Джеймс Ролинс
Ключът на страшния съд (34)

29.

14 октомври, 14:40

Клерво, Франция

 

Грей разбра, че са в беда.

Охраната на затвора се оказа желязна, дори по отношение на туристическата група. Записаха паспортните им данни, преровиха багажа им и трябваше да минат през два детектора на метал, след което ги провериха ръчно с още един металотърсач. На всеки няколко крачки стояха стражи с карабини, палки и пистолети. Други патрулираха външния двор със стражеви кучета.

— Поне пропуснаха вътрешното претърсване — мрачно измърмори Ковалски, след като минаха последната проверка.

— Ще го направят на излизане — предупреди го Грей.

Ковалски го погледна, за да се увери, че се шегува.

— Насам, s’il vous plait — каза екскурзоводката и посочи с бледоморавия си чадър. Представителката на Ренесансовата асоциация бе висока, стабилно изглеждаща жена в средата на шейсетте. Беше облечена неофициално в светлокафяви панталони, лек пуловер и тъмночервено яке. Не правеше опити да скрие възрастта си. Имаше бръчки по лицето; сивата й коса бе прибрана зад ушите. Изражението й дори бе малко неподходящо строго.

Минаха по коридора и стигнаха до двойната врата, водеща към вътрешния двор. Слънчевата светлина се лееше по окосена трева, фризирани храсти и посипани с чакъл пътеки. След цялата охрана сякаш изведнъж се бяха озовали в друг свят. Обширният двор с площ около хектар беше покрит с обрасли с бръшлян порутени каменни стени и ъгловати могилки, бележещи стари основи.

Екскурзоводката ги поведе през двора — един от стражите вървеше след тях — и посочи с чадъра към стените.

— Това са последните останки от първоначалния monasterium vetus. По-късно квадратният параклис станал част от по-голямата манастирска църква с нейния огромен хор и прилежащите й капели.

Грей обгърна с поглед всичко.

Докато пътуваха с автобуса, жената им бе разказала накратко историята на манастира и неговия основател. Вече знаеха повечето неща. С изключение на една важна подробност. Свети Бернар построил манастира на земя, принадлежаща на семейството му. Това означаваше, че със сигурност е познавал много добре местността и е знаел за евентуални скрити пещери.

Дали не случайно бе избрал точно това място?

Грей забеляза, че Рейчъл също се взира в земята. Явно си задаваше същия въпрос.

Вървящата отстрани Сейчан гледаше нагоре, към стените и наблюдателните кули на затвора. Руините бяха затворени и от четирите страни. Изражението й си оставаше мрачно.

Долови, че Грей я наблюдава, и отвърна на погледа му, сякаш се канеше да каже нещо. Макар да бе външно невъзмутима, по-фините мускули на лицето й, които повечето хора не могат да контролират, сякаш се движеха от безпорядъка на противоречиви, неразгадаеми чувства.

Накрая се извърна.

— Елате, елате — каза екскурзоводката. — Сега ще идем при прекрасно запазената жилищна постройка. Тя представлява чудесен пример за монашеския живот.

Поведе ги към отсрещната страна на двора. В ъгъла се издигаше триетажна постройка с арки на фасадата, цялата в малки врати и прозорци.

— На долния етаж се е намирал манастирският calefactorium, или общото дневно помещение — обясни тя. — Дизайнът му е невероятен, tres brillant! Под пода минават тръби от мазетата. Запалените там огньове стопляли измръзналите монаси след молитвите и нощните служби. Тук също мажели сандалите си с мас, преди да се захванат с ежедневните си задължения.

Жената продължи да обяснява подробности около живота на средновековните монаси, а Грей се загледа в камъните под краката си.

„Значи монасите са били умели инженери и строители на тунели“.

Спомни си също твърдението на Уолас, че подобни манастири често гъмжали от тайни проходи.

„Дали някой от тях не е запазен?“

Жената ги поведе през още развалини, дори до останките на някакъв обор, служил и като кожарска работилница, и накрая ги върна към полусрутените стени на старата църква. Спря при Голямата обител, перлата на обиколката.

Минаха под огромната арка. Комплексът представляваше покрита пътека с колонада, обикаляща слънчева вътрешна градина.

Грей прокара пръсти по стената. Сградата бе издържала цяло хилядолетие и стоеше като завет, надвил капризите на природата и времето.

Какво друго би могло да оцелее?

Екскурзоводката ги поведе из градината с нейните тесни пътеки, ниски храсти и четвъртити цветни лехи.

— Построена е южно от църквата, за да използва максимално слънцето.

И вдигна лице към небето, за да покаже нагледно.

Грей я последва и застана до сложно украсения компас, който се намираше в центъра на градината. Завъртя се бавно в кръг и огледа колонадата.

Защо от целия манастир именно тя се бе запазила така добре?

Усещаше, че ако има някакъв проход към гробницата на св. Малахия, той би трябвало да е тук. До него Рейчъл правеше снимки. Щяха да ги разучат в хотела и да се опитат да намерят решение.

Въпреки това Грей знаеше, че фотографиите няма да успеят да запечатат чувството за древност, излъчвано от това място. Замря за момент, за да го попие изцяло. Нещо в постройката го тормозеше. Пропъди от мислите си всичко, което го разсейваше. Игнорира останалите, които се мотаеха сред руините, стана глух за обясненията на екскурзоводката.

Вместо нея заслуша самото място.

Остави се да се върне във времето, да чуе тихия говор на монасите, звъна на камбаните, призоваващи за служба, молитвите, оправяни към небето.

„Мястото е било свещено…

Заобиколено от стари каменни колони…“

И тогава разбра.

Отново се завъртя в кръг с широко отворени очи.

— Намираме се в свещен каменен пръстен.

Рейчъл свали фотоапарата.

— Какво?

Грей обгърна колонадата с жест.

— Тези колони всъщност не се различават много от изправените камъни в торфището. — Вълнението му се усилваше, той се задъха. — Намираме се в центъра на християнска версия на каменен пръстен.

Завтече се към колоните и започна да ги оглежда една по една. Изваяни от масивни блокове сиво-жълт варовик, те тежаха по няколко тона и наистина не се различаваха съществено от изправените камъни в Англия.

На четвъртата колона го откри. Беше едва видим, по-скоро като сянка върху грапавата повърхност. Прокара пръсти по знака, проследявайки кръга и кръста, и промълви:

— Символът.

Екскурзоводката забеляза внезапния му интерес и отиде при него.

— Magnifique. Намерихте един от освещаващите кръстове.

Грей се обърна към нея с надеждата, че ще обясни по-подробно.

— През Средновековието традицията изисквала църквата и църковните имоти да бъдат освещавани с подобни символи. За разлика от разпятието, представящо страданията на Христос, тези разделени от кръст кръгове символизирали апостолите. Било нормално да се слагат на свещени места. Броят им винаги бил…

— Дванадесет — завърши вместо нея Грей. Представи си изправените камъни в торфището. Там също имаше дванадесет кръста.

— Точно така. Те бележат благословиите на дванайсетте апостоли.

„И може би нещо много по-древно“, добави наум Грей.

Мина под сводовете в покритата пътека. Искаше да огледа и обратната страна на колоните. Изправените камъни в Англия бяха белязани и със спирали.

Бързо затърси. Останалите се присъединиха към него. Не откри никакви знаци по обратната страна на колоните. Когато стигна до мястото, от което бе тръгнал, възбудата му беше изчезнала. Може би грешеше. Може би прекалено задълбаваше в символите.

Екскурзоводката забеляза целенасоченото му търсене и се обади насмешливо:

— Значи сте чули местната легенда. Мисля, че повечето от посещенията тук са именно заради тази загадка.

Уолас избърса чело с носната си кърпа.

— За каква загадка говорите, скъпа госпожо?

Жената се усмихна за първи път, поласкана от по-възрастния професор. А и още от началото на обиколката Уолас се навърташе около нея и непрекъснато я обсипваше с въпроси, което може би бе допринесло за симпатиите й.

— Това е легенда, която се разказва само по тези места. Предава се от поколение на поколение. Но трябва да призная, че е доста странна.

Уолас отвърна на усмивката й, подканвайки я да продължи.

Тя посочи към двора.

— Както вече казах, било е обичайно църквата да се освещава с дванадесет кръста. Но тук те са само единадесет.

Изненадан, Грей отново излезе в градината. Мислено се наруга, че не е бил достатъчно внимателен. Изобщо не се бе сетил да преброи знаците. Беше приел, че са дванадесет, също като при изправените камъни.

— Според преданието липсващият дванадесети освещаващ кръст на абатството бележи мястото, където има огромно съкровище — продължи екскурзоводката. — Хората са го издирвали векове наред, преровили са земята, дори са претърсвали оборите наоколо. Но всичко това са само глупави legends. Absurdite. Най-вероятно дванадесетият кръст е бил поставен някъде в самото абатство, свързвайки благословията тук с благословията на църквата.

„И може би тази връзка все още съществува“, помисли Грей.

Екскурзоводката си погледна часовника.

— Съжалявам, но с това трябва да завършим обиколката. Може би ако дойдете утре, ще мога да ви покажа още неща.

Последното предложение бе отправено предимно към Уолас Бойл. — О, бъдете сигурна, че ще дойдем — увери я той. Грей погледна към Сейчан да види дали тя смята, че това ще е възможно. Убийцата се бе присламчила до него. Към края на обиколката напрежението й видимо растеше.

Но преди да успее да я попита, се разнесе пронизителен вой на сирена. Какво ставаше?

Въоръженият страж ги приближи. Рейчъл се обърна към екскурзоводката, за да разбере дали това е нещо нормално.

— Трябва да намерим прикритие — каза Сейчан в ухото на Грей. Говореше напрегнато, но едва ли не и с облекчение, сякаш беше очаквала да се случи нещо.

— Какво става?

Преди тя да успее да отговори, до тях достигна друг звук. През воя на сирената се разнесе тежко думкане, което отекваше чак в корема. Грей погледна към небето в мига, когато двата хеликоптера се появиха над дърветата на хребета. Машините се издигнаха високо, после наклониха носове и се гмурнаха право към затвора.

От сирените беше ясно, че тези вертолети не са очаквани гости.

Някой нападаше затвора.

 

 

15:22

 

Криста седеше до пилота. Писъкът на сирените достигаше до ушите й дори през слушалките и рева на витлата. Затворът беше засякъл приближаването им, бе направил опит да се свърже с тях и тъй като не бе получил съответните позивни, беше вдигнал тревога.

Пред нея първата машина се понесе над територията на затвора. От търбуха на хеликоптера се изсипаха варели, които паднаха на земята и избухнаха в пламъци. Взривове като гръмотевици разтърсиха всичко.

Криста искаше хаосът да е колкото се може по-голям. Беше запозната с охранителния протокол на затвора Клерво. При тревога руините на абатството щяха да бъдат изолирани както за да се запази националното богатство, така и за безопасността на евентуални туристи вътре.

Каквото бе положението в момента.

Пилотът на водещия хеликоптер се свърза по радиото.

— Целите са забелязани. Пращам координатите.

Криста погледна пилота до себе си. Той кимна. Беше получил координатите и рязко зави надясно. На борда имаше десетима мъже. Спускателните въжета вече бяха закачени на халките при двете врати. Щом стигнеха руините, хората й щяха да се спуснат по тях и да обезвредят целите.

Криста щеше да е с първия щурмови екип.

Смяташе да се погрижи за операцията лично.

След като бомбардираше и подпалеше затвора, другият хеликоптер щеше да стовари своите хора във втора вълна. После двете машини щяха да чакат да евакуират десантниците по нейна заповед.

Криста се наведе напред и се загледа надолу. Координатите бележеха просторен квадрат от каменни развалини и голяма градина. Беше достатъчно широка, за да кацне хеликоптер.

— Очакваме сигнала ви — обади се пилотът по радиото.

Криста вдигна юмрук и посочи с палец надолу.

Време беше да сложи край на това.

 

 

15:24

 

Всички хукнаха да потърсят убежище в покритата пътека. Ушите на Грей пищяха от ревящите сирени. Главата му пулсираше от взривовете. Навсякъде около тях изригваха фонтани от огън и дим.

Разбираше целта на бомбардировката на затвора.

„Някой иска да ни хване в капан“.

И можеше да се досети кой.

Шефовете на Сейчан смятаха да ги държат изкъсо. Дали ги беше уведомила колко близко се намират до откриването на ключа? Нима така смятаха да изиграят последния си ход?

Сейчан обаче изглеждаше не по-малко разгневена от него. Явно не бе информирана за тази промяна в плановете.

— Какво ще правим? — попита Рейчъл.

Никой нямаше отговор. А и въпросът й се състоеше от множество други. Как ще се измъкнат оттук? Какво става с обещаната противоотрова? Без ключа на Страшния съд не разполагаха с възможност за пазарлък.

Трябваше да го намерят.

Точно преди атаката нещо беше започнало да се оформя в ума на Грей. Смътна идея, дори по-скоро намек за идея. Но сирените и бомбите бяха издухали всичко.

„Нещо във връзка с липсващия освещаващ кръст“.

През дима се появи хеликоптер. Сянката му падна в двора, когато увисна над него. Вятърът от витлата забушува в затвореното пространство, разпиляваше цветя и храсти.

Нямаше къде да избягат.

Грей погледна градината и изведнъж се сети за отговора. Нямаше сметки, нямаше събиране на парчета от пъзел. Всичко изникна в главата му изведнъж.

Времето спря.

Спомни си как нещо в старата карта от библиотеката в Троа беше привлякло вниманието му. Сега знаеше какво не му бе давало покой. На онази страница имаше изобразен езически кръст. В библиотеката не го беше забелязал сред останалите неща. Но сега го виждаше съвсем ясно.

Езическият кръст символизираше земята, разделена на четирите си посоки — изток, запад, север и юг.

Точно като компаса на картата.

Впери поглед в градината, към съоръжението в центъра на двора. Компасът представляваше украсена месингова конструкция върху каменен подиум, висок до кръста. Беше изваян пищно, четирите посоки на света се отличаваха ясно, многото градуси помежду им също.

Дванадесетият освещаващ кръст, макар и преобразен в новото си въплъщение, през цялото време бе стоял пред очите им.

Дори и да имаше някакви съмнения, Грей си припомни и нещо друго. Компасът се намираше в центъра на двора, заобиколен от камъни, белязани със свещени символи. Подобно място е било най-святото за древните, които издигали своите пръстени.

Грей знаеше какво трябва да направи.

Обърна се към пазача и посочи висящия хеликоптер, чиито врати вече се отваряха.

— Стреляй!

Пазачът обаче беше обхванат от ужас. Бе млад, сигурно новобранец, на когото бе възложено да наглежда туристическите групи. Изобщо не беше на мястото си.

— Е, щом ти не искаш… — Ковалски грабна оръжието от ръцете на зашеметения пазач. — Сега ще ти покажа как се прави.

Вдигна карабината, прицели се и откри огън по хеликоптера. Хората горе побързаха да се скрият. Едно от въжетата падна и се загърчи като змия, когато вертолетът рязко зави настрани и нагоре, изненадан от неочакваната съпротива.

Грей знаеше, че разполага само с мигове, за да потвърди теорията си.

— Ковалски, задръж ги! Всички други, след мен!

Втурна се към компаса.

— Застанете около него! — нареди им и сграбчи голямото месингово N.

Уолас, Рейчъл и Сейчан хванаха другите основни посоки.

— Трябва да го завъртим! Също като в гробницата на острова. Да се завърти като спирала!

Запъна крака в земята, подпря с рамо и забута. Останалите направиха същото. Нищо не се получи. Компасът не помръдваше. Нима грешеше? Или въртяха в неправилната посока?

Внезапно компасът се завъртя около дебелата си метална ос.

Откъм Ковалски проехтяха изстрели.

Отгоре отвърнаха на огъня. Целеха се в стрелеца. Куршумите се забиха в колоната, зад която беше заел позиция гигантът. Наложи му се да се скрие.

Хеликоптерът отново се люшна към двора. Ревът на перките над тях ги оглушаваше.

— Не спирайте! — извика Грей.

Механизмът бе древен. Въртенето на компаса бе като сондиране в пясък — със стъргане, мъчително и трудно.

Хеликоптерът зае позиция над тях.

От всички страни се спуснаха въжета.

 

 

15:27

 

— Не стреляйте! — изкрещя Криста, когато един от хората й се прицели в четиримата долу. — Трябват ми живи.

„Поне засега“.

Жаждата за кръв на войниците се беше засилила. Един от другарите им беше улучен в лицето и лежеше мъртъв на пода. Който и да стреляше по тях, определено знаеше как да използва оръжието си, трябваше да му се признае.

Тя посочи към отсрещната страна на градината, където се бе установил снайперистът, и тупна по рамото един от стрелците с гранатомет.

— Виж му сметката.

Кучият син нямаше къде да се скрие. Особено от термобарична граната.

Ковалски спринтира.

От внезапното прекратяване на огъня разбра, че на главата му всеки момент ще се стовари нещо много по-лошо. Поне старата дама и пазачът се бяха омели, когато започна стрелбата. Не искаха да имат нищо общо с тази битка.

Типични французи…

Единственото предупреждение, което получи, бе острият писък, който заглуши всичко останало. Хвърли поглед назад — и не видя дупката.

В един миг под краката му имаше камъни, в следващия — само въздух.

Полетя с главата напред по тесните стъпала.

Зад петите му избухна огнена експлозия. Ударната вълна го срита в задника и го катапултира надолу по някакво стълбище.

Падна зашеметен в началото на тъмен тунел.

Оглушен, с кървящ нос и димящ задник, Ковалски осъзна две неща. Първото, че стъпалата допреди миг не ги беше имало. А второто, по-лошото, бе, че знаеше къде се намира.

 

 

15:28

 

Макар че ушите му пищяха от взрива, Грей чу някой да реве името му, последвано от върволица пиперливи псувни, и викна:

— Бягайте!

Сграбчи Рейчъл, Сейчан дръпна Уолас и четиримата избягаха изпод хеликоптера, като се провряха между гърчещите се въжета. Ударната вълна от гранатата бе вдигнала огнена стена и дори хеликоптерът се олюля несигурно, което им даде време точно колкото да спринтират към покритата пътека.

Голяма част от която в момента представляваше черна опушена развалина.

Преди секунди Грей бе видял Ковалски да се омита с пълна скорост от зоната на взрива. После здравенякът изведнъж бе изчезнал от погледа му, сякаш бе паднал в кладенец — не, по-скоро в гроб.

— Домъквайте си задниците насам!

Само едно нещо можеше да накара Ковалски да ги вика толкова уплашено.

Затичаха към гласа и видяха, че в пода се е отворило тясно стълбище. Значи Грей се беше оказал прав. Завъртането на компаса бе отключило тайния проход.

— По-бързо!

Зад тях хеликоптерът се беше стабилизирал и по въжетата се спускаха мъже в бойна екипировка.

Първото тупкане на подметки в земята се чу точно когато стигнаха стълбището.

— Надолу, надолу!

Хвърлиха през отвора. Грей остана последен. С крайчеца на окото си видя един от войниците да насочва карабината си. Приклекна. Куршумите изсвистяха над главата му и отскочиха от стената. Рикошетите жилеха като пчели. Един го улучи в главата и му се стори, че му пукна черепа.

Можеше да е и по-зле.

„Гумени куршуми“, осъзна той, докато бързаше надолу. Някой искаше да ги залови живи, не да ги убива.

Почти се изтъркаля в прохода.

— Тук има лост! — извика Ковалски. — Да го дръпна ли?

— Да! — изкрещяха всички в един глас.

Грей чу скърцане на метал. Стълбите зад тях започнаха да се издигат. Стъпалата всъщност бяха каменни плочи, подредени така, че да образуват стълбище. И сега всяка от тях се вдигна на мястото си и отворът над главите им се затвори.

Обгърна ги пълен мрак.

Чу се щракане на запалка и малко несигурно пламъче освети лицето на Сейчан.

— Сега какво? — попита убийцата.

Грей знаеше, че имат само една възможност. Животът на Рейчъл — на всички тях — зависеше от нея.

— Трябва да намерим ключа.