Джеймс Ролинс
Ключът на страшния съд (32)

27.

14 октомври, 05:18

Над Норвежко море

 

Докато частният самолет летеше на юг над Норвежко море, Пейнтър гледаше как архипелаг Свалбард изчезва зад тях. Бяха изгубили половин ден в евакуация на групата от зърнохранилището. След това Кат трябваше доста да се поизпоти във Вашингтон, за да ги измъкне, преди да им налетят медиите.

Драматичната бомбена атака бе привлякла вниманието на света. На малкия архипелаг вече се стичаха на тълпи международни новинарски екипи и следователи от НАТО. Отдалечеността на островите и свирепата буря бяха помогнали на Пейнтър да се измъкне в последния момент.

Не се връщаше сам.

Монк и Крийд се бяха разположили на дивана. Сенатор Горман седеше с изцъклен поглед в едно от креслата. Последният им спътник седеше срещу Пейнтър.

Ивар Карлсен идваше с тях доброволно. Можеше да направи трудно, ако не и невъзможно, извеждането си от норвежка територия. Но този човек имаше някакво странно чувство за чест. Дори в момента седеше изпънат и се взираше през люка към изчезващите острови. Ясно беше, че най-вероятно именно той е бил основната цел на атаката в Свалбард и че досегашният му съюзник се е превърнал във враг.

Освен това знаеше на кого дължи живота си и уважаваше факта, че му е задължен.

Пейнтър смяташе да се възползва максимално от съдействието му.

Малкият самолет се подрусваше в неспокойния въздух и това допринасяше за засилването на напрежението в салона. Пътуваха към Лондон. Нито Пейнтър, нито Кат бяха получавали новини от екипа на Грей. Пейнтър искаше да е на място, докато търсенето в Лейк Дистрикт продължава. В зависимост от резултатите щяха да презаредят и да продължат към Вашингтон.

Но по време на петчасовия полет Пейнтър трябваше да изстиска от норвежеца всичко, което той знаеше. Кат се занимаваше с полетата в Средния запад, където се отглеждаха и събираха генномодифицираните семена. Новините бяха мрачни — вече бе попаднала на множество необясними смъртни случаи в околностите на петнадесет опитни ферми. При аутопсията в едно от телата бе открит неизвестен вид гъба. А имаше още шестдесет и три опитни полета, които трябваше да се проверят.

Карлсен усети вниманието на Пейнтър и каза:

— Исках да спася света.

Сенатор Горман се размърда и очите му проблеснаха гневно, но Пейнтър го изгледа кръвнишки. Това бе неговият разговор.

Загледалият се навън Карлсен не забеляза размяната на погледи.

— Хората говорят за демографска бомба, но никога няма да признаят, че тя вече е избухнала. Населението на Земята стремглаво лети към критичната маса, когато числеността му ще стане толкова голяма, че то няма да е в състояние да се изхранва. Намираме се на крачка от глобален глад, войни и хаос. Гладните бунтове в Хаити, Индонезия и Африка са едва началото.

Карлсен се обърна към Пейнтър.

— Но това не означава, че е твърде късно. Ако се съберат достатъчно решителни съмишленици, които да координират усилията си, все още може да се направи нещо.

— И вие намерихте тези съмишленици в Римския клуб — каза Пейнтър.

Очите на Карлсен едва доловимо трепнаха.

— Точно така. Клубът непрекъснато бие тревога, но никой не го чува. Вниманието на медиите е заето от разни второстепенни кризи. Глобалното затопляне, доставките на нефт, екваториалните джунгли. Списъкът расте. Но коренът на всички тези проблеми е един и същ — твърде много хора, събрани на твърде тясно пространство. И никой не споменава директно този проблем. Как го наричате в Америка? Политически некоректно, нали? Въпросът е недосегаем, обвързан с религията, политиката, расата и икономиката. В Библията е казано „плодете се и множете се“. Никой не смее да каже противното. Повдигането на тази тема е политическо самоубийство. Предложиш ли решение, ще бъдеш обвинен като защитник на евгениката. Някой трябва да се опълчи, да вземе тежки решения. И то не само на думи, но и с конкретни действия.

— И този някой сте вие — каза Пейнтър, за да го накара да продължи да говори.

— Недейте с този тон. Зная как свърши всичко това. Но не започна по този начин. Аз само се опитвах да сложа спирачка на нарастването на населението, постепенно да намаля човешката биомаса на тази планета, да направя така, че моментът на кризата да не удари с пълна скорост. В Римския клуб намерих глобалните ресурси, които ми трябваха. Огромен резервоар иновации, най-модерни технологии и политическо влияние. И започнах да работя по някои проекти за постигане на целите ми, като събрах около себе си хора, мислещи като мен.

Карлсен погледна за момент към сенатора, след което се извърна.

Въпреки предупреждението на Пейнтър Горман не се сдържа.

— Ти ме използва, за да разпространиш болното си зърно.

Карлсен сведе поглед към ръцете си, но когато вдигна очи, не изглеждаше смутен.

— Това стана по-късно. Беше грешка. Вече го зная. Обърнах се към теб, защото си защитник на идеята растения като царевицата и захарната тръстика да се използват като биогорива. Беше сравнително просто да поддържаш такава на пръв поглед добра кауза — възобновяем енергиен източник, който да ни направи независими от петрола. Но това служеше и на една моя цел.

— Каква по-точно?

— Да огранича производството на храна в света. — Карлсен погледна Пейнтър без никакво чувство за вина. — Контролираш ли храната, контролираш и хората.

Пейнтър си спомни как Карлсен беше перифразирал думите на Хенри Кисинджър. „Ако контролираш петрола, контролираш държави, но ако контролираш храната, контролираш всички хора на света“.

Значи това бе целта на Карлсен. Да ограничи производството на храна, за да ограничи растежа на населението. Ако беше извършено умело, можеше и да проработи.

— Как подкрепата на биогорива може да ви помогне да контролирате световното производство на храна?

Пейнтър можеше да отгатне отговора, но искаше да го чуе от устата на норвежеца.

— Най-плодородните земи на планетата са изтощени и това принуждава фермерите да се насочат към по-недоходни територии. Те печелят повече от отглеждането на култури за биогорива, отколкото за храна. Все повече и повече добри земи се използват за производството на гориво вместо на храна. А то е ужасно неефективно. Количеството царевица, необходимо за производството на един резервоар гориво, може да изхрани един човек в продължение на цяла година. Естествено, подкрепих биогоривата.

— Не заради енергийна независимост…

Карлсен кимна.

— А като едно от средствата за ограничаване на производството на храна.

Сенатор Горман изглеждаше отвратен от ролята, която бе изиграл.

Пейнтър обаче забеляза странното наблягане в думите на норвежеца.

— Какво имате предвид под „едно от средствата“?

— Че това бе само един проект. Имах и други.

 

 

05:31

 

Монк следеше разговора с растящо безпокойство.

— Нека позная — каза той. — Нещо свързано с пчелите.

Спомни си гигантските кошери под изследователския център.

Карлсен го погледна и отвърна:

— Да. „Виатус“ отдели голямо внимание на разпадането на колониите. Сигурен съм, че знаете за тази глобална криза. Повече от една трета от пчелите в Европа и Съединените щати просто изоставиха кошерите си и изчезнаха безследно. Някои райони изгубиха над осемдесет процента от пчелите си.

— А те опрашват овошките — започна да се досеща Монк.

— Не само овошките — намеси се седящият до него Крийд. — Орехи, авокадо, краставици, соя, тикви. Всъщност една трета от отглежданата в Щатите храна се нуждае от опрашване. Изгубиш ли пчелите, губиш много повече, не само плодовете.

Монк разбра интереса на Карлсен към пчелите. Контролираш ли тях, контролираш още един голям сегмент от производството на храна.

— Да не искате да кажете, че вие сте причина за измирането на пчелите?

— Не. Но зная какво е довело до това и „Виатус“ искаше да го използва.

— Чакайте малко. — Монк се наведе напред. — Казвате, че знаете какво е убило пчелите?

— Не е кой знае каква загадка, господин Кокалис. Медиите раздухват какви ли не теории — паразити, глобално затопляне, замърсяване на въздуха, дори извънземни. Обяснението обаче е много по-просто. И доказано. Само че медиите предпочитат да не му обръщат внимание и да търсят сензацията.

— Тогава каква е причината?

— Един инсектицид. Имидаклоприд или ИМД.

Монк си спомни кодовете върху гигантските кошери. Всички съдържаха едни и същи букви — ИМД.

— Много проучвания вече посочиха този химикал като главен виновник, заедно с един друг, фипронил. През две хиляди и пета Франция забрани използването и на двете съединения и през следващите няколко години пчелите им се завърнаха, а кошерите в останалия свят продължиха да опустяват. — Карлсен погледна присъстващите. — Но някой да е чул за това?

Никой не беше чувал.

— Защото от това не става новина — обясни Карлсен. — Имидаклоприд, фипронил. Не са толкова ефектни като извънземните. Медиите все още не са съобщили за успеха във Франция. Което за мен е идеално. ИМД ми върши работа.

Монк се намръщи.

— По-малко пчели, по-малко храна.

— Рано или късно дори медиите ще помъдреят, така че „Виатус“ се зае със своя разработка върху съединението — интегрирането му в царевицата.

— Както „Монсанто“ вкараха хербицида си „Раундъп“ в своите генномодифицирани семена — обади се Крийд.

— Значи ако забранят ИМД, пак ще можете да контролирате пчелните популации — разбра Монк.

Карлсен кимна.

— И заедно с това — производството на храна. Монк се облегна назад. Този човек беше чудовище.

Но перфектно чудовище.

 

 

05:40

 

Пейнтър искаше да попълни още празноти и подходи към Карлсен от друга посока.

— Но „Виатус“ се занимава не само с вграждане на инсектициди в растенията.

— Както вече казах, имахме много проекти.

— Кажете ми тогава за блатните мумии. За гъбата, открита в телата.

Спокойният поглед на Карлсен изгуби донякъде увереността си.

— Като компания, занимаваща се с биотехнология ние всяка година тестваме хиляди нови съединения от четирите краища на света. Но тази древна гъба… — В гласа му се прокрадна възхищение. — Изумителна е. Химическата й природа и генетичната й структура идеално подхождаха на целите ми.

Пейнтър го остави да говори, за да види какво ще разкрие без допълнителен натиск.

— От изсушените тела добихме спори, които са все още жизнени.

— След колко време? — попита Монк.

Карлсен сви рамене.

— Мумиите са само на хиляда години. В Израел ботаниците отгледаха фурма от костилка, която беше на повече от две хиляди години. А торфът е идеален консервант. Така че да, успяхме да отгледаме спорите и да научим повече за тази гъба. Проучването на останките показа и как изобщо се е озовала тя в телата.

— И как е станало?

— Била е приета с храна. Съдебният ни патолог определи, че мумифицираните хора са умрели от глад, а в същото време стомасите им бяха пълни с ръж, ечемик и пшеница. Гъбата била по всички житни растения. Тя е изключително агресивна плесен, подобно на моравото рогче при житните. Гъбата е в състояние да зарази всяко растение. С една-единствена цел.

— Каква по-точно?

— Да умори от глад всяко животно, което погълне заразеното растение. — Карлсен забеляза шока по лицата на слушателите си. — Заразените с гъбата растения не могат да се усвоят. Освен това гъбата се разпространява и в червата на животното, като още повече намалява приемането на храна. Съвършена машина за убиване. Убива гостоприемника от глад именно с онова, което би трябвало да го нахрани.

— Значи се тъпчеш непрекъснато, а въпреки това умираш от глад. — Пейнтър поклати глава. — И каква е ползата за самата гъба?

— Гъбите и плесените са една от основните причини мъртвите тела да се разлагат — обясни Монк. — Дървета, тела на животни, няма значение. Убивайки гостоприемника, гъбата си създава свой собствен тор, средство да расте.

Пейнтър си представи гъбите, растящи в коремите на мумиите. Спомни си обаче и разказа на Монк за намерените тела в лабораторията, за шушулките, образували се от същите тези гъби. За това как изхвърляли летящи спори, способни да заразят цели ниви и да започнат целия процес отначало.

Думите на Карлсен отново привлякоха вниманието му.

— Целта на нашето проучване беше само да извлечем веществото, което прави зърното негодно за усвояване. Ако успеем да го вкараме в царевицата, бихме могли да намалим хранителните й качества. Така ще се налага да ядеш повече, за да получиш същото количество калории.

— Което отново означава ограничаване на производството на храна — каза Пейнтър.

— При това по начин, който ни дава тотален контрол. Като манипулираме гена, бихме могли да променяме хранителността на зърното, сякаш въртим копче. Точно това беше целта ни. При това не сме първите, търсещи подобен генетичен контрол.

Пейнтър се хвана за последните му думи.

— Какво имате предвид?

— През две хиляди и първа компанията „Епицит“ обяви, че е разработила царевица, в която има контрацептивен агент. Консумацията на растението намалява плодовитостта. Разработката бе предложена като решение на проблема със свръхнаселението. Всички тези гръмки изявления им спечелиха омразата на пресата и царевицата изчезна. Както ви казах, откритото повдигане на въпроса само призовава всички да се нахвърлят срещу вас. Най-добре е всичко да се върши тихомълком, далеч от погледа на обществеността. Това беше сериозен урок. И аз го научих.

„И именно тогава всичко е тръгнало наопаки“.

— Но вашата генномодифицирана царевица е нестабилна — с неутрален глас каза Пейнтър.

Карлсен поклати глава.

— Гъбата се оказа по-приспособима, отколкото предполагахме. Този организъм се е развивал безкрайно дълго наред със своите растения гостоприемници. Мислехме, че използваме само един аспект на гъбата — въздействието върху хранителните качества, — но в следващите поколения той мутира и възстанови изцяло потенциала си. Възстанови способността си да убива и отново да се развива в гъбичната си форма. А най-лошото е, че придоби способност да се разпространява.

— И кога научихте за това?

— По време на проекта в Африка.

— И въпреки това започнахте сеитба в Съединените щати и други страни?

Карлсен го погледна съкрушено.

— Стана по настояване и с уверенията на шефа на проекта и главния ни генетик. Тя каза, че резултатите от предварителните тестове за безопасност са достатъчни, за да продължим. Доверих й се. И не проверих резултатите лично.

— Коя е тази жена? — попита Пейнтър.

— Криста Магнусен — горчиво позна сенатор Горман.

 

 

05:52

 

Ивар Карлсен знаеше, че вече не може да избегне яростта на сенатора, но му бе нужно известно време, за да го погледне в очите. Вместо това извади една монета от джоба си и я загледа. Беше монетата от времето на Фредерик IV, на стойност четири марки, изсечена през 1725 г. от Хенрик Майер. Неговото напомняне за цената на предателството.

Пръстите му се затвориха около монетата, когато осъзна колко ниско е паднал, подведен от Криста Магнусен. Накрая вдигна очи и погледна сенатора. Горман беше платил ужасна цена. Ивар не можеше да му откаже истината.

— Сенаторът е прав. Наех госпожица Магнусен преди шест години, когато създадохме отдела за биоинженерни разработки. Дойде с великолепни препоръки от Харвард и Оксфорд. Беше млада, блестяща и мотивирана. Година след година даваше резултати.

— Но не е била онази, за която се е представяла — каза Пейнтър.

— Да — отвърна Ивар. — Преди около година се появиха сериозни проблеми с филиалите ни. Палеж в Румъния. Злоупотреби на други места. Ужасно много кражби: Тогава Криста сподели, че има връзки с организация, която може да ни осигури дискретна и ефективна сигурност по цял свят. Описа я като корпоративна версия на частен военен предприемач.

— Тази организация има ли си име?

— Нарече я Гилдията.

Пейнтър изобщо не реагира. Дори не трепна. Пълната липса на реакции убеди Ивар, че мъжът срещу него знае за Гилдията може би повече и от самия него.

— Всичко е било инсценирано — каза Пейнтър. — Инцидентите, палежът, кражбите… всичко това е било работа на Гилдията. Имали са нужда от вас. Затова са ви обработили, за да спечелят доверието ви. Достатъчно пъти са ви измъквали от огъня и сте започнали да се наслаждавате на контрола. Станали сте зависими от тях.

Разбира се, това бе невъзможно. Но по начина, по който го изложи Пейнтър… всичко беше ясно като убийствена ръка карти.

— Нека позная — продължи Пейнтър. — Когато нещата наистина са тръгнали на зле… в опитната ферма в Африка… към кого се обърнахте?

— Към Криста, естествено — със задавен глас призна Ивар. — Тя докладва за мутациите и че някои от бегълците в лагера са се разболели, след като са яли от царевицата. Трябваше да се направи нещо. Но ние вече бяхме засадили производствените поля по цял свят. Тя каза, че ситуацията все още може да се овладее, но че на нея и на организацията й ще е нужна свобода на действие. Предупреди ме, че трябва да бъда силен. „Какво означава животът на няколко души, ако искаш да спасиш света?“ Това бяха думите й. И, Бога ми, бях достатъчно отчаян, за да повярвам в тях.

Дишането на Ивар стана по-тежко. Сърцето му сякаш се беше качило в гърлото. Представи си Криста гола, как го целува, как го гледа със свирепите си ярки очи. А той си мислеше, че знае на каква игра се е хванал.

„Ама че глупак съм бил…“

Пейнтър продължи историята, сякаш през всички тези дни е бил плътно до Ивар.

— Гилдията е унищожила селото и ви е казала, че това е било направено с цел да се попречи на разпространяването на организма. Взели са телата на някои от заразените селяни за изследване и са оправдали следващите си действия. „Нека смъртта им не бъде напразна. Ако може да се научи нещо от тях, други могат да бъдат спасени“. А тъй като производството на зърно вече е било започнало, времето е било жизненоважно.

Сенатор Горман седеше с широко отворени очи и стиснати юмруци.

— Ами синът ми?

Ивар отговори на изпълнения с агония въпрос.

— Криста ми каза, че е видяла Джейсън да копира секретни данни. И че смятал да ги продаде на онзи, който предложи най-добрата цена.

Горман се удари с юмрук по коляното.

— Джейсън никога не би…

— Показа ми последния му имейл с прикачените откраднати файлове. Лично се уверих, че са били пратени на някакъв професор в Принстън.

— От Принстън не биха се захванали с корпоративен шпионаж.

На Ивар му бе болно да му каже истината.

— Организацията на Криста имала доказателство, че парите могат да се проследят до терористична клетка, действаща в Пакистан. Неговото изобличаване щеше да изобличи нас. И да унищожи кариерата ти. Криста се опитала да говори с него, да го убеди да прекъсне контактите, да си мълчи. Каза, че той отказал и се опитал да избяга. Един от хората й се паникьосал и го застрелял.

Горман скри лице в дланите си.

На Ивар му се искаше да направи същото, но нямаше право на това. Знаеше, че кръвта на момчето е по ръцете му. Той бе наредил Джейсън да бъде задържан и разпитан от бруталните наемници.

Тогава Пейнтър разруши и последната му илюзия.

— Джейсън е невинен. Всичко това са били лъжи.

Ивар впери поглед в него, изгубил дар слово. Искаше му се думите на мъжа пред него да са глупости.

— Джейсън е убит, защото е изпратил инкриминиращи данни на професор Малой. Това е причината и двамата да намерят смъртта си. За да се потули информацията за нестабилността на гена. Гилдията не е искала това да се разчува.

Пейнтър го изгледа остро и продължи:

— А след изтичането на информацията им е трябвала изкупителна жертва. И ви хвърлят на вълците. След като ви убиеше в Свалбард, Гилдията щеше тихомълком да се измъкне и да отнесе всички трофеи — биологичното оръжие и средство за контролиране на онова, което вече е отприщено. Вината за глобалното заразяване от вашите посеви щеше да бъде стоварена върху безразсъдните амбиции на един мъртъв директор. И тъй като нямаше да сте сред живите, никой нямаше да заподозре друго. За Гилдията вие сте най-обикновена пионка, която може да се жертва.

Ивар седеше абсолютно неподвижно. По гърба му потече студена пот. Вече не можеше да отрича. Каквото и да било. Може би през цялото време бе знаел всичко това дълбоко в себе си, но го е било страх да го признае.

— Имам един последен въпрос — продължи Пейнтър. — На който не мога да отговоря.

Плъзна по масата един лист. Върху него бе нарисуван познат символ.

Кръг и кръст.

Пейнтър потупа листа.

— Разбирам защо Гилдията ще поиска да отстрани Джейсън и професор Малой, но защо й е да убива ватиканския археолог? Какво общо има това с плановете й?

 

 

06:12

 

Пейнтър знаеше, че Карлсен е на ръба на пречупването. Очите му бяха изцъклени, гласът му се бе превърнал в дрезгав шепот. Явно се бореше с предателството, извършено срещу него. Но от Гилдията бяха майстори на манипулирането и принуждаването, на инфилтрирането и заблудата, на бруталността и насилието.

Дори Сигма веднъж бе станала тяхна жертва.

Но Пейнтър не му предложи утеха.

Карлсен бавно отговори на въпроса му:

— Отец Джовани се обърна към корпорацията ни преди две години с молба да финансираме изследванията му. Смяташе, че откритите в торфището мумифицирани тела са жертви на стара война между християни и езичници. Че гъбата е била използвана като оръжие за заличаване на цели села. И че тази тайна война била шифровано записана в средновековен текст, озаглавен Книга на сметките. Доводите в подкрепа на хипотезата му бяха впечатляващи. Той вярваше, че съществува противодействие срещу разпространението на гъбата, начин тя да бъде заличена от земята и телата.

— И вие сте финансирали издирването на това противодействие?

— Да. Как би могло да ни навреди подобно нещо? Решихме, че можем да попаднем на някакво ново вещество, което да влезе в употреба. А когато започнахме да подозираме, че новият ни сорт е нестабилен, научихме, че отец Джовани е отбелязал огромен напредък. Попаднал на предмет, който според него със сигурност води до мястото, където е скрит изгубеният ключ.

Пейнтър разбра.

— Ако наистина съществува, това противодействие би решило всичките ви проблеми.

— Накарах Криста да го разпита, за да прецени достоверността на твърдението му и да се сдобие с предмета. — Ивар затвори очи. — Господи, прости ми.

— Но свещеникът избягал.

Карлсен кимна.

— Не зная какво се е случило. Каквото и да й е казал по телефона, това е привлякло цялото внимание на организацията й. А след катастрофата в Африка трябваше задължително да се сдобием с предмета. Ако имаше дори минимална вероятност да намерим противодействие…

— Но сте го изгубили. Отец Джовани бил убит.

— Така и не научих подробностите. След кашата в Африка имах други пожари за потушаване. Оставих Гилдията да се занимава с този въпрос и да провери дали твърденията на отец Джовани са основателни.

— И как се развиха нещата?

Карлсен поклати глава.

— Последното, което научих от Криста, бе, че има друг екип, който продължава да търси ключа.

„Явно има предвид Грей“, помисли си Пейнтър.

— Криста ме увери, че Гилдията има къртица в този екип.

Пейнтър изстина.

Ако Гилдията се беше инфилтрирала в екипа на Грей…

Искаше му се да им помогне по какъвто и да е начин, да ги предупреди. Но дори не знаеше дали са живи. Така или иначе, нищо не можеше да направи за тях.

Бяха оставени сами на себе си.