

— Геодезически инструмент, способен да мери хоризонтални и вертикални ъгли — обясни Грей. Сега и той го разбираше. — Използва се в строителството.

— Почитането на спиралата и кръста — каза Уолас. — Тези символи наистина представят небето и земята.

Грей се загледа в чертежа на стоящия на земята кръст, насочен към звездите.

— И нещо повече. Символите представят също така почитането на тайно познание, на тайните на навигацията и строителството.

Сейчан ги свали от небето с отрезвяващ въпрос.

— Но какво общо има всичко това с ключа на Страшния съд?

Групата впери поглед в бронзовия кръст.

Грей знаеше отговора.

— В древността единствено жреците са били допускани до такова могъщо знание. — Погледна към Уолас за потвърждение.

Професорът кимна.

— За да намерим ключа на Страшния съд, трябва да покажем същото знание.

— Но как? — попита Рейчъл.

Грей си спомни какво беше изчислявал отец Джовани на остров Бардси.

— Трябва да използваме звездите горе и да изчислим координатите. Предполагам, че трябва да вземем предвид местоположението ни тук. Приблизителната географска дължина и ширина. — Погледна останалите. — Това е комбинацията.

— Можеш ли да я изчислиш? — попита Уолас.

— Мога да се опитам.

Грей отново клекна. Келтският кръст функционираше различно от секстанта, който използва огледала и отражения, за да определи ширината и дължината. Но разликите не бяха чак толкова големи.

— Трябва ми неподвижна константа — промърмори той и се загледа към кварцовите съзвездия. Не случайно бяха поставени там.

— Полярната звезда — каза Сейчан, приклекна и посочи парчето кварц, което представляваше Полярната звезда, използвана открай време за ориентиране.

Изглеждаше подходящо.

Грей работеше бързо. Знаеше приблизителните координати на Клерво от собствения си джипиес, който бе включен, докато пътуваха насам.

LAT 48° 09′ 00″ N

LONG 04° 47′ 00″ E

Ширината и дължината бяха представени в градуси, минути и секунди. Също като деленията на часовника. Като линиите по въртящото се бронзово колело на кръста. Всичко си пасваше.

За по-малко от минута получи верните според него резултати с помощта на древния инструмент и сегашното им положение.

Запомни ги и се изправи.

Рейчъл го гледаше обнадеждено.

Грей се молеше да оправдае надеждата й.

— В случай че греша, май ще е по-добре да се върнете в тунела.

Забърза към кръста. Докато го приближаваше, увереността започна да го напуска. Щеше да има само една възможност. Ако грешеше, ако изчисленията му не бяха верни, ако не успееше да задейства правилно древния секстант, всички щяха да загинат.

Спря и впери поглед в устройството.

— Можеш да го направиш — разнесе се глас зад него.

Погледна през рамо. Сейчан го беше последвала. Останалите бяха отишли при Ковалски в тунела.

— Връщай се — грубо й нареди той.

Тя не му обърна внимание, дори не реагира на думите му.

— Може да са нужни двама души. Един, който да поддържа кръста под нужния ъгъл, и друг, който да набере комбинацията с колелото.

Той понечи да възрази, но осъзна, че тя е права. А и част от него си признаваше, че не иска да е сам.

— Да го направим тогава — каза той.

Отново приклекна и погледна през кухото рамо на кръста. „Като телескоп“, помисли си пак, спомняйки си как думите бяха отключили познанието в него. Бяха произнесени от Сейчан.

Знаеше какво трябва да се направи. Пресегна се към кръста и дръпна рамото му. Цялото съоръжение се наклони на сферичната си основа. Щом го премести, някъде отдолу се чу шумно изщракване.

Нямаше връщане назад.

Грей завъртя рамото така, че да сочи на север. Погледна през отвора към звездния купол. Сейчан му помагаше, като държеше фенера насочен към кварца, бележещ Полярната звезда.

Не след дълго Грей я откри и фиксира телескопа към нея. Щом го направи, се чу силен удар на гонг. Звукът идваше отгоре и отекна в обширното помещение.

„Какво означава пък това?“

От покрива се откъртиха стотици каменни тапи и заваляха надолу. Една удари Грей по рамото. Стреснат, той едва не изпусна кръста. Сейчан изруга и притисна челото си с длан. Между пръстите й потече кръв.

Тя продължаваше да гледа нагоре.

Грей проследи погледа й. През стотиците дупки на тавана се бяха показали бронзови шипове, спускаха се бързо към пода, закрепени на края на дълги прътове. Зад тях над изхода към тунела се спускаше каменна плоча.

Грей и Сейчан не можеха да стигнат навреме до останалите.

Това бе обратен вариант на капана от Бардси. Вместо да паднат върху шиповете, щяха да бъдат прободени отгоре.

Така или иначе, резултатът бе един и същ.

Грей се бе провалил.