Джеймс Ролинс
Ключът на страшния съд (33)

28.

14 октомври, 12:18

Троа, Франция

 

Библиотеката е доста необичайно място да планираш проникване в затвор.

Но все пак трябваше да започнат отнякъде.

Грей седеше на една маса с Рейчъл. Около тях имаше купища книги. Слънчевите лъчи проникваха през високите прозорци на модерната библиотека на град Троа. По редовете маси в каталожната зала бяха подредени компютри.

Въпреки модерната си архитектура от стъкло и стомана библиотеката бе стара. Основана в един манастир през 1651 г., тя си оставаше една от най-старите библиотеки на Франция. Основното й съкровище бе колекцията ръкописи от оригиналното абатство Клерво. След Френската революция цялата библиотека на манастира била преместена за съхранение в Троа.

И с пълни основания.

— Наполеон превърнал абатството в затвор — каза Грей, отмести книгата и разкърши врат.

След като пристигнаха от Париж, прекараха цялата сутрин в библиотеката да събират информация за манастира и светците. Бяха спали съвсем малко — само колкото успяха да си позволят на летището и по време на краткия полет от Англия.

Часовникът тиктакаше, а пред Грей имаше две предизвикателства — как да се добере до руините в сърцето на затвора „Клерво“ и какво да търси, след като стигнат там. Градът се намираше само на осемнайсет километра от затвора. Колекцията беше огромна и имаше страшно много материали за четене. За да ускори проучването, на Грей не му оставаше нищо друго освен да разпредели задачите. Рейчъл се съсредоточи върху живота, смъртта и погребването на св. Малахия в стария манастир. Уолас отиде с един библиотекар до Голямата зала на библиотеката, която бе с ограничен достъп, за да се запознае с оригиналните документи, свързани със св. Бернар, основателя на манастира и близък приятел на Малахия.

Грей се захвана с архитектурните подробности, които можеха да се намерят за първоначалното абатство. Купчината му книги не отстъпваше на купчината на Рейчъл. Пред него лежеше отворен том от 1856 г., в който имаше план на някогашния манастир.

Територията му се ограждаше от висока външна стена със стражеви кули. Вътре площта бе разделена на две части. В източната имаше зеленчукови и овощни градини, дори и няколко рибарника. На запад се намираха оборите, конюшня, кланица, работилници и приютът за гости. Между тях, заграден от вътрешна стена, се намираше самият манастир с църквата, жилищните постройки и кухнята.

Грей се зае да разучава картата от по-миналия век.

Нещо все го привличаше в това изображение, но колкото повече се взираше, толкова по-несигурен се чувстваше. През последния половин час бе използвал картата, за да определи малкото оцелели постройки на манастира. Сега от него бяха останали два обора, няколко участъка от стените, една добре запазена жилищна сграда и някогашната Голяма обител.

Именно тя — le Grand Clootre — го беше заинтригувала най-силно.

Голямата обител се намираше непосредствено до мястото, където някога се бе издигала старата църква. А под нея бе погребан св. Малахия.

Но дали все още бе там?

Това бе поредната грижа. Според Рейчъл след Френската революция гробницата на св. Малахия изчезвала от историческите записи.

„Означава ли нещо това?“

Което отново го върна на въпроса, който не му даваше покой.

— Защо Наполеон е превърнал манастира в затвор?

Уолас се беше върнал и чу питането.

— Не е необичайно — обясни той, докато се настаняваше на мястото си. — Много стари манастири от Средните векове са били превърнати в наказателни институции. Били са удобни заради дебелите стени, купите и монашеските килии.

— Но от всички манастири във Франция Наполеон е избрал точно този. Не някой друг. Възможно ли е да е искал да защити нещо?

Уолас замислено потърка брадичка.

— Наполеон е ключова фигура от епохата на Просвещението. Бил обсебен от новите науки, но проявявал и огромен интерес към миналото. Когато повел катастрофалната си египетска кампания, взел със себе си куп учени, които да издирят археологически съкровища. Ако е научил, че в манастира се крие някакво тайно знание, нищо чудно да е решил да го запази. Особено ако е смятал, че то би могло да се окаже заплаха за империята му.

— Като онова проклятие. — Грей си спомни думата, срещаща се в Книгата на сметките.

„Опустошен“.

Дали нещо не бе уплашило Наполеон дотолкова, че да реши да го скрие?

Надяваше се да е така. Ако ключът на Страшния съд бе заровен в гроба на св. Малахия, беше напълно вероятно още да си е там.

Рейчъл нямаше време, за да си позволи да допуска грешки.

През последните часове бе започнала да я мъчи треска. Челото й бе топло и я побиваха студени тръпки. Дори сега носеше дебела блуза, закопчана до шията.

Нямаше право на лукса да греши.

Грей си погледна часовника. Бяха се уговорили да се срещнат с Ковалски и Сейчан след час. Двамата бяха заминали за затвора, за да го огледат и да потърсят евентуални слаби места. Сейчан трябваше да реши по какъв начин да проникнат в строго охранявания обект. Беше тръгнала с много колебливо изражение.

Рейчъл се размърда над книгата си. Беше пребледняла, очите й бяха зачервени и подути.

— Не мога да намеря нищо повече — предаде се тя. — Изчетох цялата биография на Малахия, от раждането до смъртта му. Така и не мога да намеря причина защо Малахия, който е ирландски архиепископ, е погребан във Франция. С изключение на това, че двамата с Бернар са били много близки приятели. Всъщност тук дори се твърди, че Бернар бил погребан заедно с Малахия в Клерво.

— Но дали са все още там? — попита Грей.

— Според всичко, което изчетох, телата не са били местени. Но след Френската революция за гробовете не се споменава абсолютно нищо.

Грей се обърна към Уолас.

— Ами свети Бернар? Успя ли да научиш за него или за основаването на манастира нещо, което би могло да ни е от полза?

— Няколко неща. Бернар бил тясно свързан с рицарите тамплиери. Дори съставил устава им и уредил Църквата да признае ордена. Освен това е главният инициатор на Втория кръстоносен поход.

Грей претегли информацията. Тамплиерите се смятаха за пазители на множество тайни. Възможно ли бе това да е една от тях?

— Но едно нещо изпъква най-силно — продължи Уолас. — Историята за едно чудо, случило се тук. Твърди се, че Бернар смъртно се разболял от нещо, но докато се молел пред статуята на Дева Мария, от нея потекло мляко, което го изцелило. Било наречено Млечното чудо.

Рейчъл затвори книгата си.

— Пореден пример на чудодейно изцеление.

— Да, но не това е най-интересното — каза Уолас и повдигна лукаво вежда. — Според легендата статуята, от която потекло млякото… била на Черна мадона.

Грей затаи дъх.

— Излекувала го е Черна мадона…

— Звучи ти познато, нали? — каза Уолас. — Може би става въпрос за някаква алегория. Не зная. Но след смъртта на Малахия свети Бернар станал един от основните поддръжници на почитането на Черната мадона. Бил сред основателите на култа към нея.

— И това чудо се случило не другаде, а тук.

— Аха. Това определено намеква, че тялото на черната кралица може би е било пренесено тук, в Клерво, заедно с ключа.

Грей се надяваше археологът да е прав, но имаше само един начин да разберат със сигурност. Трябваше да се вмъкнат в затвора.

 

 

12:43

Клерво, Франция

 

Сейчан вървеше между дърветата.

Разузнавателната експедиция до Клерво не даваше особени резултати. Облечена в зимен туристически екип, тя се бе въоръжила с бинокъл на врата и щека. Приличаше на обикновена млада жена, тръгнала на преход. Само дето специално тази туристка носеше „Зиг Зауер“ в кобура на кръста си.

Бившият манастир и настоящ затвор се намираше в долина между две залесени била. Според Рейчъл за Цистерцианския орден било обичайно да строят обителите си по такива отдалечени места. Предпочитащите аскетичния живот монаси се оттегляли в гори, високо в планините и дори в блатата.

И тъй като беше затънтено, мястото беше идеално и за затвор.

Сейчан бе направила пълна обиколка около Клерво, отбелязвайки си разположението на всички стражеви кули, поредиците стени, стоманените заграждения и острите като бръснач спирали бодлива тел.

Това беше истинска крепост.

Но всеки замък си имаше слабо място.

В главата й вече се оформяше план. Щяха да им трябват униформи, пропуски и френски полицейски микробус. Беше оставила Ковалски в едно интернет кафене в съседното село Бар сюр Обе. Чрез източник на Гилдията той съставяше списък на имената на затворниците и охраната заедно с фотографии. Сейчан смяташе, че ще може да изчете всичко до сутринта. Часовете на сутрешния преглед можеха да позволят на един-двама от групата да се промъкнат вътре. Останалите трябваше да дойдат с полицейския микробус и фалшифицирани документи.

Въпреки това неизвестните бяха много. Колко време трябваше да прекарат вътре? Как ще излязат? Оръжия?

Знаеше, че действат прекалено бързо и безразсъдно.

Внезапно се скри зад дебелия ствол на един бял дъб. Не можеше да каже със сигурност защо.

Просто по гръбнака й полазиха тръпки.

Знаеше, че не бива да подминава подобни усещания. Човешкото тяло представлява голяма антена, приемаща сигнали, които съзнанието често пропуска, но една дълбока част от мозъка, където са пуснали корени инстинктите, непрекъснато ги обработва и често бие тревога.

Особено за човек като Сейчан, трениран от малко дете, човек, чието оцеляване зависи от вслушването в тези потайни гънки на инстинктите.

Затаи дъх и чу шумоленето на сухи листа някъде зад себе си. Пред нея изпука клонка. Сейчан приклекна.

Някой я дебнеше.

Знаеше, че са ги проследили във Франция. Преди да напуснат Англия, беше докладвала на връзката си. Опашката се закачи отново за тях в Париж. На Сейчан не й отне много време да ги забележи.

Но можеше да се закълне, че никой не я е проследил от Бар сюр Обе, след като бе оставила Ковалски. Беше паркирала колата на една отбивка край пътя и бе тръгнала сама през гората.

Кой беше тук?

Зачака. Чу отново шумоленето зад себе си. Запомни мястото. Завъртя се и обхвана района с немигащ поглед. Мъж с карабина и камуфлажно облекло, явно с военно обучение, се промъкваше между дърветата. Още докато се завърташе, Сейчан рязко изпъна ръка. Стоманената кама излетя от пръстите й, профуча през листата и се заби в лявото око на мъжа.

Той падна с вик.

Сейчан се втурна напред, взе разстоянието на четири скока. Удари с длан дръжката и заби ножа дълбоко в мозъка.

Без да забавя ход, грабна карабината и продължи нагоре.

Край билото имаше канара. От предишния си оглед беше запомнила цялата местност. Щом стигна до прикритието, се хвърли напред и се претърколи по корем. Когато спря, окото й вече бе на оптичния мерник.

Куршум рикошира от камъка над главата й.

Не чу изстрел, но куршумът бе минал през една борова клонка — игличките още се разхвърчаха във въздуха. Сейчан фиксира траекторията през оптичния мерник, забеляза плътна сянка, движеща се през шарената, и дръпна спусъка.

Изстрелът не бе по-силен от щракане с пръсти.

Нечие тяло рухна на земята. Без писък. Беше го улучила точно в главата.

Сейчан отново беше в движение.

Трябваше да има и трети.

Затича се по билото, като преценяваше най-вероятното място на третия убиец. Остана на високо. Картата на местността се наслагваше пред очите й като на дисплей на пилотски шлем.

Ако тя трябваше да устрои засада в тази част на гората, точно пред нея имаше едно чудесно място за целта. Ударен от мълния дъб с кух ствол. Ако преди това беше продължила още трийсет метра нататък, щеше да попадне в огневата зона на онази позиция. Другите двама убийци явно бяха усетили, че жертвата им е на път да падне в капана, бяха намалили бдителността си и бяха направили глупостта да я приближат твърде рано и да се издадат.

Магнусен със сигурност беше предупредила хората си колко смъртоносно опасна е целта им.

Но това бяха мъже, наемници, с вървящото към всичко това его.

Тя беше просто жена.

Приближи дървото от задната страна. Промъкна се съвсем безшумно, без да докосне нито едно листо или клонка.

Доближи дулото на сантиметри от мъртвия дъб и стреля. Разнесе се вик, след което от хралупата от другата страна падна тяло. Сейчан го приближи с нож в ръка.

Мъжът беше як, с мазна кожа и гъста черна четина. Напсува я на арабски със силен марокански акцент. Сейчан опря камата до гърлото му с намерение да го разпита, да разбере защо са й устроили засада и кой ги е пратил.

Можеше да го накара да проговори. Знаеше някои начини.

Но вместо това прокара камата през гърлото му, точно под ларинкса — тихо убийство, след което го изрита в лицето. Осъзна, че няма смисъл да го разпитва. Вече знаеше отговорите на въпросите си.

Нещо се беше променило. Заповедта за убийство сто на сто бе дадена от Магнусен. Бяха се опитали да премахнат най-напред нея, като я издебнат сама в гората.

Помисли си за Грей и останалите. Втурна се презглава към колата. Те нямаха представа какво ги дебне.

Бръкна в джоба си и извади телефона. Набра запомнения наизуст номер.

Когато от другата страна вдигнаха, Сейчан даде воля на целия си гняв.

— Твоята операция! Просто за сведение: издъни се!

 

 

13:20

 

Рейчъл стоеше с Уолас в хотелската градина в центъра на Бар сюр Обе. Погледна си часовника. „Ковалски и Сейчан вече трябваше да са тук“.

Погледна към улицата. Планът бе да се срещнат за обед и да обсъдят как ще действат. Бяха си резервирали стаи. Хотелът „Мулен дьо Ландион“ бе стилно преустроена воденица от шестнадесети век. Оригиналният канал все още минаваше през градината и въртеше старо дървено колело.

При други обстоятелства мястото щеше да я очарова, но сега се чувстваше единствено зле. Главата и пулсираше, гърлото й гореше, треската се засилваше. Накрая се свлече в един от столовете в двора. Грей излезе от хотела, приближи се и каза:

— Никой не е взел ключовете. — Взря се в очите й и на лицето му се изписа тревога. — Как си?

Тя поклати глава.

Грей продължаваше да се взира в нея. Рейчъл знаеше какво си мисли. Сейчан бе нахвърлила най-общ план как да влязат в затвора. Щяха да опитат утре сутринта. Грей явно се питаше дали тя ще изкара дотогава.

Внезапно през външната порта се появи Сейчан. Огледа се. Тази жена винаги беше нащрек, но сега изглеждаше особено напрегната.

Грей явно забеляза същото.

— Какво има?

Тя се намръщи.

— Нищо. Всичко е наред.

Но когато забеляза, че един от групата липсва, отново се напрегна.

— Къде е Ковалски?

— Мислех, че е с теб.

— Оставих го в селото да проучи някои неща, докато разузная гората.

— Оставила си Ковалски да се занимава с проучване?

Сейчан подмина скептицизма му.

— Абсолютно проста работа. Дадох му инструкции, които може да изпълнява и маймуна.

— Но все пак става въпрос за Ковалски.

— Трябва да го намерим — каза Сейчан.

— Сигурно той е намерил някой отворен бар. Рано или късно ще се появи. Да поговорим за това какво сме научили дотук. — Грей кимна към масата на Рейчъл.

Сейчан не изглеждаше щастлива от това решение. Остана да крачи напред-назад и да се оглежда напрегнато. Рейчъл забеляза как един мускул на лицето й трепна, когато колелото на воденицата изскърца.

Явно беше на нокти, но в крайна сметка седна.

Грей я разпита за плановете й за следващия ден. Говореха съвсем тихо, с доближени глави. Докато Сейчан изброяваше нещата, които ще им трябват, Рейчъл се обезсърчаваше все повече и повече. Хиляди неща можеха да се развият не както трябва.

Главоболието й се засили и се превърна в пронизваща болка зад дясното око — достатъчно силна, за да й се пригади отново.

Без да пропуска нито дума от разговора, Грей постави ръка върху нейната. Дори не погледна към нея. Успокояващият му жест бе чисто инстинктивен.

Сейчан забеляза, загледа се в ръката му, после внезапно се обърна към улицата и се напрегна. Беше абсолютно неподвижна, подобно на гепард миг преди да полети напред.

Оказа се просто Ковалски с характерната си олюляваше се походка. Вдигна ръка за поздрав, отвори градинската врата и тръгна към тях. В устата му димеше ароматна пура.

— Закъсня — укорително му каза Грей.

Ковалски завъртя очи.

Уолас използва прекъсването, за да изкаже опасенията си относно плановете за утре.

— Това е страшно несигурно. Ще е нужно абсолютно точно преценяване на времето и адски много късмет. А дори и тогава не ми се вярва, че ще се доберем до руините на абатството.

— Тогава защо просто не направим обиколка? — попита Ковалски и плесна някаква брошура на масата.

Всички впериха поглед в туристическата листовка. На нея бе изобразена стара колонада с арки, над която имаше пищен надпис.

— Ренесансовата асоциация към абатство Клерво организира обиколки на затвора — преведе Рейчъл.

Всички впериха поглед в Ковалски. Той сви рамене.

— Какво? Натикаха ми го в лицето. Понякога не е зле да се смесиш с тълпата.

Точно от Ковалски това звучеше шантаво. Никой не би могъл да го сбърка с местен.

Рейчъл прегледа останалата част от брошурата.

— Организират обиколки два пъти дневно. Цената е две евро. Днешната втора обиколка започва след час.

Уолас взе брошурата и я прелисти.

— Такъв кратък тур няма да ни осигури достатъчно време за подробно претърсване, но поне можем да поразучим обстановката.

Грей се съгласи.

— И ще можем и да видим отвътре каква е охраната.

— Но при обиколката ще ни претърсят — предупреди ги Сейчан. — Няма да можем да внесем оръжия.

— Голяма работа — каза Грей. — При толкова много въоръжена охрана около нас вътре ще сме на повече от сигурно място.

Сейчан съвсем не изглеждаше убедена в това.

 

 

14:32

 

Значи кучката беше все още жива.

На четири километра от Троа Криста пресече поляната към хеликоптерите без маркировка. Двата откраднати „Еврокоптер Супер Пума“ вече бяха готови за мисията. Осемнадесет мъже в бойна екипировка чакаха да се качат в тях. Техниците бяха оборудвали машините с необходимите оръжия.

Един от съгледвачите докладва, че целите им са се размърдали. Записали се на обиколка на руините на абатството и в момента пътували към затвора. Криста се беше надявала да премахнат Сейчан, преди да продължат. Тази жена беше доста несигурна величина, но Криста разполагаше с повече от достатъчно огнева мощ и жива сила, за да се справи с нея.

Просто нещата ставаха малко по-трудни.

Тъй да бъде.

Заповедта й бе да се сдобие с артефакта и да елиминира всички. Смяташе да я изпълни, но след скорошните катастрофи знаеше колко несигурно е станало положението й в организацията. Спомни си заплахата зад студените думи по телефона. Всеки провал оттук нататък означаваше смърт за нея. Но Криста също така знаеше, че само изпълняването на тези очаквания няма да й е от полза.

След всички тези неуспехи й трябваше победа, трофей, който да представи на Ешелона. И смяташе да го получи. Ако ключът на Страшния съд наистина бе някъде сред руините, щеше да принуди другите да го открият вместо нея, след което да ги елиминира.

А с ключа в ръцете й положението й в Гилдията щеше да се затвърди.

Залогът беше голям и Криста нямаше намерение да поема каквито и да било рискове. Целите й бяха невъоръжени и нямаха път за бягство. Не и докато се намираха на територията на строго охраняван затвор. След началото на атаката затворът щеше да бъде затворен.

Нямаше да имат къде да избягат и да се скрият.

Даде знак на хората си да се качват в хеликоптерите.

Време беше да смаже тази група.