Джеймс Ролинс
Ключът на страшния съд (25)

20.

13 октомври, 12:41

Свалбард, Норвегия

 

Монк мислено благодари на инженерите, които се бяха сетили да сложат отопление на ръчките на волана на моторната шейна. Температурата продължаваше да пада. Дори опакован в дебелия си костюм, с шлема, ръкавиците и термобельото, Монк започваше все по-високо да цени напредъка на технологиите в изработването на съвременни снегомобили.

С Крийд спряха в една снежна долина под входа на Световното зърнохранилище Свалбард. Ъгловатият бетонен бункер стърчеше на около двеста метра от склона на Платабергет, единственото доказателство за огромния подземен комплекс.

Единственото, ако не се брояха патрулиращите военни.

— Имаме си гости — прозвуча в шлема му гласът на Крийд.

Монк се завъртя в седалката. Зад тях с пълна скорост се носеше един двуместен „Сноу-Кат“. Веригите му се забиваха в терена и изхвърляха зад него опашка от сняг и лед.

През последния час двамата с Крийд водеха предпазлива игра на котка и мишка с патрулите. Правеха всичко възможно да поддържат дистанция, без да изглежда, че правят тъкмо това. Логото на компанията върху моторните шейни им помагаше донякъде.

— Какво ще правим? — попита Крийд.

— Остани на място.

По-малките им машини сигурно можеха да се измъкнат от по-тромавия снегомобил, но бягството само щеше да привлече цялото внимание на норвежките военни. Затова Монк предпочете да вдигне ръка за поздрав.

Защо пък да не каже едно здрасти на съседите?

Монк беше наблюдавал поведението на войниците. През повечето време стояха на групички и си бъбреха. Забеляза, че някои от тях пушат. От време на време смехът им отекваше надалеч. Разпозна общото настроение — скука. В това затънтено и замръзнало място войниците явно напълно разчитаха на изолацията и суровия терен.

Нямаше причина да променят нагласата им.

— Просто запази хладнокръвие — каза Монк по радиото.

— Толкова съм хладнокръвен, че още малко и ще започна да сера ледени кубчета.

Монк го погледна. Да не би Крийд да пускаше шега? Вдигна учудено вежди. Явно за хлапето все още имаше някаква надежда.

Вратата на снегомобила се отвори. От затоплената кабина излезе пара. Войникът дори не си направи труда да си сложи качулката. Всъщност канадката му дори беше разкопчана. С русата си коса и червените като ябълки бузи приличаше на току-що излязъл от норвежката версия на каталога на Ралф Лорън.

„Вижте норвежеца в естествената му среда…“

Монк свали шлема си, за да не изглежда твърде заплашително. Крийд направи същото. Войникът им махна с ръка и заговори на норвежки. Монк не го разбра, но смисълът на думите му бе ясен.

„Какво правите тук?“

Крийд отговори, като се запъваше малко. Монк чу думата „американци“.

Хлапето явно пускаше някаква опашата лъжа. Монк го подкрепи, като извади от джоба на канадката си книга — наръчник за птици, който бе намерил в туристическата агенция. Освен това вдигна висящия на врата му бинокъл.

„Просто се оглеждаме за птички“.

Войникът кимна и се пробва на английски.

— Идва буря — предупреди ги той и махна с ръка към Лонгир. — Трябва тръгва.

Монк нямаше намерение да възразява.

— Връщаме се — обеща той. — Само спряхме да починем.

За по-голям ефект разтърка задника си. Всъщност наистина се беше понатъртил от карането по неравния лед.

Това му спечели усмивка. В същото време другата врата на снегомобила рязко се отвори. Водачът изскочи навън, извика някакво предупреждение, захапа свирка и извади оръжието си. Свирката нададе остър писък и войникът насочи оръжието си към тях.

„Какво става, по дяволите…?“

Крийд и другият войник се проснаха на снега. Монк се поколеба. Войникът стреля три пъти. Монк рязко се завъртя и забеляза нещо едро да изчезва зад камънаците в далечината. Куршумите рикошираха сред искри в скалата.

— Бяла мечка — ненужно каза Крийд, когато трясъкът заглъхна.

Двамата с войника се изправиха. Крийд беше пребледнял, но войникът само се усмихна и каза на норвежки нещо, което накара другаря му с пистолета да се ухили.

Не изглеждаха особено разтревожени. Все едно бяха изпъдили енот от кофа за боклук. Само дето в случая Монк и Крийд бяха изиграли ролята на съдържанието на кофата. Бялата мечка явно ги бе дебнала, откакто бяха спрели.

Първият войник отново посочи към града, подканваше ги да тръгват.

Монк кимна.

Двамата норвежци се качиха в снегомобила, като се шегуваха нещо. Явно за сметка на тъпите американци.

Крийд се върна при шейната си.

— Сега какво ще правим?

— Продължаваме да обикаляме. Но този път предлагам аз да държа под око зърнохранилището, а ти да се оглеждаш за животинки, които биха искали да обядват с нас.

Крийд кимна и си сложи шлема.

Монк вдигна бинокъла и го насочи през долината. Надяваше се, че Пейнтър няма да се забави много. Ако двамата продължаваха да се мотаят тук, можеха да събудят подозрения. Особено след като наближаваше буря.

Насочи бинокъла към входа на бункера и го фокусира. Видя как вратата се отвори и навън се втурна някаква стройна жена. Един от пазачите се опита да я заговори. Че кой не би го направил? Но дори от двеста метра ясно се виждаше, че точно в момента сексът е последното нещо в главата й.

Жената сряза пазача с вдигната ръка и забърза към паркираните автомобили. Явно забавата й бе писнала — и нямаше търпение да се разкара колкото се може по-скоро.

 

 

12:49

 

Разговорът бързо тръгна на лошо.

Пейнтър и сенатор Горман последваха главния изпълнителен директор на „Виатус“ към офисите до тунела. Централното помещение беше заето от кетъринга — бюрата бяха преместени до стените и на тяхно място бяха наредени шкафове с храна, чинии и всевъзможни тенджери. Приготвяха десерта, който явно включваше нещо шоколадово, защото миришеше като във фабрика на „Хърши“ — с намек за норвежка треска.

Забързано тръгнаха към задното помещение. В двата края на дългата маса светеха екраните на два компютъра. Между тях имаше алуминиеви кутийки, подредени в стройни редици. Покрай стената имаше няколко черни пластмасови кутии. Една беше отворена и разкриваше съдържанието си — сребристи пликове.

— Семената пристигат всеки ден — обясни Карлсен, който се правеше на гид. — За съжаление, сега са оставени тук заради партито. Но утре тези кутии ще бъдат сортирани, каталогизирани, регистрирани от държавата, дори…

И тогава нещата тръгнаха на зле.

Беше или заради непринуденото държане на директора, или защото ясно личеше, че Карлсен дрънка глупости, за да скрие вината си. Така или иначе, веднага щом вратата на стаята се затвори, сенаторът се хвърли напред, сграбчи го за реверите и го блъсна в кутиите.

Зашеметен от неочакваната атака, в първия момент Карлсен не реагира. После на лицето му се изписа объркване.

— Ти уби момчето ми, мамка ти! — извика Горман. — Опита се да очистиш и мен снощи!

— Да не си се побъркал? — Карлсен се освободи с рязко движение на ръцете. — Защо ми е да се опитвам да те убивам?

Пейнтър трябваше да признае, че норвежецът определено изглеждаше смаян. Но също така забеляза, че така и не отрече убийството на сина на сенатора. Застана между двамата. Зачервеният Горман отстъпи крачка назад и им обърна гръб, за да се овладее.

Пейнтър се наруга мислено. Не беше забелязал, че Горман е кипнал до такава степен. Трябваше да го озапти преди това. Нямаше да измъкнат нищо от Карлсен, ако го накарат да заеме защитна позиция. Норвежецът можеше да издигне стени, през които нямаше да минат никога.

Коригира стратегията си. Карлсен беше изненадан и той трябваше да осуети всякакви опити за преструвки от негова страна, преди да се е овладял напълно.

— Знаем за гъбите, за пчелите, за царевицата в Африка — отправи той обвиненията едно след друго. Карлсен може би щеше да поеме един удар, но бързата серия не му даде шанс да дойде на себе си.

Фасадата му за момент рухна и показа, че е съучастник, че знае за всичко това. Не беше пионка или сляпа марионетка. Знаеше много добре какво е ставало.

Въпреки това се опита да се измъкне. Мимолетното чувство за вина изчезна зад защитната стена на отрицанието.

— Нямам представа за какво говорите. Това не можеше да заблуди никого. Най-малко пък скърбящия баща.

Сенатор Горман отново му налетя. Пейнтър не се опита да го спре. Искаше Карлсен да излезе от равновесие, нападан от двете страни. Морално, психологически, физически. Пейнтър беше готов да използва всяко подръчно средство.

Горман се втурна към Карлсен, заби рамо в гърдите му и го блъсна назад. Изгубил опора, Карлсен се удари силно в стената и въздухът излетя от дробовете му. Личеше си, че в колежанските си години сенаторът е бил защитник в отбора по футбол.

Карлсен обаче не беше някой треперещ старец. Вдигна ръце и стовари лакти върху гърба на сенатора. Горман рухна на колене.

Както беше на земята, сенаторът хвана левия крак на Карлсен, нададе рев и се надигна, като в същото време се извъртя. Метна убиеца на сина си по лице, хвърли се отгоре му и го прикова към пода.

— Ти уби Джейсън! — изръмжа Горман с нещо средно между ярост и ридание. — Уби го!

Карлсен се помъчи да се освободи, но Горман го държеше здраво. Лицето на директора стана червено като цвекло. Той завъртя глава, опитваше се да погледне нападателя си.

— Аз… направих го заради теб!

Думите за момент зашеметиха сенатора. Пейнтър обаче не бе сигурен дали шокът се дължи на неочакваното признание, или на странното твърдение. В някакво кътче на ума си Горман вероятно се бе надявал, че Пейнтър греши. А ето че вече нямаше място за илюзии.

— Затваряй си шибаната уста — викна Горман. Не искаше да го слуша повече.

Първата плочка от доминото бе паднала и Пейнтър знаеше, че ще последват и останалите. Онова, за чието изпълнение смяташе, че ще му е нужен цял ден, отне само няколко минути. Но все още далеч не бяха приключили. Карлсен можеше да отрече. Все още бе на своя почва в Норвегия, със силни връзки и голямо влияние.

Пейнтър знаеше, че трябва да се възползва от преимуществото, да вземе положението под контрол. Това означаваше да изведе Карлсен оттук и да го държи на сигурно място. А за целта трябваше да се обади за помощ.

— Не го пускайте — каза той на сенатора.

Отиде до компютрите и затърси зад тях. В тази стая трябваше да има средства за съобщения. Виждаха се кабели за широколентова връзка с интернет, но по-важното…

Пръстите му откриха кабела на телефонната линия. Хвана го и го проследи до стената. Мобилните телефони нямаха обхват тук и трябваше да се обади на Монк по радиото, но на тази дълбочина и това бе невъзможно. Оставаше му да се прикачи към линията със специално устройство, което да усили сигнала. Докато пръстите му се движеха по кабела към стената, откри, че някой вече е закачил някаква джаджа за извода. Извади я и моментално позна какво е.

Усилвател за мобилни телефони.

Не беше чак толкова сложен, но технологията надхвърляше всичко, което бе виждал тук. Това нещо просто не беше на мястото си. Разгледа го по-внимателно и видя, че към него е прикрепен предавател на къс обхват.

„Защо му е на някой предавател с къс обхват, прикрепен за телефонна линия?“

Можеше да се сети само за една причина.

Вратата зад него се отвори с трясък.

Пейнтър бързо се обърна и видя съпрезидента Бута. Зад него имаше още неколцина мъже. Бута се намръщи объркано на разкрилата се пред него сцена — Карлсен на пода със сенатора отгоре му, притиснал коляно в гърба му.

— От кетъринга съобщиха за викове… — започна Бута, но млъкна и поклати глава. — Какво става тук?

Карлсен се възползва от объркването и заби лакът в ухото на Горман. Блъснат настрани, сенаторът не успя да му попречи да се освободи.

Бута и останалите блокираха изхода. Озовалият се в капан Карлсен се обърна към Горман, но вместо него видя летящия към лицето му юмрук. Успя да се дръпне и отърва носа си от счупване, но все пак получи здрав удар в окото и се олюля.

— Спрете! — властно изкрещя Пейнтър.

Всички замръзнаха.

Погледите им се приковаха в него. Пейнтър посочи Бута.

— Трябва да евакуираме хранилището. Веднага!

— Защо?

Пейнтър погледна чуждото устройство в ръката си. Можеше и да греши, но не виждаше причина подобен предавател да се намира на това място.

Освен една.

— Някъде тук е скрита бомба.

Изгледаха го смаяно. Някои се опитаха да зададат въпроси.

Пейнтър ги изпревари.

— Всички вън!

За съжаление бе твърде късно.

 

 

12:55

 

Монк караше моторната шейна през долината на бавен зигзаг. Крийд го следваше плътно и се оглеждаше за бели мечки. Монк пък държеше под око бункера, който бележеше входа към зърнохранилището.

Бурята беше струпала над планината тъмни облаци. Небето се спускаше все по-ниско, а заедно с него спадаше и температурата. Задуха вятър и поривите му вдигаха заслепяващи облаци ледени кристали.

Монк даде знак да спрат. Стори му се, че чува нещо, или най-малкото го усети дълбоко в гърдите си. Изключи двигателя. Ниското ръмжене продължи. Идваше от слоя облаци от север, подобно на далечен гръм. Преди да успее да се запита какво е това, ръмженето се превърна в рев, после в писък. Два реактивни самолета изскочиха от облаците и пикираха право към Монк и Крийд.

Не, не към тях.

Минаха над тях и с оглушителен писък рязко вдигнаха носове. Изпод корпусите им излетяха ракети. Ракети „Хелфайър“. Улучиха снежния хребет, под който се намираше хранилището. Високо във въздуха полетяха скали и пламъци. Ударната вълна стигна чак до Монк и Крийд.

Над тях полетяха хора, някои разкъсани на пламтящи парчета. Други бягаха или се плъзгаха надолу по склона. Монк видя как един голям снегомобил се преобърна в кратера, който доскоро бе единственият път нагоре.

Щом димът се разсея, Монк се загледа в хребета. Бункерът си беше на мястото, но от едната му страна бе отчупено голямо парче. Ракетата не го бе улучила фронтално.

И тогава отново се разнесе грохот. Монк се уплаши, че самолетите се готвят за втори заход. Но този път грохотът бе съпроводен с резки експлозии.

Монк с ужас гледаше как ледената маса над бункера започва да се плъзга надолу. Огромна част от ледника се отчупи и полетя, разбиваше се на по-малки и по-малки парчета, които набираха скорост и се превръщаха в ледена лавина.

Бялата маса стигна до бункера и го погреба напълно.

Всички на пътя й бяха смазани.

А лавината продължаваше надолу.

Към тях.

— Монк! — изкрещя Крийд.

Монк се намести в седалката и завъртя ключа. Двигателят изрева. Той даде газ. Задната верига задъвка снега и успя да зацепи. Монк завъртя волана и посочи отсрещната страна на долината.

— Нагоре!

Крийд нямаше нужда да го водят. Вече беше обърнал и се носеше с пълна скорост. Полетяха по дъното на долината, за да се спасят от ледената стихия.

Монк чу как лавината удари зад него. Трясъкът сякаш вещаеше края на света — страховит удар на лед и камък. Парче лед с размерите на гараж отскочи вдясно от него. По моторната шейна и гърба му забарабаниха шрапнели.

Монк се приведе напред. Не можеше да изцеди по-висока скорост от машината. Газта беше докрай.

Фронтът на лавината почти ги настигна и покрай шейните се затъркаляха ледени канари. Навсякъде под и около тях се понесе река от камъчета и лед. По-малките парчета бяха вече огладени от търкането по време на падането и Монк и Крийд сякаш бяха залети от порой диаманти.

В следващия момент се понесоха нагоре.

Леденият звяр зад тях се опита да ги настигне, но накрая се отказа и се върна в долината.

За всеки случай Монк се изкачи още по-високо, преди да даде знак да спрат, и без да изключва двигателя, се обърна да огледа пораженията. Мъгла от ледени кристали изпълваше долината, но бе достатъчно ясно, за да видят отсрещния хребет.

Бункер нямаше.

Само разбит лед.

— Какво ще правим? — попита Крийд.

В отговор се чу вик. Двамата се обърнаха наляво. Появиха се двама норвежки войници с вдигнати карабини. Едва сега Монк забеляза спрелия над тях снегомобил.

Бяха двамата от предишната среща.

Но този път не беше приятелско посещение като миналия.

Войниците не свалиха оръжията си. След случилото се бяха станали подозрителни, почти заслепени от гняв и шок.

— Какво ще правим? — отново попита Крийд.

Като добър учител, Монк му показа нагледно.

Вдигна ръце.

— Предаваме се.

 

 

13:02

 

Пейнтър стоеше в тъмното.

Осветлението бе прекъснало още при първите експлозии. Отначало си помисли, че скритата бомба се е взривила. Но серията взривове продължи някъде над главите им и на Пейнтър му се стори, че някой атакува склона с ракети.

Предположението му се потвърди миг по-късно, когато се разнесе могъщ рев. Сякаш товарен влак полетя с пълна скорост към тях, след което се отдалечи.

Лавина.

От тунела се чуваха уплашени писъци и викове. На тази дълбочина мракът бе абсолютен и сякаш се мъчеше да те удуши.

Пейнтър остана закован на място, преценяваше положението. Засега все още бяха живи. Ако наистина имаше скрита бомба, защо не я бяха взривили едновременно с ракетния удар?

Стисна предавателя в ръката си. Изваждането на устройството може би бе спасило живота им. Нищо чудно да бе прекъснал сигнала, който е трябвало да взриви бомбата.

Но опасността все още не беше отминала.

Ако Пейнтър беше замислил нападението, щеше да разработи и резервен план. Например нещо закачено на брояч, което да се задейства по-късно при непредвидени случаи. Мислите му препускаха. Предавателят имаше ограничен обхват, особено при толкова много скала наоколо. Ако имаше бомба, тя би трябвало да е някъде наблизо и най-вероятно да е донесена в последния момент.

Хората от кетъринга?

Не, твърде много бяха и беше прекалено рисковано. Някой би могъл да я види.

Изведнъж си спомни думите на Карлсен, когато влязоха в офиса:

„Семената пристигат всеки ден. За съжаление, сега са оставени тук заради партито“.

Кутиите.

Пристъпи слепешком към натрупаните кутии. Напипа една и зарови в нея, докато не усети дъното й. Прерови запечатаните пакети със зърно.

Нищо.

Срита кутията настрани. Тя с трясък падна на пода.

— Какво правите? — стреснато извика Горман.

Пейнтър нямаше време да му отговаря. Отчаянието го караше да мълчи. Не откри нищо и във втората кутия. Но когато вдигна капака на третата, видя нещо да свети под пакетите.

В мрака слабата светлина сияеше като прожектор. Останалите се приближиха. Пейнтър махна пакетите и разкри онова, което беше под тях.

Течнокристален дисплей.

09:55

Пред очите му броячът отмери времето назад.

Лампите светнаха за миг, угаснаха, след което отново се включиха. Аварийните генератори най-сетне се бяха задействали. Писъците в тунела незабавно утихнаха. Положението им не се беше подобрило особено, но поне щяха да умрат на светло.

Пейнтър бръкна и внимателно вдигна бомбата. Съмняваше се, че има датчици, които биха я задействали при движение — все пак бе докарана с кутиите със семената, — но въпреки това я остави внимателно на пода и коленичи до нея.

Бе с размерите на две кутии за обувки, с цилиндрична форма. Дисплеят се намираше в горната част. Плетеница жици тръгваше от него и изчезваше в металната обвивка. Отстрани имаше военно означение PBXN — 112, което пропъди всякакви съмнения пред какво се намират.

Дори Бута се сети и прошепна:

— Бомба!

За съжаление грешеше. Пейнтър го поправи:

— Не. Бойна глава.

 

 

13:02

 

Криста спря мощния джип в подножието на планината. Докато бягаше по ледения път, бе наблюдавала ракетното нападение в огледалото. Прозорците на колата задрънчаха от експлозиите. Пламъци изпълниха света зад нея. Миг по-късно ледникът на върха се откърти и се пръсна около входа на зърнохранилището.

Ръцете й все още трепереха на волана. Продължаваше да диша тежко.

Беше избягала веднага след предупреждението по телефона. Ами ако се беше забавила по някаква причина? Нямаше никаква възможност за грешки.

Въпреки това беше оцеляла.

Ужасът бавно се трансформира в странно въодушевление. Беше жива. Ръцете й се свиха в юмруци. Смехът на облекчението я разтърси цялата. Едва се застави да се овладее.

От двете страни на пътя се появиха мъже в камуфлажни зимни костюми. Някаква грамадна машина с масивни вериги препречи пътя.

Нямаше от какво да се страхува. Вече не. Това бяха нейните хора.

Отвори вратата на джипа, слезе и тръгна към тях. Беше завалял сняг. Тежките снежинки се рееха във въздуха. Качи се в кабината на грамадната машина. Задната част бе пълна с мъже с мрачни физиономии, въоръжени с щурмови карабини.

Отвън останалите яхнаха моторни шейни.

Пътят към планината може и да беше изчезнал, но тя все още имаше работа. Имаше останали живи след бомбардирането, а заповедите й бяха пределно ясни.

Оцелели не трябва да има.

 

 

13:04

 

— Можете ли да се справите? — попита сенатор Горман.

Всички се бяха събрали около Пейнтър и бойната глава на пода, дори Карлсен. Директорът изглеждаше не по-малко потресен от останалите. Явно играта не бе негова. Особено щом се бе оказал в капан с тях. Пейнтър нямаше време да размишлява върху значението на това.

Вместо това вдигна поглед към присъстващите и каза спокойно и твърдо:

— Някой да изтича да провери какво е положението горе. Срутен ли е тунелът? Има ли някакъв изход? Също така спешно ми трябва човек от поддръжката.

Двама от хората на Бута кимнаха и изтичаха навън, радостни, че ще са по-далеч от бойната глава. — Можете ли да я обезвредите? — попита Карлсен.

— Ядрена ли е? — продължи Горман.

— Не — отвърна Пейнтър и на двамата. — Това е термобарична бойна глава. По-лошо и от ядрено оръжие.

Нямаше защо да го крие. Устройството представляваше горивно-въздушен експлозив. Обвивката бе пълна с прах от алуминиев флуорид и детонатор PBXN–112 в центъра.

— Това е най-мощният разрушител на бункери — обясни Пейнтър, докато оглеждаше устройството. Говоренето му помагаше да се съсредоточи. — Експлозията става на два етапа. Първата детонация разпръсква голям облак фин аерозол, достатъчен да запълни целия тунел. След това облакът се възпламенява. Това създава вълна на високо налягане, която унищожава всичко по пътя си, като в същото време засмуква целия кислород. Така че можеш да умреш по два начина. Взривен, смазан и изгорен или задушен.

Без да обръща внимание на възгласите около себе си, Пейнтър се съсредоточи върху детонатора. Не беше експерт по муниции, а по електроника. Не му бе нужно много време да разпознае водещите, заземяващите и фалшивите жици. Ако прережеш неправилната жица, промениш волтажа, предизвикаш сътресение… имаше хиляди начини това нещо да гръмне в лицето ти и само един — да го спреш.

Код.

За съжаление Пейнтър не го знаеше.

Не беше като във филмите. Нямаше експерт по бомбите, който да я обезвреди в последния миг. Нито пък някакво хитроумно решение, като например да замразиш бойната глава в течен азот. Всичко това бяха холивудски глупости.

Погледна към часовника.

Бойната глава щеше да гръмне след по-малко от осем минути.

Чу се тропот. Единият от изпратените се връщаше.

— Няма срутване — задъхано съобщи мъжът. — Попаднах на един от войниците. Външната врата е издържала. Отворил я. Зад нея имало само лед. Погребани сме. Стената отвън била толкова дебела, че не се виждала дневната светлина.

Пейнтър кимна. Стратегията имаше смисъл. Хранилището бе проектирано да издържи ядрена атака. Ако искаш да убиеш всички вътре, пусни им бойна глава като тази и запечатай хубаво бункера. Ако огнената буря не ти види сметката, липсата на кислород ще те довърши със сигурност.

Оставаше втората възможност.

Другият мъж се върна с висок норвежец с телосложението на хладилник. Инженер от поддръжката. Погледът му се спря върху бойната глава на пода. Мъжът пребледня. Поне той не беше глупак.

Пейнтър се изправи и отвлече вниманието му от бомбата.

— Говорите ли английски?

— Да.

— Има ли друг изход оттук?

Човекът поклати глава.

— Тогава въздушните шлюзове към помещенията със зърното. Под налягане ли са?

— Да, налягането се поддържа на точно определено ниво.

— Можете ли да го увеличите?

Мъжът кимна и каза:

— Ще трябва да го направя ръчно.

— Изберете си едно и го направете.

Инженерът се огледа бързо, кимна и се втурна презглава. Определено не беше глупак.

Пейнтър се обърна към другите — Бута, Горман, дори Карлсен.

— Искам да съберете всички в онова хранилище. Веднага.

— А вие какво ще правите? — попита сенаторът.

— Ще видя колко бързо мога да тичам.

 

 

13:05

 

С ръце на тила и без да знае езика, на Монк му бе доста трудно да уговори свободата им.

Норвежките войници продължаваха да държат оръжията си насочени към пленниците си, но поне не бяха опрели бузи в прикладите. Крийд се занимаваше с пледоариите. Беше свалил шлема си и говореше бързо на смесица от норвежки и английски, съпроводена с множество ръкомахания.

Тогава в ухото на Монк прозвуча глас, който едва се различаваше от постоянното пращене. По-голямата част от думите се губеха.

— Чувате ли… помощ… няма време за…

Въпреки насоченото към лицето му оръжие Монк изпита облекчение. Позна гласа. Пейнтър. Беше жив!

Опита се да отговори.

— Директор Кроу, чуваме ви. Но има много смущения. Можем ли да ви помогнем по някакъв начин?

Не получи никакъв отговор. Тонът на Пейнтър не се промени. Сигналът явно не беше стигнал до него. Крийд чу внезапното обаждане на Монк.

— Директорът ли е? Жив ли е?

Двете дула се насочиха към Монк.

— Жив, но в капан — отвърна той.

Вдигна ръка за тишина, мъчеше се да чуе радиосигнала. Трябваше да мине през много скала и усилвателят не помагаше особено.

Единият войник му излая нещо. Крийд се обърна и се опита да обясни. Гневът на напрегнатите лица се смени с тревога.

Пращенето продължаваше. Монк обмисли възможностите. За колко време щеше да им стигне кислородът? Можеха ли да докарат достатъчно бързо земекопни машини, особено след като пътят беше бомбардиран?

И тогава през шума долетяха няколко думи, които убиха едва родилата се надежда. Пращенето ги накъсваше, но нямаше начин да ги обърка.

— Тук долу… бойна глава… Ще опитаме да…

Останалото бе погълнато от шума.

Преди Монк да успее да съобщи лошата новина на Крийд, откъм планината се разнесе грохот, съпроводен от воя на моторни шейни.

Всички се обърнаха.

Монк вдигна бинокъла. По двама на седалка. Единият кара, другият бе вдигнал карабина на рамото си. Всички бяха облечени в полярни екипи. Снежнобели, без никакви отличителни знаци.

Един заблуден норвежки войник, който някак бе успял да стигне до средата на склона, размаха ръце към приближаващата група.

Проехтя изстрел.

По белия сняг пръсна кръв.

Войникът се строполи.

Монк свали бинокъла.

Явно някой беше дошъл да почисти.

 

 

13:09

 

Пейнтър не знаеше дали сигналът му е успял да излезе навън.

Сега му оставаше единствено скоростта.

Забута сервитьорската количка. Бойната глава беше вързана върху нея с ластично въже. Затича се с все сили нагоре по дългия сто и петдесет метра тунел.

Дисплеят примигваше зловещо насреща му.

04:15

Тичаше и гледаше как минава под четири минути. Накрая забеляза бронираната врата в горната част на рампата. Беше оставена отворена от войника, който се бе опитал да надникне навън. Няколко парчета лед се бяха изсипали вътре, но зад вратата имаше масивна ледена стена.

Набра още скорост и полетя нагоре по рампата. Искаше да постави заряда колкото се може по-близо до отвора. Щом стигна горе, бутна количката към вратата, завъртя се и спринтира в противоположна посока.

Поне сега бягаше надолу.

Летеше задъхан, като се мъчеше да прави колкото се може по-големи крачки.

Щом не можеше да спре бомбата, поне имаше възможност да я използва за нещо полезно. Не знаеше колко дебела е ледената тапа на вратата, но термобаричният заряд на бомбата бе уникален. Първоначалният взрив можеше да разбие част от леда, а след като се подпалеше, алуминиевият флуорид щеше да изпари останалото. Надеждите на Пейнтър бяха именно на втория взрив.

Най-голямата опасност при термобаричен взрив е внезапното и силно повишаване на налягането. В пещери или затворени пространства ударната вълна убива навсякъде — зад ъгли и в отдалечени коридори. Изгаря плътта и я превръща в прах. Тъпанчетата се пукат, белите дробове експлодират, кръвта бликва от всеки отвор.

Пейнтър се надяваше, че вълната ще успее да разруши и ледената стена, да я издуха като тапа на шампанско.

Но, разбира се, без да превърне всички долу в каша.

Стигна дъното на тунела и спринтира в напречния коридор. На ъгъла се изпързаля и полетя към централния въздушен люк.

Отвори вратата, чу изпукването от разликата в налягането и затръшна люка. Вентилите на тавана заработиха, та отново да повишат налягането. Докато Пейнтър пресичаше шлюза, вратата пред него се отвори.

Сенатор Горман я задържа и му махна да влиза.

— По-бързо!

Пейнтър се втурна напред. Горман залости стоманената врата след него.

Въпреки размерите на помещението тълпата се бе скупчила около вратата. Сама по себе си семенната банка не будеше никакъв интерес — просто голямо помещение, пълно с номерирани рафтове, по които бяха наредени еднакви черни кутии. Все едно се намираш в склад, предлагащ една-единствена стока.

Някой от групата броеше на глас.

— Единайсет… десет… девет…

Пейнтър беше пристигнал в последния момент. Молеше се налягането във въздушния шлюз да се възстанови навреме. Най-добрият им шанс за оцеляване бе да се борят с налягане срещу налягането.

Ако шлюзът не издържеше, всички щяха да бъдат премазани.

— Осем… седем… шест…

Карлсен си проби път до Пейнтър. Погледът му беше безумен.

— Криста я няма — каза той, сякаш Пейнтър имаше представа какво означава това.

Но някой друг знаеше.

— Криста… Криста Магнусен? Приятелката на Джейсън?

Гласът на сенатор Горман бе изпълнен с гняв.

Пейнтър ги разтърва.

— После.

Първо трябваше да оцелеят. Броенето продължаваше.

— Пет… четири… три…