Джеймс Ролинс
Ключът на страшния съд (24)

19.

13 октомври, 10:13

Абърдарън, Уелс

 

Грей спускаше джипа по дългия път между хълмовете към църквата до морето. Бяха пътували цялата нощ, като се редуваха зад волана и дремеха през останалото време. Всички бяха изтощени.

Видя в огледалото, че Рейчъл се взира през прозореца. Изобщо не беше мигнала. Очите й изглеждаха кухи. Често слагаше длан на корема си, явно уплашена от онова, което кипи в нея — биотоксин, който щеше да я убие за три дни.

В другия край на седалката жената, която я беше отровила, не изглеждаше особено разтревожена. Бе проспала по-голямата част от нощта. Не се боеше, че могат да се измъкнат. Не можеха дори да рискуват да се обадят за помощ. Ако я пленяха, Рейчъл със сигурност щеше да умре.

— Професоре — каза Грей достатъчно високо, за да размърда дремещия между двете жени Уолас. Руфъс се надигна от задната част и проточи врат.

— Стигнахме ли? — кисело попита Уолас.

— Почти.

— Крайно време беше, по дяволите.

Бе дълга нощ. Бяха напуснали Лейк Дистрикт и бяха поели по познати на д-р Бойл пътеки. Много преди изгрев-слънце стигнаха планинското село Сатъртуейт и оставиха понитата в една нива, а Грей отмъкна един стар ландроувър.

Но преди това, по време на дългото яздене, Грей бе разпитал надълго и нашироко професора за предмета, който им бе наредено да открият — ключа към „Книгата на Страшния съд“. Според Уолас имало легенда, че в тайнствения й латински текст е скрита карта за някакво нечувано съкровище.

— Всичко това са пълни глупости, казвам ви — пренебрежително бе завършил Уолас и бе погледнал многозначително към Сейчан.

Тя само бе свила рамене. Имаше заповеди и ги изпълняваше.

Трябваше обаче да намерят някаква следа, така че Грей разпита Уолас за пътуванията на отец Джовани и по-точно къде е отишъл ватиканският археолог, след като е посетил каменния пръстен в торфеното блато. Уолас не знаеше много подробности, тъй като отец Джовани с времето бе станал много потаен. Но все пак се сети за нещо важно.

— След откритието в Лейк Дистрикт Марко отиде да проучи друго място, белязано като „опустошено“ в Книгата на Страшния съд, най-странното от всички записани всъщност.

След това обясни, че един остров в Ирландско море бил първият, описан по този странен начин в книгата. Остров Бардси се намираше срещу уелското крайбрежие. Според Уолас отец Джовани заминал да говори с някакъв свещеник, който познавал много добре историята на острова.

Именно към свещеника пътуваха в момента. След като напуснаха Лейк Дистрикт, караха на юг цяла нощ, върнаха се в Ливърпул и оттам продължиха в Уелс. Целта им се намираше на върха на Уелския полуостров — дълъг пръст, сочещ право към Ирландия.

Остров Бардси се намираше на няколко километра в морето. Грей забеляза сиво-зелената му гърбица на фона на притъмняващото небе. Беше малко парче суша, дълго не повече от три километра. Дъждовен облак премина над билото му и бавно се насочи към брега.

За щастие непосредствената им цел се намираше много по-близо. Църквата „Сейнт Хайуин“ се издигаше над брега, брулена от ветрове и вълни. Именно оттук отец Джовани бе започнал търсенето си.

Църквата бе от сив камък, с покрит с плочи покрив. Големите готически прозорци се взираха към мрачно гробище. Постройката гледаше към малко рибарско село с разноцветни каменни къщи и криволичещи улички.

Слязоха от колата и се присвиха от студения вятър откъм морето. Вълните се разбиваха тежко в брега. Миришеше на водорасли и сол.

— Ще остана при колата — каза Сейчан. — Не искам някой пак да я открадне.

Грей не си направи труда да й отговори — тя не заслужаваше никакъв отговор.

Доволен, че се е отървал от нея, Грей поведе останалите покрай църквата към жилището на енорийския свещеник. По пътя се бяха обадили по мобилния телефон на Сейчан в църквата и си бяха уредили среща с отец Тимъти Рай. Свещеникът бе поласкан от интереса им, докато не научи причината за посещението.

— Марко е мъртъв?! — бе възкликнал смаяно. — Не мога да повярвам. Видях го само преди няколко месеца.

Грей се надяваше, че свещеникът разполага с информация, която да им е от полза.

Преди да стигнат до вратата, тя се отвори. Свещеникът се оказа по-възрастен, отколкото създаваше впечатление по телефона. Беше слаб като клечка, сало с няколко кичура коса на темето. Носеше увиснал вълнен пуловер. Забърза да ги посрещне, като се подпираше на чворест бастун. Усмивката му бе топла и приветлива.

— Да се скрием от вятъра, преди да ни е избил зъбите. — Отец Рай им махна с кокалеста ръка да влязат. — Сложил съм чайника на печката, а старата Маги донесе чиния ягодови кифли. Най-добрите в цял Уелс.

Влязоха в стая с дървен под и толкова нисък таван, че Ковалски трябваше да се наведе. Стените бяха от същия камък като църквата, а в малката камина радостно играеха пламъци. Дългата маса бе подредена за късен сутрешен чай.

Стомахът на Грей изкъркори, когато усети аромата на ягодовите кифлички, но не искаше да се застояват много дълго. Времето го притискаше, а тревогата стягаше гърдите му. Погледна Рейчъл. Възрастният свещеник вече си я беше харесал и я водеше за ръка към масата.

— Ти ще седнеш тук. До мен.

Уолас все още стоеше на прага с Руфъс, явно несигурен дали не трябва да остави кучето навън на студа.

— Какво чакате там? — сгълча ги свещеникът. — Влизайте, че ще измръзнете.

Поканата беше за двамата. Руфъс реагира преди Уолас — насочи се право към огъня, сви се на кълбо и въздъхна доволно.

Щом всички се настаниха, Грей взе думата.

— Отец Рай, можете ли да ни кажете защо отец Джовани…

— Горкото момче — прекъсна го свещеникът и се прекръсти. — Да почива в мир. — Обърна се и потупа Рейчъл по ръката. — Ще се моля и за вуйчо ти в Рим. Зная, че е бил добър приятел на Марко.

— Да. Благодаря ви.

Свещеникът се обърна към Грей.

— Марко… нека помисля. За първи път дойде в църквата преди около три години.

— Тоест малко след като посети разкопките ми — добави Уолас.

— След това се отбиваше доста често, обикаляше цял Уелс. Разговаряхме за какво ли не. А през юни се върна от остров Бардси. Беше много развълнуван. Все едно нещо му беше изкарало акъла. Цяла нощ се моли в църквата. Чух — не че съм подслушвал, да не си помислите нещо — как отново и отново моли за прошка. Когато на сутринта се събудих, вече го нямаше.

Грей се върна на първото му посещение.

— Когато отец Джовани е дошъл тук за първи път, каза ли какво търси?

— Да. Беше тръгнал на поклонение на остров Бардси. Подобно на мнозина преди него. Да отдаде почит на мъртвите.

— Какви мъртви?

— Двайсетте хиляди светци, погребани в Бардси. — Старецът посочи към малкия прозорец с изглед към морето. Островът вече не се виждаше заради надвисналия над него тежък облак. — Марко искаше да знае всичко за историята на мъртвите.

Грей също.

— Какво му казахте?

— Каквото казвам на всички поклонници. Че остров Бардси е свещено място. Историята му е дълга и стига до времето, когато хората за първи път стъпили в тези прекрасни земи. Имам предвид хората, които изправяли камъните и изграждали древните грамади.

Уолас наостри уши.

— Говорите за неолитното племе, което първо е заселило Британските острови.

— Да. На Бардси още могат да се видят кръговете от колибите им. Още по онова време островът е бил свещен. Дом на кралското семейство. Знаете ли келтските легенди за фоморианите?

Грей поклати глава. Уолас присви очи. Явно знаеше, но искаше да чуе какво има да каже старият свещеник.

— Какво са тези фомориани? — попита Рейчъл.

— Не какво, а кои. Според ирландските легенди, когато келтите дошли на тези острови, открили, че жителите им са от древна, направо чудовищна раса. Вярва се, че били потомци на Хам, който бил прокълнат от Ной. Келтите и фоморианите векове наред водили борба помежду си по цяла Ирландия и островите около нея. Макар да не били умели с мечовете, фоморианите можели да пращат чуми на нашествениците.

— Чуми? — попита Грей.

— Да. Както се пее в една ирландска ода, те пращали на враговете си „велика изсушаваща смърт“.

Грей погледна Рейчъл и Уолас. Възможно ли бе именно това да е заличило планинското село?

— През вековете до нас са достигнали и други легенди за велики войни и несигурен мир между двата народа — продължи отец Рай. — Ирландските разказвачи твърдят, че именно фоморианите разкрили на келтите тайните на земеделието. Но накрая се стигнало до последната голяма битка на остров Тори, в която загинал кралят на фоморианите.

— Но какво общо има всичко това с остров Бардси? — попита Уолас.

Свещеникът повдигна вежда.

— Както вече казах, Бардси е бил дом на древното кралско семейство. Според местните предания кралицата на фоморианите се установила на острова. Тя била велика богиня и имала силата да изцерява болните и дори да лекува чумите.

— Нищо чудно, че Марко е идвал често — тихо промълви Уолас.

Грей искаше да го попита какво има предвид, но отец Рай още не беше свършил.

— И така, келтите завладели всички земи. Но дори техните жреци, друидите, разбирали колко свещен е този район и установили своя център на недалечния остров Ангълси. Младежи от цяла Европа се събирали да учат там. Но друидите смятали за най-свещен не него, а остров Бардси. Само най-изтъкнатите от тях можели да бъдат погребвани там. Сред тях е и най-прочутият друид на всички времена.

Уолас явно познаваше тази легенда, защото веднага каза:

— Мерлин.

 

Сейчан стоеше на завет до джипа. Наблюдаваше вратата на свещеника и отваряше и затваряше сгъваемия си нож. Не се страхуваше, че някой ще се опита да се измъкне или да използва телефона в къщата, но все пак бе решила да се подсигури и се бе промъкнала, за да пререже телефонните жици.

Можеше спокойно да отиде с останалите, но не си падаше по сглобяване на късчета история. Погледна ножа в ръката си. Знаеше в каква област са талантите й. Освен това не искаше да разсейва Грей. Усещаше как яростта буквално се излъчва от него и как се засилва всеки път, когато го доближи. Затова предпочете да стои настрана. Той й трябваше съсредоточен.

За доброто на всички.

Беше забелязала как едно ауди се вмъква в близкото градче малко след като пристигнаха. Наблюдаваха ги от разстояние. Шефката й Магнусен я държеше изкъсо и ги следеше как напускат планините. Ловците умело сменяха превозните средства. Беше преброила най-малко три опашки. Беше невъзможно да ги забележиш, ако не знаеш за какво да се оглеждаш.

Но не и за нея.

С рязко движение на китката затвори сгъваемия нож и го пусна в джоба си. Усещаше погледи върху себе си и не можеше да стои на едно място. Тръгна към входа на старата църква. Каменната фасада бе студена и внушителна, корава като тукашните хора, които си изкарваха прехраната от морето. Ясно се усещаше тежестта на вековете. Дори вратата беше тежка, покрита с белези и стара. Натисна дръжката и установи, че църквата е отворена.

Винаги се изненадваше на отключени врати.

Струваше й се неправилно и неестествено.

Преди да размисли, отвори вратата. Вятърът се засилваше. Нямаше представа колко ще се забавят останалите. Влезе в църквата и мина през преддверието в нефа. Очакваше мрачен и сериозен интериор и остана изненадана от просторното и високо пространство. Стените бяха боядисани в кремавобяло, което улавяше и задържаше слабата дневна светлина, идваща от островърхите прозорци. От двете страни имаше полирани дървени пейки, а централната пътека бе застлана с яркосин килим.

Църквата бе празна, но Сейчан откри, че не може да пристъпи по-навътре в нефа. Обхваната от внезапна умора, тя отиде до най-близката пейка и седна. Загледа кръста. Не бе вярваща, но видя болката в разпнатия Христос.

Познаваше тази агония.

Дишането й стана по-тежко. Очите й внезапно се замъглиха. Сълзите се появиха съвсем неочаквани, сякаш извираха някъде дълбоко от нея. Тя затисна очите си с ръце, сякаш се мъчеше да ги спре, да ги скрие, да се отрече от тях.

Дълго остана свита на пейката, без да може да помръдне. Тежестта в гърдите й растеше. Стана нетърпима, сякаш нещо грамадно се мъчеше да се промъкне през мъничка дупка. Зачака да отмине, молеше се да свърши — и накрая то свърши и я остави куха и същевременно странно разочарована. Тръпка премина през цялото й тяло, но само веднъж. Тя пое дълго и треперливо дъх, избърса очи и се изправи.

Обърна гръб на кръста и излезе. Студеният вятър я удари в лицето и затръшна вратата зад нея. Това й напомни един важен урок.

Хората трябва да държат вратите си заключени.

 

Грей се опита да не се изсмее.

— Мерлин да е погребан на остров Бардси?

Отец Рай се усмихна и сръбна от чая си.

— Разбира се, всички по тези краища обичаме да разказваме тази история. Твърди се, че е погребан в стъклена гробница на острова. Звучи доста фантастично, но пък историята си я бива, не мислите ли? Намигна на Рейчъл. — Все пак мнозина, в това число и някои историци, смятат, че легендите за крал Артур и Авалон произлизат от Бардси.

— Какво е Авалон? — попита с пълна уста Ковалски.

Грей го сръга под масата. Хич не му се искаше старият свещеник да се отплесне отново. Трябваше да научат повече за отец Джовани.

Но вече бе късно.

— А, според една келтска легенда Авалон бил земният рай — обясни отец Рай. — Именно там бил изкован Ескалибур, мечът на крал Артур. Там където царувала вълшебницата Моргана. Там растели чудни ябълки и името на острова идвало от уелското название на плода, афал. Авалон се смятал за целебно място, където времето няма власт. В края на цикъла за Артур кралят бил откаран там, за да бъде излекуван от Моргана след битката при Камлан. И там, както вече казах, бил погребан магьосникът Мерлин.

Изражението на Уолас ставаше все по-кисело и по-кисело.

— Дрън-дрън! — избухна накрая той. — Всеки си мисли, че Авалон или Камелот е едва ли не в задния му двор.

Отец Рай не се засегна от изблика на професора.

— Както казах, това е само легенда. Но подобно на Авалон, остров Бардси отдавна се е смятал за целебно място. Това твърдение дори може да се открие в един пътепис от хиляда сто осемдесет и осма година. Авторът споменава, че жителите на Бардси са необичайно здрави и „рядко умират от друго освен от дълбока старост“. И, разбира се, не бива да забравяме вълшебните ябълки.

— Ябълки ли? — обади се Ковалски.

— Може би е по-добре да подминем митовете — предложи Грей с надеждата отново да насочи разговора към отец Джовани.

— Ябълките не са мит. — Отец Рай стана, отиде до купата в ъгъла, взе една ябълка и я подхвърли на Грей. — Това мит ли ти се струва, млади човече? Синът на Маги ги набра миналата седмица.

Грей погледна намръщено плода с размерите на юмрук.

— На целия свят няма други такива — с гордост заяви отец Рай. — Преди няколко години от същото дърво взеха ябълки за Националната колекция на плодове в Кент. Опитали ги и определили две неща. Първо, че дървото е от напълно непознат сорт. И второ, че ябълките са необичайно здрави и нямат никакви следи от разваляне или болести. Огледаха самото старо чепато дърво и откриха, че и то е напълно здраво. Специалистите смятат, че дървото може да е единственото оцеляло от овощната градина, създадена от монаси на острова преди хиляда години.

Грей впери поглед в малката ябълка в ръката си. Усещаше дългата история зад нея. Каквото и да се вярваше, явно островът отдавна бе смятан за целебно място — първо фоморианската кралица, после келтските легенди за Авалон, а сега и плодът в ръката му, плод, за който научно бе доказано, че е необичайно здрав.

Погледна през прозореца към гърбицата зелена земя.

Какво му беше толкова специалното на този остров?

Отец Рай очевидно не бе приключил с урока си по история.

— С времето всичко рано или късно намира своя край — продължи той. — И келтите не били изключение. Римляните в крайна сметка ги унищожили, но след години свирепа борба. По онова време римляните твърдели, че друидите пращали проклятия срещу войските им, точно както правели фоморианите с келтите много по-рано. След като с друидите било свършено, в езическите земи дошла Църквата. През тринайсети век на острова бил основан манастир. Руините от кулата му все още могат да се видят.

Уолас отново върна разговора в изходна позиция.

— Ами онези двайсет хиляди светци, за които споменахте в началото?

Отец Рай отпи от чая си и в същото време кимна, като се изхитри да не разлее нито капка.

— Бардси е известен като Острова на двайсетте хиляди светии. Името отбелязва броя на преследваните християни, погребани там.

— Толкова много? — учуди се Уолас. — Не съм чувал да има археологически данни за такъв масов гроб.

— Прав сте. Предполагам, че легендата е по-скоро алегорична, отколкото буквална. Макар че местният фолклор намеква за страшен мор в Бардси, за изсушаваща болест, която покосила повечето селяни и монаси. Телата им били изгорени, а пепелта — хвърлена в морето.

Грей разпозна общите черти в този разказ. Също като в планинското село. Всички доказателства са изгорени и разпилени, за да останат единствено слуховете и загадъчният запис в Книгата на сметките.

— Така или иначе, островът бил смятан за свещен още от идването на Църквата по тези места. Бардси бил място за поклонничество от дълбока древност до днес. Ватиканът е постановил, че три пътувания до Бардси се равняват на едно поклонничество в Рим. Доста добра сделка, ако питате мен. И мнозина споделят мнението ми.

Отец Рай посочи към църквата.

— Най-старата част от „Сейнт Хайуин“ е от хиляда сто тридесет и седма година. Хиляди и хиляди поклонници са влизали през вратите й на път към Бардси. В това число и повечето ирландски и английски светци от онова време.

Сякаш в отговор на думите на свещеника вратата рязко се отвори и в помещението влезе високо момче, изпълнено с енергия, каквато може да се види само у тринайсетгодишните. Момчето бързо свали кепето си, под което имаше огненочервена коса, която сякаш заплашваше да подпали къщата.

— А, дойде ли, Лайл? — каза отец Рай и се изправи. — Татко ти приготви ли лодката за нашите гости?

Лайл погледна групата.

— Да, отче. Прати ме да ги взема. Няма да е зле да побързат. Вече здравата взе да духа.

Отец Рай изглеждаше нещастен, че гостите му го напускат.

— По-добре да тръгвате. Едва ли ще ви хареса бурята да ви застигне насред път.

— Кучето може ли да остане с вас? — попита Уолас. — Руфъс не може да понася само едно нещо и това са лодките.

Усмивката на свещеника се върна.

— С удоволствие. Ще си го приберете на връщане.

Руфъс като че ли нямаше нищо против това решение. Отпусна отново глава на лапите си и остана да лежи до огъня.

Докато Грей вървеше към вратата, отец Рай подвикна:

— Лайл, когато стигнете острова, гледай да им покажеш Пещерата на отшелника.

Грей се обърна.

Отец Рай му смигна.

— Там е погребан Мерлин.

 

 

11:22

 

Малката лодка изглеждаше достатъчно здрава. Беше двукорпусен катамаран с покрита кабина на носа и открита палуба на кърмата. Рейчъл се беше качвала на такива и преди, когато се гмуркаше в Средиземно море. Бяха прочути със стабилността и надеждността си.

Въпреки това я обхвана тревога, когато видя как лодката се люлее на вълните. Загърна се в палтото си и погледна бурното море. Усещаше се миризмата на дъжд. Все още не валеше, но явно наближаваше истински порой.

Чувствата й очевидно бяха изписани ясно на лицето й.

— „Бенли“ е хубава лодка — увери я Оуен Брайс, бащата на Лайл. Беше с дебел пуловер и жълт дъждобран. Момчето му скочи на люлеещата се палуба с пъргавостта на рижа маймуна. Баща му го гледаше с гордост. — Не се бойте, госпожице. Ще ви закараме живи и здрави. И най-големите вълни не могат да й се опънат.

Рейчъл не разбираше много от лодки, но събра кураж от уверения му тон. Явно човекът си разбираше от работата.

Лайл приближи и й подаде ръка. Тя я хвана и скочи в лодката. Грей и Уолас вече се бяха качили благополучно. Ковалски и Сейчан бяха след нея.

Рейчъл се държеше настрана от Сейчан и седна до Грей. Въпреки това усещаше присъствието на жената — не защото тя гледаше към нея, а защото нарочно я избягваше. Това разпалваше гнева на Рейчъл. Имаше чувството, че заслужава поне да й се обърне внимание.

За да не мисли за убийцата и мятащата се лодка, Рейчъл насочи вниманието си към Грей. Наложи му се да говори на висок глас, когато двата външни двигателя на катамарана изреваха.

— Споменахте, че не сте изненадан, че отец Джовани е идвал често тук — каза той.

Рейчъл също го бе чула. Беше, когато отец Рай говореше за езическата кралица.

Уолас кимна.

— Да. Като историк и специалист по неолитна Британия съм добре запознат с ирландските легенди за чудовищните фомориани, които уж били първите обитатели на тези земи. Говори се, че били великани и ядели хората живи. Но свещеникът ги нарече „потомци на Хам“, който е персонаж от Библията. Явно това е събудило любопитството на Марко.

— Защо? — попита Грей.

— Първо, келтските легенди се предавали устно. Били разказвани. Достигнали са до нас единствено благодарение на ирландските монаси, които са оцелели в смутните времена на Тъмните векове и са живеели отделно, прекарвайки живота си в преписване и украсяване на ръкописи. Именно те запазили сърцевината на западната цивилизация през Средните векове. В това число и ирландските легенди и саги, като ги записали за първи път. Но не бива да забравяме, че монасите са си оставали християни, така че при преразказването много от преданията били представени в библейска светлина.

— Значи затова фоморианите са били описани като потомци на Хам — каза Грей.

— Точно така. Библията изобщо не говори за расовата принадлежност на тези прокълнати деца на Хам, но ранните еврейски и християнски книжници решили, че проклятието означава, че потомците му били чернокожи. Навремето това било едно от оправданията за робството.

Грей се облегна назад. Започваше да разбира.

— Значи казвате, че келтите са описвали фоморианската кралица като черна, а монасите са я изкарали потомка на Хам.

— Тъмнокожа кралица, способна да изцелява болните — съгласи се Уолас.

— А за Марко тя вероятно е била езическо въплъщение на Черната мадона. — Грей погледна към острова. Лодката цепеше развълнуваните води. — Може би дори легендите за Моргана и Авалон са свързани със същата митология. Пак става дума за жена, владееща вълшебни лечебни сили.

Очите на Рейчъл се разшириха.

— Нищо чудно, че отец Джовани е бил обсебен от това място.

— Поради тази причина, но и заради ключа. — Уолас скръсти ръце на гърдите си, олюляваше се с лекота в ритъма на лодката.

— Ключът към Книгата на Страшния съд ли? — попита Рейчъл. — Но нали казахте, че това били пълни глупости?

— Може и да съм смятал, че са глупости, но Марко не смяташе. Във всички легенди за ключа се говори, че отварял нечувано съкровище, което можело да спаси света. Марко вярваше, че е на прав път, като изучава местата, отбелязани като „опустошени“. И започвам да си мисля, че е прав.

— Защо? — попита Грей.

— Заради историите на отец Рай. Разказа как фоморианите се борели с келтите, като им пращали чуми. Говори се, че друидите правели същото срещу римските нашественици. Това ме кара да се питам дали келтите не са научили нещо от покорените фомориани — нещо повече от земеделието. Нови средства за водене на война, някакво ново оръжие. Може би във всички тези легенди се крие зрънце истина. Истина, погребана в Книгата на сметките.

Рейчъл започна да схваща накъде бие професорът, но Грей се сети пръв.

— Мислите, че способността да се пращат болести се е запазила до единадесети век. И че може би това е някаква ранна форма на биологична война.

Рейчъл си представи мумиите. Обезобразени, с растящи в тях гъби.

— Възможно ли е някой да е заразил селяните с някакъв гъбичен паразит? — попита Грей. — И ако да, кой?

— Както вече казах, всички отбелязани в Книгата на сметките села са се намирали на места, където е имало търкания между християни и езичници. И мисля, че в книгата изрично се казва, че първото засегнато място е остров Бардси. Свещената земя на друидите. Едва ли им е харесало, че там се установяват монаси и християни.

— Значи смятате, че са били унищожени от някаква тайна друидска секта?

— След което са пренесли войната си в самата Англия. Предполагам, че са започнали да сеят тази болест в граничните райони с надеждата конфликтът да се разпространи из цяла Англия.

Лодката попадна на огромна вълна и Уолас се хвана за релинга. След като люлеенето се успокои, той продължи:

— Може би тайната цел на Книгата на сметките е да се отбележат именно тези нападения, за да могат да се следят. Преброителите, съставили книгата, са били разпратени по цяла Британия да събират информация от жителите на селата и градчетата и със сигурност са действали и като шпиони.

— Дали е свършило работа? — попита завладяната от разговора Рейчъл.

— Е, тези огнища така и не се разпространили — сви рамене Уолас. — Явно някой е намерил начин да осуети атаките. И после го е скрил на сигурно място.

— Ключът към Книгата на Страшния съд — каза Грей. — Смятате, че това е някакъв вид лекарство.

Уолас кимна.

— И ние сме на прав път? — попита Грей и погледна многозначително Рейчъл. Нямаха много възможности за грешки.

Ръката му легна върху нейната, стисна пръстите й и се отдръпна. На Рейчъл й се искаше да бе продължил да я държи. Кожата му бе топла, докосването му й вдъхваше кураж.

— Марко със сигурност вярваше в ключа — отговори Уолас. — И ако се съди по онзи негов зловещ сувенир, явно е открил нещо. А ние знаем, че е започнал от Бардси.

Професорът кимна към растящия тъмен остров. Целият беше обхванат от бурята. След няколко секунди тя настигна и тях. Изведнъж се изсипа дъжд, сякаш се опитваше да ги потопи. Видимостта стана едва няколко метра.

— Дръжте се! — извика Ковалски от каютата, където се бе настанил до капитана. — Мъртво вълнение право пред нас!

Носът на лодката се вдигна високо към небето, след което пропадна като камък. След това всичко стана размазано. Катамаранът се замята във всички посоки.

Най-неочаквано стомахът на Рейчъл направи същото. През тялото й мина противна топла вълна. Дланите й бяха потни и студени. Тя се наведе през релинга и повърна. Напънът я остави толкова изтощена, че едва успяваше да се държи за мокрите перила.

Под нея морето се надигаше и спускаше, сякаш бе готово всеки момент да я погълне. Ръцете й се хлъзнаха. Усети, че се прекатурва.

Силните ръце на Грей я хванаха и я задържаха здраво, но същевременно и нежно.

— Спокойно — каза той в ухото й.

Тя се облегна на него. Стомахът й още се бунтуваше в такт с вълните.

Останалата част от пътуването не мина по-спокойно, но Грей нито за миг не се отдели от нея.

Сякаш минаха часове, преди земята да изпълни хоризонта пред тях. Бурята поотслабна. Дъждът премина в ръмене. В малкото заливче имаше дълъг бетонен хелинг, а до него каменен кей. Капитанът умело плъзна лодката до него, а Лайл изтича и метна въжетата.

Рейчъл с радост слезе от люлеещата се лодка. Никога не бе предполагала, че ще се радва толкова на твърда земя под краката си.

— Добре ли си? — попита Грей.

Тя кимна.

— Да. Просто тези вълни…

Очите му бяха загрижени.

— Сигурна ли си, че са само вълните?

На Рейчъл й се искаше да кимне отново, но вместо това сложи ръка на корема си и преглътна.

Сейчан беше казала, че един от първите симптоми на отравянето е гаденето.

 

 

12:05

Остров Бардси, Уелс

 

Тракторът ръмжеше нагоре по склона. Петимата бяха в ремаркето. Брезентът донякъде ги скриваше от дъжда, но не можеше да ги защити от смразяващия вятър.

Грей се беше свил зад борда на ремаркето с надеждата да се скрие колкото се може по-добре от упоритите пориви на вятъра. Засега бурята бе донякъде утихнала, но небето на запад притъмняваше още повече и предвещаваше стихията да се завърне с нова сила.

Докато се изкачваха, можеха да огледат част от малкия остров. Зад тях, на края на носа, се издигаше фар на бели и червени ивици, примигваше равномерно в бурята. Между фара и билото имаше обработваема земя. Постоянните жители на Бардси бяха десетина-петнайсет, предимно фермери и собственици на къщи, които отдаваха под наем на туристи, любители на птици и поклонници.

Имаше само черни пътища. Единствените превозни средства бяха тракторите.

Определено се бяха озовали в друга епоха.

Когато наближиха билото, тракторът спря и Лайл скочи от кабината в ремаркето. Момчето беше техният официален шофьор и водач. Приклекна в средата на ремаркето. Изтрещя гръм.

Лайл изчака грохотът да заглъхне и заговори:

— Отец Рай каза, че може би ще поискате да посетите Пещерата на отшелника. Не е много далеч. Мога да ви заведа.

Ковалски потупа джобовете си с надеждата да намери пура.

— Нещо не съм в настроение да посещавам отшелници.

Грей не му обърна внимание и се обърна към Лайл.

— Каза, че си помагал на отец Джовани и че той е прекарал по-голямата част от времето при руините на стария манастир. А в пещерата отбивал ли се е често?

— Не особено. Само в началото. Не мисля, че след това е ходил.

Грей реши, че все пак е по-добре да огледа.

— Покажи ми я.

— И аз ще дойда — обади се Уолас. — Ще е жалко да измина целия този път и да не отдам почит на напусналия ни Мерлин.

Сарказмът в гласа му бе очевиден.

Грей погледна Рейчъл. Тя поклати глава. Все още изглеждаше леко замаяна и Грей не бе сигурен дали е от морската болест, отровата или двете заедно.

Скочи от ремаркето и се изненада, когато Сейчан направи същото.

Грей заподозря, че убийцата идва с тях не толкова от интерес към пещерата, колкото за да не остава сама с Рейчъл. Преметна раницата си през рамо и тръгнаха.

— Трябва да поговорим — каза Сейчан, без да го поглежда. Вървяха последни.

— Няма за какво да говорим.

— Престани да бъдеш такъв задник. Каквото и да си мислиш, имам точно толкова желание да съм в това положение, колкото и самият ти. Не отрових Рейчъл по свой избор. Знаеш го, нали?

Най-сетне го погледна.

Не й вярваше.

— Крайният резултат е същият. Получаваш каквото искаш, а другите плащат. — Остави яда си да проличи в тона му. — И как мина посещението ти при семейството на венецианския уредник?

Очите й се присвиха. Извърна се, наранена и гневна. Гласът й стана по-остър.

— Случващото се тук е дело на Гилдията, от началото до края. Използват неимоверни ресурси, за да открият този изгубен ключ. Виждала съм ги само веднъж да се мобилизират така. Когато търсехме костите на магите.

— Това пък защо? — На Грей никак не му се искаше да има вземане-даване с нея, но ако тя знаеше нещо, не биваше да го подминава.

— Не знам. Но каквото и да се случва във „Виатус“, това е само опашката на звяра. Подозирам, че Гилдията манипулира и използва корпорацията просто като свой ресурс. В това са най-добри. Същински паразити, които нападат тялото, изсмукват живота от него и продължават нататък.

— Но каква е крайната им цел?

— Да открият ключа. Но по-големият въпрос е защо ключът е толкова важен за Гилдията? Откриеш ли това, можеш да се окажеш една стъпка по-близо до него.

Млъкна, за да го остави да проумее чутото. Грей трябваше да признае, че е права. Може би трябваше да погледне на проблема от друг ъгъл, да се върне малко назад.

— Знаем, че от „Виатус“ са взели мумиите и са експериментирали с тях — продължи най-сетне тя. — Но телата са били открити преди три години. Значи години наред по проекта се е работело, без никой да узнае. А ето че точно когато отец Джовани отива във Ватикана, Гилдията се намесва. Всеки, който е по-навътре като мен, може да го усети. През последните двайсет и четири часа се изкараха на показ повече, отколкото съм ги виждала когато и да било. Именно това ме накара да отида в Италия и да намеря Рейчъл.

Грей усети как гласът й леко трепна, когато спомена Рейчъл.

— Уолас смята, че ключът може да е противодействие срещу някаква ранна форма на биологично оръжие. Ако Гилдията успее да сложи ръка върху ключа, ще контролира и оръжието.

— Може и да си прав, но интересът на Гилдията е много по-голям. Довери ми се.

Грей с мъка се застави да не реагира на последните й думи.

„Довери ми се“.

Нямаше правото да изрича точно това.

Уолас го спаси от отговора, понеже вдигна ръка и посочи надолу.

— Ето я!

— Просто си помисли — каза Сейчан. — Връщам се при трактора.

Грей продължи към пещерата. Лайл вече се бе пъхнал вътре. Входът не достигаше и до кръста на Грей, но след това пространството се разширяваше. Грей коленичи, извади фенерчето от раницата си и светна. Беше малка естествена пещера, в която нямаше нищо особено, ако не се брояха купищата боклуци.

Ако това наистина бе вечният дом на Мерлин, магьосникът определено трябваше да се оплаче от условията. Нищо чудно, че отец Джовани така и не бе погледнал пещерата втори път.

— Тук няма нищо — най-сетне заключи Уолас.

Грей напълно споделяше мнението му.

— Да се връщаме горе.

Бързо закрачиха обратно към трактора. Дъждът се засили. Стигнаха ремаркето и отново потеглиха. Прехвърлиха билото и продължиха надолу.

Низината се ширна пред тях, и тук разделена на ниви и пасища. В подножието на хълма се намираше целта им — квадратна полуразрушена кула, издигаща се насред гробище. Това бе всичко, което бе останало от манастира „Св. Мария“. Наблизо се издигаше по-новият параклис и катедралният съвет. От тази височина Грей успя да различи и основите на стените на стария манастир.

Лайл посочи една малка къща в далечината и извика:

— Плас Бач. Там можете да отседнете. Там се намира и прочутата ябълка.

Грей бръкна в джоба на палтото си и извади ябълката, която му бе подхвърлил отец Рай. Впери поглед в розовия плод и се замисли за обитателите на манастира. Ябълката и монасите били описвани като необичайно здрави и изумително дълголетни. Дали монасите от „Св. Мария“ бяха знаели някаква тайна? И дали това бе същата тайна, която сега търсеха всички — ключът към Книгата на Страшния съд? И ако беше така, как бяха попаднали на него?

С последен рев на двигателя и зловонен дим от ауспуха тракторът спря до гробището. Навсякъде имаше келтски кръстове, в това число и един необичайно висок, който се издигаше в сянката на кулата.

Слязоха от ремаркето и изтупаха полепналите по дрехите им сламки. За щастие дъждът беше почти спрял. На север обаче святкаха мълнии. Грохотът ги предупреди, че предстои нов порой. Трябваше да действат бързо.

Грей пристъпи към Лайл.

— Каза, че отец Джовани прекарвал повечето време тук. Случайно да знаеш какво е правил? Да е търсил на някое определено място?

Лайл сви рамене.

— Обикаляше навсякъде. Преди всичко мереше.

— Мереше ли?

Момчето кимна.

— С рулетки и с онова, как се казваше? — Вдигна ръце, сви ги на тръба и погледна през тях. — Като малки телескопи, които показват колко са високи разни неща.

— Теодолит — сети се Грей. — Има ли нещо конкретно, което е измервал по-усърдно?

— Да. Кръстовете и покрай старите каменни руини.

— Руини? Манастира ли имаш предвид? Уолас застана от другата страна на момчето.

— Мисля, че има предвид древните руини, нали, момко?

— Точно така, сър.

— Можеш ли да ни ги покажеш?

— Разбира се.

Последваха го през гробището. Лайл посочваше всеки келтски кръст, покрай който минаваха. Спря при най-високия, който се издигаше на малка могилка, и каза:

— Този бележи гроба на лорд Нюбъро. Един от най-прочутите благородници на Бардси и голям дарител на Църквата.

Грей вдигна глава нагоре. Отец Джовани със сигурност бе познавал историята на келтските кръстове и беше знаел, че са модификация на по-старите друидски кръстове. Те пък на свой ред били заимствани от първите обитатели на Британските острови, които изобразявали символа върху изправените си камъни. Един и същи символ, свързващ и трите култури, от дълбока древност до настоящето.

Дали ключът бе следвал същия път? От древните през келтите до християните?

Уолас се загледа към гробището.

— Отец Джовани всички кръстове ли е измерил?

— Да.

— И казваш, че правил същото с някакви каменни руини?

— Насам. — Лайл заобиколи останките от камбанарията и тръгна през тревата. Подритваше с крака, сякаш търсеше нещо. — Отец Джовани търсеше старите кръгове на жилища. Повечето от тях са в тази част на острова.

Уолас, който вървеше до Грей, каза:

— Нищо чудно, че монасите са основали манастира си тук. Често ранната Църква е строила на свещени места. Налагала е своята религия върху предишната. Не само за да се отърве от нея, но и да помогне на новопокръстените да приемат по-лесно новата вяра.

— Ето! — извика Лайл, беше спрял няколко метра вдясно от тях. — Мисля, че това е единият!

Грей и Уолас отидоха до него. Момчето стоеше в средата на груб кръг от каменни блокове, наполовина потънал в торфа. Грей го обиколи.

Уолас се почеса по брадичката.

— Сигурен ли си, че това е въпросният кръг? Онзи, от който се е интересувал приятелят ни?

Лайл като че ли изгуби увереност.

Грей спря при един камък. Коленичи, махна тревата и впери поглед в блока. Знаеше, че се намират на точното място.

Спирала.

Огледа се. Направи справка с компаса. Точно на изток, където изгряваше слънцето, се издигаше надгробният камък на лорд Нюбъро — гигантският келтски кръст, чиито корени можеха да се проследят до древните майстори, оставили грубата спирала върху камъка в краката му.

— Това е — промълви той.

— Какво? — не разбра Уолас.

Грей продължи да се взира в кръста. Не му трябваха инструменти, макар че нямаше да се сети толкова бързо, ако Лайл не беше разказал за усърдните измервания на свещеника.

— Зная къде е търсил отец Джовани — каза Грей.

Рейчъл застана до него.

— Къде?

— Между спиралата и кръста — отвърна Грей и посочи надгробния камък на лорд Нюбъро. — Също като на камъните от обекта ти, Уолас. Кръстове от едната страна, спирали от другата.

— И като на кожената чантичка — напомни му Рейчъл.

Грей кимна.

— Само че Марко не е имал това преимущество. Трябвало е сам да се сети за всичко. Като е започнал само от онова, което е видял на разкопките. Явно накрая му е просветнало. Може би в буквалния смисъл. Отец Рай каза, че Марко бил много развълнуван през юни, което означава, че е бил тук по време на лятното слънцестоене. Най-дългият ден на годината. Свещен празник за езичниците, особено за онези, които са почитали слънцето.

Посочи кръста и прокара линия до върха на обувките си.

— Обзалагам се, че изчисленията — а вярвам, че Марко ги е направил — ще покажат, че в деня на лятното слънцестоене първите лъчи на слънцето докосват кръста и хвърлят сянка, сочеща право насам.

— И това е довело Марко до откритието му ли? — обади се Уолас.

— Може би. Мога да го измеря с крачки за всеки случай, но не мисля, че е необходимо. Вижте какво има точно между кръста и спиралата.

Грей посочи разпадащата се купчина камъни.

— Кулата на „Света Мария“ — каза Уолас и се обърна към него. — Мислиш, че Марко е открил нещо скрито под кулата, така ли?

— Ти сам го каза. Че Църквата е строила върху по-стари свещени места. Островът е пълен с пещери. Пещери, смятани от друидите за свещени. И до днес са запазени легенди за някаква могъща магия, олицетворена от Мерлин, която е погребана в една от тях. Ами ако пещерата, която сочат, е погрешната?

Уолас сниши глас.

— Не Пещерата на отшелника, а нещо, скрито под манастира.

— Но как ще потърсим там? — съвсем уместно попита Рейчъл.

— Мъртвият свещеник определено не е копал с багер — добави Ковалски.

И двамата бяха прави. Около останките от кулата не се виждаха никакви следи от разкопки.

— Трябва да има друг начин да се слезе долу — каза Грей и се обърна към най-сигурния си източник на информация. — Лайл, има ли наблизо някакви тунели или пещери?

— Да. Много. Но не и наблизо.

Щяха да са им нужни месеци да изследват всичките. Грей се загледа в Рейчъл. Тя стоеше със скръстени ръце. Не разполагаха с месеци.

— Но мога да ви покажа онова, което показах и на отец Джовани! — с неочаквано оживление каза Лайл. — Не е пещера, но също си го бива.

— Какво е то? — попита Грей.

— Елате да видите. С приятелите ми често си играем там. — Лайл полетя като изстрелян с прашка. Наложите да тичат, за да не изостанат.

— Не сме се забързали чак толкова — сърдито измърмори Ковалски.

— Говори от свое име — отвърна му Рейчъл.

Лайл ги поведе в обратната посока, от другата страна на кулата. Направи почти пълен кръг, след което спря недалеч от високия келтски кръст. Посочи една правоъгълна дупка, облицована с камъни.

— Какво е това? — попита Уолас.

Грей клекна и погледна надолу. Стените бяха от тухли. При дъното от едната страна се виждаше черна ниша.

— Нали ви казах — отвърна Лайл. — Не е пещера.

Грей грабна фенерчето си.

— А крипта.

— Да. Гробницата на лорд Нюбъро. Естествено, той вече не е там долу. Или поне аз си мисля, че го няма.

— Ще трябва да я претърсим — рече Грей.

Ковалски поклати глава и отстъпи две крачки назад.

— Не, не трябва. Влезеш ли в дупка, все се случват разни гадости.